winless
Нана, която иска да благодари на Яман за усилията му, решава да му купи подарък. Яман избухва в ярост и разбива подаръка ѝ, който събужд болезнен за него спомен – за първата му нощ със Сехер. Междувременно Ферит спасява Дога. Вижте какво ще се случи в епизод 618 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 24 септември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 618 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана, иска да благодари на Яман за усилията му, решава да му купи подарък. За изненада на мъжа, тя му подарява пясъчен часовник с пожелания трудните преживявания от миналото никога да не се повторят. Яман избухва в ярост и разбива подаръка. Нана е ужасена, не разбира поведението му.
Скоро след това тя получава съобщение от Идрис, който ѝ напомня, че времето ѝ изтича. Случайно подслушва разговора на Яман за лечението на Зия и решава да го проследи до склада, където той търси синята чанта, толкова скъпа за брат му. Нана отива при Яман, за да му помогне да открие чалнатата или… или да разбере в коя болница се лекува Зия.
Междувременно Ферит успява да спаси Дога от похитителите ѝ – за разлика от Корай, който не намира смелост да ѝ се притече на помощ.
Нана събира смелост и влиза в кабинета на Яман, където той стои приведен над документи.
– Имаш ли минута? – гласът ѝ е мек, но напрегнат.
– Зает съм! Ако ще е кратко – влизай. Ако не, ще говорим по-късно – отвръща той, без да вдига глава.
– Знам колко се стараеш Юсуф да е щастлив – започва тя. – Направи крачка заради него…, за да се разберем. Искам да ти благодаря. Надявам се да продължи така.
Той повдига поглед, веждите му леко свъсени.
– Няма нужда от подаръци. Направих го заради Юсуф.
– И това е заради него – усмихва се Нана и му подава малка кутийка. – Както казах, не съм Дядо Коледа, не раздавам подаръци наляво и надясно. Ако не го приемеш, ще ти върна речника. Времето има силата да лекува… Надявам се за теб да минава леко, да остави тъгата ти зад гърба ти и всичко да стане по-добре за теб.
Яман отваря кутията, а вътре, на мека възглавничка, лежи малък пясъчен часовник.
Яман го взема, дълго го гледа, а в очите му премигва нещо дълбоко лично и болезнено. Спомня си мига, в който със Сехер консумираха брака си, а след това Яман ѝ подари подобен пясъчен часовник.
„Все още съм в онзи миг… наполовина ти, наполовина аз… и целият ние. Иска ми се да можех да ти подаря Полярната звезда… но не мога. Затова ти нося друг свидетел. В този часовник има пръст от нашия дом. Онази прекрасна вечер е запечатена в него!“
В спомените му проблясва образът на Сехер, усмихната и жива, гласът ѝ шепне в съзнанието му:
„Нека времето спре отново. Нека никога повече не тече. Да останем винаги тук… само двамата.“
Яман стиска пясъчния часовник така силно, че кокалчетата му побеляват.
– Погребах времето заедно с нея… – прошепва с пресипнал глас. – Как смееш…
Внезапно с всички сили захвърля часовника и той се разбива на пода.
– Защо го направи?! – възкликва шокираната Нана. – Какво ти направих?!
– Махай се оттук! – крещи Яман, побеснял, без да я погледне.
Сълзите ѝ напират, но Нана гордо вдига глава и излиза от кабинета на Яман.
– Беше просто подарък… защо така избухна? – шепне сама на себе си.
В стаята си Нана рухва на леглото, а погледът ѝ се спира на турския речник – подаръкът на Яман.
– Негова е вината? Какво може да знае един дивак за подаръци… за чувства… – мърмори си Нева.
Сам, сред останките на счупения часовник, Яман дълго стои неподвижен. В очите му проблясва нещо старо и болезнено – същият подарък някога бе поднесъл на жена си.
– Невъзможно… Какво съвпадение е това… – мисли той шокиран. – Тя не знаеше. Нямаше как да знае… Невъзможно е да знае!
И за пръв път от дълго време в очите му проблясва не гняв, а болка – болка, която не е насочена към Нана, а към миналото, от което сякаш никога няма да успее да избяга…
Яман излиза на терасата, където Нана стои с поглед вперен някъде отвъд хоризонта. Виждайки Яман тя тръгва да се прибере в къщата.
– Спри… – казва Яман без да я поглежда. – Направих грешка – признава той накрая, гласът му мек, почти човешки. – Подаръкът ти… събуди тежки спомени…
Студеният поглед на Нана се впива в него.
– Не ти трябва извинение, за да крещиш по мен – отвръща студено тя. – Можеш ли изобщо да изкараш един ден, без да повишиш тон? Честно казано – съмнявам се.
– Мога – казва Яман, вперил поглед в очите ѝ. – Ако не ми заставаш на пътя.
– Тогава го докажи. Един ден. Без гняв, без крясъци. Ще успееш ли?
Яман кимва. Предизвикателството е прието, а Нана се прибира, оставяйки го сам с мислите му.
В детската стая Нана помага на Юсуф с уроците, ала мислите ѝ блуждаят. Телефонът вибрира. Съобщение от Идрис: „Обратното броене започна. Остават тринадесет дни.“
Думите на доведения ѝ брат я обливат като ледена струя. Безмълвна, тя излиза от стаята и в коридора неволно подслушва Яман.
– Направете всичко необходимо за брат ми, докторе – казва Яман по телефона.
– От снощи не спира да повтаря за някаква синя чанта – обяснява лекарят. – Толкова пъти че трябва да ви кажа…
– Спомням си – прекъсва го Яман. – Ще я намеря и ще я изпратя веднага. И още нещо – напомням, че лечението му и дискретността на вашата болница са от изключителна важност за мен. Кажете и на сестрите, които се грижат за него – не искам и дума да изтече към медиите.
– Осъзнавам колко чувствителен е този въпрос за вас, г-н Яман. Можете да разчитате на нас.
Яман затваря , а след миг се появява Дженгер.
– Г-н Яман… случило ли се е нещо?
– Нещата на брат ми още ли са в склада?
– Да, всичко е там.
– Добре. Тръгваме.
Двамата мъже се отдалечават, а Нана остава в полумрака, в ушите ѝ ехти гласът на Идрис: „Време е да се събудиш, Нана. Имаш две седмици. Ако не разбереш къде е Зия, сам ще кажа истината на Къръмлъ.“
По-късно, в склада, въздухът е напоен с прах и спомени. Нана влиза внимателно, с две чанти.
– Аз съм… спокойно – съобщава Нана влизайки.
Яман вдига поглед, очите му присвити.
– Какво правиш тук?
– Донесох старите дрехи на Юсуф. Мога ли да ги оставя тук?
– Остави ги там.
Двамата са мълчаливи и напрегнати.
– Какво правиш тук? Щях да попитам, но сега си толкова ядосан, че едва ли ще ми отговориш – нарушава тишината Нана.
– Търся нещо, което принадлежи на брат ми.
– Ще ти помогна… ако не ме изгониш, разбира се.
– Можеш да останеш, стига да не говориш и да не задаваш въпроси.
– Обещавам. Няма да кажа и дума. Какво търсим?
– Синя чанта.
– Какъв тип чанта? Да се носи през рамо или раница? Малка ли е?
– Стара ученическа чанта – уточнява Яман.
– Чудя се защо я иска… Сигурно значи много за него.
– Казах, че можеш да останеш, ако мълчиш – срязва я Яман, без да вдига глава.
– Добре, добре… – отвръща тя и продължава да рови из кутията. – Моята беше червена. Намерих стар плат, уших си я сама, а когато отидох в училище, всички ми се подиграваха… но не им обръщах внимание, защото за пръв път в живота си имах чанта.
– Ние тримата трябваше да делим една – гласът на Яман омеква, спомените проблясват в очите му. – Баща ми успя да купи само една, която беше ценна за всички ни…
– И моята беше ценна – прошепва Нана. – Исках друга, дънкова… но не можах… Виждаш ли, брат ти не е забравил. Другите деца ме тормозеха, криех се по дърветата, но веднъж не успях да избягам. Взеха ми чантата. Тогава хванах една тояга и ги направих по-червени от чантата си. Говореха, че съм луда… Хайде, ще потърся от тази страна.
Нана без да иска блъска една кутия от която се разпиляват дребни моменти.
– Недей да се ядосваш… Ще ги събера веднага.– казва с виновна усмивка, докато ги събира една по една. – Какво е това? Да не би да криеш съкровището си тук?
Яман присвива очи, а гласът му звучи хладно, но не и враждебно.
– Това да пари на брат ми. – отговаря Яман като се навежда, за да помогне на Нана.
– Събирал ги е? Защо? – любопитна е Нана.
– Навик… от тежките времена – отвръща той и за миг погледът му потъва някъде далеч, в миналото.
Нана гледайки монетите замислена добавя:
– И аз събирах пари навремето… На ранчото понякога ми даваха бакшиши. И ги пазех, за да си купя най-любимото нещо. Докато всички други купуваха шоколади и бонбони, аз си купувах хляб. Топъл, току-що изваден от фурната… Ухаеше толкова прекрасно. Единственото нещо, от което никога не бих се отказала, е крайчето на онзи топъл хляб.
Яман поглежда към Нана и си спомня за Сехер.
– Знаеш ли… най-хубавите мигове от детството ми винаги миришеха на хляб – каза Яман тогава на Сехер, докато държеше прясно опечен хляб в ръцете си. –Излизахме с братята ми да купим и на връщане се надпреварвахме. Победителят печелеше крайчето на топлия хляб. Но независимо кой спечелеше, винаги ми го даваха на мен. Знаеха, че го обичам. Те винаги искаха да ме зарадват….
Действието се връща в настоящето. Камерата ни показва погледа на Яман, който е пълен с тъга.
– И майка ми го обичаше… – продължава замислена Нана. – Тя ядеше от едната страна, аз от другата. Споделяхме го. Дълго не можех да докосна хляб, след като си тръгна. Но понякога минавах край пекарната, само за да вдишам мириса на прясно изпечено тесто. Напомняше ми за нея…
– И баща ми го обичаше – отвръща Яман тихо. – Един ден намерих брат си на гроба му. Беше натъпкал хляб в една синя чанта и повтаряше: „Ще го занеса на татко. Сигурно е гладен. Толкова обича пресен хляб…“
Нана го гледа с мек поглед, а думите ѝ излизат като въздишка.
– След като останахте тримата сами… ти се грижеше за тях, нали?
– Все още не сме намерили чантата… – казва той, а гласът му звучи някак далеко, все едно загубен в спомените.
В полицейското управление въздухът тежи от напрежение. Мониторите светят с бледа синкава светлина, а върху лицата на всички стои изписана умора и тревога. Ферит пристъпва напред, очите му горят от решителност.
– Какво е последното развитие? Има ли някакви новини? – гласът му прорязва тишината.
– Няма, комисар – отвръща Волкан, без да откъсва поглед от екрана. – Преглеждам всяка секунда от записите, но няма никакви следи.
– Добре – обажда се Кара. – Ще ви уведомя, ако изникне нещо подозрително. Свързах се с всички наши информатори, говорих с всеки, който може да е видял нещо. Но… няма и следа.
– Хайде, хора! – гласът на Ферит отеква остро. – Не е време за отчаяние. Продължавайте да търсите! Искам да прегледаме отново всички записи от мястото, където детето е било видяно за последно – и денем, и нощем. Искам всеки, дори най-дребен детайл.
На бюрото, свита и прегърбена от мъка, седи Неше. Очите ѝ блестят от сълзи.
– Къде ли е… Върни се при нас, мило дете. Това е моя вина… не помислих, че ще избяга…
До нея Корай се опитва да подаде чаша вода на Айше, но тя го отблъсква рязко.
– Не, не мога просто да седя тук! – прошепва тя, после изригва. – Не мога да стоя с вързани ръце! Трябва да намеря дъщеря си!
– Айше, успокой се! – настоява Корай, но гласът му звучи повече раздразнено, отколкото загрижено.
– Не искам тя да си мисли, че не я обичам! – възкликва Айше, изправяйки се. – Пуснете ме!
Ферит се изправя пред нея, като я поглежда строго.
– Какво правиш? Какво причиняваш на себе си? Ела тук. Знам, че искаш да я намериш, но така само пречиш на тези, които работят по случая. Не се прави така. Успокой се. Ще я намерим. Не забравяй… ти си полицай.
– Не съм просто полицай – гласът ѝ се къса от болка. – Аз съм майка ѝ, а тя е изгубена. Казах, че ще я намеря и няма да спра, докато не го направя.
– Айше! – гласът на Ферит прорязва въздуха, твърд и решителен. – Всички екипи вече са мобилизирани. Всички търсят Дога, в твоето състояние само ще пречиш. Не може да им попречиш да си свършат работата, разбираш ли? Сега – поеми дъх. Ела.
Неше прошепва почти незабележимо:
– Само той може да я успокои…
Ферит се приближава бавно, гласът му омеква.
– Дишай… поеми въздух… гледай ме, Айше. В очите ми. Обещавам, че ще намерим Дога. Обещавам ти. Тя не е само твоя дъщеря. Тя е част от всички нас. Тя е и моя дъщеря, ще намеря нашето момиче. Познаваш ме най-добре – знаеш, че правя това, което кажа. А сега… хайде, иди да си измиеш лицето. Ела…
Айше потрепва, сякаш за пръв път от часове някой ѝ подава ръка, и бавно тръгва към вратата.
Зад гърба им Корай изсъсква:
– Какво целиш? Да използваш ситуацията, за да се издигнеш пред нея ли?
Ферит се обръща рязко, в очите му проблясва пламък.
– По дяволите… Дъщеря ти е изчезнала, а ти за това мислиш?! Какъв баща си ти?
– Нямаш право да ме съдиш! – изригва Корай.
– Внимавай как говориш – предупреждава го Ферит, гласът му е леден. – Детето има семейство. Чу ли ме, или това не стигна до ушите ти? Не ми пречи повече, разбра ли? Така или иначе скоро заминавам на нова мисия… за твое щастие.
Ферит в последния момент намира Дога и я извежда от опасен склад. Малко преди това Корай също е стигнал до там, но щом вижда двама от въоръжени бандити, не намира смелост да влезе. Ферит обаче премълчава това пред Айше.
– Направихме го заедно – казва Ферит, гледайки я право в очите. – Беше отборна работа.