winless
Хира се опитва да говори с Орхун, но той я гони и затръшва вратата на имението в лицето ѝ, а после рухва в ярост и болка, превръщайки стаята си в руина. Афифе ликува от случилото се и вярва, че най-сетне е спечелила битката, докато Перихан и Нева тайно се наслаждават на страданията на Орхун и чакат „продължението на филма“. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.108 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 25 септември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 108 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Какво се случва с Хира и Орхун?
Хира се опитва да говори отново с Орхун, той разкъсван между любовта, ревността и гнева си, я гони и затръшва вратата в лицето ѝ.
Раздялата съсипва и двамата. Хира напуска имението като сянка на самата себе си, а Орхун рухва в стаята ѝ. Спомените от щастливите им мигове се преплитат с болката от предателството и го хвърлят в пристъп на ярост. С викове и обвинения той руши всичко около себе си, превръщайки стаята в руина, а сърцето си – в бойно поле.
Какво прави Афифе?
Афифе става свидетел на срива на сина си, но вместо да страда, тя изпитва удовлетворение. Когато Шевкет ѝ разказва, че Орхун сам е изгонил Хира и е затворил вратата пред лицето ѝ, по лицето на Афифе проблясва доволство. За нея това е дългоочакваният ден – синът ѝ най-сетне е постъпил „като истински Демирханлъ“.
Докато Орхун се дави в собствената си болка, тя заповядва той да бъде оставен да изкара гнева си, а после стаята му да бъде почистена. За Афифе битката е приключила – Хира вече е вън от живота на Орхун. Сцената завършва със студения ѝ, самодоволен поглед – поглед на жена, убедена, че е спечелила.
Какво замислят Перихан и Нева?
Докато Орхун се дави в болката си и руши стаята си в пристъп на ярост, Перихан и Нева тайно се наслаждават на гледката отстрани. Те слушат виковете му през вратата, а в очите им блести злокобно удоволствие. Нева дори прошепва, че досегашното било само „трейлър“, а сега започвал истинският „филм“.
Перихан, с ледена усмивка, отвръща, че чака с нетърпение продължението. Двете си разменят погледи на съзаклятнички – доволни, че животът на Орхун и Хира се разпада пред очите им.
Хира е изтощена, но решена да не помръдне от мястото си. Тя е прекарала цялата нощ будна – гладна, уморена, а сякаш тъгата и напрежението от случилото се не са достатъчни, за да я смажат напълно. И точно тогава – като гръм, разцепващ тишината – ненавистният глас на Афифе се стоварва право върху ѝ.
– Колко още ще седиш тук като просякиня! – изригва Афифе с презрение. – Мислиш ли, че всичко ще се реши, ако стоиш така, че като се преструваш на нещастна, ще измамиш сина ми?
Всяка дума е като камшик. Афифе говори с високомерие, сякаш иска да смачка Хира с тежестта на унижението.
– Погледни се! – не спира Афифе. – Ти никога не си била част от този дом, от това семейство, и отново го доказа. Недей да чакаш напразно. Орхун не иска да те вижда. Заради теб няма да се прибере у дома. Ако имаш малко достойнство – тръгвай си веднага!
Сълзи бавно се стичат по лицето на Хира. Погледът ѝ е празен, душата ѝ сякаш е изтръгната. В този момент, докато вратите на къщата се отварят, Али, готов за училище, излиза заедно с Муса. Щом вижда Хира, момчето се затичва към нея.
– Како Хира! – вика той с обич, протягайки ръце.
– Веднага на училище! – срязва го ядосано Афифе. – Никакви глупости!
– Но… – опитва да каже Али, но думите му увисват.
– Няма „но“. Слушай какво ти казвам! – прекъсва го тя остро.
Муса побързва да го дръпне за ръката.
– Хайде, Али, да вървим, миличък.
Двамата бързат да се отдалечат. Афифе хвърля на Хира последен, пълен с отвращение поглед и влиза в имението. Вратата се затваря тежко зад нея.
Хира остава сама – застинала, смазана, без глас и без надежда. Сякаш светът се разпада около нея.
Хира продължава да гледа към вратата – отчаяна, пречупена. В ушите ѝ още ехтят жестоките думи на Афифе: „Недей да чакаш напразно! Орхун не иска да те види. Заради теб няма да се прибере у дома. Ако имаш малко достойнство, тръгни си!“
Хира притиска ръка към челото си, затваря очи и остава неподвижна. В този миг в тишината се чува скърцането на тежката желязна порта на имението. Сърцето ѝ подскача – отваря очи и там, пред портата на имението, стои Орхун. Той изглежда също толкова съсипан , колкото самата тя.
Хира бързо се изправя, а когато Орхун я вижда, само извърта глава, минава край нея без дума и поема към къщата с твърди, гневни крачки. Хира тръгва след него, сякаш водена от последната си надежда.
Стъпките на Орхун отекват по каменните стълби, а икономът отваря вратата с хладна любезност. Хира се втурва след него, почти бяга, но усеща как неодобрителният поглед на иконома я пробожда като нож. Тя преглъща унижението и прекрачва прага.
1 / 4
Във вътрешността на имението напрежението е осезаемо. Орхун се насочва към стълбището с решителни, тежки крачки. Хира го следва, стига го и нежно докосва ръката му, сякаш в отчаяна молба. Икономът се отдалечава безмълвно, оставяйки ги сами в напрегнатата тишина.
– Не ми вярваш? – прошепва тя с треперещ глас.
Погледът на Орхун е леден, далечен. Той мълчи, но тишината му е по-жестока от всяка дума.
– Недей да правиш това! – умолява го Хира. – Моля те… Гледай ме със злоба, но гледай ме! Когато не ме виждаш, аз изчезвам. Не мога да дишам… не издържам да стоя тук без теб!
Очите на Орхун блестят от гняв, челюстта му се стяга, юмруците му се свиват до болка. С едно рязко движение той обръща поглед към нея – поглед, остър като нож.
Хира замръзва. Цялото ѝ тяло се сковава от тази ледена ярост, а сърцето ѝ спира за миг. Времето сякаш застива между тях.
– Не можеш да останеш тук!– изрича Орхун със студен, разтърсващ глас.
С рязко движение Орхун отваря входната вратата на къщата. После обръща поглед към нея. Не изрича нито дума, но очите му казват всичко – „Махни се!“.
Хира стои като вкаменена. Сърцето ѝ се къса, не може да повярва. Дъхът ѝ секва, коленете ѝ треперят.
– Искаш да си тръгна! – прошепва тя с глас, който едва се чува.
Прави няколко несигурни крачки напред, сякаш всяка стъпка я боли. Когато достига вратата, обръща се за последен път към мъжа, когото обича с цялото си сърце. Надява се да види нещо в лицето му – колебание, милост, спомен за любов. Но там няма нищо, освен студенина и ярост.
Сякаш всички надежди в нея угасват наведнъж. Очите ѝ се пълнят със сълзи, а тя прекрачва прага, разбита и празна.
Орхун остава сам. С гняв и болка в душата си затръшва вратата, сякаш иска да затвори нея завинаги – но тежестта на този миг се отпечатва в очите му. Зад маската на яростта се крие мъж, разкъсван от собствената си любов.
Хира стои безмълвна пред вратата, която се затвори право пред лицето ѝ. Очите ѝ се впиват в една точка, сякаш се опитва да осъзнае случилото се. Шокът от този жест я парализира, сякаш светът под краката ѝ изчезва.
– Толкова ли е лесно? – прошепва тя със задавен глас. – Толкова ли е лесно да ме изтриеш от живота си?
Отвътре думите на Орхун се откъсват от устните му като вик на удавник:
– Ти беше най-ценното за мен…, а ми заби нож в гърба!
За първи път силният Орхун рухва. Раменете му се свиват, погледът му е тъжен, сякаш тежестта на целия свят е паднала върху него.
Хира започва да слиза по стълбите пред къщата – бавно, съсипана. Всяка стъпка е като откъснато парче от сърцето ѝ, от душата ѝ. Но няма сили да се обърне назад. Продължава напред като развалина, която се разпада.
Орхун свежда глава, погледът му е вперен в земята, сякаш едва сега осъзнава какво се е случило. После я вдига – наранен, но горд. Отдръпва ръката си от вратата и тръгва бавно към стълбите. Икономът го наблюдава отдалеч. Орхун стиска силно парапета, сякаш търси в него сила да издържи.
А Хира върви напред като сянка – без посока, без живот. Няма смелост да погледне назад. Двамата вървят в различни посоки – разделени не само от пространство, но и от съдбата.
В коридора на горния етаж Орхун спира. Лицето му е изкривено от болка и гняв. Тръгва към стаята си, но след няколко крачки се обръща към стаята на Хира. В очите му преминава вълна от мъка. Веждите му се свиват, юмруците му се стягат, дъхът му става тежък. С яростни крачки тръгва към стаята и отваря вратата.
Влиза вътре и тряска вратата след себе си. Погледът му бяга по стените, а в ума му нахлуват картини, които го късат отвътре.
Спомня си как Хира му сложи пръстена… Спомня си я в стаята на Джихангир… после онзи миг на плажа, когато двамата стояха в сърцето, изписано в пясъка… и бележката, намерена до пръстена.
Орхун пристъпва към вазата, която двамата направиха заедно. Очите му се пълнят със спомени. Вижда отново тяхното време в гората, когато бяха рамо до рамо… вижда битката си с Джихангир, когато държеше пистолет срещу него…
– Разруши всичко красиво! – изкрещява той и с гневен жест вдига вазата. С цялата тежест на болката я хвърля на пода. Глината се разбива на хиляди парчета, разнасяйки ехо из стаята.
На улицата край имението Хира върви като хипнотизирана. Изведнъж спира, слага ръка на сърцето си – усеща силна болка, сякаш част от душата ѝ се къса. Замръзва.
Точно в този миг рязко спирачки на автомобил и остър клаксон я изтръгват от унеса.
– Госпожице, какво правите! Щяхте да ме вкарате в беля! – извиква шофьорът.
Хира не чува. Болката в сърцето ѝ я поглъща. Пресича пътя, все едно бяга от невидим враг, ръката ѝ все още притиска гърдите. Без да се обръща назад, тя изчезва, оставяйки след себе си хаос и празнота.
Орхун крачи нервно из стаята си, а погледът му се заковава върху счупената ваза на пода. Останките от общото им минало лежат разпилени, както е разбито и сърцето му.
– Как можа да ми го причиниш? – изрича през зъби, гласът му трепери от болка и ярост.
Сякаш за да накаже самия себе си, той вдига парчетата на вазата и ги стиска в ръцете си. Кръвта бързо потича по пръстите му, оцветява пръстена му, но на лицето му няма и следа от болка – само студено отчаяние.
Погледът му се спира върху пръстена. В ума му нахлува споменът за Хира – как с трепет му го подава.
„Исках нещо смислено и вечно. Мисля, че точно това се получи… “ – звучи гласът ѝ.
Орхун се свива, лицето му е маска на страдание. С тежест хвърля пръстена върху натрошените парчета. В ушите му отекват клетвите на Хира: „Обещавам, че дори да имам хиляда живота, във всеки един от тях ще бъда вярна само на теб. До последния си дъх ще нося твоето име в сърцето си като обет…“
– Лъжи! – крещи Орхен и започва да хвърля всичко около себе си.
– Ааааааа…! – излива безсилието си в крясъци, докато цялата стая се превръща в хаос.
В коридора ехото от яростта на Орхун се разнася. Нева наднича любопитно и с наслада в ушите си слуша бурята. В този момент от стаята си излиза Афифе.
– Какво става тук? – отсича тя, но замръзва, когато вижда Нева.
Невинно, с каменно лице, Нева отвръща:
– И аз не знам. Чух гласове и излязох.
Афифе притиска ухо до вратата. Оттам ясно се чува разбитият глас на сина ѝ:
– Излъга ме! Излъга ме!
В този момент по стълбите бърза Перихан.
– Какво се случва? Гласовете се чуха и долу. Афифе, скъпа! – подхвърля тя с престорено безпокойство.
Нева се навежда леко към нея и шепне така, че само тя да чуе:
– Нищо особено. Един малък нервен срив. Дреболия!
От стаята Орхун крещи още по-гръмко:
– Лъжа! Лъжа!
Перихан и Нева се споглеждат и едва прикриват злокобните си усмивки. В този миг икономът Шевкет пристига задъхан. Погледът му минава между Нева, Перихан и Афифе – той е видимо смутен, че господарката е свидетел на такова унижение.
– Госпожо? – пита тихо той.
Афифе му дава знак и тръгва към стаята си, следвана от иконома.
– Какъв красив филм, нали? – прошепва Нева с блясък в очите. – Нали ти казах, че предишното бяха само трейлъри.
– С нетърпение чакам продължението, Нева, скъпа – отговаря Перихан, докато и двете наблюдават със зловещо задоволство.
Действието се пренася в стаята на Афифе.
– Пак се случи нещо. Онази девойка е побъркала сина ми. Имаш ли информация? – пита тя.
Шевкет кимва.
– Г-н Орхун поиска г-ца Хира да си тръгне.
По лицето на Афифе проблясва доволство.
– Видях с очите си – добавя икономът. – Затвори вратата пред лицето ѝ. Беше тежко решение, но г-н Орхун е силно разклатен.
– Той е Демирханлъ! – изправя се Афифе гордо. – Най-накрая направи това, което трябваше да направи отдавна! Ще остане малко горчивина, разбира се, но и тя ще отмине.
– Имате ли нареждания, госпожо? – пита Шевкет.
– Нека Орхун изкара гнева си. Нека троши, да вика, да унищожи всичко. Стой далеч от очите му. После ще изчистиш стаята.
– Да, госпожо.
– Можеш да вървиш.
Шевкет се покланя и напуска. Афифе поема дълбоко дъх. В очите ѝ пламва студено удовлетворение.
– Най-сетне дойде този ден. Свърши се – промълвява тя с усмивка, която не вещае нищо добро.
Камерата застива върху самодоволния ѝ поглед – и сцената завършва.
Какво се случва с Нуршах и Кенан?
Отношенията между Кенан и Нуршах са обтегнати. Двамата все по-трудно намират път един към друг – тя крие чувствата си зад студени думи, а той остава объркан и наранен.
Въпреки че Кенан не е без значение за нея, Нуршах решава, че не може повече да работи рамо до рамо с него. Затова започва да търси нов офис, а съветът на приятелката ѝ Есра я насочва към Тарък – познат от университета, който е отворил кантора.
Кенан също страда. В офиса си той не успява да се съсредоточи заради мислите за Нуршах. Убеждава се, че е правилно да се разделят професионално, защото съвместната работа е отровила брака им. Решението става факт – той съобщава на Фатих и Джейлян, че Нуршах ще напусне и ще започне самостоятелно. Това натъжава всички, защото групата се е сплотила, но Кенан е твърд: бракът му трябва да бъде на първо място.