Наследство – Епизод 608 (Ето какво ще видим)

Нана стои пред Яман с пламък в очите, думите ѝ се леят като порои, които не може да бъде спрян.

– Аз реших всичко. Аз съм тази, която отдавна се промъква в сърцето му. Юсуф ме обича, да! Влязох в сърцето му по същия начин, по който той влезе в моето. Ние се свързахме. И сега ти се питаш как една обикновена бавачка успя, при положение че Юсуф винаги е бил толкова близък с леля си. Ти се страхуваш. Страхуваш се, че ще заема твоето място. Признай си. Не се бой, никой не може да те замени. Да отвориш сърцето си за един човек не означава да изоставиш друг. Любовта не се състезава и не се бори. Никой и нищо няма да измести теб!

Яман присвива очи, в гласа му звучи студено.

– Все още говориш глупости. Мислиш, че се страхувам? Така ли? Не всичко се върти около теб.

Нана се смущава, поглежда го с недоумение.

– Не разбирам. Какво искаш да кажеш?
– Не ме слушаш – отвръща рязко Яман. – Всичко, което излиза от устата ти, е една голяма безсмислица. Повтарям ти го отново и отново – стой далеч от моите работи! Тук си само заради Юсуф. Насочи погледа си върху него!

Нана усеща студ в гърдите си. Вътрешният ѝ глас нашепва: „Сърди ли се, защото знам?“

Юсуф гледа разочарован.

– Помислих си, че ще се върнем без да сме ходили на риболов, чичо.

Яман коленичи до него, гласът му става топъл.

– Нима някога не съм удържал обещанието си, юначе?
– Никога.
– Какво толкова се бави? – поглежда Яман към кемпера.

И точно тогава Нана се появява с ръце, пълни с торби. Усмивката ѝ е широка.

– Ах, въздухът на открито страшно отваря апетита, скъпи! Ах! Но забравих канчетата и манерките!

Яман завърта очи и едва прикрива раздразнението си.

– Ние не отиваме на риболов, но изглежда, че се местим в нов дом. Тя нарочно изпитва търпението ми.

Камерата ни пренася при Идрис, който стиска телефона в ръката си, гласът му трепери от напрежение.

– Какво правиш, Нана? Какво става с Къръмлъ, че го криеш от мен?

Камерата отново ни връща при Яман, Нана и Юсуф. В този момент звънът на телефон прекъсва тишината. Юсуф вдига глава, очите му блестят.

– Чичо, телефонът на Нана звъни!
– Това е моят телефон! – смутено отвръща Нана и бърза да го вземе.

Яман я гледа подозрително.

– Кой е? – пита той.
– Кой е кой? – опитва се да спечели време Нана. – Бащата на Пънар – отговаря бързо Нана. – Когато батерията на телефона ѝ падне, тя използва този на баща си. Ало, Пънар? Батерията ти ли се изтощи?

От другата страна се разнася гласът на Идрис, пронизителен и пълен с гняв.

– Не, батерията ми съвсем не е паднала! Но твоето желание за отмъщение явно е изчезнало. Говори веднага, какво правиш!

Юсуф, нищо неподозиращ, се усмихва и хваща ръката на чичо си.

– Добре се справи с къмпинга, чичо! Утре ще берем гъби, нали?

Идрис чува казаното от Юсуф и замръзва.

– Какъв къмпинг? Вие не сте ли в имението! Какво става? Нана! Нана! Каква игра играеш, момиче?
– Пънар, ще ти се обадя по-късно – казва Нана с тих, но решителен глас и затваря телефона.
– Кажи ми сега, Нана! – избухва Идрис. – Ще дойда и ще те намеря. Истината! Ти нарочно скри това, нали? Защото охраната не е с вас! Ако ми беше казала, щях да дойда и да го довърша. АААА!!! Доверих се на тази луда жена! А тя ме направи също толкова луд като нея!

Яман, който мълчаливо следи всичко, присвива очи.

– Ще трябва да те чакаме до вечерта, като гледам.

Нана въздъхва и се обръща към Юсуф.

– Идвам, разбирам, скъпи.

Нана прибира телефона си, усмихва се на Юсуф и протяга ръка.

– Готов ли си да тръгваме?
– Да – кимва момчето с блеснали очи.
– Добре. Хайде тогава.

Яман наблюдава сцената с недоверие, думите му са пълни с ирония.

– Трябваше да продължиш разговора си. Ако го беше направила, щяхме да го изслушаме до край.

На брега на езерото денят се разгръща като сцена от филм – водата блести на слънцето, а вятърът едва раздвижва клоните на дърветата. Яман подава въдицата на Юсуф с уверен жест.

– Ето, юначе. Опитай да го извадиш.

Очите на момчето светят от вълнение.

– Нана, знаеш ли, чичо веднъж хвана огромна риба! Толкова голяма! – протяга ръце, за да покаже размерите.

Нана се усмихва скептично.

– Наистина ли? Учудвам се.
– Защо се учудваш? – настоява Юсуф.
– Защото риболовът изисква търпение, скъпи – казва тя и гласът ѝ звучи като урок. – Трябва да седиш тихо до въдицата, да чакаш спокойно, без борба, с мир в сърцето. Но с този възел няма да стане, вързан е грешно. Ето, виж, трябва да се направи така.

Яман се навежда и я гледа с присмехулен поглед.

– Това възел ли е изобщо?

Нана повдига брадичка предизвикателно.

– Ще хвана голяма риба и тогава ще видиш. Какво казваме, скъпи? Ако искаш да хванеш риба, трябва да си тих и спокоен.
– Кой говори за тишина? – изсмива се Яман. – Ти не си спряла да говориш, откакто сме тук.

Юсуф весело предлага:

– Хайде да се състезаваме! Който първи хване риба, печели.
– Отидете някъде другаде – мрънка Яман. – Езерото е голямо, не е само това място.
– Разбира се – отвръща Нана с блеснали очи. – Ти си мислиш, че си много умен, нали? А тук плува цял рояк от риби.

Изведнъж Нана подскача.

– Хванах една! Една голяма риба идва! Какво е това?!

Яман поклаща глава, без да крие иронията си.

– Оплетоха се заедно. Казах ти да хвърлиш малко по-далеч.
– Дойдох тук, защото рибите са именно тук – не отстъпва тя.
– Трябваше да хвърлиш въдицата по-надалеч тогава.
– Какво правиш? Внимавай! – възкликва Нана, докато въжетата се оплитат още повече.

В този момент Юсуф извиква с неподправена радост.

– Хванах една! Аз хванах първата риба!
– Браво, юначе – усмихва се Яман, горд с племенника си.
– Аз спечелих състезанието! – сияе детето.
– Ти спечели, скъпи. Ти спечели – прегръща го Нана.

Яман кима одобрително.

– Извади я нагоре.

Действието прескача. Водата се раздвижва, въдицата се огъва, а Нана издава възглас, който отеква над тихата повърхност.

– Ах! Идва! Идва! Това е наистина голяма риба! Огромна! – крещи Нана.

Юсуф ахва, очите му светят като звезди.

– Нана, тази риба е гигантска!
– Да, скъпи. Виждаш ли? Знам как се лови риба – гордо отвръща тя, стискайки въдицата.

Яман поклаща глава, в гласа му прозвучава насмешка.

– Просто късмет на начинаеща.

Нана посочва с поглед улова си с триумф.

– Погледнете тази риба! Огромна е. Аз съм майсторка на риболова.

Нана посяга да свели рибата от въдицата, но губи равновесие и цопва във водата.

– Нана, добре ли си? – пита притеснен Юсуф

Яман я пронизва с поглед и със суха ирония пита:

– Има ли още такива там, госпожице майсторке? Или просто искаше да разгледаш отблизо?
– Нана, не ти ли е студено? – тревожно пита Юсуф, помагайки ѝ да излезе от водата, като я дърпа за ръката.
– Не, скъпи. Добре съм – отвръща тя с усмивка, макар лицето ѝ да е леко пребледняло. – Даже не е толкова студено. Но някои шеги… са направо хладни.

Яман присвива очи и не пропуска възможността да я жегне.

– Нали все повтаряш как си израснала във ферма и как умееш всичко.
– Така е – гордо отвръща Нана. – На фермата научих много за живота сред дивата природа.
– Права си! – казва той иронично. – Наистина си научила. Но си научила как се пада. Падна, докато береш плодове. Падна и докато ловиш риба. Не спираш да падаш.

Нана вдига глава и отвръща със сарказъм, а в очите ѝ проблясва предизвикателство.

– С толкова лоша енергия около мен, трябва да съм благодарна, че съм още жива.

Юсуф веднага се хвърля към нея, опитвайки се да я задържи.

– Хайде, Нана. Дръж се за мен…

Камерата се приближава – детето я обгръща с ръце, а в този миг напрежението между Нана и Яман сякаш прелива във въздуха. Рибата още трепти във въдицата, но истинската битка е тази на погледите и неизречените думи.

До кемпера мирисът на прясна риба се разнася във въздуха. Нана държи улова си като трофей.

– Аз ще я приготвя.
– Ти направи салатата – отвръща Яман. – Дай ми рибата.
– Вече я направих. Дай ми рибата! – настоява тя.
– Стой настрана. Не искам да съсипеш и това.
– Ти каза, че не мога да хвана риба – гордо отвръща Нана. – Хванах. Сега казваш, че не мога да сготвя. Толкова си предубеден! Благодарение на мен ще ядем!
– Нямаше да имаме нужда от твоята риба, ако не бяхме се върнали толкова бързо, за да не хванеш пневмония – изсъсква Яман.

В този миг лицето на Яман помръква. Юсуф го поглежда уплашено.

– Чичо! Добре ли си?

Нана хвърля рибата и се втурва към него.

– Какво стана? Какво е? Змия ли? Ухапа ли те нещо? – пита тя притеснена.
– Не беше змия – изрича Яман през зъби. – Скорпион.

Очите на Нана се разширяват.

– Какъв цвят? Голям ли беше или малък?
– Малък жълт скорпион. Няма страшно. Уплаши се и избяга. Няма за какво да се тревожите.
– Жълт?! – извиква тя. – Това е много лошо. Отровен е! Много отровен!
– Млъкни! – срязва я Яман.
– Чичо, ако се върне и ни ухапе и нас? – трепери Юсуф.
– Няма да се върне, юначе – опитва се да го успокои Яман. – Защитаваше дома си. В природата е така.

Нана се обръща към Юсуф:

– Скъпи, донеси на чичо си чаша студена вода. Отдръпни ръката си, аз ще погледна.
– Не – отсича Яман. – Ще изкарам отровата.
– Това действа само при змийски ухапвания. Не го пипай. Студеното ще помогне, а после веднага отиваме при лекар. Дай да видя дали е подуто.
– Не! Всичко, до което се докоснеш, разваляш. Ще се справя сам.
– Твоята упоритост е по-лоша и от скорпионската отрова – не отстъпва Нана – Ще го превържем, за да не се инфектира.
– Остави ме. Аз ще го направя.
– Ако ти дам вода в пустинята, ще я разлееш, вместо да я изпиеш – отвръща Нана ядосано.

Юсуф пристига с чаша в ръка.

– Донесох водата, чичо. Добре ли си?
– Добре съм, юначе – усмихва се Яман насила. – Виждаш ли? Щом пия вода, всичко ще мине. Не се тревожи.
– Не се бой, птичето ми – шепне Нана и прегръща детето. – Направихме каквото трябва. Сега отиваме в здравния пункт.
– Няма нужда – възразява Яман.
– Има нужда! – отсича тя. – Ами ако си алергичен? Ако се подуе и не можеш да дишаш?
– Замълчи! – рязко я прекъсва той.
– Чичо, моля те, да отидем на лекар – настоява Юсуф.
– Не е нищо сериозно – упорства Яман. – Добре съм.
– Чичо, моля те! – почти плаче Юсуф.
– Донеси ми още една чаша вода, юначе. Хайде! – опитва се да отложи Яман тръгването.

Нана вече не издържа. Гневът ѝ избухва.

– Какво се опитваш да направиш? Кракът ти е подут. Искаш да умреш тук ли? Ако не мислиш за себе си, поне помисли за племенника си…

Юсуф пристига задъхан с новата чаша.

– Ето водата, чичо.

Яман се усмихва с усилие.

– Виждаш ли, юначе? Добре съм. Не се безпокой.
– Но пак да отидем на лекар, чичо – настоява детето.

Яман въздъхва и за пръв път отстъпва.

– Добре. Да отидем. Само и само ти да не се тревожиш.

Нана протяга ръце и хваща Яман, който вече едва стои.

– Хванах те.
– Пусни ме! – опитва се да се съпротивлява той.
– Вчера, когато аз се нараних, ти ме носи. Сега е мой ред. Но не се тревожи, не съм безмилостна като теб. Няма да ти го натяквам. Хайде. Не бой се, скъпи. Отиваме на лекар. Чичо ти ще бъде добре… Аз ще карам. Ти не можеш да караш в това състояние.
– Няма да те оставя да подкараш нещо с четири колела, докато Юсуф е вътре – ръмжи той.
– Хайде, качвай се! Времето тече. Трябва да стигнем навреме до здравния пункт.
– Скорпионът няма да ме убие, ще го преживея, но за теб не съм сигурен – подхвърля той с последни сили.
– Ще карам. Никого няма да убия, не се бой. Виждаш ли? Отровата вече действа. Дори да искаш, не можеш да седнеш зад волана. Затова си принуден да се довериш на мен. Хайде, ключовете!
– Юсуф, казвала ли съм ти някога, че карам много добре? – обръща се Нана към Юсуф, докато посяга за ключовете.
– Не, никога – клати глава момчето.
– Е, сега знаеш. Гледай часовника. Аз ще гледам пътя. Ако си алергичен, имаме само десет минути. Имаш късмет, че аз карам. Ще те заведа навреме.

Яман прегръща Юсуф, гласът му трепери, но е твърд.

– Дръж се здраво, юначе…

И двигателят на кемпера изревава, докато камерата улавя решителното лице на Нана, сякаш готова да се пребори не само със скорпионската отрова, но и с упоритостта на Яман.

По разбития планински път, кемперът подскача върху дупките. Нана стиска волана, а сърцето ѝ бие бясно.

– Казах ви, че съм майстор-шофьор! – заявява тя с гордост.
– Майстор-шофьор… – повтаря Яман с ирония, докато се държи за седалката.

Юсуф стиска ръцете си и се обръща към нея с уплаха.

– Нана, много друса.
– Пътят е разбит, скъпи – отвръща тя.
– Пътят е разбит, а? – почти изръмжава Яман. – Дръж волана изправено! Нарочно ли го правиш?
– Има дупки. Какво мога да направя? – оправдава се Нана.
– Не върти толкова рязко. Това не е трактор. По-леко с волана. Натисни го само леко, достатъчно е.

Кемперът отново подскача.

– Защо постоянно натискаш спирачката? – нервничи Яман.
– Какво ти казах? Гледай времето, не мен. Подуто ли е над коляното? Ако е, значи отровата се разпространява!
– Не сваляй очите си от пътя и за миг! – повишава глас той.
– Тогава не ми говори! Когато кажеш нещо, аз поглеждам! – отвръща тя раздразнено.
– Казах да държиш волана изправен! Изправен! – вика Яман, докато се хваща за облегалката.
– Като дете карах трактор на фермата. Знам много добре как се кара. Не ми давай акъл!
– Как може човек да е толкова безразсъден? – ядосва се той. – И тя твърди, че шофира добре!
– Пътят е виновен, не аз! – не се предава Нана.

Юсуф гледа през прозореца с разтреперани ръце.

– Нана, още колко има до болницата? Ще стигнем ли навреме?

Нана му хвърля бърз поглед и му се усмихва окуражително.

– Ще стигнем, птичето ми. Съмняваш ли се?
– Дръж се здраво, юначе – предупреждава Яман. – Намали скоростта!
– Чичо, страх ме е – признава Юсуф, гласът му трепери.

Яман протяга ръка, стиска неговата и прошепва:

– Дръж се здраво. Не се бой. Аз съм тук.

Камерата улавя лицата им в близък план – в очите на детето има сълзи, в погледа на Яман – болка и решителност, а в Нана – напрегната увереност, сякаш от нея зависи животът на всички. И двигателят реве, докато времето изтича като пясък в пясъчен часовник.

Кемперът спира рязко пред клиниката, а Юсуф скача първи.

– Недей да се тревожиш, чичо. Пристигнахме навреме. Ще си добре.

Яман прехапва устни, гласът му е пресипнал.

– Едва-едва, юначе. Какво беше това шофиране?
– Е, тук сме вече. Какво да направя? – отвръща Нана, още стиснала волана. – За пръв път карам такъв голям автомобил.
– На връщане чичо ще кара – обажда се Юсуф.
– Не се безпокой, юначе. Аз ще карам – потвърждава Яман, но ръката му трепери.
– Не разбираш ли? – намесва се Нана. – Времето е от съществено значение. Ухапал те е скорпион, нужен е лекар. И сега ще ти кажа лоша новина – закъсняхме с две минути. Оттук нататък всичко е в ръцете на съдбата.

Вратата на клиниката се отваря, лекарят пристига бързо.

– Какво ви е оплакването?
– Ухапа ме скорпион – отговаря Яман.
– Как се чувствате? Имате ли сърцебиене? Задух?
– Не, само малко болка.

Нана прекъсва нетърпеливо.

– Потен е. Лицето му е пребледняло, кракът му е подут!

Лекарят оглежда Юсуф.

– А детето? То също ли е ухапано? Бледо е.
– Не – усмихва се Яман, въпреки болката. – Просто пътува с един „професионален“ шофьор.
– Разбирам. Хайде в стаята за прегледи – казва лекарят. – Моля, легнете.

Нана не издържа и издава още една тайна.

– Поряза си крака, за да изкара отровата. Не ме послуша.
– Чичо ще се оправи ли? – пита Юсуф с треперещ глас.

Докторът се усмихва окуражително.

– Не се безпокой, момче. Чичо ти ще бъде добре. Не препоръчваме такива действия при ухапване от скорпион, но си изкарал по-голямата част от отровата. Достатъчно е студен компрес. На вашата възраст няма да има проблеми. Ще изпиша обезболяващи и това е всичко. Можете да станете.
– Казах, че съм добре – промърморва Яман, но лекарят го прекъсва строго.
– Ако беше проявил алергична реакция, можеше да е смъртоносно. Извади късмет. Възстановявай се бързо.

Яман гледа към Нана и присвива очи.

– Щастлива ли си сега? Докара ни тук за нищо.

Тя се обръща към Юсуф, нежна и твърда едновременно.

– Не го направих за теб. Направих го заради Юсуф. Нали чу лекаря? Ако беше алергичен, можеше да умре. Хайде, скъпи.

Нана хваща момчето за ръка, докато камерата се задържа върху лицето на Яман – той мълчи, но в погледа му бушува буря от гняв, обида и… нещо друго, което не иска да признае.

В полицейското управление Ферит гледа към Кара с лека усмивка.

– Виждам, че много те изненада Айше.
– Значи комисар Айше е твоя бивша съпруга? – пита все още невярваща Кара.
– Така е – кимва Ферит. – Комисар Айше е моята бивша жена. Познаваме се добре. Например, в този момент тя е при шефа. И му казва, че няма да приеме назначението, че няма да работи в този отдел.

Камерата веднага ни прехвърля към кабинета на началника. Вратата се отваря рязко.

– Влез! – изрича началникът.

Айше пристъпва уверено, но погледът ѝ издава напрежение.

– Шефе, имам една молба. Ако е възможно, бих искала спешно преназначение.
– Не, комисар Айше. Току-що пристигнахте. Какъв е проблемът?
– Разбрах, че съм поставена в един и същи екип с бившия си съпруг.

В този момент вратата се отваря и влиза Ферит.

– Имате ли минута, шефе? – пита той.

Началникът го кани.

– Влизай, влизай. Тъкмо говорехме за теб.

Ферит слага ръка на гърдите си, гласът му звучи премерено.

– Комисар Айше е чувствителна и си помисли, че аз ще се чувствам неудобно. Но няма такова нещо. Минали са седем години откакто се разделихме. Не сме се карали, нито разделили с омраза. Ние сме цивилизовани хора, в живота ни минаха урагани, но в работата ни нека има ред.

Началникът удря с длан по бюрото.

– Двама от най-добрите ми комисари току-що изгоряха като фойерверки и напуснаха. Сега не мога да правя нови назначения. Ще бъдете професионалисти и ще решите проблемите си. Комисар Айше, ще работите в пълна хармония със своя пряк началник.

Айше замира.

– Моят началник?
– Не ѝ ли каза, Ферит? – поглежда началникът.
– Нямах време, шефе.

Айше сваля очи, стиска устни.

– Благодаря за отделеното време.
– И аз благодаря – добавя Ферит.

Малко по-късно, в коридора, той я спира.

– Комисар Айше! Почакай. След седем години… липсвах ли ти поне малко?
– Защо да си ми липсвал? – очите на Айше проблясват.
– Толкова ли много ме мразиш?
– Мразех твоята безотговорност! Твоето несериозно отношение към живота! Как да ми липсва мъж, който не приема нищо насериозно?

Ферит въздъхва, гласът му омеква.

– Но за разлика от теб, ти много ми липсваше. Най-вече усмивката ти. Ти дори не подозираш… вече седем години.

Ибо стои замислен и тъжен, когато се обръща към Кара.

– Има ли новини от комисар Али?

Кара въздъхва и клати глава.

– Отиде до дома си, за да вземе куфара. Не тъжи повече. Трябва да сме щастливи за него. А и когато комисар Али дойде да се сбогува, недей да го посрещаш така, да не натъжиш човека.
– Добре, добре… – примирено отвръща Ибо. – А какво ще кажеш за новия комисар?
– Още не съм разучила – признава Кара. – Странен е. Ясно се вижда, че кара комисар Айше да се чувства неудобно…

Ибо кимва сериозно.

– Да, не изглежда щастлива от положението.
– Точно така. Странна работа е. Какво ти стана, защо се вкамени така? – поглежда го тя загрижено.
– Мисля си за нас, Кара – прошепва той. – Ако бяхме като тях, никога нямаше да понеса раздялата с теб. Дай Боже, никога да не се случва. Отивам да проверя задържаните… Дай Боже да ни пази…

Действието прескача. Айше се връща в стаята, където е само Кара. Усмивката ѝ е бледа, но гласът ѝ звучи решително.

– Добре дошла, комисар. Нямах възможност да ти честитя.
– Заклевам се, много бих искала да кажа, че се чувствам добре дошла… но не мога – отговаря Айше с горчивина. – Подреждаш живота си, мислиш, че всичко е наред, а после изведнъж всичко се разпилява като кутия, паднала от рафта. Всичко се обръща с главата надолу…

Кара я гледа съчувствено.

– Не е лесно, комисар…
– Не е лесно? – повтаря Айше с болка. – Седем години подреждах мечтите си, а сега кошмарът ще продължава от сутрин до вечер.

Действието прескача пред полицейското управление. Ферит седи замислен на пейката, а Волкан се приближава към него с чаша ароматно кафе.

– Аха! Ето откъде идва този аромат на прясно кафе… – казва Ферит, когато Волкан сяда до него и му подава чашата с кафе.
– Ако го обичате черно, заповядайте – предлага Волкан.
– Е, няма да съм скромен – отвръща Ферит като взема чашата с кафе. – Скоро ще разберете, че не мога да откажа кафе. Благодаря.
– Да ви е сладко – кимва Волкан.

Ферит отпива и въздъхва.

– Благодаря.
– Има ли промени в състава, комисар? – пита Волкан.
– Разрешение от шефа не беше получено… – отговаря Ферит.
– Предполагам, че не е много приятна случайност.
– Аз мисля, че е приятна. Много приятна. Разбира се, не мога да знам какво мисли комисар Айше. Продължаваме с екипа. Няма проблем. Айше просто преувеличава всичко. Така беше и когато бяхме женени. Нищо не се е променило.

Междувременно Айше споделя на Кара:

– Един месец. Толкова. Сключихме брак за месец… и издържахме само още един месец. Не можах повече.
– Какво можеше да се случи за един месец, за да вземеш такова важно решение? – пита Кара с недоумение.
– Самата сватба беше грешка – признава Айше. – Той беше черното, аз бях бялото. Но ми казваха да се откажа, а аз не послушах.

В същото време Ферит, сякаш разказва съвсем различна история, подхвърля пред Волкан:

– Преувеличава, но Айше е добро момиче. Много подредена, обсебена от реда. Истинска принцеса, дъщеря на чиновници. Изненада се, когато срещна мъж от живота като мен. Не понесе пъстрата ми личност. И си тръгна още в първия месец.

Камерата си връща при Айше и Кара. В очите на Айше проблясва болка.

– Как можеш да изневериш на жена си след едва месец брак? – прошепва Айше.

Кара я гледа потресено.

– Наистина ли го направи?
– Да – признава Айше. – И затова веднага дадох документите на адвоката. Дори не го потърсих за обяснение.

От другата страна Ферит вдига рамене с престорена небрежност.

– Това са само мои предположения. Тя се обади и каза: „Ти си голямо разочарование.“ И толкова. Никакви обяснения, никакви спорове. В живота понякога вървиш наслуки – спъваш се в камък, падаш, но ставаш и продължаваш.

Действието прескача. В полицейския участък атмосферата е наситена с емоции – всеки жест, всяка дума тежи. Кирпи се усмихва и със сърдечен тон пожелава:

– Лек път, комисарю.

Али стиска ръката му топло.

– Благодаря ти, Кирпи. Дано и в чужбина се намери някой, който прави чай като теб.

Волкан се приближава и го потупва по рамото.

– Пази Дуйгу.
– А вие пазете се един друг – отвръща Али. – Бъдете внимателни. Не се излагайте на опасности. Не ме карайте да се връщам от Германия заради вас.

Ибо преглъща трудно.

– Комисар…

Али се усмихва и го прекъсва.

– Ибо… вземи Кара и елате в Германия на почивка.

Очите на Ибо проблясват.

– Разбира се! Ще ти звъня постоянно, ще ти писне от мен.
– Лошо ще е, ако не го направиш –шегува се Али. – Казахме без сълзи.

Но думите му не спират вълнението. Ибо едва удържа емоциите си.

– А тя дори ме предупреди да не ставам сантиментален. А ето я – плаче.

Кара сваля поглед, сълзите вече са се търкулнали по лицето ѝ.

– Толкова издържах… – прошепва тя.

В този момент влиза Ферит, енергичен и с престорена лекота.

– Какво става тук? Не бъдете тъжни! Няма да ви позволя да ви липсва Али.

Али поема дъх и се усмихва.

– Тръгвам си със спокойно сърце.
– Благодаря ти, братко – отвръща Ферит.
– На добър час – пожелава Али.
– Благодаря. Лек път и на теб – отвръща Айше.

Али се обръща към всички.

– Добре, хубав ден на всички ви.
– Чакай, чакай! – спира го Ферит. – Не тръгвай така. Да те изпратим подобаващо. Хайде.
– Добре – включва се Ибо. – Да го изпратим до вратата.

Докато всички вървят към изхода, Айше се отдръпва настрана. В ума ѝ бушува буря.

– Какво ще правя аз? – прошепва сама на себе си. – Той ще ми е началник и ще ми раздава заповеди.

Звукът на телефона прекъсва мислите ѝ. Неше звъни.

– Како, в къщата съм вече.
– Как е? Обитаема ли е? На снимките изглеждаше добре.
– Добре е малко казано. Прекрасна е. – В гласа на Неше звучи възторг. – Мебелите са невероятни. Има дори градина. Огромна е!

Айше си поема дъх.

– Добре. Поне нещо да върви както трябва.
– Какво се е случило? Има ли проблем? – пита притеснена Неше.
– Нищо. Ще ти разкажа у дома. Затварям сега.
– Добре, до скоро.

Айше оставя телефона и се взира в празното пространство. Мислите ѝ се редят като тежки камъни.

– Той отново ще дойде и ще ме дразни с онази усмивка, която ме побърква. Какво правя аз? Кой е той, че да ме безпокои? Аз вече не съм същата Айше от преди седем години. Онази Айше, която беше измамена, вече не съществува. Няма да позволя да съсипе живота ми още веднъж.

В полицейското управление напрежението е осезаемо. Кара оставя купчина папки на бюрото и поглежда към Ферит.

– Комисарю, тези документи трябва да сепрегледат

Ферит протяга ръка с делови тон.

– Благодаря. Дай ги на мен.
– Мога да ги оставя на бюрото ви, ако искате – предлага тя плахо.
– Няма нужда – прекъсва я той. – Дай ми ги. И ако нямаш нищо против, донеси и незавършените дела от архива.
– Разбира се, комисарю – кимва Кара и излиза.

Ферит обаче вече гледа към Айше с онзи познат хищен поглед като си мисли: „Сега падна в ръцете ми. Ще видиш какво значи да си тръгнеш без обяснение.“, а на глас казва: – Комисар Айше, ще прегледаш тези дела и ще ми представиш доклади за последните ми две години под прикритие.

Айше го поглежда студено.

– Това ли е всичко? Вземам и другите.
– Другите? – преструва се той на изненадан.
– Другите досиета. Ако мислиш, че ще ме изкараш от равновесие с тези папки, много грешиш.

Ферит се усмихва иронично.

– Така ли? Добре тогава. Започни с тях. Щом ги приключиш, ще ти донеса и останалите.

Айше прехвърля с ръце купища папки, но вместо ред – пред нея се открива хаос. Очите ѝ се присвиват, гласът ѝ звучи едновременно възмутено и с насмешка.

– Всичко е нахвърляно небрежно. Нищо не е подредено, просто е натъпкано. Закуската му е в папките! Сусам… Вижда се, че е ял геврек. Петно от чай… А това? Лепкаво е. Ягодово сладко. Точно както го обича. Като малко дете е, а не като полицай.

В този момент се появява Ферит, ръцете му в джобовете, а на лицето – онази самодоволна усмивка.

– Как върви? Става ли малко по-лесно?

Айше вдига поглед, опитвайки се да овладее емоциите си.

– Опитвам се да въведа ред. Но позволи ми да ти благодаря, преди да забравя. Научи ме на нещо ценно.
– Какво точно? – пита той, преструвайки се на заинтересован.
– Хората не се променят. Нито за седем години, нито за век. Кажи ми, този случай приключен ли е?

Ферит протяга ръка и взема папка.

– Да задоволим любопитството ти. Ето, виж сама. Какво пише? Чети. Пише, че огромна престъпна мрежа е разбита, че са направени успешни арести, че стари, неразкрити убийства са решени. Добра работа, въпреки целия този хаос. Не си се променила изобщо, г-це Айше. Да бъдеш предубедена не е никак добре. Поучи се малко. Но само ако искаш да станеш добър полицай.

Очите на Айше проблясват, в гласа ѝ има ярост.

– Самодоволен…

Напрежението между Айше и Ферит расте като буреносен облак. Ферит се изправя пред нея с усмивка, в която има и гордост, и предизвикателство.

– Какво стана? – подхвърля той. – Май не можа да превъзмогнеш доклада за успехите ми. Ти не обичаш да поемаш рискове, нали? А аз свърших добра работа, докато ти седеше на бюрото.

Очите на Айше се присвиват, в гласа ѝ звучи хладна решителност.

– За съжаление, ежедневните победи не са за завиждане. Истинският успех за мен ще бъде, ако на осемдесет години около мен все още има хора, които ме обичат. Разбира се, за теб това звучи като провал – защото е маловажно в твоя свят.

Ферит я прекъсва, този път без усмивка.

– Почакай малко! Откъде знаеш, че е маловажно за мен?
– От десетките вечери, които пропусна за един месец брак – отвръща тя, а думите ѝ са като нож. – От това, че дори не ми съобщаваше дали ще се прибереш. Да продължавам ли? Радвам се, че не живях този твой „успешен“ живот. Аз просто написах доклад за него. В живота ми съществуваше само от осем сутринта до пет следобед. След работа – сякаш те нямаше. Продължавай да се хвалиш с блестящата си кариера. Аз отивам да вечерям със семейството си. Лека нощ.

Айше се обръща и излиза, оставяйки Ферит безмълвен. Той прошепва едва чуто, с усмивка, която вече не изглежда толкова сигурна:

– Това беше тежко. Много тежко!