winless
Разкъсван от ревност и болка, Орхун намира в телефона на Хира загадъчни съобщения, изпратени от Хира до Джихангир. Убеден, че тя го е предала, той рухва – без да подозира, че всичко е коварен капан, подготвен от Нева, за да унищожи любовта им. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.105 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 19 септември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 105 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Хира, притисната в ъгъла от жестоките обвинения, моли Афифе за помощ, която единствена може да ѝ помогне в този момент. Афифе е глуха за сълзите и молбите ѝ.
След като видя пръстена и бележката на Джихангир Орхун, разкъсван от ревност и болка, открива и нещо, което разбива сърцето му на парчета – поредица от съобщения до Джихангир, които Орхун вярва, че Хира е писала.. Без да подозира, че Нева е истинският кукловод, който е поставил тези фалшиви съобщения в телефона на Хира…
След случилото се в предния епизод, в имението цари тежка тишина. В стаята си Афифе стои изправена пред прозореца – неподвижна, със стиснати ръце и напрегнат поглед, вперен някъде в далечината. Тя си мърмори под нос:
– Надявам се този път да направиш правилното нещо, сине… Не си затваряй очите за това предателство. Не тръгвай отново по пътя на онова момиче. Не може да си толкова сляп…
Лекото почукване на вратата нарушава тишината.
– Влез – изрича Афифе, без да се обърне.
Вратата се отваря, но тя не предполага кой ще види. В стаята влиза Хира – бледа като платно, очите ѝ влажни, тялото ѝ леко потръпва. Застава на прага, поглежда Афифе, която стои като каменна статуя пред прозореца. Хира си спомня думите Нева:
„Но кой, мислиш, не те иска в това имение? Мисля, че трябва да се замислиш…“
Хира преглъща тежко.
– Бих искала да поговоря с вас – прошепва страхливо тя.
Афифе се обръща рязко и я поглежда с очи пълни с гняв и ненавист.
– Как смееш да идваш тук?
Хира стиска зъби, опитвайки се да не се разплаче.
– Знам, че не ме харесвате, че още от самото начало не одобрихте връзката ми със сина си…
– Какви са тия глупости? Казвай какво искаш да кажеш – отсича Афифе.
Гласът на Хира трепери, а в него се усеща отчаяние и умора.
– Някой е направил капан. Огромен капан… Не само за мен или Орхун, а за цялото семейство. Примамват ни стъпка по стъпка. Не знам кой е и защо го прави, но…
Тя поема дъх, сякаш въздухът не ѝ стига.
– Сигурна съм, че не сте вие. Не сте такава, вие не бихте оклеветили никого…
Очите на Афифе се разширяват от ярост.
– Чуваш ли се какво говориш? Как си позволяваш да ми намекваш каквото и да било? Коя си ти, че да ме съдиш?!
Хира преглъща с болка. Сълзи се събират в очите ѝ, а гласът ѝ се къса.
– Моля ви… помогнете ми. Само вие можете…
Сълзите вече се стичат по бузите ѝ.
– Тази клевета се стовари върху мен като кошмар. Оплитам се в мрежа, от която не мога да се измъкна…
Афифе я гледа с студено, без да помръдва. В погледа ѝ обаче проблясва нещо старо, дълбоко, скрито – истинската причина за стената, която винаги е издигала срещу Хира.
– Ти… и х ора като теб – започва тя тихо, но думите ѝ режат като нож. – Хора без благородство и потекло… и аз съм го виждала… Знам какво е. В началото изглеждате крехки, беззащитни, достойни за съжаление. Смесвате състрадание с любов, докато границата се размива, и тогава се приближавате – бавно, тихо, като змия се увивате, и когато вече сме свикнали с вас, започвате да впръсквате отровата си…
Хира потръпва, но Афифе не спира:
– А после? После започвате да плачете. При всеки удобен момент. С вашата безпомощност, със сълзите си, с малките си игрички… Жалка си!
Афифе се обръща отново към прозореца. Стои изправена, а гласът ѝ е хладен като стомана:
– Нямаш място в този дом. Ако е останала и капка от съмнителната ти чест, ще си тръгнеш още сега.
Хира се обръща, залитайки, сълзите се стичат по бузите ѝ. Излиза от стаята, сякаш всяка при всяка крачка, която прави, изпитва болка, а Афифе остава сама, втренчена в далечината, сякаш прогонва не само Хира, но и собствените си спомени.
В същото време виждаме, че Невa е подслушвала на вратата и е чула всяка дума от разговора между Хира и Афифе. И точно когато Хира натиска дръжката на вратата, Невa рязко отстъпва назад и, почти на пръсти, се отдръпва и се шмугва в собствената си стая.
Хира излаза от стаята на Афифе прави няколко крачки, после спира в средата на коридора и за миг изглежда изгубена – малка фигура, потънала в безкрайното пространство на този студен дом.
– Той трябва да знае, че не съм виновна…, че всичко това е лъжа – шепне почти без глас, устните ѝ треперят. – Трябва да говоря с него…
Погледът ѝ поглежда към стълбите, които водят към кабинета на Орхун. Прави крачка натам, после спира на горното стъпало и се вкопчва в парапета, сякаш светът под нея се клати.
– Но… нямам сили повече… – прошепва и главата ѝ се отпуска назад.
Очите ѝ се пълнят със сълзи отново, по-горещи и по-горчиви от преди. Тя се обръща бавно, сякаш краката ѝ тежат като олово, и тръгва обратно по коридора и се прибира в стаята си, където цари хаос – разхвърляни листове, дрехи, разтворени мебели, а през полупуснатите завеси се прокрадва мътен лъч светлина. Сред тази бъркотия стои Хира.
– Боже… какво да направя? Какво да направя? – шепне тя, гласът ѝ се къса като тънка нишка.
В съзнанието ѝ отекват студените думи на Орхун: „Стой далеч от мен! Не искам да те нараня!“
И веднага след това друг глас, още по-остър, който не може да забрави – думите на Афифе:
„Ще повярваш ли на тази лъжкиня? От устата ѝ не излиза нищо друго освен лъжи. Колко пъти да ти казвам, че това момиче не е достойно за теб, нито за името Демирханлъ! Какво чакаш още, за да я изгониш оттук?“
Хира поема рязко въздух, сякаш се дави. Избърсва сълзите си с треперещи пръсти и прошепва:
– Не може да продължава така… Не и без да направя нещо!
Погледът ѝ се спира върху вратата. За миг стои неподвижна, после на лицето ѝ, решителността бавно измества страха. Хира пристъпва напред и излиза от стаята, сякаш тръгва на битка.
Внушителното стълбище на имението я поглъща със своя студен мраморен блясък. Тя слиза бавно, шепнейки на себе си, сякаш иска да си вдъхне сили:
– Той трябва да ми повярва… Това, което имаме, не може да свърши заради такава подла клевета…
В салона Перихан, отпусната в креслото с чаша чай, чува гласът ѝ и веднага се надига. Хира вече стига последното стъпало, готова да завие към кабинета на Орхун, когато пътят ѝ е пресечен.
– Предполагам, че отиваш при Орхун – казва Перихан с хладна усмивка. – Ако бях на твое място, дори нямаше да се появявам пред него. Гневът му вече не е като преди. Знаеш го. Но ако питаш мен… аз изобщо не бих се мяркала наоколо. В момента ти си последният човек на света, на когото би повярвал.
Думите ѝ прорязват въздуха като нож. Хира застива на място – раменете ѝ се свиват, а решителността в очите ѝ помръква, угасва като пламък, духнат от студен вятър.
В своята стая, Нева се е излегнала на леглото с телефон в ръка иизбира внимателно номер, преди да натисне „обади се“.
– Да, Нева? – обажда се след малко гласът на Джихангир.
– Исках да те осведомя за последното развитие на нещата в имението – започва тя с престорена загриженост. – Хира е в ужасно състояние…
Джихангир рязко се изправя на стола си от другата страна на линията.
– Орхун… Той се държи зле с нея, нали?
– Да беше само Орхун, батко… – въздиша Нева преструвайки се на тъжна и загрежена. – Истинският проблем е Афифе.
Тонът ѝ се снижава, мек и съчувствен, но очите ѝ проблясват коварно.
– Държи се ужасно с нея! Постоянно я притиска, тъпче я. И… честно казано, аз изобщо не харесвам това момиче, но дори на мен ми става жал…
Лицето на Джихангир почервенява от гняв.
– Какво прави сега?
– Затворила се е в стаята си. Плаче от часове… – отговаря Нева, докато в гласа ѝ звучи престорено съжаление, а в очите ѝ проблясва нова интрига, която вече се ражда в ума ѝ.
– Както казах… тя е пълна развалина – добавя тихо, с почти театрална въздишка. – Честно, аз изобщо не бих искала да съм на нейно място…
Погледът на Джихангир се изостря, а Нева се усмихва лукаво – като човек, който знае, че току-що е хвърлил нова искра в буре с барут.
В кабинета си н имението Орхун стои неподвижен пред голямата библиотека, държи в ръцете си снимка и я гледа с мрачен, мъчителен поглед. Пръстите му я стискат така, сякаш иска да изтръгне от нея отговори, които никога няма да получи.
Паметта го връща назад, в онази сцена, когато видя Хира да излиза от стаята на Джихангир. Студена болка пронизва гърдите му. В следващия миг споменът се сменя, в стаята на Хира, вижда пръстена и бележката..
Връщайки се в настоящето, пламъкът в очите му вече е пламнал в ярост. Всяка изминала секунда сипе масло в огъня на ревността, който гори в него.
– Ще си платиш за това! – изрича Орхун с глас, който не звучи като глас, а като тътен.
Орхун излиза рязко от стаята, като буря, готова да помете всичко по пътя си.
Камерата ни показва Хира, която седи на ръба на леглото, приведена, с ръце, свити в скута ѝ. Сълзите ѝ капят тихо върху пода, а раменете ѝ се тресат от беззвучен плач. Вратата внезапно се отваря с трясък и в стаята нахлува Орхун.
Очите му горят, лицето му е каменно, а походката – като на хищник, който надушва плячката си. Застава пред нея, така близо, че Хира усеща дъха му..
– Кой друг влиза в тази стая освен теб?! – гласът му е остър, като камшик.
Хира вдига глава бавно, очите ѝ все още блестят от сълзи. Избърсва ги с опакото на дланта си и се изправя, колкото и да ѝ тежат краката.
– Не знам… Гонжа идва понякога да почисти, но не вярвам да е тя. А Муса беше с мен тази сутрин, невъзможно е… Знаеш колко му вярвам.
Думите ѝ се блъскат в стоманената му стена и отекват в празното пространство между тях. Тя отново стига до задънената улица, когато изведнъж звънът на телефона прорязва напрежението като остър нож.
Погледът на Орхун се стрелва към масичката до леглото, където апаратът вибрира. На екрана – името, което най-малко иска да види. Джихангир.
Орхун грабва телефона и го стиска в юмрука си, сякаш иска да го смачка.
– Той ти звъни! – изръмжава.
Хира застива, разтреперена, не знае какво да направи. Орхун не откъсва очи от нея, погледът му ако хвърляше огън, щеше да я изпепели.
От другата страна Джихангир чака отговор.
– Защо не вдигаш… – пита се Джихангир, нетърпеливо.
Телефонът продължава да звъни в ръката на Орхун, докато двамата стоят един срещу друг – той, пламтящ от ярост, тя, превита от страх. Изведнъж телефонът спира да звъни. Джихангир е затворил.
– Не ти дава и миг покой, нали? Не можеш дори да говориш… – пита Орхун, без да знае какво се случва с Хира. – Защо продължава да ти звъни?
Хира само го гледа безпомощно, сякаш думите са заседнали в гърлото ѝ… а между тях двамата въздухът сякаш гори.
– Казах му сто пъти! – казва Хира. – Молех го да стои далеч от мен… но той не слуша.
Изведнъж в стаята пронизително прозвучава сигналът на телефона ѝ. Светът застива. Орхун поема въздух шумно през носа, после бавно обръща поглед към екрана, на който примигва ново съобщение… и след това към нея. Погледът му е леден.
– Пита как си… – изрича тихо, но всяка дума звучи като удар. – Така ли „стои далеч“ от теб? Откъде този човек намира смелост?
Хира поема рязко въздух и опитва да се защити, с разтреперани устни и отчаян поглед:
– Не съм му давала никакви поводи! Никога не съм правила нищо такова. Каза ми да стоя далеч от него и аз… направих всичко възможно. А той… той просто се появяваше. Колата ми се повреди – беше там. Отидох с Али до пекарната – пак се появи. Когато Али се разболя, той го закара в болницата. Повярвай ми, точно така беше. Нищо повече, нищо по-малко…
В същия момент, в стаята си, Нева влиза с онова самодоволно изражение, което винаги издава, че е чула нещо, което не ѝ е работа да чува. И наистина – в погледа ѝ проблясва задоволство.
– Невъзможно е вече да се съберат отново – прошепва с престорено съжаление. – Брат ми се обади точно навреме. Браво на него!
Погледът ѝ се плъзва към снимката на баща ѝ, поставена върху тоалетката.
– Виждаш ли, татко… всичко върви точно както искаме. Сега е моментът за последния удар.
Тя отваря лаптопа и пръстите ѝ танцуват бързо по клавиатурата.
– Да видим какво имаме тук… Време е да покажа онези съобщения, които писах и скрих. Да видим какво ще направи Орхун, когато си помисли, че отдавна си пишете с него. – В очите ѝ проблясва злобна радост. – Но най-важното… ти, Хира… какво ще направиш, когато видиш съобщения, които никога не си изпращала?
Натиска няколко клавиша и се отпуска назад в стола, доволна като хищник, който е заложил капана си.
– Ето, готово! Нашата нова бомба със закъснител е настроена. Три… две… едно…
В стаята на Орхун Хира говори трескаво, със сълзи в очите:
– Стоях далеч от него, винаги! Не съм говорила с него, не съм писала.
Орхун присвива очи. В погледа му проблясва съмнение, което бързо се превръща в студена решителност.
– Ако сега проверя съобщенията ти… няма да видя нищо, нали?
– Нищо – отвръща тя уверено.
Тишината трае само миг. Погледът му се спуска към телефона… и изведнъж лицето му се втвърдява. Пръстите му се свиват около апарата, а в гласа му избухва ярост:
– Невинна си, нали? Нищо не знаеш. А какви са тогава тези съобщения?!
Хира се вторачва в екрана, където светят редици думи, които тя никога не е писала.
– Попитах те… какви са тези?
– Не знам – гласът ѝ се чупи. – Кълна се, не знам. Не съм ги писала…
– Ако не си ги писала, кой тогава? Не е ли това твоят телефон?! – гласът му кънти в стаята като тътен.
Хира отстъпва крачка назад, трепери цялата.
– Повярвай ми… виждам ги за пръв път. Объркана съм колкото и ти си ядосан…
Но Орхун само я гледа – тежко, мълчаливо, със сянката на предателство в очите си.
– Това е капан! – избухва Хира. – Някой ни е подготвил капан! Кълна се, нямам нищо общо с тези съобщения. Повярвай ми, моля те… моля те!
Сълзите се стичат по лицето ѝ, а гласът ѝ вече се дави в ридания. Орхун не трепва. Вместо това бавно вдига телефона… и набира Джихангир.
Телефонът звъни настойчиво, а в стаята напрежението вече е нажежено до краен предел. Орхун стиска апарата в ръка, а челюстта му е скована като камък. На екрана мига името, което е като нож в сърцето му – Джихангир.
След миг от другата страна се чува глас, в който ясно прозира тревога:
– Хира?
Орхун не отговаря. Само стои, с напрегнато лице и гневен поглед. Мълчи, но слуша… чака да чуе как ще прозвучи името ѝ в устата на този мъж.
– Хира, там ли си? – гласът на Джихангир вече звучи неспокоен.
Стиснатите зъби на Орхун скърцат, гневът му бавно се надига като лавина.
– Защо не говориш? Добре ли си? Много се притесних за теб… – думите на Джихангир са тихи, но разтърсват въздуха между тях като гръм.
И тогава чашата на търпението прелива. Орхун избухва – гласът му прорязва тишината като камшик:
– Повече няма да произнасяш името ѝ! Предупреждавам те! Ако ѝ пишеш отново, ще съборя този свят върху главата ти! Никога не се изпречвай на пътя ми! Никога!
Настъпва тишина… но само за секунда. От другата страна гласът на Джихангир се връща – твърд и предизвикателен:
– Не се страхувам от теб, Орхун Демирханлъ! Пази си кухите заплахи за себе си! И не знам за какви съобщения говориш! Не знам в какво ме обвиняваш, но не съм направил нищо, за което да не мога да отговарям. И Хира също!
В този миг Орхун затваря телефона рязко, сякаш отрязва не само разговора, а и въздуха в стаята. Джихангир остава от другата страна, замислен и напрегнат, а о Орхун вдига поглед… и забива пламтящите си очи в Хира. Поглед, който казва всичко – гняв, ревност и болка, смесени в едно.
В стаята на Орхун въздухът гори от напрежение. Той стои мрачен, стиснал телефона на Хира в ръка, а погледът му проблясва като острие. Пръстите му се движат бързо по екрана, докато чете съобщенията, които е убеден, че Джихангир ѝ е изпратил.
Зад гърба му, със свити рамене и разтреперани устни, Хира го гледа със сълзи в очите. В погледа ѝ има и страх, и надежда – сякаш още вярва, че той ще ѝ повярва, че ще види истината в очите ѝ, а не на екрана.
Орхун се завърта рязко и обръща телефона към нея. В погледа му бушуват гняв и разочарование, смесени в едно.
– Спомняш ли си вечерта, когато си изпратила това съобщение? – гласът му трепти като далечен гръм. – Бяхме навън на вечеря. Беше 11:30. Пуснала си го веднага след като те оставих в стаята ти.
Хира отстъпва половин крачка назад, гласът ѝ е задавен от сълзи, но твърд:
– Не съм писала такова съобщение.
– Не лъжи! – избухва Орхун, очите му проблясват като стомана. – Как можа? Как успя да си играеш с мен така?!
Той отново свежда поглед към телефона, прелиства, после рязко го завърта към нея.
– Помня толкова добре… онази вечер, когато пихме кафе и си говорехме. Оказва се, че всичко е било…
Гласът му заглъхва. Болката задушава гнева и той не намира сили да довърши изречението. Преглъща, очите му пак се впиват в екрана.
– Вечерта след като отидохме на плажа за репетицията за сватбата… – гласът му прелива от гняв. – Ето, чети какво си писала!
Хира тръска глава, сълзите се стичат по бузите ѝ.
– Не съм писала нищо от това…
– Заклехме се един на друг! – гласът на Орхун трепери от ярост. – Казахме си, че ще сме верни до края на живота си.. Това ли е твоята вярност? Това ли наричаш любов?!
– Не съм ги писала. Нито едно от тези съобщения не е от мен… – шепне тя, преглъщайки сълзите си.
– Тогава кой?! – избухва той, гласът му се пръска в стаята като гръм.
– Не знам… Не знам… – повтаря тя отчаяно, а гласът ѝ трепери като счупено стъкло.
Орхун отново впива поглед в телефона, прелиства още и още, а с всяко ново съобщение яростта в очите му расте.
В полутъмния коридор, Нева стои и послушва с лукава усмивка. Чува всяка дума, всяка гневна нота в гласа на Орхун.
– А това какво ще кажеш?! – гърми гласът му от стаята. – Ще твърдиш, че и това не си писала?!
– Не съм направила нищо… – гласът на Хира звучи задавено, отчаяно.
Усмивката на Нева се разширява, очите ѝ блестят от злорадство.
– Хайде, разкажи му сега за своята „невинност“… – прошепва на себе си, доволна.
В този миг вратата на Афифе се открехва. Тя очевидно също е чула бурята, която бушува в стаята на сина ѝ. Гледа Нева със студени, пронизващи очи, но от стаята на Орхун отново се разнася гръмотевичен рев:
– Как можеш да го отричаш гледайки ме в очите?!
Нева престорено тръгва към стаята си, минавайки покрай Афифе с небрежен поглед.
– Орхун е ужасно ядосан… – прошепва, уж загрижена. –Само Господ знае какво може да е причинил на Хира.
С тази последна отровна реплика Нева се шмугва в стаята си с доволна усмивка. Афифе остава за миг неподвижна в коридора, после бавно се прибира, с едва забележимо облекчение – най-сетне синът ѝ вижда истината… или поне това, в което тя иска да повярва
В стаята Орхун крачи нервно напред-назад, гневът в очите му вече гори като пламък, който заплашва да изпепели всичко наоколо. Хира се свлича върху леглото, стиснала възглавницата сякаш се опитва да се скрие от него… и от думите му. Сълзите ѝ се стичат, а тялото ѝ се тресе от беззвучен плач.
– Как можа да ни го причиниш? – гласът на Орхун е дрезгав, пресечен от ярост и болка. – Не те ли е срам да ме гледаш? Никога ли не си усещала болка тук – в сърцето си – когато говориш за любов и вярност?! Заклехме се един на друг! Никой нямаше да докосва очите ти с поглед освен мен! Вярвах само на теб… срещу всички, срещу целия свят, застанах заради теб. А ти… ти разби доверието ми на прах.
Хира клати глава в отчаян протест, сълзите я задушават.
– Как успя да преглътнеш това предателство? – гласът му трепти от ненавист и обида. – Не ти ли стана лошо дори за миг? Как можа?! – Орхун спира, вдишва рязко и изригва: – Кажи нещо!
Хира се свива, безмълвна, смазана от тежестта на всяка негова дума.
– Разбира се, че мълчиш! – продължава Орхун, гласът му вече е като остър нож. – Защото нямаш отговор!
– Кълна се… – прошепва тя със задавен глас, трепереща от отчаяние. – Кълна се, че не съм направила нищо. Не съм ги писала…
Орхун я пронизва с поглед, студен и остър като стомана. Без да каже и дума повече, рязко се обръща и излиза, тряскайки вратата зад себе си.
Хира остава сама. Сълзите ѝ се стичат по бузите, а от гърдите ѝ се изтръгва беззвучен вик. Стаята сякаш се свива около нея, превръщайки се в празна черупка, където ехти само болката ѝ.