Наследство – Епизод 605 (Ето какво ще видим)

Дуйгу приема предложението на Али и двамата сключват светкавичен брак. Новината пада като гръм от ясно небе и оставя близките им без думи от изненада. Щастието на младоженците обаче скоро е разтърсено от неочаквани новини, които ще променят всичко.

Волкан се изправя пред Али и Дуйгу и им съобщава:

– Чичо ми се обади. Има връзка с лекар от Германия. Появила се е възможност! Съществува терапия, която може да помогне.

Али и Дуйгу се споглеждат, в погледите им проблясва надежда.

– Какъв е шансът? – пита притеснено Кара.

– Трийсет процента. Но това е много повече от всичко, което сме имали досега – отвръща Волкан.

– Колко време продължава лечението? – пита развълнувана Дуйгу.

– Шест месеца – отговаря Волкан. – Има само три места, и е останало едно-единствено. Ако решиш, го запазвам веднага.

В стаята настава напрегнато мълчание, докато той добавя:

– Но има едно условие. Трябва да си в Германия още утре.

– Волкан, току-що се омъжих. Как да замина така изведнъж? – пита притеснена и в същото време развълнувана Дуйгу.

– Трябва да опиташ – настоява Ясемин.

– Това е огромен шанс за теб – подкрепя я Али, като нежно поема ръката ѝ.

Волкан не губи време. Грабва телефона, а след секунди очите му светват доволно.

– Готово. Билетът ти е запазен. Утре вечер вече ще си там.

Дуйгу гледа невярващо.

– А как ще издържа половин година… сама?

Али се усмихва успокояващо.

– Нима мислиш, че ще те оставя? Ще взема отпуск и ще дойда веднага след теб.

Ясемин стиска ръката на сестра си.

– Не се колебай. Това може да промени живота ти.

Дуйгу трепва, усещайки колко голяма промяна ги очаква.

– Но нашият живот тук… ще се преобърне изцяло…

Али я притегля в прегръдките си.

– Докато сме заедно, ще се справим с всичко.

Дуйгу затваря очи и се притиска в гърдите му. В този миг тя вече знае – взела е правилното решение.

В същото това време пътуването започва по неприятен начин за Яман, Нана и Юсуф, които тръгват на почивка с караваната. В караваната Нана нежно се навежда към Юсуф и с усмивка го пита:

– Харесва ли ти, птичето ми?

Очите на Юсуф засияват от възторг.

– Да, това е като къща, която върви.

– Точно така – смее се Нана. – Вярно, стара е, но си има всичко.

Изведнъж караваната спира. Лицето на Нана се смръщва:

– Какво стана? Защо спряхме?

– Не съм спирал. Издържливият ни стар приятел явно сдаде багажа – отговаря Яман.

– Значи сме заседнали? – тревожно прошепва Юсуф.

– Ще видим – отговаря Яман.

Тримата слизат, а Нана с решителност в гласа заявява:

– Аз ще проверя!

Яман я поглежда изненадано и пита:

– Разбира се… Ти ще провериш. Колко пъти в живота си си ремонтирала каравана?

– Нито веднъж. Но съм ремонтирала трактори.

– Трактори? – повдига вежди Яман. – И смяташ, че това е същото? Двигателите са различни.

Нана не се дава. – Колелета, мотор – все е техника.

Яман се изнервя. – Моя е вината, че се доверих на това и поехме по този път.

Нана събира косата си в стегнат кок и с искрица предизвикателство в очите прошепва:

– Казах ти. Мръдни се настрани.

– Не го пипай! – настоява Яман. – Само ще влошиш нещата.

– Няма. Ще го оправя – настоява Нана.

Юсуф ги гледа напрегнато, а Нана тихо подсказва на Яман:

– Виж го, гледа ни. Веждите му са събрани – тревожи се.

Яман въздъхва тежко.

– Не се бъркай навсякъде. Не се ядосвам без причина – отвръща той.

Юсуф се приближава и Яман му говори сериозно:

– Винаги има трудности. Важно е да ги преодолеем и да продължим напред.

– Ще решим проблема заедно, нали, Юсуф? – усмихва се Нана.

Юсуф кимва.

Докато Нана пипа по машината, Яман я предупреждава:

– Не пипай това! Това е мозъкът на колата.

– Проверявам дали работи мозъкът – отвръща тя и протяга ръка. – Ако ме оставиш…

– Спри! – извиква той. – Не отваряй този капак!

– Изглежда хлабав.

И в следващия миг струйка течност плисва върху лицето ѝ.

Яман се подсмихва подигравателно: – Казах ти.

Но Нана, вместо да се ядоса, поглежда към Юсуф, който вече се залива от смях.

– Смееш се на мен, така ли? – престорено възмутена пита тя.

Юсуф кима с блеснали очи.

– Добре тогава! – засмива се Нана и му цапва нослето със същата течност. – Хайде, смей се на себе си!

Юсуф се опитва да избяга, а Нана го подгонва игриво. – Ела тук! Ела!

– Чичо, спаси ме! – вика детето и обикаля около Яман.

Нана, в смях, продължава: – Ела, ела!

Яман въздъхва, докато двамата се гонят около него. Най-накрая слага край:

– Трябва да оправим това, юначе. Иначе няма да продължим.

Яман поправя караваната.

Малко по-късно Нана и Юсуф излизат от караваната все още омазани с течността. Яман ги гледа въпросително.

– Кранчето е счупено – обяснява Нана.

– Не ме изненадва – мърмори Яман. – Ти го избра, нормално е да не работи както трябва.

Той носи вода и сапун. – Стой тук, юначе. Ще те почистим.

Нана държи сапуна, докато Яман нежно измива лицето на Юсуф. Усмивка се плъзва по устните му – първо към детето, после към Нана.

– Останало е още малко, юначе – казва той и изтрива последните капчици. – Добра работа.

– Ами Нана? – пита Юсуф.

Нана започва да се мие, а Яман на пръв поглед се обръща, но очите му не издържат и се връщат към нея. В спомена му изплува образът на Сехер, когато нежно бе мил лицето ѝ. Миг напрежение пробягва в погледа му, той рязко се изправя.

– Стига толкова.

– Но още имам сапун! – възразява Нана, като разтърква очите си. – Влезе ми в очите, не виждаш ли?

Яман не обръща внимание.

– Нана, изглеждаш още по-забавна така – смее се Юсуф.

Тя му се усмихва през сълзи от сапуна.

А Яман, видимо раздразнен, се прибира обратно в караваната.

Нана и Юсуф остават отвън – усмихнати, с весело сияние в погледите, сякаш трудностите и смехът вървят ръка за ръка по техния път…

Пристигат сред природата – караваната спира, вратите се отварят и тримата слизат. Нана поема дълбоко глътка въздух, протяга ръце и се усмихва на Юсуф.

– Ти също, мило пиле. Затвори очички.

Двамата заедно поемат свежия въздух, а гласът ѝ е мек като шепот. – Дишай. Усети как птичките пеят.

– Какво казват? – пита Юсуф.

– Те се смеят. Слънцето ги гъделичка – отговаря тя и слага ръка на рамото му.

– Както ти ме гъделичкаш? – усмихва се той.

– Точно така. Затвори очи. Усети колко щастливи са. Днес е прекрасен ден, нека му се насладим. Колко хубаво е да живееш!

Яман ги наблюдава от вратата на караваната. В погледа му няма покой – щастието на другите е нож в сърцето му. В мислите му оживява болезнен спомен – над гроба на любимата си Сехер той е изрекъл: „Всяка глътка въздух откакто си тръгна е като трън в мен. Днес отново се срамувам, че се будя в този свят без теб. Идвам всеки ден тук, за да умра отново, да кървят отново раните ми.“

Сега, пред очите му, Нана и Юсуф се смеят и дишат живота, а той излиза от караваната с тежка крачка.

– Къде е синята чанта? – пита рязко.

Нана примигва смутено. – Когато караваната се развали… я извадих навън, но…

– Не си я върнала! – пита ядосан Яман. – Безразсъдна си. Безполезна. Само приказваш глупости.

– Съжалявам. Ако е важно, ще се върнем да я вземем…

Яман грабва брадвата.

– Къде отиваш? – пита тя.

– Да нацепя дърва – изсъсква той.

Юсуф поглежда тревожно Нана. – Защо чичо е ядосан?

Тя го милва по косата. – Защото нещата му останаха по пътя. Но ще мине. Не се натъжавай. Влез вътре и ме изчакай.

Нана настига Яман, но той не спира, а тя го следва. – Не си ядосан за чантата. Ядосан си на мен.

– Ядосан съм заради безотговорността ти! – крещи той.

– Поехме на това пътуване заради Юсуф, но истинският проблем си ти. Ти не искаш да си добре. А това дете ще е добре, само ако и ти си добре.

– Достатъчно! – избухва Яман. – Ще излезе ли някога смислена дума от устата ти? Върви при Юсуф! Веднага!

Нана го гледа право в очите и тихо прошепва: – Страх те е да бъдеш щастлив.

Яман се нахвърля върху дървата. Всяко негово движение е ярост, всяко разсичане – вик на мъка. В главата му кънтят думите на Нана: „Ти не искаш да си добре. А детето ще е добре, ако и ти си добре.“

– Коя си ти? – ръмжи той. – Кой ти даде право да говориш? Не знаеш нищо за моята загуба!

Хвърля брадвата и стиска юмруци.

Когато се връща с дървата, Нана и Юсуф ги няма. Сърцето му прескача, тревогата го залива. Търси в караваната, гласът му трепери: – Юначе?

Вади пистолета и излиза навън, викът му разкъсва въздуха: – Юначе! Къде сте? Юсуф!

В същото време Юсуф е високо на един клон, а Нана стои под дървото и го насърчава:

– Птичето ми, какво виждаш оттам?

– Виждам навсякъде! – отговаря той развълнувано.

– И аз винаги се качвам на дърветата, когато се чувствам в капан. Така поглеждам напред – обяснява тя.

– Не те ли е страх да паднеш? – пита Юсуф.

– Ако вървя със затворени очи, пак ще падна.

Яман пристига задъхан, стиска оръжието, но слуша.

– Кажи ми, пиле – обръща се Нана към детето. – Какво става с дърветата през зимата?

– Листата им падат.

– Да, но напролет разцъфтяват отново, обагрени с цветове. Дърветата имат силни корени. Когато съм тъжна, си казвам: „Стани дърво, Нана.“

– Как? – пита Юсуф.

– Бъди силен като дърво. Зимата ще отмине, а листата пак ще поникнат.

– Чичо е като дърво! – заявява Юсуф. – Никога няма да се пречупи. И аз ще съм като него, но ще цъфна.

– Като цвете, пиле. С цветове.

Яман прибира оръжието и приближава.

– Чичо, виж колко високо съм! – вика Юсуф.

– Виждам те, юначе. Хайде да те сваля.

Силните му ръце хващат детето и го поставят на земята. За миг погледът му среща този на Нана – в него има и укор, и признание.

– Това място е красиво, чичо. Радвам се, че дойдохме – казва Юсуф.

– Да, юначе – отговаря Яман и повежда детето напред. Нана ги следва.

Тримата се движат заедно – но напрежението в сърцето на Яман е като въглен, който гори и не угасва. Нана и Юсуф носят смях и светлина, но той – колкото и да го крие – се бои. Бои се от най-страшното за него: да бъде отново щастлив.

До караваната Юсуф неспокойно се върти на място. Погледът му е тревожен, а в гласа му звучи страх:

– Чичо, защо Нана още не е дошла? Ами ако се е изгубила?

Яман остава спокоен отвън, но очите му се присвиват. – Тя ще дойде скоро, юначе. Не се тревожи.

– Но… ако не може сама да намери пътя? Чичо, моля те, намери я и я върни.

Яман най-накрая се изправя решително.

– Добре. Влез в караваната. Ще се върна веднага.

Яман се връща в гората, а камерата го следва сред зеления гъсталак.

Нана е приклекнала край тревите. Усмивката ѝ е широка, гласът ѝ – оживен:

– Ах, тази я познавам! Как ли беше името ѝ на турски? – помирисва стръкче и се засмива. – И тази познавам. Колко е хубаво! Ухае невероятно.

Навежда се за още, когато тежка ръка я спира. Тя подскача изплашено и среща погледа на Яман.

– Какво правиш?! Изплаши ме. Нещо станало ли е? Толкова ли огладня, че се хвърляш върху тревите?

В гласа му има студена строгост. – Ако не се бях намесил, щяхме да умрем заради теб.

– Защо? Само защото огладня за един час? – шегува се тя, но думите му я замразяват.

– Тези са отровни. Дори да ги докоснеш е опасно.

Нана пребледнява. – Не знаех. Съжалявам.

– С твоето безразсъдство това пътуване щеше да се превърне в катастрофа. Не може да се разчита на теб.

– Чуваш ли се какво говориш? Никога не бих застрашила Юсуф! Щях да проверя в интернет – избухва Нана.

Яман прекъсва. – Хайде. Връщаме се в караваната. Аз ще намеря нещо за ядене.

Нана мълчаливо тръгва след него.

Скоро аромат на храна изпълва въздуха. Нана оживено подрежда съставките.

– Имало е толкова продукти в караваната! Трябваше да погледна първо. Сега ще приготвя най-вкусното ястие.

Юсуф гледа с блеснали очи, а Яман с недоверие.

Когато Нана взема буркан, гласът му проехтява като гръм: – Това е захар! Отдръпни се. Аз ще готвя. Ще съсипеш всичко и ще умрем от глад.

– Не, този път ще внимавам. Ще се справя.

– Юсуф ще яде тази храна! – остро отвръща той.

– Ще стане по-бързо, ако Нана ти помага – намесва се Юсуф. – Стомахът ми вече ръмжи.

Яман въздъхва тежко. – Добре. Само да ми подава съставките. Отдръпни се.

Яман се настанява край котлона, решителен и строг. – Дай ми соса.

– Кой е сосът? – пита Нана объркано, а Юсуф подсказва. Те се засмиват, а Яман недоволно приема буркана.

– Две моркова – казва той.

Нана му подава три.

– Казах две! Не слушаш. Винаги правиш каквото си искаш. – Отделя два и започва да реже с ножа.

– Мислех, че с повече ще стане по-вкусно… – прошепва тя.

– Задръж мислите си за себе си. Видяхме какво направи с тревите.

Веселието угасва. Настъпва напрегнато мълчание.

Нана внезапно забелязва бурканче. – А това как се казва на турски?

– Мащерка.

– О, мащерка! Ще е чудесно, ако сложим малко…

– Не! – прекъсва я той с остър поглед. – Никога не слушаш. Никога не учиш. Няма да докосваш тази храна. Ясно ли е?

Тя прехапва устни, а Юсуф също се натъжава.

Докато Яман е зает с рязането, Нана тайно поръсва мащерка в ястието. Тя намигва на Юсуф, който прикрива смеха си и кима в съучастие.

Нана пуска косата си свободно и се навежда над тенджерата да вдъхне аромата. В този миг Яман също се навежда да добави съставка. Очите им се срещат опасно близо. За миг светът спира.

Юсуф ги гледа и се усмихва доволно.

– Ще хвърлиш косата си в яденето – прекъсва тишината Яман.

Нана мълчи.

– Предупреждавам те за последно. Дръж носа си далеч. Ти не умееш да готвиш. Не пречи на хората, които умеят.

Очите ѝ се пълнят със сълзи. Тя се изправя и прошепва: – Не направих нищо. Само го помирисах… ухаеше толкова хубаво.

Яман замлъква, но думите му висят тежко във въздуха.

Нана поглежда към Юсуф, който стои намръщен. Тя му се усмихва, а той – сякаш за да я утеши – ѝ отвръща със същото.

В същото това време, в имението, Айнур не може да потисне гнева си. Самата мисъл, че Яман и Нана прекарват време заедно, далеч от всички, я побърква. Ревността я разяжда като огън, а очите ѝ пламтят от ярост.

Източник: PoTv.bg