winless
Афифе открива пръстена и бележката от Джихангир, подхвърлени от Нева, и публично унижава Хира пред всички. Хира се кълне, че е невинна, но Орхун не ѝ вярва… Между тях се отваря пропаст, която може да ги раздели завинаги. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.104 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 18 септември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 104 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В новия епизод на тази вълнуваща история доверието се руши, а сърцата се разбиват на парчета!
Перихан посява съмнения у Афифе, като ѝ казва, че Хира крие нещо в стаята си, вероятно подарък от Джихангир.
Афифе претърсва стаята ѝ и намира пръстена, скрит от Нева, заедно с бележка, на която пише: „Нямам търпение да те видя отново“, подписана от Джихангир..
Хира кълне се, че никога не е виждала този пръстен, но Орхун ѝ казва, че колкото и да иска да ѝ повярва, не може след всичко, което се е случило напоследък.
Междувременно Нева с престорено съчувствие се опитва да манипулира Хира и насочва подозренията ѝ към Афифе, намеквайки, че именно тя е подхвърлила пръстена, защото не смята Хира за достойна да носи името Демирханлъ.
А в кантората Кенан целенасочено играе ролята на самохвалко и ревнивец, за да отблъсне Нуршах, но ефектът е обратен – тя вижда в поведението му признаци на любов, а истинската ревност на Кенан към нея започва лека-полека да излиза наяве.
В имението на Демиранлъ цари гробна тишина. Слънчевите лъчи се прокрадват през тежките кадифени завеси и рисуват златисти отблясъци по стените на просторната стая на Афифе. Тя седи в креслото си, облечена безупречно, както винаги, с чаша чай в ръка, а погледът ѝ е втренчен в нищото.
Изведнъж на вратата се чува плахо почукване.
– Влез – промълвява тя, без да вдигне поглед.
Вратата се отваря и вътре влиза Перихан. Стъпките ѝ са бавни, почти театрални, а по лицето ѝ е изписано престорено безпокойство.
– Афифе, скъпа, толкова се притесних за теб – казва тя, като сяда на края на канапето. – Реших, че трябва да те видя. Повярвай ми, дори ме е страх да те питам как си… След всичко, което се случи… Толкова съжалявам. Никой от вас, нито ти, нито Орхун,не заслужаваше такава измяна.
Афифе оставя чашата си на масичката и въздъхва тежко.
– Благодаря ти, че мислиш за мен, но не искам да говоря – отвръща тя с пресипнал глас.
Перихан леко накланя глава, очите ѝ проблясват хитро. Дошла е не за утеха, а за да посее съмнение в душата на Афифе и го прави с майсторство.
– Разбира се, скъпа… Какъв е смисълът да говорим, нали? Случилото се е вече факт… и то пред очите ни. А ние, никой от нас да не забележи нищо. Макар че… признавам, аз имах съмнения. Тя почти не излизаше от стаята си. Почувствах, че нещо крие…
Афифе замръзва. В очите ѝ проблясва неувереност, почти паника.
– Ох… какви ги говоря – добавя Перихан и разперва ръце престорено. – Няма да те измъчвам повече.
Тъкмо когато Перихан се изправя да тръгне, гласът на Афифе я спира.
– Знаеш ли нещо? – пита тя рязко.
Перихан се обръща бавно, с лека усмивка, която скрива зад привидна загриженост.
– Не, не знам нищо – отвръща тя, уж невинно. – Просто предполагам. Жени като Хира никога не общуват с някого без изгода. Сигурно и Джихангир е направил нещо за нея… може би ѝ е купувал подаръци, опитвал се е да я впечатли. Но… не мисли за това сега. Почини си, моля те. Не се измъчвай излишно. Ще се видим по-късно.
С тези думи Перихан се усмихва победоносно, но едва доловимо, и напуска стаята с плавни движения на актриса, която знае, че сцената е нейна.
Афифе остава сама. Пръстите ѝ треперят, когато грабва отново чашата, но после я пуска рязко върху масичката. Порцеланът издрънчава. В очите ѝ се надига гняв, а в гърдите ѝ все едно са притиснати от тежест, предателството е като отрова, която вече се разлива в нея.
Действието прескача. В просторната стая на Хира слънчевите лъчи блестят върху полираните мебели, но атмосферата е тежка и напрегната. Шевкет и Гонжа ровят в вещите на Хира, сякаш претърсват скривалище на престъпник. Чекмеджета се отварят с трясък, дрехи се изваждат и хвърлят по леглото. Гонжа свежда поглед, не ѝ е приятно това, което прави, но страхът от Афифе я кара да продължи.
Афифе стои до тях, изправена като кралица, с ръце скръстени пред гърдите и остър поглед.
Изведнъж на прага се появява Хира. Влиза плахо, с неуверени стъпки, сякаш не вярва на очите си.
– Какво правите? – гласът ѝ трепери. – Какво правите с нещата ми?
Гонжа подскача, смутена от появата ѝ, и замръзва на място.
– Продължавай! – изръмжава Шевкет, без да я поглежда.
Хира пристъпва по-близо, опитвайки се да разбере какво се случва. Афифе обаче се държи така, сякаш тя изобщо не съществува.
– Претърсете навсякъде! Нищо да не остане недокоснато. Бързо! – нарежда тя с леден глас.
– Да, госпожо – кимва Шевкет и изчезва в гардеробната.
Хира се опитва да срещне погледа на Афифе, но жената не отмества очи от хаоса пред себе си, сякаш гледа през нея. Секундите се точат тежко, докато Шевкет се връща от гардеробната с малка кутия в ръка.
– Госпожо… намерих това сред дрехите ѝ – казва той и я подава.
Очите на Хира се разширяват, вижда кутията за пръв път. Афифе бавно я отваря, сякаш знае какво ще намери вътре. Вътре има бележка. Тя я разгръща с пръсти, които не трепват.
– Какво е това? – прошепва Хира, обзета от паника.
Афифе прочита редовете, а по лицето ѝ се разлива изражение на хладно удовлетворение, сякаш е доказала нещо, което винаги е знаела.
„Очаквам с нетърпение отново да се срещнем. Джихангир!“
Думите висят във въздуха като отрова. Хира усеща как нещо се къса вътре в нея, досеща се, че това е капан, че я въвличат в измама, но не може да намери сили да се защити.
Афифе се обръща към нея, а в погледа ѝ има такава ярост и презрение, че Хира замръзва.
– Това е доказателството за твоето предателство! Всъщност, официалното му обявяване! – изсъсква тя и хвърля бележката по нея.
Хира поклаща глава в отчаяние, сълзите вече се стичат по лицето ѝ.
– Не знам какво е това… виждам го за пръв път, кълна се! – шепне тя, гласът ѝ се къса.
– Млъкни! Безсрамница! – думите на Афифе се стоварват върху нея като плесници.
Хира остава на място, с разтреперани устни, съсипана, с поглед, пълен със страх и болка. Светът около нея се срутва, а обвинението на Афифе отеква в ушите ѝ като грохот.
В широкото фоайе на имението царува мъртвешка тишина, прекъсвана единствено от далечни ехообразни гласове. Орхун излиза от кабинета си и точно тогава чува крясъци, които прорязват въздуха като нож. Гласът на майка му, Афифе, отеква от горния етаж, пропит с отрова и гняв.
– Какъв позор! Не ти ли стигна всичко, което вече направи?! – крещи Афифе.
На стълбището се появява Гонжа. Очите ѝ са пълни със сълзи, които едва се задържат да не се разпилеят по бузите ѝ. Стъпките ѝ са забързани и несигурни, а когато среща погледа на Орхун за кратка секунда, отместя очи и побягва към кухнята, сякаш бяга от престъпление.
Гласът на Афифе продължава да реже въздуха:
– Още от началото беше ясно каква си! Заблуди сина ми и му отне разсъдъка!
Орхун стисва челюст. Кръвта му закипява. Започва да изкачва стълбите бързо.
От коридора Перихан и Нева също чуват крясъците. Нева повдига вежди с престорена загриженост, но в очите ѝ проблясва предателска искра, а Перихан ѝ отвръща с лукава, злобна усмивка.
– Това е нищо, г-жо Афифе… – прошепва Нева почти незабележимо, но думите ѝ се плъзгат по въздуха като отровен шепот.
В стаята на Хира, която преди малко е била подредена и спокойна, сега цари хаос. Дрехи са разпилени по леглото, чекмеджета зеят отворени. Афифе стои в центъра – изправена, с лице, изкривено от погнуса. Погледът ѝ се забива в Хира.
– Но сега си в края на пътя – думите ѝ се стоварват като камъни. – Цялата ти низост е разкрита!
Хира преглъща трудно, очите ѝ се пълнят със сълзи. Гласът ѝ трепери.
– Не съм направила нищо лошо…
– И имаш наглостта да ми отвръщаш?! – отсича Афифе, като че ли я удря с думите си.
В този миг вратата се отваря и в стаята нахлува Орхун. Стъпките му отекват тежко, погледът му се плъзва по хауса в стаята.
– Майко! – гласът му звучи като гръм.
Забелязва Шевкет и с едно движение на ръката му нарежда да се маха. Икономът бързо напуска стаята.
– Какво става тук?! – гласът на Орхун кънти от гняв и тревога.
Афифе рязко откъсва поглед от Хира и го впива в сина си.
– Ела и виж с очите си какво се е случило! – изсъсква тя. – Оказа се, че бъдещата ти съпруга, за която не ни позволяваше дори да говорим, си има… съкровища!
Орхун поглежда към пода и вижда малка кутия, отворена, а около нея – разпилени скици и бележка. Протяга ръка, взема ги и започва да чете. Очите му се присвиват, а гневът започва да се надига като огън в гърдите му. Разбира, Джихангир е дал на Хира пръстен, който е проектирал сам.
Погледът му бавно се вдига към нея, студен и гневен. Хира само поклаща глава – без глас, без сили, със сълзи, които се борят да не потекат. В света ѝ настъпва мрак, а той гледа към нея, сякаш пред него стои непознат човек, а не жената, която обича.
Всичко сякаш замира, сякаш всички се намират в окото на бурята. Мълчанието е тежко и задушаващо, а напрежението пулсира във въздуха като наелектризирана буря. В ръката на Орхун са скиците на пръстена. Пръстите му са стегнати около хартията, сякаш държи доказателство за престъпление.
Той протяга ръка към Хира, а гласът му прорязва тишината:
– Какво е това?
Хира го гледа със сълзи в очите, очите ѝ молят за милост, но в тях има и отчаяние.
– Не знам… наистина – прошепва тя. – Кълна се, виждам ги за пръв път.
Афифе изпъва рамене и вдига брадичка, в гласа ѝ звучи ледено презрение:
– И има нахалството да лъже без срам!
Погледът на Орхун се впива в Хира като нож. Тя трепва, но събира сили да прошепне:
– Не… – поклаща глава. – Това не е мое. Не съм ги слагала там. Виждам ги за пръв път… Не знам кой ги е оставил.
Афифе избухва още по-силно, очите ѝ горят от гняв:
– Какво искаш да кажеш, чи ние сме ги поставили ли, че ние сме виновни?! – гласът ѝ отеква в стаята. – Стига вече! От устата ти не излиза нищо друго освен лъжи! – обръща се към Орхун, думите ѝ капят като отрова. – Колко пъти ти казах, че това момиче не е достойно нито за теб, нито за името Демирханлъ! Какво още чакаш, за да я изгониш оттук?!
Орхун не отмества очи от Хира. Мълчанието му е като затишие преди буря.
– Повярвай ми… моля те… – гласът на Хира се къса. – Не съм… Нямах представа… Кълна се, не знам нищо.
Гласът на Афифе се стоварва върху тях като удар:
– Ще повярваш ли на тази лъжкиня?! Откакто е дошла, те трови с нейните…
– Достатъчно! – крещи Орхун и гласът му разтърсва въздуха.
Афифе замръзва за миг, изненадана от яростта му, но гневът ѝ не ѝ позволява да се оттегли.
– Ще седиш и ще слушаш лъжите ѝ ли?! – изсъсква Афифе.
Орхун я поглежда мълчаливо, но в очите му има студена заповед: Махни се.
Афифе притиска устни, гневът и гордостта се борят в гърдите ѝ, но в крайна сметка се обръща и напуска стаята с рязко движение – наполовина объркана, наполовина ядосана.
Вратата се затваря. Остава само тежката тишина и двамата – Орхун и Хира. Тя стои съсипана от болка, той побъркан от гняв. Между тях стои пропаст, която само една единствена дума може да срине… или да спаси.
Хира стои като прикована, сълзите се стичат по бузите ѝ, а погледът ѝ е пълен с отчаяние. Орхун, с пръсти, все още стискащи смачканите скици на пръстена, я гледа с поглед, в който гневът и болката се смесват.
– Пръстенът! Бележката! Какво искаш да си помисля?! – гласът му отеква като удар за нея.
Погледът му се забива право в очи на Хера, без капка милост.
– Отговори ми! Какво означава всичко това? Говори!
Хира си поема рязко дъх, сякаш думите ѝ са заседнали в гърлото. Очите ѝ блестят от сълзи, гласът ѝ трепери:
– Нямам представа… Наистина не знам какво става. Никога не съм виждала нито този пръстен, нито бележката. Повярвай ми… моля те!
Орхун поклаща глава бавно, сякаш се бори със себе си.
– Не че не искам да ти повярвам… – гласът му звучи дрезгав, почти тихо. – Но напоследък се случват толкова невероятни неща… и не мога да намеря нищо, което да опровергае съмненията ми.
Погледът му се впиват отново в нейния, а после избухва:
– Не мога!
Той смачква бележката в ръката си с ярост и я захвърля на пода. След това рязко се обръща и напуска стаята, без да погледне назад.
Хира се изправя бавно, сякаш земята се люлее под краката ѝ. Сълзите не спират да се стичат. Погледът ѝ е празен, като на човек, чието сърце току-що е било разбито.
В коридора Орхун изхвърчава като вихър. Гневът и болката го задушават. Стъпките му отекват по мраморния под, а дъхът му излиза тежък и накъсан. Спира само за миг, сякаш се опитва да си поеме въздух.
В този момент Хира се втурва от стаята, лицето ѝ е обляно в сълзи. Опитва се да го настигне.
– Кълна се! Невинна съм! – гласът ѝ се къса. – Трябва да ми повярваш… Не съм те лъгала! Не знам… не знам как са попаднали тези неща там!
Орхун продължава към стълбите, сякаш не я чува. Хира хваща ръката му, спира го с последни сили.
– Почакай! Моля те! Чуй ме… повярвай ми! Никога… – гласът ѝ се пречупва – Аз съм Хира… тази, която познаваш.
Орхун застива за кратък миг. Погледът му се омеква, но лицето му е изписана болка.
– Стой далеч от мен… – прошепва глухо. – Не искам да те нараня!
Думите му са като нож. Хира се свлича на пода, прегърнала себе си, а Орхун се отдалечава бързо по стълбите, без да се обърне дори за миг.
В кабинета на долния етаж вратата се затваря с оглушителен трясък. Орхун влиза като ураган. Започва да крачи напред-назад, после яростно удря с юмруци по масата от масивно дърво.
Звукът от ударите кънти, рамките с техни снимки падат и се пръскат на пода. Погледът му се спира върху една от тях – снимката им край морето. Взема я с треперещи пръсти и я гледа с болка, която разкъсва гърдите му.
И спомените го обгръщат:
– Можете ли да застанете малко по-близо? – гласът на Нуршах звучи весело, докато снима тях двамата край брега. – Когато те срещнах от другата страна на света, в Еритрея, не знаех, че ще се превърнеш в повратна точка за мен – казва Орхун на Хира.
Спомня си първия миг, в който я е видял там… после мига, в който я намери отново в Шиле, когато я мислеше мъртва.
– Когато си мислех, че съм те изгубил, те открих отново в пясъка… – думите му кънтят в спомените. – Нямаме време за губене! Всяка минута с теб е безценна за мен…
Споменът прескача към разговора им за сватбата в същия този кабинет.
– А ти… как си представяше сватбата ни? – Всъщност не ми трябваше много да мисля… Представях си я край морето…
И после – как тя рисува сърце върху пясъка с техните инициали, а гласът му нашепва:
– Първо пустинята ни събра, а сега морето ще ни обедини…
Действителността се връща като удар. Орхун изкрещява без глас и запраща снимката към стената. Стъклото се пръска на хиляди парченца.
Навън в коридора Хира все още стои на пода, без сили да се изправи. Плаче без звук, прегърнала коленете си. Погледът ѝ е празен.
По стълбите се изкачва Нева. Когато Хира я забелязва, с последни сили се изправя. Не иска да ѝ покаже болката си и почти тича, за да се скрие в стаята си.
Нева проследява бягащата Хира с поглед, а по устните ѝ се появява бавна, победоносна усмивка.
Действието се пренася в стаята на Хира, където тя се е свила в ъгъла като ранена птица, очите ѝ са подпухнали от плач. Погледът ѝ блуждае по разпилените ѝ вещи по пода, сякаш гледа собствения си живот, разкъсан и стъпкан.
В ушите ѝ отекват думите на Орхун, като ехо, което разкъсва душата ѝ:
„Не че не искам да ти повярвам… но напоследък се случват невероятни неща… и не мога да намеря нищо, което да опровергае съмненията ми…“
Тези думи горят в сърцето ѝ по-силно от всяка рана.
Вратата се отваря леко и в стаята влиза Нева, с лице, на което е изписано престорено объркване. Хира бърза да изтрие сълзите си, опитва се да се събере, да изглежда силна, но ръцете ѝ треперят.
Нева забелязва смачканата бележка на пода. Навежда се бавно, с театрално движение, и я взема. Разгъва я внимателно, а гласът ѝ звучи сякаш е объркана и натъжена:
– Толкова съм объркана… Знаеш ли, дори и да не съм искала да го повярвам, вече започвам да се чудя… Ако не бях разбрала, че между теб и брат ми има нещо…
– Няма такова нещо! – изсъсква Хира и очите ѝ проблясват от гняв.
Нева се усмихва тъжно, но в погледа ѝ проблясва хлад:
– Но тези… това са неговите скици, Хира. Сигурна съм.
– Не са мои! – гласът на Хира трепери от ярост. – Не съм ги носила, не съм ги прибирала тук!
Нева поклаща глава, като човек, който уж се опитва да разбере:
– Виж, Хира… много добре те разбирам. Но от едната страна са твоите думи, а от другата – тези очевидни факти. Опитай се да се поставиш на наше място.
Това е последната капка. Гневът на Хира избухва. Тя вперва поглед в Нева, очите ѝ блестят като пламъци.
– Или… ти… Това беше ти, нали?!
Нева се изправя гордо, а гласът ѝ става остър и студен:
– Аз ли? Какво си въобразяваш, че бих хвърлила собствения си брат на вълците, заради някоя като теб?
Хира преглъща тежко. Болката я разкъсва, а сега се дави и в съмнение. Нева се приближава, думите ѝ звучат като отрова, капеща бавно в раната ѝ:
– Виж, Хира… присъствието ти в това имение не означава нищо за мен. За мен ти не съществуваш. Но… помисли си, кой всъщност не те иска тук? Мисля, че за това трябва да помислиш.
И без да каже името, очите ѝ сякаш сочат към стаята на Афифе.
После пуска бележката на пода, така че тя пада почти в краката на Хира.
– Не знам какво брат ми вижда в някоя като теб… – прошепва с отровна усмивка и се завърта грациозно към вратата.
На устните ѝ отново се появява онази лукава усмивка, докато напуска стаята, като котка, напускаща сцената на престъплението.
Хира остава сама, съсипана, замислена над това, което току-що казва Нева. Погледът ѝ е празен, гласът ѝ едва се чува, сякаш говори на себе си:
– Г-жа Афифе… възможно ли е?
В същото време Кенан не осъзнава, че и той има чувства към Нурша. За да я накара да спре да го харесва, той следва един съвет, който е намерил в интернет. Чете, че жените не харесват мъже, които се хвалят и започва да се хвали прекалено, но опитът му има обратен ефект. Нурша мисли, че може би и той я харесва и се хвали, за да привлече вниманието й.
Когато Нурша отива на интервю в друга адвокатска кантора, Кенан се държи ревниво, пита я с кого ще се срещне, колко време ще остане там, казва й да облече по-проста рокля и настоява да я закара до там. Отново Нурша интерпретира поведението му като добър знак.