Наследство – Епизод 612 (Ето какво ще видим)

Сутринта Нана събира вещите си, за да напусне имението завинаги. При нея влиза Юсуф. Нана се опитва да изглежда спокойна, но вътрешно сърцето ѝ е свито като камък. Юсуф я гледа със страх и отчаяние, сякаш усеща, че светът му се разпада.

– Трябва да се върна в Грузия… да помогна на моя приятелка – прошепва Нана, сякаш се страхува от собствените си думи.

Очите на Юсуф се пълнят със сълзи..

– Но и аз имам нужда от теб…

Нана кляка до него, обгръща ръцете му с топлите си длани.

– Дори и да си тръгна, няма да те изоставя. Ще ти звъня всеки ден, ще говорим с видеовръзка. Ще си пишем писма, ще си рисуваме… А когато пораснеш и станеш голяма птица, ще долетиш при мен. До тогава…

– Не ме оставяй, Нана! – избухва Юсуф и се хвърля в прегръдките ѝ. По лицето му се стичат горчиви сълзи, които разкъсват сърцето ѝ.

Преди да напусне имението, Нана решава да се сбогува с Яман. Влиза в неговия кабинет с високо вдигната глава, готова да посрещне студения му поглед.

– Исках да ти кажа сбогом – казва спокойно Нана.

Яман, студен и недостъпен както винаги, дори не я удостоява с поглед.

– Няма нужда. Успех занапред – изрича с ледено спокойствие като продължава да гледа в документите пред себе си.

Но Нана не си тръгва. Гласът ѝ трепери, но е твърд.

– Има неща, които трябва да ти кажа преди да си тръгна. Когато за първи път прекрачих прага на това имение, си помислих: „Какъв безчувствен човек…“ Видях един мъж, суров и гневен. И се запитах: „Защо Юсуф обича този човек толкова?“ Тогава си казах, че трудностите са те направили такъв, но сгреших. Ти си мрачен човек, лишен от любов – изрича Нана с горчивина. – Гониш ме от самото начало, а заради гнева си си готов да нараниш дори племенника си. Хайде, кажи ми да се махам. Това винаги искаш. Ето, получи каквото искаше.

Нана се обръща и напуска стаята, без да чака отговор.

Нана се сбогува с Адалет и Дженгер.

– На добър час, мила моя – пожелава ѝ Адалет, прегръщайки я.
– Благодаря. Поверявам ви Юсуф. Пазете го – казва Нана, а в гласа ѝ има едновременно обич и тревога.
– Грижи се за себе си – отвръща Адалет.
– Колата е готова – известява Недим.
– Благодаря. Идвам веднага – кимва Нана.

Адалет се колебае.

– Да доведа ли Юсуф?
– Вече се сбогувахме. Г-н Дженгер, кажете на бавачката да внимава с него нощем. Сънува кошмари и се плаши…
– Ще ѝ предам, не се тревожете – отговаря Дженгер.

Нана продължава, сякаш иска да остави частица от себе си в това място.

– Моливите са много важни, резервните са в чекмеджето. Синият свършва бързо – обича да рисува небето. И… нека не забравят да хранят птиците. Аз тръгвам. Благодаря ви за всичко.

Нана се сбогува с Дженгер и Адалет, и се качва в колата.

Камерата ни показва Яман, който наблюдава от терасата на къщата. Преди да влезе в колата погледите на Нана и Яман се срещат.

Яман си спомня за разговорът им за писмото на Сехер, за Полярната звезда. „Няма Полярна звезда. Всичко свърши. Светлината ѝ угасна.“, заяви тогава гневен Яман.

„Не е угаснала! – отговори му Нана. – Така мислиш само ти. Признай, не можеш да я победиш. Виж, тя все още те води. Жената, която дойде и освети тъмнината ти… Дори да си тръгне, светлината остава.“

– Така трябва да бъде! – казва си Яман, но очите му издават бурята вътре в него, която не може да потисне.

Недим качва Нана в автомобила си, за да я откара и прави опит да я утеши.

– Ако зависеше от мен, никога нямаше да отпратя човек, който се грижи толкова добре за племенника ми. Но… Яман е непреклонен. Скоро ще ти намеря нова работа. Няма нужда да се отказваш от професията си.

Нана преглъща трудно. Гласът ѝ звучи решително, но меко.

– Нека спрем тук. Ще сляза.
– Ще те закарам, където искаш – настоява Недим, но тя поклаща глава.
– Няма нужда. Имам нужда да повървя малко.
– Добре – съгласява се Недим, макар по погледът му да личи, че е загрижен за момичето.
– Благодаря ти – промълвява Нана и тръгва, но той я спира още веднъж.
– Чакай, Нана. Вземи това. Ти си сама тук. Ако някога имаш нужда от нещо – обади ми се.

Недим ѝ подава визитката си.

– Добре… Благодаря ти – усмивката ѝ е тъжна, почти незабележима.

Камерата ни показва как Юсуф излиза от багажника от колата на Недим.

Нана тръгва по пътя дърпайки куфара си с едната си ръка.

В този миг зад гърба на Нана се чува радостен вик.

– Нана!

Юсуф тича към нея, а тя не може да повярва на очите си. Прегръща го силно.

– Скъпи мой! Как си дошъл до тук? Дали чичо ти…
– Всичко знам, Нана – прекъсва я той. – Чух чичо! Изгони те, защото аз се разболях. Но аз съм добре! Много добре! Не искам да се разделям с теб.
– Но как… как успя да дойдеш? – очите ѝ светят от едновременно ужас и нежност.
– Скрих се в багажника – признава момчето с наивна решителност.
– Яман ще полудее – изтръпва Нана.
– Мислех си, че когато чичо види колко те обичам, ще осъзнае и ще те върне – прошепва Юсуф и се вкопчва в нея.
– Ах, птичето ми… – Нана го притиска силно към гърдите си, сякаш никога няма да го пусне.

Очите на Нана се пълнят със сълзи. Тя хваща малката му ръчичка и го повежда обратно към имението.

В двора в имението Яман вече ги чака. Лицето му помръква, гласът му отеква като гръм.

– Какво си мислеше?!

Юсуф се втурва напред.

– Не се сърди на Нана, чичо… Аз се скрих в багажника. После Нана ме намери и ми каза, че ще те натъжа и че така не се постъпва. Тя ме върна обратно.

Яман поема дълбоко въздух, опитвайки се да овладее яростта си.

– Колко пъти говорихме, че не можеш да напускаш имението без мое знание? Защо го направи?
– А ти не ми каза истината! – крещи Юсуф. – Ти уволни Нана! Помислих, че ако тръгна с нея, ще промениш решението си!

Яман отвръща поглед, но момчето не спира.

– Не ме оставяй, Нана…

Нана кляка и хваща детските ръчички.

– Никога няма да напусна сърцето ти. Дори и да искам, не мога да си тръгна оттам. Но не се сърди на чичо си. Понякога възрастните се карат, но това не значи, че не обичат. Знаеш, че той те обича безкрайно. Помни, любовта е това, което свързва хората. И ние никога няма да се разделим.

Момчето я притиска силно към себе си, сякаш се опитва да я задържи завинаги.

– Нана, не си тръгвай! Чичо, кажи нещо! Недей да я пускаш! Нанааа! Не ме оставяй!

Но Яман остава непреклонен.

Сцената е раздираща – детските ръце, впити в любимата жена, безпомощният вик, който прорязва тишината… А Яман стои неподвижен, борейки се със собствената си болка, докато любовта и отчаянието на детето разтърсват стените на величественото имение.

По-късно Неслихан се връща от срещата си приятелка и разкрива истината – именно Айнур е приготвила сандвичите с фъстъчено масло, към което Юсуф има алергия. Неслихан, дори има снимка! А когато Неслихан се изправя срещу Айнур, за да я принуди да признае вината си пред Яман, той вече е чул всичко.

Яман разбира, че Нана не е виновна…, но дали това ще промени нещо?

Междувременно в Истанбул пристига Корай, бившият съпруг на Айше и баща на детето ѝ. Официално той се е преместил заради дъщеря си, но всеки, който го познава, знае истината, той все още не е изтръгнал Айше от сърцето си.

Айше е в кухнята, където реже домати. Но мислите ѝ не са тук, внезапно я връща споменът за онази операция, в която бе убедена, че Ферит е прострелян. Сърцето ѝ прескача, ръката ѝ трепва и острият ръб на ножа прорязва пръста ѝ. Червена капка пада върху домата, сякаш и той е ранен.

В същия миг, в съседната къща, Ферит лежи на леглото си. Погледът му е забит в тавана, но споменът го връща към същата операция. В ушите му отеква гласът на Айше – как му беше казала, че реакцията ѝ, когато мислела, че е ранен, е същата както би реагирала, ако пред очите ѝ заколят кокошка. По устните му минава усмивка – горчива и нежна едновременно.

Връщаме се при Айше, където звукът на телефон ѝ прекъсва спомените ѝ. Дога влиза в кухнята, държи слушалката и казва с любопитство:

– Корай иска да говори с теб.

Айше бърше бързо ръцете си и взема телефона. От другата страна Корай пита с топъл, но леко напрегнат глас дали е добре. Айше отговаря с усмивка, макар че звучи леко раздразнена:

– Вчера ме пита същото. Добре сме всички!

В този момент звънецът на вратата прекъсва разговора.

– Изчакай малко – прошепва тя и тръгва към входа.

Вратата се отваря – пред нея стои самият Корай. Очите на Айше се разширяват.

– Какво правиш тук? – пита тя, с нотка на недоумение.
– Назначиха ме в бюрото в Истанбул – отвръща той спокойно, сякаш всичко е напълно естествено.

Дога първа реагира, скача в прегръдките му и с усмивка му казва колко много ѝ е липсвал. Корай я притиска нежно и ѝ отговаря, че и той е копнял за нея. После се обръща към Айше:

– Няма ли да ме поканиш вътре?

С неохота тя се отдръпва, а Дога тича да донесе чехли. Корай нахлузва чехлите, а Айше, мълчалива и напрегната, рита настрани обувките му и затваря вратата.

Корай оглежда наоколо и казва с одобрение:

– Добра работа си свършила, че си намерила този дом.
– Хубава е къщата – допълва Дога, – дори играя на топка в градината.
– Защо още стоиш? – обръща се Корай към Айше. – Седни.

Айше се настанява, но напрежението около нея е осезаемо. В този момент влиза Неше и изненадата се изписва на лицето ѝ.

– Корай? – възкликва тя.
– Здравей, Неше – поздравява той с топла усмивка.
– В отпуск ли си? – пита тя, объркана.
– Не – намесва се бързо Дога. – Вече ще живее тук.

Айше пояснява с хладен тон:

– Прехвърлиха го в Истанбул.

Корай вади пакет и го подава на Дога – фланелка от любимия ѝ футболен отбор. Той ѝ помага да я облече, а тя се завърта пред него:

– Тате, как ми стои?
– Прекрасно – отвръща той и улавя мигa на телефона си.

Дога сияе:

– Толкова съм щастлива, че дойде!

Корай я прегръща силно, а очите му за миг срещат тези на Айше и Неше. Те обаче не споделят радостта – в погледите им има напрежение и въпроси.

– Не издържах – признава Корай на Дога. – Трябваше да дойда при теб. Купих къща наблизо. Скоро ще прекарваме много повече време.

Те се прегръщат още веднъж. Дога свети от щастие, а Айше, загледана в тях, едва прикрива болката и смущението си.

Айше и Корай остават насаме. В стаята напрежението е осезаемо.

– Защо дойде тук? – пита Айше тихо, но решително.

Корай я поглежда с топла усмивка.

– Намеренията ми са чисти. Просто исках да бъда наблизо.

Айше въздъхва.

– Знам, че искаш да помогнеш…, но не можеш да променяш живота си заради нас. Чувствам се виновна. В Ескишехир беше щастлив…

– Всичко там беше наред – прекъсва я той – но теб те нямаше.

Думите му я пронизват като стрела. Но той веднага добавя:

– Не се обвинявай. Каквото правя, е защото аз искам.

– Оценявам всичко, което си направил… – започва Айше, но Корай не ѝ дава думата.

– Темата е приключена. Дойдох тук заради дъщеря си.

Айше замира. Устните ѝ вече са готови да изрекат истината, че Дога не е негова дъщеря, но точно тогава в стаята нахлува щастлива Дога:

– Закуската е готова!

Корай протяга ръка.

– Ела, Дога. Да вървим.

Те излизат заедно, а Айше остава неподвижна, с поглед, изпълнен с вина.

Айше седи в двора, напрегната от присъствието на Корай. Сестра ѝ Нешe ѝ носи кафе и се настанява до нея.

– Дали не преувеличавам? – пита тя. – Знам, че Корай ни е помагал години наред и че е живял според нашите нужди… Но никога не съм искала да се мести в Истанбул.

Неше я гледа строго.

– Казвах ти да не се омъжваш за него!

Айше въздъхва тежко.

– Знам… оженихме се, а година по-късно се разведохме. Затова смених града – за да избягам от него. А сега… не знам какво да правя.

– Нова си в нов град. Дойдохте тук, за да избягате от Корай. А ето, отново си в същата ситуация – напомня ѝ Неше.

Айше свива ръце.

– Правих всичко по силите си. Никога не съм му давала напразни надежди. Корай е добър човек, но постоянството му ме задушава. Чувствам се в капан…

По-късно Ферит излиза от къщата си с чиния мекици в ръцете. Ароматът се носи във въздуха и прави картината почти домашна, но в този момент вратата на Айше се отваря и оттам излиза Корай, който току-що се е сбогувал с Неше.

– Ще ти се обадя – казва Корай и поглежда Айше с топла усмивка.

Ферит среща погледа му.

– Какво ново? – пита той с уж невинен тон. – Съдбата си знае работата… Аз и Айше не само сме съседи, но и работим заедно.

Айше вдига глава и с ледено спокойствие отвръща:

– Това може да е съдба за теб, но за мен е просто лошо съвпадение.

Ферит пристъпва напред и протяга подноса.

– Идвам с мир. Донесох мекици.

– Не ги искам – прекъсва го Айше, но Ферит не отстъпва.

– Няма от какво да се страхуваш. Няма да те отровя. Султан го направи и ми каза да ти го донеса, докато е още топъл. Жалко ще е да го изхвърлиш.

Айше ядосано отблъсква подноса, но когато той предлага хляба на Корай, тя не издържа. С въздишка, пълна с гняв и безсилие, грабва подноса и затваря вратата под носа му.

Ферит остава отвън и се обръща към Корай:

– А ти какво правиш тук? Само на гости ли си?

– Не – усмивката на Корай е победоносна. – Айше поиска да бъда до нея, и беше права. Затова напуснах работата си и се върнах при семейството си. Купих къща наблизо. Вече сме съседи.

Думите му висят във въздуха като предизвикателство. Корай се отдалечава, а Ферит тихо изрича:

– Играта започва.