winless
Изгонена от имението и съсипана от болка, Хира намира убежище при майстор Якуп. Той я утешава с мъдрост и ѝ напомня, че единственото ѝ оръжие сега е търпението. Орхун също пристига при майстора – гневен и заслепен. А в същото време Нева посява семето на изкушението в душата на Джихангир. Ще се осмели ли той да се бори за Хира? Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.109 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 26 септември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 109на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Изгонена от имението, Хира търси утеха при майстор Якуп, който ѝ напомня, че единственото ѝ оръжие е търпението.
Разкъсван от ярост и болка, Орхун излива гнева си пред Якуп, без да знае, че Хира е скрита и чува всяка негова дума.
Нева внушава на брат си, че падението на Хира е неговият шанс – ще посмее ли Джихангир да се бори за нея?
В кантората напрежението между Кенан и Нуршах расте – бракът им е само „на хартия“, но ревността вече не може да бъде скрита. За да избяга от чувствата си, Нуршах измисля нелеп претекст, паника от несъществуващи буболечки, но истината е, че и тя, и Кенан са в плен на емоции, които не смеят да признаят.
След като Орхун изгони Хира от имението, тя върви дълго и без посока. Стига до парка. Стъпките ѝ се влачат, докато силите ѝ я напускат. Най-сетне, изтощена, тя се отпуска и сяда на една пейка.
Лицето ѝ е бледо като мрамор, ръцете ѝ лежат скръстени в скута, а пръстите ѝ се движат неспокойно – играят си едни с други, сякаш търсят утеха.
„Защо постъпи така?“ – минава през ума ѝ. „След всичко, което преживяхме…“
Спомня си онзи миг – вратата, затръшната от Орхун пред лицето ѝ. Болката се връща с цялата си сила. Очите ѝ се пълнят със сълзи, а сърцето ѝ гори като изгорено.
– След толкова мъки, които преодоляхме… трябваше ли да паднем в капана на една грозна измама? Ти, който ме научи, че имам сърце, го изтръгна от гърдите ми. Изгони ме от живота си, без да ме чуеш, без да ме разбереш…
Ръцете ѝ вече не играят, а се нараняват. Ноктите ѝ оставят червени следи по кожата, докато сълзите се стичат по бузите ѝ.
В същото време, в имението, вратите се отварят и Али и Муса се връщат от училище. Али държи в ръцете си рисунка, която пази като съкровище. Очите му греят от вълнение.
– Трябва да покажа картината си на кака Хира! – възкликва той и се втурва към стълбите.
– Млади господине, нека първо да свалим чантата и палтото – усмихва се Муса. – Всичко по реда си.
Но Али не може да чака. Той се качва нетърпеливо по стълбите, а Муса тръгва след него.
Пред вратата на стаята на Хира момчето застива. Погледът му попада върху Гонжа, която чисти под зоркия надзор на Шевкет.
– Подреди ли всичко? – гласът на Шевкет е строг.
– Да, г-н Шевкет – отвръща Гонжа, но погледът ѝ остава неспокоен.
Али пристъпва в центъра на стаята, усещайки, че нещо не е наред.
– Какво се е случило тук? – пита той с невинно, но с тревожно изражение.
Шевкет се колебае, не намира думи. Той поглежда към племенницата си и с поглед ѝ казва да изведе детето от стаята.
– Добре дошъл, Али– казва тя меко. – Хайде да се преоблечем.
Али се колебае, после, с детско неспокойствие, се съгласява и тръгва с нея.
– А къде е кака Хира? Да не е в градината? – пита Али, докато се обръща назад.
Гонжа отмята коса зад ухото си и отговаря уклончиво:
– Не знам… Но г-жа Халисе е приготвила любимия ти крем. Нека първо се преоблечем, а после ще хапнем. Хайде!
Али тръгва с нея, примамен от обещанието. Муса обаче остава на място, погледът му го издават – той усеща, че има нещо скрито.
– Какво чакаш? – изсумтява Шевкет. – Довърши почистването!
Муса наведено взема парцала, но погледът му остава тъжен и въпросителен.
В кухнята на имението Халисе подрежда чиниите с бавни, уморени движения. Шумът от съдовете не заглушава тежката тишина, която виси във въздуха. На прага стои Муса – очите му са натежали от мъка, а гласът му трепери от възмущение.
– Как можа зет ми да изгони сестра ми? – изрича той с разкъсващо сърцето отчаяние. – Тя е невинна! Тя го обича безкрайно…
Сърцето на Халисе също кърви. С ръце, все още мокри от водата, тя се обръща към Муса.
– Дано тези, които причиниха това, никога не видят бял ден – отвръща тя с горчивина. – Но какво значение имат нашите думи? Никой не ни слуша. Всичко вече е решено, а ние можем само да гледаме…
Муса свива юмруци.
– Това е нечестно, Халисе! Това е тежък грях. Сестра ми никога няма да направи зло, тя не може! А и зет ми… той не е способен на такова нещо. Нека Бог им помогне…
– Амин – прошепва Халисе и навежда глава.
В този момент влиза Гонжа с празна чаша в ръка. По лицето ѝ е изписана умора, а в очите ѝ се чете безпокойство.
– Али изяде ли крема си? – пита я Халисе, сякаш се надява поне детето да е намерило утеха.
– Едва хапна – отвръща Гонжа. – Постоянно пита за г-ца Хира. Не му казах нищо, но усеща, че става нещо…
– Как няма да усети? – въздиша Халисе. – Детското сърце усеща всичко.
Муса рязко се изправя, решителен като никога досега.
– Това не е правилно! Всички страдат, всички плачат. Но зет ми ще чуе думите ми. Ще отида да говоря с него!
Той се отправя към вратата, но Гонжа го спира.
– Г-н Орхун току-що си излезе – пояснява тя.
– Къде? – пита Муса с разширени очи.
– Не знам – отговаря тя, като свива рамене.
Идеята, която проблясва в ума му, озарява лицето му.
– Той е отишъл да намери сестричката ми! Разбира се! – възкликва с надежда.
Халисе и Гонжа се споглеждат безмълвно. В погледите им има безнадеждност, но не искат да угасват пламъка в очите на Муса.
– Дано да е така, Муса – казва Халисе със свито сърце. – Но не имай прекалени очаквания…
– Не, не! – настоява Муса, гласът му звучи като клетва. – Зет ми не може да живее без сестра ми. Сигурен съм – ще я намери и ще я върне у дома!
Докато в очите на Муса гори надеждата, лицата на Халисе и Гонжа остават помрачени от тъга.
В малката работилница Якуп е потънал в работа. Шумът от инструментите се смесва с тишината на деня, когато изведнъж вратата се отваря. На прага застава Хира – лицето ѝ е бледо, очите ѝ подпухнали от плач, а в цялата ѝ осанка се чете безкрайна умора и отчаяние.
Когато я вижда, Якуп я посреща с топла, бащинска усмивка.
– Добре дошла, дъще – казва той с мек глас, който сякаш иска да утеши сърцето ѝ.
– Благодаря – прошепва Хира едва чуто, гласът ѝ трепери, сякаш всяка дума я боли.
– Влизай, не стой там – продължава Якуп и с жест я приканва да премине прага. – Ела, седни.
Хира се придвижва бавно, сякаш силите я напускат с всяка крачка. Сяда предпазливо, като че ли страхът и болката тежат върху раменете ѝ. Якуп не казва нищо повече – оставя мълчанието да бъде убежище, а очите му я следят внимателно, пълни с въпроси и загриженост.
– Не знаех къде да отида… или какво да правя – промълвява Хира, а в гласа ѝ звучи огромно отчаяние.
Якуп я гледа с разбиране, с онази мъдра доброта, която само човек, преживял много, може да има. В погледа му няма осъждане – само утеха и сила, сякаш иска да ѝ каже, че вече не е сама.
Хира споделя на мъдрия старец случилото се.
– Така ли било… – прошепва стареца, сякаш не иска да повярва.
Хира кимва леко, а в очите ѝ проблясват сълзи, които тя се опитва да задържи. Гласът ѝ е тих, но в него има отчаяние.
– Толкова се опитвах да му обясня, чичо Якуп… – казва тя и устните ѝ треперят. – Толкова се опитвах да го накарам да види истината, да ме разбере. Но този капан… той не свърши дотук. Колкото повече се борех да изляза от него, толкова по-дълбоко потъвах. Стана грозно… – гласът ѝ изведнъж се повдига, а в очите ѝ проблясва горчивина. – Но кълна се в Бог, нищо лошо не съм направила! Освен него, нямам никого. Ако ми беше подал ръка, може би щях да се измъкна от това блато. Но той… той не ме чува.
Главата ѝ се отпуска напред, а споменът я връща назад – в онзи миг, когато молеше Орхун да ѝ помогне.
„Където и да тичам се удрям в стена… – говореше тогава тя на Орхун. – Не знам кой ме хвърли в този лабиринт. Боря се, но напразно. Как да изляза? Нуждая се от теб, за да изляза. Подай ми ръка, моля те…“
Но тогава Орхун ѝ отговори с твърд глас: „Мислиш, че не опитах ли? Не се борих ли въпреки себе си, въпреки това, което видях? Ти не знаеш какво е да бъдеш предаден от човека, когото носиш в сърцето си! Не знаеш какво е той да ти лъже в очите! Ако беше минала през хилядната част от това, което аз преживях, щеше да се срамуваш да говориш така! Колкото пъти казвах „тя не би го направила“, все излизаше нова лъжа. Ти ме разкъса отново! Когато те видях… с онзи мъж…“
Споменът се разпилява като счупено стъкло и Хира се връща в настоящето. Гласът на Якуп я изтръгва от мислите.
– Когато дойде при мен, беше като буря – казва той. – Знаех, че ще избухне, но е по-страшно. Изгори всичко след себе си…
Очите му се спират върху Хира. Знае, че трябва да ѝ даде нещо – надежда, утеха.
– Сега ще кажеш: „Чичо Якуп винаги повтаря едно и също“… Но пак ще го кажа – времето, момиче. Помниш ли?
Хира го поглежда с тъга и мълчаливо кимва.
– Тогава, когато той ме смяташе за убийца, ти пак ми каза „времето“… – прошепва тя.
– Да – отвръща Якуп с бащинска твърдост. – И тогава, и сега – времето е решението.
Хира поема тежко въздух, а думите излизат като рана от гърдите ѝ.
– Но тогава… тогава аз се съгласявах с него. Той не ме познаваше. А сега… сега той знае коя съм. Знае колко съм вярна. Знае ме! А… – гласът ѝ се пречупва. Очите ѝ се пълнят със сълзи и тя свежда глава. – Толкова боли, че не ми вярва. След всичко, след всички обещания… все едно изтръгна сърцето ми и го разби на хиляди парчета.
Якуп протяга ръка и говори с онази спокойна сила, която носи надежда и успокоение.
– Знаеш ли… и на нашата майка Айша ѝ се случи нещо подобно. Тя – жената на Пророка – беше оклеветена по този начин. А знаеш ли какво каза тогава? Прочете един стих от сура „Юсуф“: „Мой дълг е да бъда търпелива“. Така че бъди търпелива, дъще.
Хира вдишва дълбоко, погледът ѝ се губи в празното. Устните ѝ прошепват, сякаш сама на себе си:
– Мой дълг е да бъда търпелива… – повтаря Хира, като преглъща сълзите си.
( Бележка на редактора: „Мой дълг е да бъда търпелива“ не е просто да мълчиш и да чакаш. То е онази сила на сърцето, която кара човек да изправи глава, дори когато светът му се срутва. Това е търпението, което не се оплаква, не крещи и не обвинява. То носи болката мълчаливо, с достойнство, с вяра, че всяка буря ще отмине.
Когато Якуп припомня думите от сура „Юсуф“, той всъщност казва на Хира: „Не се оставяй на отчаянието. Понеси страданието така, че дори ангелите да се възхищават на силата ти. Красивото търпение е оръжието, което ще те изведе от този мрак.“
За зрителя това е повече от съвет – това е миг, в който историята придобива дълбочина. Хира не просто плаче и страда. Тя е призована да превърне сълзите си в сила, а раните си – в белези на достойнство.)
Якуп се усмихва и решава да смени тежката тема.
– Сигурен съм, че не си хапнала нищо. Чаят ми е на път да се свари. Ще донеса топъл симит и хубави сирена. Ще хапнем заедно.
– Не искам да ти създавам грижи. Не ми се яде – отвръща Хира, все още прегърната от болката си.
– Ще го донеса така или иначе – усмихва се Якуп. – После сама ще решиш. Почакай, сега ще се върна.
Майстор Якуб излиза, оставяйки Хира остава сама с мислите си.
В хотелската стая въздухът е тежък, но напрежението между Нева и Джихангир сякаш е понамаляло. Тя говори бързо, с жестове, в които все още се усеща вълнението от случилото се. Той я слуша със смесица от учудване и нарастващ гняв, сякаш всяка нейна дума го пробожда.
– После той започна да чупи всичко, до което се докоснеше, батко – възкликва Нева. – Повярвай ми, беше страшно!
– Орхун изгони Хира от имението – отвръща Джихангир с дрезгав глас, изпълнен с възмущение. – Какво може да бъде по-жестоко от това?
Нева обаче не се отказва. Нейният поглед става настойчив, сякаш иска да проникне в мислите му.
– Батко… трябва да те попитам нещо. Искаш ли още да кажа на Орхун, че всичко това е било моя игра?
Очите на Джихангир пламват. Той рязко се обръща към нея.
– Още ли питаш, Нева?! – повишава глас Джихангир. – Ти преобърна живота ѝ с главата надолу! Сега я обвиняват в неща, които не заслужава!
– Ах, батко… – въздъхва Нева с престорена мекота. – Недей да говориш все едно описваш някаква катастрофа.
– Какво искаш да кажеш? – погледът на Джихангир се впива в нея. – Говори ясно!
Нева леко се усмихва, сякаш знае, че думите ѝ ще го накарат да се замисли.
– Казвам ти, че вратите на имението Демирханлъ вече са завинаги затворени за Хира, братко. Това означава само едно – вече няма никаква пречка ти да бъдеш до нея.
За миг Джихангир остава безмълвен. Никога не си е помислял за това, но сега…
Нева не спира – настоява, гласът ѝ става все по-убедителен.
– Орхун можеше да повярва на Хира, а не на мен. Но той не го направи. Погледни нещата от нейна гледна точка – тя се спаси в последния момент от мъж, който не ѝ вярва, който не я подкрепя. Това беше изпитание за тях… и Орхун не го издържа. С този свой избор Орхун отвори за теб врати, които водят в съвсем различна посока. Помисли за това, батко.
Джихангир се замисля. Погледът му се губи в далечината, а думите на сестра му отекват в съзнанието му като изкусително, но опасно изкушение.
В работилницата Хира седи замислено, очите ѝ блестят от сълзи, а ръцете ѝ неспокойно се движат в скута. Тя чака Якуп, но мислите ѝ я поглъщат.
В същото време към работилницата се приближава Орхун. Стъпките му са твърди и решителни, походката му е като на воин, който влиза в битка. Лицето му е напрегнато, погледът му мрачен – в очите му бушуват бури, но той е облякъл бронята си на гордост. Всеки негов жест излъчва сила и ярост.
Хира, загубена в мислите си, не подозира нищо. Пръстите ѝ продължават да се преплитат, когато изведнъж, сякаш нещо я кара да вдигне глава, тя поглежда към прозореца. Там, отвън, вижда Орхун. Сърцето ѝ застива. За миг погледът ѝ е пълен с шок, после лицето ѝ се помрачава от разочарование и дълбока болка.
Орхун отваря вратата и влиза, без да подозира, че тя е вътре. Оглежда се, но Хира вече се е скрила в едно от ъгълчетата на работилницата, зад купчина дървени сандъци.
– Майстор Якуб? Тук ли си? – гласът му кънти гневно из помещението.
Орхун тръгва към мястото, където се крие Хира, но в този момент на вратата се появява Якуп, изненадан да види Демирханлъ пред себе си.
– Демирханлъ! – възкликва той.
Орхун кимва сдържано, а Якуп, опитвайки се да разбере, пита:
– От кога си тук?
– Току-що пристигнах – отвръща Орхун.
Якуп веднага осъзнава, че Орхун не е видял Хира. Но мисълта за нея не му дава покой – не знае къде е, не знае дали е чула вече всяка дума.
– Излизах за гевреци – обяснява той. – Ела, седни, да сипя чай.
Орхун остава прав, напрежението го държи изправен като струна. Якуп налива чая и го подава.
– Ето – казва той спокойно.
Погледът му пада върху ръката на Орхун и вижда раната. Очите му се присвиват.
– Добре ли си? – пита с бащинска загриженост.
– Не съм! – изригва Орхун, очите му блестят от ярост. – Не съм добре! Аз съм бесен! Бесен съм като ранен лъв!
Думите му късат сърцето на Хира, която, скрита в тъмния ъгъл, слуша всяка сричка. Очите ѝ отново се пълнят със сълзи.
Орхун удря масата с юмруци, гласът му звучи като гръм.
– Това може да се случи на всеки, но не и на нас! Всички грешат, но тя – не! И какво стана? Падна було пред очите ми и аз не видях нищо! Никой не смееше да каже лоша дума за нея, но тя разкъса сърцето ми! Забоде нож в гърба ми!
Хира прехапва устни, за да не издаде звук. Сълзите ѝ се стичат безспирно.
Якуп говори тихо, но думите му носят тежест:
– Попита ли я, Демирханлъ? Попита ли какво се е случило, как е станало?
Орхун поклаща глава, гневът му отново избухва, а мислите го връщат назад.
Споменът нахлува в съзнанието му – онзи миг, в който Хира излиза от стаята на Джихангир.
– Видях го с очите си! – изкрещява той. – Всичко беше толкова очевидно!
Погледът му се помрачава, лицето му става каменно. Хира, свита в тъмното, слуша, а сърцето ѝ се разпада на хиляди парчета.
Орхун продължава, гласът му е пропит от ярост и отчаяние, сякаш всяко изречение идва от дълбините на ранената му душа.
– В началото мълчах, за да овладея гнева си – изрича той, дъхът му е накъсан. – Знаех, че ако говоря, ще разбия сърцето ѝ. Не попитах, не потърсих обяснение. Казвах си, че е невинна. За мен нейната дума, самото ѝ присъствие, бяха над всичко. Повярвах ѝ, а не на очите си. А после…
Той замлъква за миг, сякаш спомените се врязват като нож в съзнанието му. Челюстта му се стяга, очите му мрачно блестят. Хира, скрита в ъгъла, слуша всяка дума, а сърцето ѝ се къса на парчета.
– Едно, две, три… – продължава Орхун, гласът му трепери от напрежение. – Всичко започна да идва едно след друго. И пак си казвах, че е невинна! Но знаеш ли кое боли най-много? – очите му пламват, той се навежда напред. – Тя ме гледаше право в очите и ми лъжеше в лицето! Опита се дори Нуршах да въвлече в това! Аз не заслужавах това!
С юмрук той удря по масата. Звукът кънти като гръм и кара въздуха в стаята да потръпне.
– Тези очи видяха всичко! – гласът му се издига още по-високо. – Тези уши чуха десетки лъжи! И сега ли ще ми казваш да я изслушам след всичко това?!
Якуп поглежда към разранените му длани, в червените следи, оставени от яростта. Хира, свита в мрака, стиска устни, за да не издаде звук, а очите ѝ вече са реки от сълзи.
С бащинска твърдост, но с мекота в тона, Якуп се намесва:
– Падал си в този кладенец на гнева и преди, Демирханлъ. И тогава ти казах същото… Ами ако нещата не са такива, каквито изглеждат?
Думите му остават да висят във въздуха като въпрос без отговор. Орхун се вцепенява за миг, погледът му се губи някъде далеч, а напрежението в стаята става почти непоносимо.
Музиката се издига, подчертавайки тежестта на момента. Хира, притаила дъх в скривалището си, чака с отчаяна надежда да чуе какво ще каже той.
В хотелската стая Джихангир стои пред прозореца и гледа замислено навън. Погледът му е мрачен, сякаш търси отговор. Зад гърба му Нева го наблюдава тихо – в очите ѝ проблясва коварство, докато търпеливо очаква решението му.
– Толкова ли е трудно да отговориш? – промълвява тя с престорена невинност. – Все още ли искаш от мен да отида при Орхун и да му кажа, че аз съм виновната, че Хира е невинна и че съжалявам?
Джихангир поема тежка въздишка, сякаш нещо тежи върху гърдите му. Мълчи за миг, после бавно се обръща към сестра си.
– Къде е Хира сега? – пита той с глас, в който звучи и болка, и надежда.
Очите на Нева проблясват. Тя знае, че битката вече е спечелена, но умело прикрива триумфа си.
– Не знам… – отвръща с престорена мекота. – Но ще разбера за теб.
Джихангир кимва мълчаливо. Това е всичко, което Нева иска да чуе, но тя настоява още, сякаш иска думата да излезе от устата му.
– Значи… ще се бориш за Хира? – пита тя, а в гласа ѝ има и предизвикателство, и капка ехидност.
Джихангир отново обръща погледа си към прозореца. Мълчанието му казва повече от думите.
В същия миг, в работилницата, Хира е свита на мястото си. Очите ѝ са пълни със сълзи, дъхът ѝ е накъсан, а сърцето ѝ бие лудо, докато чака отговора на Орхун. Той мълчи за миг, но лицето му се променя – болката преминава през чертите му като сянка.
– Иска ми се нищо да не беше така, както изглежда – прошепва той. – Иска ми се да съжалявам за всичко, което направих.
Но веднага след това гневът отново завладява изражението му.
– Знаеш ли за какво най-много съжалявам? – гласът му е като нож.
Хира прехапва устни, чувства болката му, но в същото време усеща и колко дълбоко я е наранил.
– Съжалявам, че ѝ се доверих толкова – продължава Орхун. – Съжалявам, че я обичах толкова.
Сълзите на Хира вече се стичат безконтролно, но думите му не спират.
– Знаеш ли кое боли най-много? – изрича той с горчивина. – Майка ми беше права.
В този миг последната надежда в очите на Хира угасва. Тя слага ръка пред устата си, за да заглуши риданията, но сълзите се стичат все по-бързо.
Якуп се намесва, за да спре бурята.
– Гневът е спуснал було пред очите ти, Демирханлъ – казва той с тих, но категоричен тон.
Орхун поклаща глава тъжно, сякаш иска да каже: „Наистина ли така мислиш?“
– Ти винаги си казвал, че зад видимото се крие и невидимото – продължава той с горчивина. – А аз… аз се задоволих само с това, което видях. Доверих ѝ се. Повярвах ѝ. И затова сега съжалявам толкова.
Хира стиска устни, за да не се разплаче със звук, но гласът ѝ вече се къса вътре в нея.
– Не ме чуваш! – възразява Якуп, очите му блестят от загриженост.
– Не! – извиква Орхун. – Не мога! Гневът ме е изпълнил дотолкова, че няма място за нищо друго!
Той рязко се изправя.
– Къде отиваш? – пита Якуп.
Орхун не отговаря. Само кимва с глава за поздрав и излиза. Вратата се затваря с тежък звук, а Якуп остава загрижен, с тъга в очите.
– Щом дори думите ми не могат да охладят този огън, щом не са като капка вода върху жаравата… тогава, уви, този огън ще гори още дълго – прошепва майстора.
Хира вече не издържа. С рухнал дух, тя се отпуска и се разплаква неудържимо, самотна и съсипана, сякаш светът ѝ се е срутил.
Нуршах посещава Тарък в кантората му. Той ѝ показва празна стая, която скоро ще стане нейн кабинет. В очите му се чете възхищение, докато наблюдава как тя разглежда помещението. – „Ако ти харесва, твое е“ – казва Тарък с усмивка. Нуршах приема предложението и дори се съгласява да работи по делата на фирмата. Двамата стискат ръце и официално започват сътрудничеството си. Тарък не крие симпатиите си към нея, а когато тя сяда зад бюрото, той я гледа с възхищение, сякаш пред очите му се сбъдва мечта.
В кантората на Кенан – Кенан, Фатих и Джейлян работят в тишина. Влизането на Нуршах нарушава мрачната атмосфера. Става ясно, че тя напуска офиса, за да започне в ново място – решение, взето уж заради брака ѝ с Кенан. Фатих и Джейлян са разочаровани, че се разделят като екип, а Кенан прикрива раздразнението си, но ревността му прозира в погледа. Нуршах, с привидна усмивка, съобщава, че новият офис вече е намерен. Кенан мълчи, но вътрешното му напрежение нараства.
В кантората Нуршах събира вещите си, а Джейлян и Фатих се готвят да се разделят, тъй като Джейлян отива да работи с Нуршах. Емоциите са силни – Джейлян със сълзи на очи благодари на Кенан, а Фатих се шегува, че вече губи най-добрата си приятелка. Когато двамата излизат, Кенан и Нуршах остават сами. Между тях избухва напрегнат разговор – Кенан настоява да знае с кого ще работи тя, докато Нуршах му напомня, че бракът им е само „на хартия“. Той се ядосва, но зад гнева му се крие ревност, която не иска да признае дори пред себе си.
Фатих и Джейлян вървят към спирката. И двамата са натъжени от раздялата в офиса. Сълзите на Джейлян разкриват колко тежко ѝ е, а Фатих я утешава, като я уверява, че приятелството им ще остане завинаги. „Ще идвам често при теб, няма да те изоставя“ – казва той и я кара да се усмихне, макар и през сълзи.
В кантората напрежението между Кенан и Нуршах отново се разгаря. Кенан настоява, че трябва да знае къде и с кого работи жена му, защото „хората вярват, че сме истински семейство“. Нуршах реагира остро, признава само, че ще работи с приятел от университета, без подробности. Кенан кипи от ревност и подозрения, макар да не го признава.
В стаята си Нуршах седи сама и мисли. Спомня си думите на приятелката си Есра, че животът под един покрив с Кенан няма как да не ѝ се отрази – особено когато той е толкова привлекателен мъж. Нуршах се изчервява и сама се обвинява, че допуска подобни мисли. Решава, че не може да остане повече в тази стая и започва да търси оправдание, за да се изнесе. В отчаянието си измисля план, инсценира истерия от „насекоми“.
Изведнъж започва да вика – „Има буболечки! Навсякъде са!“. Кенан се втурва разтревожен. Тя сочи под леглото, преструва се на ужасена и настоява, че не може да остане там. Кенан търси, но не намира нищо. Тогава Нуршах драматично обявява, че страда от фобия от буболечки и трябва да се изнесе веднага.
Кенан е смаян. За миг осъзнава, че тя нарочно използва това като претекст. Поглежда я объркано – и в съзнанието му остава въпросът: „Наистина ли става дума само за страх от буболечки… или за нещо съвсем друго?“
Нанджи отново хваща в капан Рашит и опира пистолет в главата му. Рашит пада на колене, умолява за милост, оправдава се с бедността си, с болния си крак и с внучето, за което се грижи. За миг Нанджи се колебае, но после му предлага сделка – или ще умре, или ще работи за него. Рашит е ужасен, осъзнавайки, че каквото и да избере, животът му ще потъне още по-дълбоко в мръсотията. След нови молби и клетви получава последен срок – една седмица, за да върне парите. В противен случай ще бъде убит.
Рашит върви към дома си, още треперещ от срещата с Нанджи. На глас се обвинява, че е глупав, че сам е дал идея да бъде „одран за обувки“. Отчаян, той търси начин да намери пари и се убеждава, че е затънал в блато, от което няма измъкване. Но когато вижда къщата си – „като дворец“ – в ума му проблясва идея. На лицето му се появява хитра усмивка – може би къщата ще стане източник на неговото спасение.