Наследство – Епизод 615 (Ето какво ще видим)

В имението напрежението се усеща във въздуха. Въпреки че избягват да остават насаме, заради Юсуф Нана и Яман са принудени да действат като отбор. Работата по новия интериор на стаята на момчето се превръща не само в изпитание за нервите им, но и в ново бойно поле. Всеки поглед, всяка дума помежду им е като искра, готова да подпали пожар. Айнур наблюдава отстрани с изопнато лице, в което недоволството ѝ е изписано като на длан. Колкото по-близки изглеждат Нана и Яман, толкова повече тя стиска зъби.

Нана отваря лаптопа, а Яман е седнал на разстояние от нея.

– Искаш ли бинокъл? – подхвърля Нана с престорено невинна усмивка. – Виждаш ли добре оттам?
– Виждам чудесно – отвръща Яман сухо, без да отлепя поглед от екрана.
– Добре тогава, да започнем с лампите. Има толкова много варианти… Какво мислиш за тази? – пита тя с ентусиазъм.
– Добра е. Купуваме я – отсича той.

Нана присвива очи и поклаща глава.

– Чудесен избор… ако обзавеждаме мазе или склад. Черна е като нощ. Това ли ще сложим в стаята на дете?

Яман става бързо от дивана и се насочва към вратата.

– Толкова бързо ли се отказваш? Аха… пак успях да те изкарам от равновесие, нали?
– Не е това – въздъхва Яман. – Просто ще си поръчам кафе, за да мога да те изтърпя. Неслихан! – провиква се Яман.

След малко запъхтяна се появява Неслихан.

– Да, г-н Яман? – застава тя пред него..
– Донеси ми по-силно кафе от обикновеното – нарежда той.
– Веднага, г-н Яман.
– И на мен – обажда се Нана, вдигайки ръка. – Същото. Явно и на мен ще ми трябва.

Яман се връща и сяда отново на дивана, като я поглежда с досада и връща погледа си към екрана.

– Да приключим по-бързо, заради Юсуф. След като не харесваш моя избор, избери ти.
– Важното е да се разберем, а не да го правим, защото трябва – отвръща тя спокойно. –Постарай се да си спомниш … когато беше дете?
– Гола крушка, четиридесет и пет вата и счупено легло – отвръща той хладно.
– Всъщност, когато бях малка, аз също нямах стая. В обора, където спях, нямаше дори това… – гласът на Нана омеква. – Но не стаята е важна! Достатъчно щеше да е мама да отвори вратата…

Поглежда го сериозно.

– Ако Юсуф остане при нас… няма да се откажем. Може би най-добре с това се справят онези, които знаят какво е да нямаш нищо. Защото искаме детето, което обичаме, да има всичко, което ние нямахме. Виж тази… хубава е, нали?
– Да – кимва Яман.
– Исторически момент! – възкликва Нана театрално. – За първи път се съгласяваш с мен.

Яман ядосан грабва лаптопа от ръцете на Нана.

– Какво правиш? – изненадана пита тя.
– Приключвам. Добавям я в количката. – Яман натиска бутона и без да вдига поглед допълва: – Сега да видим стикерите за стени.
– Толкова са красиви… – въздиша Нана, а в очите ѝ проблясва мечтателна искра. – Но не са истински. Ако можех, бих донесла на Юсуф цяла гора – цветя, чуруликащи птици, зелени дървета…
– Дърветата, за да можеш пак да паднеш? – повдига вежда Яман.

Нана си спомня как докато бяха на къмпинг, тя искаше да се покатери на едно дърво и падна.

–Може скорпион да те ужили или ухапе змия – не му остава длъжна Нана.

Яман поглежда вбесен Нана и си спомня момента, когато на къмпинга го ужили скорпион.

Действието се връща в настоящето.

– Добре, млъквам. – Нана вдига ръце и сменя темата. – Как ти се струва това тук?

Нана взема лаптопа от ръцете на Яман.

– А сега идва най-хубавото – играчките! Толкова обичах вятъра като дете… Имахме едни пухкави цветя. Като ги духнеш, литват с вятъра. Бяха най-красивите ми играчки.

– Има и ветропоказатели – промърморва Яман.
– Това цвете ли е?
– Не.
– Не излизат думи от устата ти! – възмущава се тя. – Кажи ми, какво е ветропоказател? Като роза ли е?
– Как може да не знаеш? – поклаща глава Яман. – Цветно е и се върти с вятъра. Ти си бавачка.
– Добре, не викай. Не знаех. Имаше ли ти такова?
– Не. Брат ми и аз го видяхме за първи път на едно колело. Боже… спри да ме караш да говоря. Избираме и приключваме. Зает съм.
– Как ти се струват тези?
– Добри са. Взимай ги.

Действието прескача. Дженгер влиза в стаята на Юсуф и се обръща към Нана.

– Всичко, което поръчахте, пристигна – съобщава Дженгер. – Само килимът остава. Ще дойде утре.
– Благодаря ти – кимва Нана и оставя купчина рамки на бюрото. – Значи… почти сме готови. Само да подредя рисунките в рамките.

В този момент в стаята влиза и Яман, който говори по телефона. След като приключва поглежда разпилените рисунки на дивана.

– Виж снимките, които избрах. Хайде, да ги окачим. Какво ще кажеш? – пита Нана като се приближава към него.
– Както искаш – отговаря сухо Яман.
– Можем тази да сложим по средата, а около нея – животни, които Юсуф обича… – Нана внезапно замира, погледът ѝ се изпълва с нежност. – Той е нарисувал и мен. Къде беше тази… А, ето я.
– Няма нужда да я слагаш – отсича Яман рязко.

Нана примигва, но после повдига рамене.

– Ако ще е проблем, няма. Макар че мисля, че Юсуф би предпочел да ме има. Добре, започваме.

Яман поставя рамката с рисунка на стената.

– Още малко надясно… не, това е твърде надясно. – направлява го Нана. – По средата. Не, малко по-надясно. Надолу. Малко надолу. Сега наляво… съвсем малко наляво.

Яман губи търпение и издишва тежко, като стиска чука по-здраво.

– Вземи решение най-сетне
– Ще трябва да те закова теб на стената – мрачно промърморва той. – Така всички ще научат урок. Толкова си нерешителна.
– Добре! Точно там. Перфектно. Чакай… – казва Нана и в този момент вместо пирона, Яман ударя пръста си.
– О, удари си ръката вместо пирона! Аз много се извинявам! – казва притеснена Нана хваща внимателно ръката му. – Дай да видя.
– Няма нужда. Добре съм. – Яман ядосан дърпа ръката си.
– Пръстта ти кърви! – отвръща ядосана Нана.

„Какво изобщо правя? Да кърви, какво ме интересува…“ – мисли си Нана а на глас казва: – Драскотина е. Ще оцелееш. Да продължим. Лошите винаги оцеляват.

– Какво каза? – пита ядосан Яман.
– Нали каза, че имаш работа? – усмихва се тя престорено невинно. – Аз казах да побързаме.

Яман взема малко парче плат, което вижда на бюрото на Юсуф и увива с него пръста си. Нана го вижда и възкликва: – О, това беше любимият ми шал…

Малко по-късно Яман вдига поглед към тавана.

– Донеси полилея, за да го окачим.

– Аз ще го направя – заявява Нана и вече се покачва на стълбата. – И аз искам да направя нещо в тази стая.

Яман тръгва да излиза.

– Чакай! Къде тръгна? Трябва да държиш стълбата!

– Не те е страх от дървета, но от стълби ли? – повдига вежда той.

– Да, защото са човешко творение. Не им вярвам. Хайде, дръж я. Обожавам такива забавни неща… Подай ми полилея, де. Хайде.

– Вложи тази енергия в ръцете си, не в устата – мърмори Яман. – Да приключим по-бързо.

– Защо пак се ядосваш? Успокой се.

– Не мога да се успокоя. Защото… защото ме побъркваш!

– А ти побъркваш мен! Ядосваш се за всичко. И аз съм ядосана заради това. Но се опитвам да издържа… Добре, не искам да я държиш. Пусни я.

Яман отново тръгва да излиза.

– Не сме приключили! Къде отиваш? Ще се откажеш ли?

– Не се отказвам. Просто… имам главоболие от теб. Отивам за болкоуспокояващо – отговаря Яман.

– Донеси и на мен, и аз имам главоболие. Донеси най-силното, което имаш.

Яман отива в кабинета си, бързо взема от бюрото си шишенце с хапчета и взема едно, когато се връща при Нана тя тъкмо слиза от стълбата и гордо съобщава.

– Полилеят вече виси!

– Ето ти лекарството – казва все така гневен Яман.

– Колко мило от твоя страна… – казва тя с престорена усмивка и като гледа към полилея, който преди малко сложи, взема едно хапче от шишенцето и го изпива.

Нана посяга към последната чанта. – Почти сме готови. Остават само стикерите. Има най-различни – животни, дървета, къщички… Виж. Кои да сложим? Това е важно. Юсуф ще ги гледа всеки ден.

Яман си спомня разговора им с Нана в градината: „Може да го познаваш… но не го разбираш. Той е като малко птиче, което не знае как да лети. Някой трябва да го научи. А ти… правиш грешка. Това дете вика за помощ.“

Яман протяга ръка и сочи син стикер с птиче.

– Този.

Нана го гледа с изненада, после бавно се усмихва.

– Признавам, не очаквах това от теб. Но направи най-добрия избор за деня. На малкото птиче много ще му хареше.

Слънчевите лъчи едва пробиват през пердетата, когато Яман рязко отваря очи. Главата му тежи, а до него, на същата канапе, Нана спи, отпуснала глава върху рамото му. В изражението му проблясва паника, после гняв.

– Ставай. Ставай веднага! – гласът му прорязва утринната тишина.

Нана подскача, дезориентирана, косата ѝ е разпиляна по лицето.

– Какво… какво става? Заспала съм? Ние… цяла нощ… Боже… това кошмар ли е?
– Твоето присъствие е кошмар! – срязва я Яман.

Нана се изправя и протрива очи. Тогава забелязва малка бутилка на масичката.

– Това са… сънотворни – казва бавно. – А трябваше да ми дадеш обезболяващи.
– Твоя е вината! – обвинява я Яман. – Покрай теб човек губи здравия си разум!
– Аха, така ли? – повдига вежди Нана. – Погледни се в огледалото, преди да обвиняваш когото и да било. Все наричаш мен безразсъдна, но истината е, че ти си безотговорният тук!

Яман не отговаря. Само се обръща рязко и тръгва към кабинета си, сякаш иска да избяга от самата мисъл, че е заспал до нея.

Нана го настига.

– Къде отиваш? Не ме обвинявай и не си тръгвай просто така! Спри! Къде отиваш?
– На място, където теб те няма – отрязва я Яман и влиза в кабинета си.

Нана остава неподвижна за миг, после се връща обратно в стаята на Юсуф..

– Това е толкова несправедливо… – прошепва. – Казва, че било заради мен… Ябан (Дивак).
– Какъв силен медикамент… все едно съм припаднала… Не беше моя вина. Мислех, че е болкоуспокояващо. Затова го изпих… Заспах там с часове… Ах, Нана… Разбира се, че ще полудее… Ще подпали всичко отново…

В този момент телефонът ѝ звъни.

– Идрис… Не сега. Не мога и с теб да се занимавам.

В същото време Идрис с ярост притиска телефона до ухото си. Отсреща няма отговор.

– Госпожицата дори не благоволява да вдигне! – изсъсква. – Държи се като първата дама в Белия дом!

Погледът му пронизва Казим.

– Този кораб наближава брега и ще ни потопи. Нана си мисли, че ме държи в ръцете си, но греши. Ако изгубя контрол… няма да имам милост. Ще потопя целия кораб.
– Какво да правим, шефе? – пита плахо Казим.
– Назначи човек, който да я следи. Искам да знам всяка нейна стъпка – отсича Идрис.

В същото време в кабинета си Яман е бесен.

–Глупава ситуация! Говореше толкова много, че ме накара да направя нещо, което никога не бих направил.

Той не може да си намери място и излиза от стаята.

Камерата ни показва Нана, която седи в хола и се обвинява.

– Как съм заспала… – шепне тя, повече на себе си. – Защо не погледнах какво вземам… Трябваше да проверя…

В този момент чува стъпките на Яман и бързо се крие в кухнята, като неспокойна следи на вратата, но Яман я изненадва и влиза от другата врата на кухнята.

Яман я поглежда мрачно.

– Мога ли да помогна с нещо? – пита Нана.
– Помощ ли съм поискал? – изръмжава той. – Гледай си работата.

Яман напуска кухнята. Нана тръгва след него като си мърмори: – Все едно умирам от желание да ти помагам!

Нана крещи след Яман.

– Защо си ми ядосан? Аз ли ти донесох лекарството? Аз ли ти го дадох?
– Достатъчно! – изригва Яман, очите му святкат. – Побъркваш ме! Стой далеч от мен… далеч!

Когато отваря входната врата на къщата пред него застава психоложката, която явно е чула караница между двамата.

Айше гледа невярващо как Ферит с лекота отваря вратата на склада, в който бяха „заключени“.

– От самото начало беше отключена, нали? – изсъсква тя, усещайки как гневът кипи в нея.

Ферит се усмихва лукаво, в погледа му проблясва онзи стар, опасен чар.

– А какво друго да направя? Това беше единственият начин да остана сам с теб. Да поговорим.
– Ти си… ти си негодник! – избухва тя и излиза като буря навън.

Иска да се прибере пеша, но в далечината се разнася зловещ лай на кучета. Айше застива. Гордостта ѝ се сблъсква със страха, а след миг, с раздразнение и свити устни, тя се качва обратно в колата на Ферит.

По-късно, на двора пред къщата на Султан, Ферит разговаря с Волкан.

– Притесних се – признава Волкан. – Къде изчезнахте с Айше?
– Бяхме… в един склад – отвръща Ферит с престорена небрежност.
– И? Успя ли да поговориш с нея?

Ферит въздиша дълбоко.

– Ние не си говорим. Ние се караме, както винаги. За нея да е заключена с бившия си е мъчение. Но… в един миг… за секунда… видях в очите ѝ онази стара Айше. Айше, която ме обичаше. Може би си въобразявам… но за миг времето спря.

А отвъд оградата, скрит в сянката, стои Корай. Пръстите му се свиват в юмруци, а в очите му гори студена ярост.

– По дяволите… – прошепва. – Пак си възобновява надеждата. Няма да позволя. Ще направя същото, което вече веднъж направих…

Действието прескача. Корай е в дома си и се чуди:

– Как да изгоня Ферит от близостта до Айше… и от работа? – прошепва. – Ще си тръгнеш, Ферите. И то по собствена воля.

След минута вече държи телефона.

– Ало? Извинявай, че притеснявам. Спомена за онази секретна операция… Намери ли подходящ човек? Ако не – искам да ти предложа някой, на когото можеш да се довериш.