winless
Нана открива, че Идрис е имал достъп до телефона ѝ и е разбрал местонахождението на Зия. Той крои зловещ план – да отвлече Зия и да застреля Яман. Нана случайно подслушва разговора му. Ще успее ли да предупреди Яман за опасността? Вижте какво ще се случи в епизод 621 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 29 септември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 621 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Юсуф има някои притеснения относно завръщането си в училище. Яман и Нана се опитват да му помогнат.
Междувременно Нана открива, че Идрис е имал достъп до телефона ѝ и е разбрал местонахождението на Зия. Идрис планира да отвлече Зия и да застреля Яман. Нана случайно подслушва плана му. Ще предупреди ли Яман за опасността?
В къщата на Айше настъпва сериозен инцидент, в резултат на който Айше и семейството ѝ трябва да си търсят ново място за живеене. Султан настоява жените да останат в нейната къща, което прави Ферит изключително щастлив.
Нана не може да заспи, тя се чуди дали Идрис е видял отворения браузър, дали е разбрал къде е Зия.
Мислите ѝ са прекъснати от Юсуф, който нахлува в стаята ѝ.
– Идвам да те събудя. Трябва спешно да направим събрание. Виж, събудих и чичо ми.
Нана вдига вежди, а на устните ѝ проблясва усмивка, която топи напрежението.
– Среща посред нощ, а? Добре, малчо… хайде да я направим.
Нана и Яман отиват при Юсуф, чиито очите блестят от вълнение, но зад тях се крие тревога.
– Събра ни тук за среща… Какво става, пиленце? – усмихва се Нана и нежно го гали по косата.
Юсуф въздъхва дълбоко и започва да говори със сериозността на възрастен.
– Понеже не съм ходил на училище отдавна, имам няколко въпроса. Първи въпрос: дали приятелите ми вече не са ме забравили? Втори въпрос: преди седях до Йойку. Но скоро, като ѝ звъннах, тя не искаше да говори продължително с мен. Изглеждаше, сякаш е решила да не ми обръща внимание. Ще иска ли пак да седя до нея, когато се върна?
Яман се усмихва и го спира с твърд, но нежен тон.
– Чакай, юначе. Нека вървим бавно. Първо – дали приятелите ти са те забравили?
– Аз ще отговоря – включва се Нана и очите ѝ светят от обич. – Ако бях аз, никога не бих забравила такова умно и сладко момче.
– Но ти си винаги с мен… Аз говоря за приятелите ми. Отдавна съм далеч от тях.
– Добре, липсват ли ти? – пита Нана, гласът ѝ е топъл. – Щом ти липсват, значи и ти липсваш на тях. Помниш ли какво съм ти казвала? Когато някой влезе в сърцето ти, никога повече не излиза оттам.
Яман кимва.
– Тя е права – съгласява се той.
Юсуф отново пита, този път с още по-голяма тревога.
– А Йойку? Ще иска ли да седя до нея?
Нана го поглежда сериозно.
– Все още ли я обичаш?
– Тя беше най-добрата ми приятелка. Но сега… сякаш не иска да говори с мен.
– Може би се е натъжила, че не си ходил на училище, миличък – отвръща Нана.
– Дали си е помислила, че аз не искам да я виждам? – очите на Юсуф са пълни с въпроси.
– Може би – отвръща Нана замислено. – Понякога хората издигат стени.
– Стени? Но между мен и Йойку няма стени.
– Тези стени не се виждат – обяснява Нана. – Но не се тревожи. Ако приятелството ви е истинско, всички стени ще паднат.
Яман се намесва решително.
– Няма да позволя тя да те нарани. Какъв беше третият ти въпрос, юначе?
Юсуф сваля очи.
– Имаше едно момче в училище… често ме закачаше. Дали пак ще го прави, когато се върна?
Яман се изправя гордо.
– Аз съм тук, юначе. Никой няма да те докосне. Ако пак опита…
– Ще поговориш с него и ще му кажеш, че греши – прекъсва го Нана с мек, но твърд глас. – Ако не спре, ще кажеш на учителката си.
Яман не харесва, че Нана го прекъсна, но кимва.
– А ако учителят не реши проблема, аз ще съм тук.
– Но първо опитай да говориш с него приятелски – настоява Нана. – Ако не помогне, тогава ще кажеш на учителката. Ако и това не помогне, тогава ние с чичо ти ще се погрижим.
Тишината в стаята отново се спуска. Яман поглежда към племенника си.
– Вече е късно, юначе. Ако срещата приключи, време е за сън. Хайде! Лека нощ!
Нана също става, докосва челото на Юсуф и го целува.
– Хайде да спим, миличък. Иначе утре няма да можеш да станеш. Обичам те. Лека нощ.
– Лека нощ – прошепва момчето и се сгушва в одеялото си.
Докато вратата се затваря, думите на Нана още ехтят във въздуха: „Когато някой влезе в сърцето ти, той никога не излиза оттам.“
Яман стои до нея, но в очите му проблясва сянка. Той си мисли, че Нана се намесва твърде много в живота на племенника му… и е решен да не го позволи повече.
Действието прескача на сутринта. Нана се събужда и отново мисълта, че Идрис може да е видял телефона ѝ не ѝ дава мира, а и Идрис не е звънял. Няма и следа от мъжа, който всеки ден ѝ държи сметка за всичко. Нана се чуди – дали е видял телефона ѝ? Дали в ресторанта, където се срещаха има камери за наблюдение? Мислите я глождят, но тя тръсва глава. Това ще почака, днес е големият ден на Юсуф. Трябва да го заведе на училище.
Нана излиза от стаята си и вижда Юсуф и Яман.
– Добро утро, Нана –поздравява я Юсуф.
– Добро утро, пиленце – прегръща го Нана.
– Хайде да тръгваме, да не закъснеем! – настоява той.
– Хайде – кимва тя, а после преди да слязат по стълбите се спира. – Ах, почти забравих. Чакай малко.
Нана се връща, взема един плик от стаята си и се връща. Погледът на Яман пада върху плика в ръката на Нана.
– Какво е това?
– Нещо за Юсуф – отвръща тя спокойно. – Лично.
– Няма такова нещо като „лично“. Аз трябва да знам всичко за племенника си. – гласът му е твърд.
Нана му подава плика. Яман го отваря и чете: „Днес тръгваш от дома си за училище. Може да се притесниш, сърцето ти ще бие по-бързо. Но всяко ново начало е такова. Не се страхувай. Чичо ти и аз те обичаме безкрайно!“
Яман изсумтява.
– Свърши ли вече? – пита Нана. – Имаше ли нещо опасно вътре? Да го унищожим ли преди да избухне?
В салона всички са се събрали, за да изпратят Юсуф.
– Защо не закусихте у дома? –пита разтревожена Аделет.–Щях да ви приготвя закуска. Какви са тези идеи да се яде в училище?
Неслихан се намесва.
– Лельо, Юсуф сам поиска така за първия си ден. Какво лошо има? – После се обръща към него с усмивка. – Желая ти чудесен първи учебен ден, Юсуф.
– Благодаря, како Неслихан – отговаря момчето с уважение.
Адалет добавя топло. – Успех, скъпи. А за вечеря ще ти сготвя нещо вкусно.
Айнур маха с ръка за поздрав. – Хубав ден в училище, Юсуф.
– Благодаря. Довиждане – отвръща той.
Когато тръгват към вратата, Яман сурово се обръща към Нана.
– Ти няма да дойдеш!
Но Нана го поглежда с решителност.
– Няма да оставя Юсуф сам. Ще дойда. Ако не ме закараш, ще се кача на автобуса.
В този миг Юсуф хваща ръката ѝ и я повежда навън.
– Хайде, Нана!
Камерата улавя тримата на прага – детето с блестящи очи, жената със смес от нежност и тревога, и мъжът, чието мълчание е по-силно от думи.
Нана и Яман отвеждат Юсуф до училището, като се опитват да се държат сякаш всичко е нормално между тях. Когато момчето изчезва зад училищната вратата, Нана тръгва към ресторанта, където вчера се среща с Идрис. Там се представя за полицейски служител и иска записите от видеонаблюдението. С треперещо сърце гледа кадрите, и най-лошите ѝ страхове се потвърждават. Тя вижда как Идрис взема телефона ѝ.
– По дяволите… – шепти тя през зъби. – Той знае всичко. Знае къде е Зия… Сигурно крои нещо. Трябва да действам. Няма да позволя някой да пострада заради мен.
В същото това време Идрис получава потвърждение от хората, които изпрати в болницата – Зия Къръмлъ е пациентът, чиято самоличност е пазена в тайна в клиниката, която се охранява като замък.
Кязим го гледа нетърпеливо.
– Какъв е планът, брат? — пита той.
Идрис говори като човек, който вижда край на всичко.
– Зия е добре пазен. Къръмлъ е сложил армия там. Но утре в седем охраната се сменя. Това е нашият шанс, ще вкараме нашите хора на тяхното място. Ще влязат в клиниката като нов екип и ще го изнесат.
В този момент в имението се включва пожарната аларма, настава паника. Всички се втурват. В суматохата Нана успява да се промъкне в кабинета на Идрис. На бюрото открива подробни планове на клиниката – коридори, разположението на камерите, процедури за сигурност. Сърцето ѝ прескача, тя се залепва до стената и слуша.
Идрис се връща с Кязим, а гласът му е решителен.
– Всичко трябва да е перфектно – казва Идрис. – В седем нашите хора поемат контрол. Ще влязат незабелязано и ще отведат Зия. След това, ще създадат хаос.
Кязим кимва, но после колебливо попита:
– А Яман? След всичко това няма ли да го вкарат в затвора?
Идрис избухва в смях.
– Ти наистина ли си глупак – отвръща ядосан той. – Аз не търся правосъдие. Къръмлъ ще тръгне да спасява брат си – и тогава ще го причакам. Ще извадя оръжието и ще стрелям в главата му! Ще ги унищожа и двамата! Ще изтребя фамилията Къръмлъ, аз ще сложа край на това лично.
Зад стената Нана усеща как думите на Идрис се забиват в гърдите ѝ като студени ножове. Ръцете ѝ треперят. Дали ще успее да спре този човек? Дали ще има смелост да каже на Яман истината, за да предотврати катастрофа?
Айше и Дога са сгушени на дивана, а в очите на Айше гори тревога. Тя докосва ръката на дъщеря си и с глас, който трепери, пита дали е била уплашена, когато я отвлякоха. Болката, че не е била до нея в онзи момент, я разкъсва.
Дога вдига поглед и за миг сякаш светът около нея се стопява. В спомените ѝ изгрява образът на Ферит. Страхът, отговаря момиченцето, е изчезнал, щом го е видяла. Била е сигурна, че той ще я спаси.
Айше я прегръща още по-силно. Кълне се, че никога повече няма да позволи подобно нещо. Тя ще пази дъщеря си на всяка цена. Дога, с невинната усмивка на дете, я успокоява. Не бива да се страхува, когато тръгне на училище, ще разкаже на всички какво е преживяла.
Вратата се отваря и Неше влиза, весела и безгрижна, с купа пуканки в ръце. Настроението за миг се променя. Дога пляска с ръце от радост. Но лампата примигва… и всичко потъва в мрак.
Паника! Неше обикаля стаята и открива как водата се стича право върху електрическите кабели. Айше рязко се изправя, а очите ѝ блестят от тревога. Нарежда на сестра си да спре водата, докато тя спре тока. Опасността е реална.
Далеч от тях, Султан следи събитията със свито сърце. Въздиша, че бедите връхлитат Айше и малката Дога една след друга, като гръм от ясно небе. Но Ферит е непоклатим. Охраната е на пост, той държи всичко под око. В гласа му има решителност. Султан прошепва молитва: – Бог да го пази.
Ферит обаче не крие възхищението си. Дога е била смела, изправила се е срещу похитителите си.
– Прилича на майка си, но в очите ѝ гори нещо различно – светлина, която я прави като фойерверк.
Телефонът на Ферит звъни. Той се изправя, изслушва и тръгва. Султан пита с тревога дали става нещо лошо, но отговор няма. Само една дума, че ще се върне.
Ферит отива в дома на Айше. Неше му отваря и съобщава, че нямат ток и вода. Айше решава, че ще отидат на хотел, но Ферит се противопоставя, защото там ще са лесна мишена. Настоява да дойдат в дома му.
Дога веднага се съгласява, но Айше, горда и упорита, отказва. Предпочита да останат сами. Ферит е категоричен – без ток и вода това е невъзможно.
И тогава се намесва Султан. Гласът ѝ е твърд и не търпи възражение. Айше и момичетата няма да отидат на хотел, а ще бъдат гости в дома на Ферит. Думите ѝ не търпят възражение.
Камерата се пренася в дома на Султан. Вратата се отваря, а топлото посрещане на жената изпълва стаята със светлина.
– Добре дошли, момичета. Добре дошли. Влизайте, чувствайте се като у дома си. Сега ще ви направя чай.
Айше бързо махва с ръка.
– Не, не, не се тревожете. Късно е. Не искам да се уморявате.
Султан се усмихва кротко, но категорично.
– Не е никакъв проблем, скъпа.
Ферит се намесва и приканва леля си да седне. Султан се усмихва благодарно и сяда.
Любопитството на малката Дога надделява. Тя пита майка си какво е „султан“. Айше обяснява – владетелите от миналото. Но Дога не се задоволява. Очите ѝ блестят пакостливо, когато пита каква султанка е тази жена пред тях.
Султан се засмива.
– Аз съм Султан Първа, но не като османските султани. Аз съм султанката на този дом.
Дога гордо се изправя.
– А аз съм Дога Първа. Аз съм султанката на нашата къща. Досега не се бяхме срещали, лельо Султан Първа. Хайде да се запознаем.
– Да се запознаем – отвръща жената с нежност. – Радвам се да те позная, Дога Първа.
Айше поглежда към Султан с благодарност, гласът ѝ е мек.
– Отворихте дома си за нас. Благодарим ви от сърце, госпожо Султан.
Но жената махва с ръка. – Не ме наричай госпожа. От днес нататък за теб съм леля Султан. Гостът е благословия за къщата.
Айше кимва и за първи път в гласа ѝ прозвучава топлина: – Добре, лельо Султан.
Времето напредва и умората се усеща. Султан ги приканва да им покаже стаята. Предлага Айше и Дога да спят в стаята на Волкан, който е на работа, или в тази на Ферит, където леглото е по-голямо и по-удобно.
Айше обаче гордо отказва – няма нужда. Те ще останат в хола. Не искат да пречат. Но Дога не се съгласява. Тя настоява – леглото на Брат Ферит е просторно и ще им е удобно. Айше все пак се опитва да възрази – не бива да ги безпокоят.
Султан прекъсва спора с решителност. Приближава се до Айше, усмихва се и с жест я приканва.
– Ела, скъпа. Ела да ти покажа стаята.
Айше се върти неспокойно в леглото. Погледът ѝ е втренчен в тавана, мислите ѝ се блъскат една в друга. – Какво правя тук? – прошепва на себе си. – Под един и същ покрив с него. Защо не мога да заспя?
Айше става и тръгва към кухнята, където е изненадана да види Ферит.
– И ти не можеш да спиш, нали? Хайде, да си поговорим – предлага той.
Айше бързо отвръща, като че ли се защитава. – Не. Просто ожаднях.
Ферит се усмихва леко. – Айше…
– Какво? – гласът ѝ е напрегнат.
– Вода. – протяга чаша към нея. – Нали каза, че си жадна? Заповядай. Лека нощ.
Айше прехапва устни. – Няма как да е „лека“, щом съм под един покрив с теб.
Ферит не спори. Усмивката му остава, докато се отдръпва. – Лека нощ.
В хола тишината е плътна, а Айше дреме на дивана, обгърната от умората на изминалата нощ. Изведнъж тя се размърдва, отваря очи и усеща, че нещо не е наред. Сърцето ѝ прескача – Дога я няма. Паниката нахлува като вълна, но още преди страхът да я завладее напълно, до ушите ѝ достига детски смях и гласове от кухнята.
Айше се надига бързо, тръгва на пръсти и спира на вратата. Отвътре долита мирис на масло и яйца, а пред очите ѝ се разкрива неочаквана картина – Ферит приготвя закуска, а Дога стои до него, гледа го с възхищение и не спира да говори.
– Мама ли изпи толкова много чай снощи? – пита Дога с наивно любопитство.
Ферит се усмихва леко и продължава да бърка яйцата.
– Когато започна работа за пръв път, беше толкова притеснителна – казва той тихо. – Но беше и много упорита. Работеше неуморно… Точно като теб. Наистина си приличаш на майка си.
Айше се спира на вратата, скрита в сянката. Усмивка стопля лицето ѝ – не е очаквала да чуе такива думи.
– А яйцата… – продължава Дога с изненада. – Ти ги правиш точно като мама! Откъде знаеш как?
Ферит е на крачка да отговори, но Айше влиза решително, като че ли иска да прекъсне нещо.
– Знаеш ли защо? – казва тя, обръщайки се към дъщеря си. – Защото с Ферит бяхме колеги. Дълго време работихме заедно и така се научи.
Ферит кимва, без да противоречи.
– Хората, които работят дълго време заедно, започват да умеят едни и същи неща – добавя той спокойно.
Айше се обръща към Дога и с престорено недоволство пита:
– Но защо не ме събуди? Нали аз бях обещала да ти приготвя яйца за закуска?
В този момент в кухнята влиза Султан, енергична и усмихната.
– Добро утро, деца! – казва тя весело. – О, какво хубаво ухае тук! Виждам, че закуската вече е готова.
– Ферит я приготвя – обявява гордо Дога.
Султан веднага се засмива и хвърля закачлив поглед към Ферит.
– Щом знае как да се оправя в кухнята, значи е готов за женитба!
Айше мигом сваля поглед към нея с онзи остър, укорителен поглед, който казва повече от всяка дума.
Междувременно Волкан се връща у дома след нощна смяна. Изтощен, той влиза в стаята си, но леглото е празно. Неше, която е задрямала на леглото се стряска от шума и вижда непозната фигура в тъмното. Изплашена, тя надава писък, започва да хвърля по него възглавници, книги, каквото ѝ попадне под ръка.
Волкан се прикрива, но един предмет го уцелва право в главата. Кръвта бързо зацапва челото му.
От шума Айше и Ферит тичат в стаята.
– Неше! – извиква Айше. – Това е Волкан!
Ферит се приближава и поглежда наранения.
– Добре ли си? – пита той, докато Волкан притиска раната си.
Неше пребледнява, очите ѝ се пълнят със сълзи.
– Извинявай! – прошепва тя. – Докато Дога беше изчезнала, изгубих разсъдъка си. А сега, като се събудих и видях теб… не те познах.
– Ти опита да ми откъснеш главата! – шегува се Волкан, но в гласа му се усеща още болка.
Мълчанието е тежко, докато той не махва с ръка и въздиша.
– Добре, стига.
– Ще се оправиш – добавя Ферит, все още напрегнат.
– Съжалявам… – повтаря тихо Неше и сваля глава, а в стаята остава усещането за комична, но и драматична сцена, каквато само съдбата може да поднесе.
Трепереща, Неше започва да превързва раната на Волкан, опитвайки се да поправи грешката с грижа и разкаяние.
Междувременно от полицейските редици идва ново предупреждение – опасността за Айше не е отминала. Ферит уверява бившата си съпруга, че ще осигури нейната защита.