winless
Нана забелязва, че Яман се държи странно в нейното присъствие. Тя подозира, че има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед и предизвиква Яман. Ферит прибягва до хитрост, за да остане насаме с Айше. Вижте какво ще се случи в епизод 613 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 17 септември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 614 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Атмосферата между Нана и Яман е напрегната, но заради Юсуф мъжът се опитва да контролира емоциите си. Това не му се отдава лесно и Нана подозира, че зад поведението на Къръмълъ се крие нещо повече. Психоложката се опитва да накара Яман да осъзнае колко важна е Нана за племенника му.
Корай пристига в дома на Айше с букет цветя, но радостта му бързо изчезва, когато я вижда да се качва в колата на Ферит и да тръгва без обяснение.
Айше и Ферит, участващи в полицейска операция, са в капан в изоставена сграда. Айше, разочарована, се опитва безуспешно да отвори вратата, докато Ферит подхожда към ситуацията с безразличие. Разговорът им бързо се превръща в напрегнат спор, който връща спомени от миналото. Трябва да отбележим, че Ферит нарочно се е затворил с Айше, за да може да поговорят насаме.
Яман ходи гневен напред-назад в спалнята си като си спомня последния разговор с Нана:
„Сега е мой ред да говоря – заяви му тогава Нана, без да откъсва поглед от него. – Ти си като изригващ вулкан. Ядосваш се за всичко, което правя. Ако кажа, че времето е хубаво, ти ще кажеш, че е ужасно – само и само да ми противоречиш. Когато някой не спазва правилата, полудяваш. Никога не говориш спокойно. Само крещиш. За теб има само една истина – твоята. Но такъв свят не съществува.“
Сцената се връща в настоящето.
– Не мога да се отърва от тази жена, която не знае къде ѝ е мястото – мисли си Яман. – Когато я уволня, се връща, или аз я връщам. Ще трябва да я търпя! Заради Юсуф, трябва да бъда търпелив.
Действието се пренася в кухнята, където Нана пие вода и си спомня същия разговор с Яман.
„Има ли нещо, в което да си права? – попита я Яман. –Не знаеш къде е мястото ти! Странна си и безцеремонна. Не уважаваш решенията ми. Винаги търсиш грешки. Нямаш никакви граници. Говориш твърде много. Бъркаш се навсякъде. Ината ти не знае граница – никога не отстъпваш, дори когато грешиш.“
Сцената се връща в настоящето.
– Безгранична? Безцеремонна? Какво изобщо значи това? – възмущава се Нана. – Човек, който говори без да мисли? Който не знае кога думите му нараняват? Не. Не съм такава и няма да се откажа. Ще направя всичко необходимо за Юсуф. Ще бъда търпелива. Да. Ще бъда!
Нана тръгва да се прибира в стаята си, когато на стълбите среща Яман. Коридорът е тесен, а стълбището сякаш още повече се смалява от напрежението, което изведнъж се надига между тях. Двамата спират едновременно и се опитват да се разминат, но неуспешно – когато тя тръгва вдясно, той прави същото, после и двамата едновременно вляво, сблъсквайки се отново и отново като в неловък танц.
– Извинявай – прошепва Нана и притиска гърба си към стената, опитвайки се да му направи път.
Яман само повдига вежди и с бърз, почти нетърпелив жест ѝ показва да мине първа. Нана го поглежда изненадано, после бавно тръгва, но точно тогава отново застават един срещу друг.
– Стига вече – изрича рязко Яман и я хваща за раменете и отмества встрани.
Очите ѝ проблясват, а устните ѝ се извиват в предизвикателна усмивка.
– Виждаш ли? Пак ми крещиш. Обеща, че ще се контролираш. Вдишай дълбоко… брой до десет… и се успокой.
Яман вдига ръце във въздуха, безпомощно, и без да каже и дума, на бегом слиза надолу по стълбите, оставяйки Нана, която затваря очи, поема си дълбоко въздух и тръгва към стаята си.
Слънчевите лъчи нахлуват през големите прозорци и обгръщат трапезарията в мека златиста светлина. На масата за закуска царува тиха утринна идилия, или поне така изглежда на пръв поглед. Нана подава чаша мляко на Юсуф.
– Хайде, миличък… изпий си млякото – казва тя с мек глас.
Юсуф присвива устни, поклаща глава и отклонява поглед.
– Не искам – казва твърдо.
Яман наблюдава сцената с напрегнат поглед, а гласът му прорязва въздуха, твърд и повелителен:
– За да станеш силен, трябва да пиеш мляко, юначе! Хайде, вземи чашата и изпий млякото си!
Момчето неохотно взема чашата, но не отпива. Нана се обръща към Яман с поглед, в който проблясва предизвикателство.
– Всъщност няма нищо, ако днес не го изпие – отбелязва тя.
– Аз говоря на Юсуф! – отвръща Яман, опитвайки се да овладее гнева си, но гласът му трепти от напрежение.
Нана не се поддава. Тонът ѝ остава спокоен и премерен, докато ръката ѝ нежно докосва рамото на детето.
– Юсуф изяде омлет със сирене. А сиренето… нали знаеш, прави се от мляко. Понякога просто не му се пие, и това е всичко.
– Ти… – започва Яман, но спира, когато среща погледа на племенника си, поглед, в който се преплитат страх и надежда.
В ума на Яма проблясва вчерашният им разговор:
„– Добре ли си, юначе? – беше го попитал Яман.
Юсуф кимна сериозно. – Ако си удържиш на думата, то да!“
Споменът се разсейва и действието се връща в настоящето. Яман издишва бавно, сякаш изпуска част от гнева си с въздуха.
– Добре. Днес няма да пиеш мляко – казва той спокойно.
Юсуф вдига изненадан поглед към чичо си. Нана се усмихва доволно, лицето ѝ озарено от топлина.
– Много се радвам, че най-сетне вървим в една посока – казва тя с искреност.
Яман я поглежда като си мисли:
– Съгласявам се с теб само заради Юсуф… иначе аз щях да ти покажа правилната посока.
Яман се изправя от стола, гласът му отново става делови.
– Ще бъда в кабинета. Приятен апетит, юначе – казва и леко погалва момчето по главата.
Докато напуска стаята, крачките му отекват по коридора, а в мислите му като мантра звучи едно и също:
– Търпение… търпение… всичко е заради Юсуф.
Действието прескача към стаята на Юсуф. Вратата се отваря и Нана влиза вътре, натоварена с няколко пъстри чанти. Юсуф седи тъжен свит на леглото.
– Виж, миличък, новите ти дрешки пристигнаха! – възкликва тя весело, поставяйки чантите на пода. – Хайде да ги отворим и да ги пробваме!
Юсуф дори не помръдва. Погледът му е празен и вял.
– Недей така… – прошепва Нана, приближавайки се и заставайки пред него. – Нали аз съм тук при теб… и ще ходим на толкова много места!
Момчето повдига глава и в очите му проблясва слаба искрица надежда.
– Наистина ли ще правим много неща? Няма да си тръгнеш?
– Разбира се, че не – усмихва се тя топло. – Ще направим толкова неща заедно. Например, тази седмица ще отидем на кино! Има страхотни нови анимации. Избери си какво ще облечеш. Виж тази риза – чудесна е. Хайде, премери я.
– А ти какво ще облечеш? – пита Юсуф, а в очите му се прокрадва палаво пламъче.
– Аз? Трябва ли и аз да се облека специално?
– Нали ще дойдеш с мен?
Нана се засмива звънко, а гласът ѝ озарява стаята.
– Прав си. Разбира се, че ще дойда. Добре, ти пробвай тези неща, а аз ще се преоблека и ще дойда. Ще бъдем страхотна двойка!
Тя излиза и след малко се връща, носейки около себе си вихрушка от настроение и цветове.
– Как изглеждам? – пита с усмивка.
– Прекрасна си, Нана – отвръща Юсуф и се усмихва за първи път от сутринта.
– И ти си невероятно красив – казва тя и разрошва косата му с обич. – Хайде, да тръгваме за кино. Ще ям пуканки, а напитките са от мен! После можем да отидем да потичаме в гората. Какво ще кажеш?
– Става! – отговаря той оживено и вече започва да рови из дрешките. – След това трябва да изберем нещо и за рождения ден на Йокю. Ще трябва да сме много стилни.
– Уговорено – кимва Нана и вади малък костюм от една от чантите. – Хайде, пробвай този.
– Как изглеждам? – пита Юсуф, застанал гордо пред нея като истински малък джентълмен. – Ще се харесам ли на Йокю?
– Прекрасен си, миличък. А аз?
– Много си красива, Нана.
– Трябва да съм на висотата на такъв кавалер – шегува се тя и слага малка шапчица на главата си. – Сега вече е съвършено.
– Хайде да си направим снимка за спомен – предлага тя и посяга към телефона си. – О, батерията му е паднала! – възкликва разочаровано. – Ще отида да го заредя, а след това ще си направим снимка.
– Нана, чичо има фотоапарат, който прави чик-чик – казва Юсуф сериозно, сякаш разкрива голяма тайна. – Но на мен ми се ходи спешно до тоалетна… Може ли през това време ти да го вземеш?
– Какво е това чик-чик? – повдига вежди тя.
– Фотоапарат, който изважда снимките моментално – обяснява Юсуф.
– Аха, разбрах. Добре, ще се срещнем тук после – усмихва се тя и излиза от стаята.
Нана върви бързо по коридора и спира пред вратата на кабинета. Вътре Яман говори по телефона, гласът му е напрегнат и кратък. Тя почуква леко, после наднича.
– Извинявай – казва, влизайки.
Яман вдига поглед и очите му за миг я оглеждат от глава до пети. Изглежда изненадан от шареното ѝ, празнично облекло.
(Бележка на редактора: Иска ми се да напиша, че той е поразен от нея. Но като сравня Нана със Сехер, някак не се получава – няма химия между двамата актьори.)
– Пак ли ти? Какво е това облекло? – пита Яман.
–Юсуф беше в лошо настроение и ние си играхме като се преобличахме – обяснява Нана. –Облечена съм като за рожден ден.
– И какво правиш тук? – гласът му е студен.
–Имало тук фотоапарат за снимки, някакъв чик-чак, нещо такова – обяснява Нана.
– Що за наглост! – избухва Яман. – Дошла си тук, за да ми губиш времето! Имаш телефон, снимайте се с него! Махай се веднага!
– Не, няма да си тръгна веднага! – отвръща Нана. –Първо, батерията на телефона ми падна! Второ, Юсуф ме помоли да взема този фотоапарат! И трето помисли, какво съм направила, че така си ми ядосан?! Защо ми крещиш? Явно с мен имаш друг проблем!
– Коя си ти, че да имам проблеми с теб! – побеснява Яман, очите му святкат. – Ти си една проста бавачка, която с действията си ме ядосва!
Той рязко отваря чекмеджето на бюрото, вади фотоапарата и ѝ го подава почти грубо.
– Вземи го и се махай оттук!
Нана поема апарата без дума и напуска кабинета с бързи крачки!
Щом вратата се затваря след нея, Яман се отпуска на стола и промърморва през зъби:
– За каква се мисли! Тя е като всички останали… Ще ѝ покажа, че не означава нищо за мен.
Действието прескача. Яман работи на лаптопа си, когато тихо се чува почукване по вратата.
– Влез – нарежда той, без да вдига поглед.
Вратата се отваря и Нана пристъпва плахо вътре. Погледите им се срещат за миг, но и двамата едновременно изричат едно и също име, като ехо, което се сблъсква във въздуха:
– Юсуф… – прошепва Нана.– Юсуф… – отвръща Яман.– Юсуф… – отново тя, гласът ѝ трепери.– Юсуф… – завършва той.
– Говори – казва Яман, отпускайки се на стола, гласът му е нисък, напрегнат.
– Не… ти говори пръв – отвръща Нана.
– Успя ли да направиш снимките, които Юсуф искаше? – пита той рязко.
Нана поклаща глава, очите ѝ блестят от сдържана болка.
– Не. Защото не исках това да е снимка на дете със сълзи в очите. Юсуф чу как отново се ядосваш… и се натъжи.
– Ще му се реванширам! – отсича той. – Казвай каквото имаш да казваш и си тръгвай!
– Психоложката пристигна! – казва Нана бавно, сякаш внимателно подбира думите си. – Юсуф говори с нея. И аз говорих с нея. Не мисля, че ще е толкова лесно да се поправи едно сърчице…
Нана поема въздух и завършва:
– Психоложката иска да говори с теб. Сега.
Яман седи срещу психоложката. Жената говори спокойно, но думите ѝ се врязват дълбоко.
– Говорих с Юсуф – казва тя. – Много е разстроен от това, че сте уволнили бавачката му. Доверието му към вас се е разклатило. Ставал и неспокоен, тревожен. Страхува се, че всичко ще се повтори.
Яман не трепва, но погледът му потъмнява.
– Вашето напрежение с г-ца Нана само засилва този страх – продължава тя. – Казано направо, трябва да се разбирате с нея.
– Аз съм ѝ шеф – отвръща хладно Яман. – Имам право да я предупредя, когато е нужно.
– Разбирам, но заради особеното състояние на Юсуф трябва да го правите възможно най-спокойно – обяснява тя. – Г-цаНана е много важна за него. В наранения свят на това дете не сте нужeн само вие, нужна е и тя.
Яман едва се удържа да не отговори.
– Дори да е просто служител за вас, за него тя е нещо повече – допълва жената. – Трябва да намерите начин да се разбирате. Ако доверието на Юсуф продължи да се разклаща, той ще започне да се отдръпва от вас.
– Да се отдръпва? – погледът на Яман се присвива.
– Да. И за да предотвратим това, предлагам промяна. Когато едно дете преживява травма, смяната на обстановката му помага. Освежете стаята му, нови предмети, нови цветове. Направете го заедно с г-ца Нана. Това ще му вдъхне сигурност.
– С нея? – повтаря той, като че ли думите заседват в гърлото му.
– За Юсуф – отвръща спокойно психоложката.
Яман се насочва към стаята на Юсуф, а Нана върви бързо след него, опитвайки се да го настигне.
– Честно казано, мислех, че няма да се съгласиш – казва Нана. – Изненадан съм, господин… Ябан. Г-н Яман – бързо се поправя тя.
Яман иска да ѝ отвърне, на се сдържа като си мисли: „Време е. Ще ѝ покажа, че не значи нищо за мен“, а после добавя на глас : – Ще направя всичко необходимо заради Юсуф!
Яман влиза в стаята на Юсуф, а Нана след него.
– Юначе – започва Яман.
– Малко пиленце – изправя се Нана с усмивка пред Юсуф – чичо ти и аз решихме да обновим малко стаята. Ще купим няколко нови неща и ще направим малки промени. Какво ще кажеш?
Юсуф повдига поглед изненадано, а в очите му проблясва любопитство.
– Заедно? Наистина ли?
– Да, юначе – кимва Яман.
– Понякога дори малка промяна в една стая прави чудеса – допълва Нана. – Ще пазаруваме заедно онлайн. Ако искаш, можеш и ти да ни помогнеш да изберем.
Юсуф обаче се усмихва хитро и поклаща глава.
– Не, вие избирайте. Аз ще си напиша домашните в кабинета на чичо.
„Обзалагам се, че пак ще се скарат“, мисли си Юсуф, докато си събира нещата, за да отиде в кабинета на чичо си.
Нана въздъхва и вдига вежди, като хвърля бърз поглед към Яман.
„Ще проявя търпение към този Ябан… заради Юсуф!“, мисли си Нана.
„А аз ще проявя търпение към това ходещо изпитание за нервите ми … заради Юсуф“ – мисли си Яман в същото време.
Юсуф се усмихва широко и хуква навън, а двамата остават сами, готови за новата битка.
Айше подрежда масата за рождения ден на Корай, както обеща на дъщеря си вчера. Пръстите ѝ разполагат свещичките върху тортата.
– Как стигнах дотук? – шепне тя, повече на себе си.
– Погледни се – засмива се нежно Неше, която наблюдава всичко отстрани. – Опитай да гледаш на нещата от хубавата им страна. Рано сутринта ще хапнем парче торта. Нима се тревожа, че ще напълнея? Не. Просто се наслаждавам.
Айше въздъхва.
– Не казвам, че искам Корай да стои далеч от Дога завинаги, но…
– Добре, тате! – радостният глас на Дога звънва от другата стая. – Не закъснявай! Мама, той идва, числата на екрана се движат!
Айше се усмихва едва-едва, когато телефонът ѝ звъни.
– Да?
– Здравей – чува се гласът на Ферит отсреща, остър и бърз като изстрел. – Има спешна операция, трябва да тръгваме веднага.
Айше се изправя като по команда.
– Ферит… не си забравила гласа ми. Учуди се, че ме чуваш, но да, взех номера ти от колегите в офиса. Ще ми трябва за работа. Мястото на престъплението е близо. Тръгвам. Чуваш ли ме?
– Ферит?… Добре. Идвам – отговоря Айше.
– Следвай ме – нарежда Ферит, щом Айше се появява.
Айше се качва в колата си.
– Какво става с тази кола? – Айше гледа със съмнение служебния си автомобил, който не пали.
– Не работи ли? Качи се при мен! – казва Ферит, през отворения прозорец на автомобила си.
– Не – отвръща тя рязко.
– Не? Ще отидеш на операция с такси? Или с автобус? – смее се Ферит, но погледът му е настоятелен.
Айше стисва зъби.
– Работата зове…
– Тогава влизай – усмихва се леко той. – Хайде, комисар Айше.
Тя въздъхва тежко и накрая се качва. Колата потегля с рязко движение.
Корай, който в този момент пристига с букет цветя ги наблюдава подозрително отдалеч.
– Какво става там? Къде отиват? – прошепва Корай.
Ферит и Айше участват в полицейска акция, която обаче бързо излиза извън контрол. Неочаквано двамата се оказват заключени в изоставена сграда. Ферит приема ситуацията с хладнокръвие и дори нотка забавление, но Айше не може да си намери място от гняв.
– Няма да остана тук и минута повече! – избухва тя, дърпайки с ярост дръжката на вратата. Когато тя дори не помръдва, Айше го пронизва с поглед, остър като нож. – Вината е твоя, заради теб сме в капан!
– Успокой се – отвръща Ферит с дразнещо спокойствие. – Ще си докараш бръчки от нерви.
Ръката му се плъзга към джоба, за да извади телефона си, но миг по-късно усмивката му се стопява.
– Няма да можем и да се обадим на някой… – въздиша Ферит. – Забравих телефона в колата.
Айше го гледа с недоверие, което бързо прераства в ярост.
– От човек толкова безразсъден като теб друго и не може да се очаква! – процежда тя, вадейки своя телефон… но джобът ѝ е празен. Лицето ѝ побелява.
– Не мога да повярвам. Моята бивша съпруга, която никога не забравяше нищо, сега е оставила телефона си! – поклаща глава Ферит, прикривайки смеха си.
– Може поне да опиташ ти! – изсъсква Айше, като отново дърпа дръжката на вратата с отчаяна сила.
Ферит нехайно се изправя, натиска дръжката без ентусиазъм и свива рамене.
– Когато искаш нещо невъзможно, трябва да знаеш кога да се откажеш – отбелязва с усмивка. – Иначе само ще ръждясаш… като мен.
Айше се изправя срещу него, дишайки тежко от гняв.
– За разлика от теб, аз никога не се отказвам. Винаги се боря, докрай.
– Странно… – очите му за миг стават сериозни. – Ако винаги се бориш, защо така лесно се отказа от мен?
Айше замълчава, после вдига брадичка с ледено спокойствие.
– Защото се боря само за неща, които си струват. А ти… не беше сред тях.
Ферит се усмихва тъжно, явно думите ѝ са му причинили болка повече, отколкото показва.
На масата за закуска цари тишина, нарушавана само от тракането на чаши и детското покашляне на Дога. Неше и Корай седят от двете ѝ страни, а погледите им от време на време се стрелкат към празния стол на Айше.
Корай за стотен път посяга към телефона си и набира номера ѝ, но отсреща няма отговор. Слага телефона обратно на масата и въздъхва тежко.
– Нормално е да не вдига, докато е по операция – казва спокойно Неше, като му хвърля укорителен поглед. – Не забравяй каква ѝ е работата.
После се усмихва заговорнически и сочи към тортата, която стои в центъра на масата като бяло-сладък облак, обсипан със свещички.
– Освен това трябва да запалиш свещичките и да ги духнеш. Дога вече едва се сдържа, а ако чакаме още малко… едно малко „мишле“ ще изгризе половината торта и няма да остане нищо за теб.
– Запали ги, де! – подвиква Дога нетърпеливо, очите ѝ блестят от вълнение.
Корай вдига вежди и неохотно посяга към кибрита. Пламъкът припламва и свещичките една по една засияват като малки златни искри.
– Сега духни! – заповядва Дога. – Но първо си намисли желание!
Корай притваря очи, а в гърдите му пламва искра от гняв, която се превръща в мълчалива молитва: „Нека този негодник Ферит да се махне от живота ни веднъж завинаги…“
– Добре, намислих си – казва той и духва свещите.
– Честит рожден ден! – запяват Неше и Дога в хор, а аплодисментите им отекват в кухнята. Корай разрязва тортата с лека усмивка, но в очите му още мъждука сянка на нещо неизказано.
Междувременно, в сивата празна сграда Айше отново дърпа дръжката, а дъхът ѝ излиза на пресекулки. Ферит, седнал на пода, я наблюдава с лека усмивка.
– Ако само я бутнеш, щеше да видиш, че е отключена – мисли си той, без да помръдва.
– Никога няма да се предадеш, нали? – казва тихо, със странна смесица от възхищение и тъга. – Това винаги беше твоята най-ярка черта…
– За разлика от теб – отсича тя, поглеждайки го с ледени очи. – Ти винаги мислиш само за себе си.
– Може би просто знам кога битката е изгубена – отвръща той, но гласът му вече звучи по-сериозно. – Само не разбирам… ако винаги се бориш, защо се отказа от мен?
– Защото ти не си битка, която си струва. – Айше въздъхва и сяда на пода, с празен поглед вперен в стената.
Ферит се усмихва леко..
– Спомняш ли си първата ни нощ в онзи, къща, която наехме? Бяхме заключени вътре, без ток… само ние и луната. Говорихме до сутринта.
– Спомням си – прошепва тя. – И трябваше тогава да разбера, че правя грешка.
Той се приближава бавно, а гласът му омеква.
– Ти се грижеше за мен… когато не можех да ходя, когато не бях нищо. Беше моите ръце и крака. Моето всичко.
– Съжалявам за това! – избухва тя, изправяйки се рязко. – Не ми напомняй за най-голямата ми грешка!
Ферит само я гледа мълчаливо, после от джоба му изскача малка цветна опаковка.
– Ледените ти нерви може да се отпуснат с един… – подава ѝ бонбон, познатият ѝ вкус от миналото.
– Не ям вече сладко – отвръща тя студено. – Поне един от нас е пораснал.
– Може би… – прошепва той и слага бонбона в устата си. – Но явно вкусът ти още ми харесва.
Айше се обръща, отказвайки да го гледа повече.
– Стой далеч от мен!