winless
Орхун търси утеха и отговори при майстор Якуб, докато Хира напразно го чака цяла нощ в градината. Междувременно Джихангир разкрива истината – Нева е инсценирала всичко, за да раздели Орхун и Хира, и решава да я принуди да признае, преди да е станало твърде късно. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.107 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 24 септември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 107 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун отива при майстор Якуб, за да сподели какво му е надушата и да намери отговори, които могат да променят живота му завинаги. Докато той търси истината, Хира прекарва безсънна нощ в градината, надявайки се той да се прибере и да поговорят, но напразно – Орхун така и не се прибира.
Междувременно Джихангир сглобява парчетата от пъзела и осъзнава шокиращата истина – Нева е инсценирала всичко, за да накара Орхун да повярва, че Хира го е предала и че между нея и Джихангир има нещо.
Решен да спре тази игра, Джихангир настоява сестра си да признае всичко пред Орхун, преди да е станало твърде късно.
Нощта е тежка и тягостна. В градината на имението, под меката светлина на фенерите, Хира седи неподвижна. Погледът ѝ е вперен в портата на имението – сякаш само тя свързва сърцето ѝ с надеждата. Студът реже кожата ѝ, но тя дори не трепва. Чака! Чака Орхун да се върне.
До нея се приближава Муса, прегърбен от студ, със шал в ръка.
– Сестричке… съсипваш се така – прошепва той, гласът му е смесица от тревога и нежност. – Хайде, влез вътре. Замръзваш! Ще почакаш зетят вътре.
Но Хира не откъсва очи от вратата. Гласът ѝ е тих, но решителен:
– Няма да мръдна, докато не се върне. Не ми е спокойно, ще го изчакам тук.
Муса въздъхва. Студеният вятър се завърта около тях, носейки мирис на мокра пръст и рози.
– Тогава поне си наметни това – казва той и поднася шала към раменете ѝ.
– Не искам, Муса! – прекъсва го рязко тя, и за миг в очите ѝ проблясва болка.
– Ще се разболееш, сестричке… – шепне Муса умолително.
Хира не реагира. Погледът ѝ е все така прикован към вратата, като омагьосана.
В този миг към тях пристъпва Халисе, носейки поднос, от който се вдига пара от горещата храна.
– Хира, момиче… донесох ти нещо да хапнеш – гласът ѝ е мек, почти майчински. – Хайде, вземи поне една хапка.
Хира поклаща леко глава, без да откъсне очи от вратата.
– Цял ден не си сложила и троха в уста – настоява Халисе, като поглежда Муса, търсейки подкрепа.
От високия прозорец на стаята си Афифе наблюдава сцената. Погледът ѝ е хладен и укорителен.
Халисе опитва за последен път:
– Хайде, ще настинеш. Не стой повече навън.
В този момент икономът им дава знак от входа на имението. Халисе и Муса неохотно тръгват към къщата, оставяйки Хира сама в нощната градина.
Хира шепне едва доловимо, гласът ѝ се губи в тишината:
– Къде си…
Очите ѝ отново се впиват във вратата, в очакване на Орхун.
В същото време Орхун пристига в работилницата на майстор Якуб.
– Добре ли си? – пита го майстора.
Орхун не отговаря. Приближава се и с бавни движения се отпуска на стола. Погледът му е мрачен, замислен. Хладнокръвно изважда пистолета от кръста си и го оставя на масата.
Металът издрънчава глухо, а въздухът се изпълва с напрежение.
Якуп преглъща нервно, като поглежда първо пистолета, а след това лицето на Орхун.
– Господ да ни пази… – промълвява почти без глас Якуб.
Но Орхун мълчи.
Якуб се навежда леко напред, гласът му е тревожен и дрезгав:
– Демирханлъ… Надявам се, че не е станало нещо лошо. – Погледът му се спира върху пистолета на масата и преглъща трудно. – Кажи ми, не си търсил помощ с това, нали?
Очите на Орхун проблясват в полумрака. Погледът му е стоманен, но в гласа му прозира сянка от умора:
– Не съм го използвал. Не се тревожи.
За миг напрежението от лицето на Якуп се отдръпва.
– Но огънят в теб… още не е угаснал, нали? – пита той, почти като констатация.
Орхун стиска юмруци. Погледът му се забива в пода, гласът му изригва тихо, но с тежест:
– Не мога да се владея, майсторе.
В думите му има отчаяна надежда, звучат като вик за спасение, отправен към единствения човек, който може да го изслуша. Якуб протяга ръка, бавно взема пистолета от масата, после го прибира в чекмедже. Връща се и застава срещу Орхун, с поглед пълен с търпение.
– Гневът затваря пътя на разума – говори спокойно майстора. – Колкото повече расте, толкова по-малък ставаш ти. Не му позволявай да направи това с теб. – Замълчава за миг, после добавя: – Какво се е случило? Защо има толкова много гняв в теб?
Орхун мълчи. Якуб го гледа известно време, погледът му е пронизващ.
– Разбира се… – въздъхва накрая той. – Щом нещо те е накарало да посегнеш към оръжието, значи е било наистина съдбовно. Но какво може да те накара да пренебрегнеш собствения си разум така? Ела, седни.
Двамата сядат един срещу друг. Якуб снижава гласа си още повече:
– Виж, Демирханлъ… Някога един човек отишъл при Пророка и казал: „О, Пратенико на Аллах, посъветвай ме.“ А Пророкът му отговорил: „Не се гневи.“ Човекът повторил въпроса си отново и отново, но отговорът винаги бил същият: „Не се гневи… Не се гневи.“
Якуб замълчава за миг, после гласът му омеква още повече:
– Проблеми, беди, нещастия… никога няма да изчезнат. Те винаги ще бъдат тук. Но точно в тези моменти се вижда колко човечни сме всъщност.
Орхун слуша, мълчи. Погледът му е вперен в нищото, а очите му са замъглени, сякаш някъде дълбоко в тях бушува буря, която не намира път навън.
Хотелската стая тъне в полумрак, а светлината от уличните лампи се процежда през завесите. Джихангир крачи нервно напред-назад, юмруците му се блъскат един в друг с глух звук. Вътрешното напрежение струи от всяко негово движение. Невa го наблюдава мълчаливо, с хищнически блясък в очите, докато той се опитва да подреди в мислите си онова, което не му дава покой.
– Съобщения… пръстенът! – изригва той, гласът му е разкъсан между гняв и объркване. – Не съм писал на никого! Не съм давал пръстен на никого! Кой измисля тези глупости?
Изражението на Нева мигом се променя – коварният блясък изчезва, отстъпвайки място на престорена тъга и съчувствие.
– И аз не мога да повярвам, батко… – отвръща тя. – Онзи човек насочи пистолет към теб!
Джихангир замръзва. За миг в погледа му проблясва нещо – като светкавица, като внезапна мисъл. Нева го наблюдава внимателно, напрегната зад маската на спокойствието.
– Какво има? – пита тя внимателно. – Какво ти минава през ума?
Джихангир не отговаря. Изведнъж започва да рови в чантата си, изсипва документи и папки по масата, листове се разпиляват по пода. Нева усеща как сърцето ѝ забива по-силно, но се опитва да не покаже нищо. Той търси трескаво, очите му горят.
– Няма го… – издиша накрая, сякаш въздухът го напуска.
Нева се напряга. Опитва се да изглежда, че не знае за какво става въпрос:
– Какво няма?
Джихангир се изправя рязко.
– Другият ми телефон. Беше тук… няма го.
Нева го наблюдава с все по-голям страх.
Действието се връща назад:
Невa се обажда на Джихангир.
– Братко… има едно събитие… – започва тя неуверено.
– Нева! – прекъсва я той раздразнено.
– Почакай, недей веднага да се ядосваш – умолява го тя, гласът ѝ звучи престорено нежен. – Няма да те притеснявам много, само… Знаеш онези твои специални колекции… Можеш ли да ми намериш пръстен от тях? Нещо уникално, красиво. Моля те, братко… моля те.
– Нева, какъв пръстен, какво събитие, сега ли намери момент! – избухва той, но тя не отстъпва.
– Знам, че моментът не е подходящ, но какво да направя! Безпомощна съм. И ти си разстроен, знам… Но нямам друг, на когото да се доверя. Помогни ми, поне веднъж, моля те!
– Добре, Нева… – въздъхва той с примирение. – Като си забиеш ноктите някъде, не пускаш, а?
– И още нещо – добавя тя бързо, с блеснали очи. – Искам и подпис върху онези скици, за да е ясно, че е уникат.
Споменът се разсейва и всичко се връща в студената хотелска стая. Лицето на Джихангир помръква, очите му се вдигат към Нева – в тях пламти огън.
– Ти си го направила… – изрича той с глас, който разцепва въздуха.
Невa замръзва. За миг паниката преминава по лицето ѝ като сянка, но бързо се опитва да се овладее.
– Какво съм направила?! – гласът ѝ се извисява в престорен гняв, тя скача на крака. – Ако пак ще ме обвиняваш за нещо, което не съм направила…!
Джихангир рязко я хваща за ръката. Пръстите му се впиват, а той диша тежко, ноздрите му треперят от гняв.
– Достатъчно! – изсъсква. – Стига игри! Стига лъжи! Всичко е ясно като бял ден! Ти си направила всичко!
Погледът му се забива в Нева с такава ярост, че въздухът между се нажежава.
Нощта е дълбока и мълчалива. В градината на имението, под бледата светлина на фенерите, Хира стои на същото място, в същата сковаваща тишина, която я обгърнала от часове. Погледът ѝ е вперен в портата на имението, а пръстите ѝ трепетно докосват празното място, където някога блестеше пръстенът ѝ. Всяко движение е като болезнен спомен.
Сякаш в ума ѝ се разлива лудост, мъката я разяжда отвътре и тя шепне в тъмното, с глас, който трепери от отчаяние:
– Възможно ли е да те нараня? Да те излъжа? Да обичам някого друг освен теб… дори да погледна друг, освен теб?
Сълзите, които бавно се стичаха по бузите ѝ, сега потичат неудържимо. Тя хлипа, думите ѝ се пречупват между риданията:
– Моля те… върни се. Повярвай ми… Имам нужда от теб. Толкова много имам нужда от теб. Ядосай ми се, крещи ми… но повярвай ми. Господи… помогни ми!
Светът около нея замлъква. Само тихият плач на Хира изпълва нощната градина, а тя не откъсва очи от портата, като че ли само оттам може да дойде спасението ѝ.
Афифе рязко дръпва тежките завеси на стаята си и поглежда към градината. Очите ѝ мятат искри, гласът ѝ е студен и прерязва въздуха като нож. До нея стои Шевкет, неподвижен и напрегнат.
– Безсрамница! – просъсква Афифе, като отново хвърля поглед към градината. – Не мога да проумея как още стои там! Само да можех да я хвана за ръката и да я изхвърля пред портата… Но когато Орхун се върне и види тази безсрамница, няма да я остави повече в този дом. – Погледът ѝ се стрелва към Шевкет. – Има ли новини от Орхун?
– Не, госпожо – отговаря той предпазливо. – Ако се чудите дали ситуацията е ескалирала — г-н Джихангир е в хотелската си стая, в безопасност. Знаем, че г-н Орхун не е ходил при него.
Афифе въздъхва тежко, но не омеква.
– Беше на косъм… – прошепва почти на себе си. – Слава Богу, че нищо не се случи, заради това момиче, което нарани сина ми. Само да можеше да го остави на мира… Не мога да спра да мисля, че той пак ще страда и ще се измъчва заради нея.
– Не мисля, че ще е така, госпожо. Не се тревожете… – опитва се да я успокои.
Афифе го пронизва с поглед. Той мигновено се свива и млъква.
– Извинете, госпожо… – прошепва и свежда глава.
Афифе отново поставя маската на хладната си непреклонност. С едно движение на ръката му дава знак да се оттегли.
– Уведоми ме, когато Орхун се върне.
– Разбира се, госпожо. – Шевкет се покланя леко и напуска стаята.
Останала сама, Афифе прошепва с отрова в гласа:
– Да беше умряла тогава… Орхун щеше да страда малко, но после болката щеше да отмине.
А навън, в градината, Хира все още стои. Очите ѝ са зачервени от сълзи, ръцете ѝ треперят, но тя не помръдва. Погледът ѝ е закован в портата – вратата, от която чака да се върне единственият човек, който може да спаси сърцето ѝ – Орхун.
В хотелската стая въздухът трепти от напрежение. Джихангир стиска ръката на Нева толкова силно, че пръстите му побеляват. Болката е изписана по лицето ѝ, но той не забелязва – заслепен от гняв, очите му пламтят.
– Защо го направи?! – изкрещява, гласът му разтърсва стаята. – За какво си мислеше, Нева?
– Достатъчно! – избухва тя, опитвайки се да се изтръгне от хватката му. – Пусни ме! Всеки път ме нараняваш!
Успява да се отдръпне, по ръката ѝ остава червена следа от пръстите му.
– Защо го направи? – отново изригва Джихангир, очите му горят. – Всичко е ясно като бял ден! Стига си отричала!
Нева мълчи за миг, гърдите ѝ се повдигат от бързото дишане. В погледа ѝ проблясва нещо – не страх, а решимост.
– Искаш истината? – гласът ѝ е хладен като лед. – Добре. Чуй я. Чуй я и излез от своя измислен свят!
Двамата се гледат – като два хищника, готови да се нахвърлят един върху друг.
– Направих всичко за нас двамата! – избухва Нева, думите ѝ се сипят като отрова. – Виж наоколо… Има ли го някъде Орхун Демирханлъ? Няма го! Той е съсипан! Не си ли доволен? Ден и нощ повтаряше името на Хира… Ето ти го резултата! Ето! Какво повече искаш, братко?!
Джихангир кипи. С едно движение се приближава и отново хваща Нева, този път за раменете, разтърсва я яростно.
– Не искам такива отвратителна победа, Нева! – гласът му се пречупва от болка и гняв. – Колко пъти съм ти казвал! Колко пъти! – спира за миг, после изсъсква: – Отиди при Орхун и му кажи всичко! Едно по едно! Кажи му, че всичко беше твой план! Хайде!
Очите на Нева се присвиват опасно. В тях проблясва злокобен блясък, а усмивката ѝ е студена, като на хищник.
– Разбира се – прошепва отровно. – Ще отида и ще му кажа всичко. Мислиш ли, че Орхун ще ми каже: „Браво, Нева, колко добре си го измислила. Колко грешах за Джихангир, а той се оказа толкова добър човек“? Не, братко… Не можеш да мислиш ясно. След това нито аз, нито ти ще можем дори да пристъпим прага на онова имение.
Гласът ѝ се вдига, изпълнен с презрение:
– Орхун ти опря пистолет на челото! Нещата вече са стигнали дотук! Какво значение има дали ти ги доведе дотук или аз?
Джихангир застива. Думите ѝ се забиват в него като остриета. А Нева, усмихната накриво, го пронизва с поглед.
– И още нещо… – прошепва бавно, почти сладострастно. – Можеш да забравиш, че някога ще видиш своята скъпа Хира отново.
Гласът ѝ отеква в стаята и продължава да кънти, докато кадърът бавно преминава към следващата сцена…
В градината на имението Хира стои на същото място, застинала като статуя, погледът ѝ е закован във вратата на градината. Всяка секунда се точи като вечност. Чака. Чака Орхун.
А над този образ, сякаш идваща от далечината, прозвучава студеният, пресметлив глас на Нева – ехото на думите ѝ от предишната сцена.
– Това ли искаш? Добре… така да бъде. Но помисли хубаво. Сега ние държим всичко в ръцете си.
Джихангир мълчи. Очите му са потъмнели, защото между него и Нева стои не просто план… а Хира.
– В момента всичко работи в наша полза – продължава Нева убедена. – Онзи човек дойде и насочи пистолет. А ти още искаш да му кажеш истината! Хира не видя ли всичко, което се случи? Не видя ли, братко?
Гласът ѝ се смесва с кадъра на Хира – самотна, разплакана в градината.
– Не видя ли как Орхун я отхвърли… и твоята смелост? – ехти гласът на Нева. – За нея дори не мигна, братко!
Устните на Нева се извиват в почти невидима усмивка – тя знае, че върви по правилния път, че думите ѝ започват да пробиват бронята му.
– Почакай малко… – казва тя с привидно мек тон. – Успокой се. Жената ще помисли… винаги мисли.
А в същото време, Хира, неосъзнаваща интригите на Нева, плаче в градината. Сълзите ѝ блестят като бисери по бледото ѝ лице.
– Орхун ме изгони… а Джихангир дори рискува живота си за мен – продължава гласът на Нева, отеквайки над кадъра с Хира.
Тя вдига поглед към брат си и очите ѝ пламтят от решимост.
– Лъжа ли? – шепне с отровна усмивка. – Нали рискува живота си за нея, братко? Хира не го ли видя? Да, победата ни не е някакъв велик епос… Но струва ли си да отстъпиш глупаво, само за да се правиш на рицар?
Погледите им се срещат – нейните очи горят от хладна решимост, а неговите са напрегнати, мълчаливи, затворени в себе си. Джихангир не отговаря. Стои неподвижен, а в съзнанието му бушува буря… между честта и Хира.
Нощта се отдръпва бавно от Истанбул. Първите лъчи на слънцето плъзват по минаретата и по покривите, а градът се събужда с тежка въздишка. Но за Хира времето сякаш е спряло.
В градината на имението, в същата поза от предната вечер, тя стои неподвижна, като забравена от света. Погледът ѝ е вперен в градинската врата, а очите ѝ – уморени, подпухнали, все още пълни със сълзи.
– Ела си вече… – шепне тя в мислите си. – Моля те… върни се.
Надеждата е единственото, което я държи будна.
Сълзите ѝ се стичат безшумно, докато в съзнанието ѝ се завъртат болезнени спомени от онази нощ…
„Не се страхувам от теб. Натисни спусъка“ – гласът на Джихангир ехти в паметта ѝ, а пред очите ѝ се разиграва сцената отново.
„Орхун, полудя ли! Успокой се, сине! Заслужават ли си те това?“ – крещи Афифе.
„Батко, моля те, върви си… Моля те, братко, стига!“ – Нева се хвърля между тях, отчаяна.
Джихангир не помръдва. „Щом ще стреляш – стреляй. Не губи време. Нищо не съм направил.“
Орхун изригва, гласът му реже като камшик: „Какво още можеш да направиш! Казах да стоиш далеч от нея! Казах да не се доближаваш! А ти какво направи?! Прекрачи граница, която не трябваше да прекрачваш!“
„Никога! Никога не съм правил нищо такова! Откъде ги измисляш тези неща?“ – отвръща Джихангир.
„Пръстенът, който си изпратил! Бележките, съобщенията! Какво са те?!“
„Какъв пръстен, какви бележки? Нищо не знам! Казах ти – няма нищо. Само в твоите заблуди има нещо! Престани да я нараняваш!“
„Защо толкова те е грижа за нея, а?! Защо?!“ – избухва Орхун.
„Нещо се случва около мен и нямам представа какво е… но аз не съм част от него!“
…Сцената избледнява и Хира отново е сама в настоящето. Изтощена. Дори сълзите вече нямат сили да текат.
В кухнята на имението Гонжа и Муса седят мълчаливо, с угрижени лица. Халисе гледа през прозореца към градината, където Хира все така стои като изгубена душа.
– Горкото ми дете… – прошепва Халисе, а гласът ѝ трепери. – От снощи не е мръднала, не е мигнала. Ще се разболее. И троха не е хапнала. Ах, мъничката ми…
– Зет ми е добър човек… – промълвява Муса, но в гласа му има яд. – Но това, което прави, е жестоко. Несправедливо е към сестра ми. Ще разбере… но кога?
– Г-ца Хира много обича г-н Орхун… – казва Гонжа тъжно. – Сигурна съм, че са урочасани от лоши очи…
– Само Господ знае кой не иска сестра ми да бъде щастлива… – измърморва Муса. – Да си бях у дома… щях да знам какво да направя с тези лоши очи.
Когато икономът Шевкет влиза, тримата мигом се сепват. Погледът му се спира върху Муса и се впива в него студено.
– Какво правиш тук, вместо да си свършиш задълженията? – изрича той рязко. – Време е младия господин да тръгва за училище.
С жест на ръка му нарежда да излезе, а после се обръща към Гонжа и Халисе:
– А вие – обратно на работа!
Гонжа и Халисе бавно се разотиват, но мислите им остават при Хира в градината.
– Не, няма да влезе, докато господин Орхун не се върне – прошепва Гонжа. – Само да хапнеше поне малко от онова, което ѝ занесе…
– Господ да ни помога… – промълвява Халисе.
– Амин… – отвръща тихо Гонжа.
В градината, под горещите вече слънчеви лъчи, Хира все така седи. Подносът с храната от Халисе остава недокосната, шалът от Муса лежи до нея. Очите ѝ са подпухнали и зачервени, косите ѝ разрошени от вятъра. Скръстила е ръце върху гърдите си, сякаш се опитва да задържи сърцето си да не се разпадне. От прозореца на хола Перихан я наблюдава с интерес.
В хола Перихан продължава да гледа Хира през стъклото, когато тежки стъпки я карат да се обърне – Афифе влиза.
– Добро утро – усмихва се Перихан престорено.
– Добро утро – отвръща хладно Афифе.
Перихан сочи към градината:
– Гледам я вече от минути. Седя там цяла нощ. Може направо палатка да си разпъне в градината…
Опитва се да подхвърли думите си, за да разпали Афифе.
– Предполагам Орхун не се е прибрал цяла нощ, нали?
– Виж ти… пак си първа с новините – изрича Афифе студено, без да крие раздразнението си.
Но Перихан не млъква:
– Не е моя работа, Афифе, но съм също толкова притеснена за Орхун, колкото и ти. Това, което се случи вчера… не е нещо, което може да се подмине. Чудя се… дали не се прибира, защото тя е тук?
Афифе извърта глава, напрегната, без да отговори.
– Ще те оставя сама. Но съм наоколо, ако искаш да поговорим – добавя Перихан с лека усмивка и напуска стаята.
Афифе бавно пристъпва до прозореца. Погледът ѝ се заковава в самотната фигура на Хира, свита на пейката в градината. Лицето на Афифе потъмнява. Завърта се рязко и тръгва към градината – гневът ѝ вече клокочи.