winless
Хира остава сама и беззащитна, докато Орхун се бори със съмненията и гнева, а Афифе е решена завинаги да заличи Хира от живота му. Появата на Джихангир пред Хира, пред погледа на Орхун, заплашва да отприщи нова буря… Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.111 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 1 октомври от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 111 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Болката и съмненията продължават да разкъсват душата на Орхун. Споменът за Хира и Джихангир не му дава покой, а гневът му го превръща в чужд човек дори за собствената му майка. Афифе е решена – няма да позволи името на Хира повече да звучи в имението, но не подозира колко дълбоко е ранен синът ѝ.
Хира остава сама в чуждата къща, опитвайки се да се държи силно, докато отчаянието я обхваща. Посещението на Джихангир я плаши още повече, а ревнивият поглед на Орхун, който става свидетел на това, заплашва да отприщи буря.
👉 Ще успее ли Хира да се защити от обвиненията, които се сипят срещу нея? Ще позволи ли Орхун на гнева си да разруши всичко?
Не пропускайте – любов, болка и борба за истина ще разтърсят всички в следващия епизод на „Плен“!
Величественото имение е обгърнато в тишина. Нощта е надвиснала над белите му стени, а високата врати се отварят бавно. Влиза Муса – погледът му е замислен и натежал от болка. Докато прекрачва прага, от кабинета излиза Орхун. Лицето му е напрегнато, движенията – студени. Той поема към стълбите с твърда крачка, но Муса не издържа и с горчивина го спира.
– Не искаш да споменавам името ѝ, но сестра ми е съсипана… Току-що я видях. – гласът му трепери.
Орхун се спира, но остава с гръб към него. Муса не отстъпва.
– Намерих ѝ подслон. Не е в някакъв мрачен хотел, но въпреки това съм неспокоен. – следва пауза, а после думите му излизат с още по-голяма тежест. – Чувства се ужасно. Толкова много!
Лицето на Орхун изглежда като застинала маска, студено като камък. Но след като чу последните думи, той леко обръща глава настрани – едва доловим знак, че не е безчувствен.
В малката къща, осветена от бледите лампи, Хира седи на ръба на дивана. Мястото е чуждо, студено, сякаш не принадлежи на никого. Пред нея, все така недокоснат, стои сандвича, който Муса ѝ остави. В съзнанието ѝ отекват думите на Орхун – като рани, които не зарастват.
„Де да не беше всичко такова, каквото изглежда. Де да бях сбъркал. Знаеш ли за какво съжалявам най-много? Че се доверих на Хира, че я обикнах толкова много!“, сподели тогава Орхун на майстор Якуб без да знае, че Хира е много близо и чува всяка една негова дума.
Очите на Хира се пълнят със сълзи. Сърцето ѝ се свива, когато внезапно се чува почукване на вратата. Тя замръзва, вперила поглед във вратата, сякаш очаква да изникне някакво чудовище. После, поемайки дъх, си шепне сама:
– Това е сигурно Муса. Кой друг би могъл да бъде?
Става и тръгва към входната врата.
Хира отваря вратата с надеждата да види Муса, но мигом застива. Пред нея стои неочакван посетител – Джихангир.
– Дойдох да видя дали си… – започва той, но думите му са прекъснати.
– Какво правиш тук? Как ме намери? – избухва тя и със замах затваря вратата в лицето му.
От другата страна Джихангир остава пред вратата, уязвим, но настойчив.
– Нямах намерение да те безпокоя. Просто исках да разбера дали имаш нужда от нещо. – гласът му е тих, но натежал от чувства.
Вътре Хира трепери. Страхът и напрежението я владеят напълно.
– Не искам нищо от теб! Остави ме на мира! – крещи през вратата.
Джихангир се замисля. Осъзнава, че Хира е уплашена и не иска да я притиска.
– Добре, тръгвам си, но ако ти потрябва нещо – обади ми се. Не се колебай.
– Има само едно нещо, което искам от теб – да се махнеш! – отрязва го Хира.
Джихангир стисва устни. Не му харесва да си тръгне така, но няма друг избор. С бавни крачки се отдръпва от вратата.
Отвътре Хира слуша как стъпките му заглъхват. Вместо да се успокои, в душата ѝ се надига ново безпокойство. Самият факт, че Джихангир е дошъл, я разклаща още повече.
Хира стои до прозореца, с треперещи пръсти дръпва тежката завеса и наднича навън, за да се увери, че Джихангир наистина си е отишъл. Улицата е пуста. Въздъхва с облекчение и прошепва сама на себе си:
– Слава Богу, няма го вече.
Докато очите ѝ още търсят по тъмните сенки доказателство за отсъствието на Джихангир, отдалеч я наблюдава Орхун. Пристъпва бавно, целият напрегнат, дошъл да види на какво място живее Хира сега. Но щом погледът му попада върху нея, болката в сърцето му се усилва. В този момент вижда и Джихангир, който се отдалечава от къщата. Лицето на Орхун се изкривява от гняв – очите му се пълнят с мрак, сякаш е готов да го разкъса на място.
Джихангир, нищо неподозиращ, спира за миг и пак хвърля поглед назад, загрижен за Хира. Не знае, че от сенките го следи погледът на Орхун, светещи от ярост, сякаш чака малка искра, за да избухне. И все пак Джихангир продължава по пътя си.
Орхун поема дълбоко дъх и сякаш решава да влезе в къщата. Прави няколко крачки, но внезапно спира. Гневът му прелива, лицето му се свива, а тялото му трепери от напрежение. Вместо да почука, той излива яростта си върху една метална кофа за боклук – рита я с такава сила, че звукът отеква в тъмнината.
Вътре Хира вече е седнала на ръба на дивана, по-спокойна от мисълта, че Джихангир си е тръгнал. Но резкият шум отвън я изтръгва от краткия миг спокойствие. Тя подскача, после става бавно и тръгва с несигурни стъпки към прозореца. Сърцето ѝ бие лудо.
Навън Орхун, все още кипящ от ярост, сяда в колата си. Моторът изревава, гумите проскърцват и той потегля с бясна скорост.
Хира дръпва завесата и се взира в улицата. Нищо – само празнота и мрак. Не разбира откъде дойде шумът, който я уплаши. Стиска завесата и я затваря плътно, сякаш така може да спре всичко лошо да влезе при нея. После отново сяда на дивана, прегърнала сама себе си. В очите ѝ се е събрала цяла вселена от тъга, а тежки облаци мрачно се стелят в душата ѝ.
Истанбул сияе в нощта – светлините на града се разливат като златни нишки по водата, мостовете блестят, а музика се надига над този магичен пейзаж. Зад красотата на града обаче се крият тревога и болка.
В уютната, но напрегната атмосфера на своята стая Афифе крачи напред-назад. Сърцето ѝ е свито – тя е майка, която чака сина си притеснена. Погледът ѝ непрекъснато се стрелка към часовника. Времето минава, а Орхун все още го няма. Къде е, какво прави? Неспокойна, тя хваща телефона и набира номера му. Дълго чака, с надежда в очите… но отговор не идва.
Някъде в тъмна уличка, Орхун седи сам на пейка. Сянката на нощта обгръща силуета му, а по лицето му се чете несподавен гняв. Спомените нахлуват в съзнанието му – вижда отново как Хира излиза от стаята на Джихангир. Този образ го изгаря отвътре. Ръката му стиска другата до болка, като че ли така може да смаже предателството.
Телефонът до него зазвънява. На екрана блести името на майка му. Но Орхун не помръдва – погледът му е празен, студен. Не вдига. Афифе остава сама в очакване, още по-притеснена от неизвестността. А Орхун, изгубен в нощта, гледа в една точка, очите му пълни с болка и ярост, които не намират изход.
В къщата, далеч от своя дом, Хира е свита на дивана. Погледът ѝ е изгубен, мислите тежки като камъни. Всичко, което преживя, я задушава. В съзнанието ѝ нахлуват думи казани от Орхун, от мъжа, който толкова силно обича, които я нараняват отново и отново.
„Знаеш ли за какво съжалявам най-много? Съжалявам, че ѝ повярвах толкова. Съжалявам, че я обикнах толкова. А знаеш ли какво боли най-много? Майка ми беше права!“
Очите ѝ се пълнят със сълзи, които вече не може да сдържи. Те се стичат по лицето ѝ, докато спомените се редят един след друг.
– Повярвай ми, моля те! – чува собствения си глас от миналото, отчаян, треперещ.
А после отеква студената му присъда:
– Да не ти вярвам? Дори не бих си помислил това. Но напоследък се случиха толкова невероятни неща… Не мога да намеря нищо, което да успокои съмненията ми. Не мога!
Хира клати глава през сълзи, сякаш в този миг отново и отново се защитава пред него. „Не съм направила нищо“, сякаш шепне без глас.
А в спомените ѝ изплуват най-болезнените мигове – когато Орхун отвори тежката врата на имението и ѝ посочи изхода, а после, без колебание, я затръшна пред лицето ѝ.
Връщайки се в настоящето, Хира остава сама, сгърчена от болката, сякаш светът около нея се е срутил. .
Вратите на имението се отварят широко и Орхун прекрачва прага. Денят е светъл, но вътре всичко изглежда мрачно. С бавни крачки той тръгва към стълбите. В този момент по тях се спуска Афифе. Изглежда зле след безсънната нощ, в гласа ѝ звучи укор, примесен с тревога.
– Къде беше цяла нощ? Колко пъти ти звънях, а ти не отговори…
Орхун мълчи. Лицето му е каменно, сякаш думите ѝ не го достигат.
– Няма ли да кажеш нищо? – продължава тя, гласът ѝ трепери. – Цяла нощ те чаках, не можах да мигна. Притеснявах се…
Но синът ѝ остава глух за молбите ѝ и тръгва нагоре по стълбите. Афифе, сякаш наранена от мълчанието му, го пробожда с въпрос, който всъщност я измъчва най-много:
– С нея ли беше…?
В този миг Орхун спира. Погледът му е като нож – студен, гневен, пронизващ. Но думите така и не идват. Мълчанието му е по-тежко от всяка дума. Афифе застива на място, неспособна да изрече нищо повече. Когато той изчезва по коридора, тя го изпраща с поглед, изпълнен със страх и безсилие.
В стаята си Орхун върви бавно към гардероба. Всяко негово движение издава умора и вътрешна буря. Отваря вратите и между собствените си дрехи вижда нещо, което го пронизва като стрела – дрехите на Хира.
В съзнанието му веднага нахлува картина, която не го оставя на мира – Хира, излизаща от стаята на Джихангир. Лицето му се свива от болка и ярост. После споменът прелива в друг – кутийката с пръстена, скиците на Джихангир, а след това Джихангир, излизащ от къщата, където Хира е намерила подслон в момента. Всяка картина е като масло, налято в огъня му.
Пръстите му се вкопчват в дрехите на Хира – готов е да ги изтръгне и захвърли завинаги. Но тогава чува зад гърба си познат глас.
– Сине…
Тонът на Афифе е мек, почти умоляващ. Орхун застива и бавно отпуска ръката си. Тя пристъпва към него и застава лице в лице.
– Знам, че не искаш да говориш, но недей да се съмняваш в себе си. Постъпи правилно, като я изпрати от имението – казва тя, сякаш да влее увереност в сърцето му.
Орхун не отговаря, само слуша.
– И аз навремето взех подобно решение – продължава тя с горчиво признание. – Знам какво е. Първо боли… усещаш празнина в себе си, но бъди сигурен – този избор ще те направи по-силен. Ден след ден ще разбираш колко правилен е бил.
Тишината на Орхун е като непробиваем щит, но майка му усеща какво се върти в ума му. И побързва да го увери:
– Не се тревожи. Няма да остане и следа от нея в това имение. Нито един предмет, нито едно късче, което да ти напомня за нея.
Очите на Орхун светват от гняв.
– Не искам никога повече да чуя името ѝ.
Афифе кимва доволно. В този миг тя е повече от облекчена – вижда сина си твърд, решителен.
– Така ще бъде, не се съмнявай.
Орхун издишва шумно през носа, сякаш опитва да изкара навън цялата ярост, която го задушава отвътре.
В къщата, където е прекарала първата си нощ далеч от дома, Хира все още стои на същото място на дивана. Очите ѝ са подпухнали от сълзи, погледът – изгубен. В душата ѝ няма покой, а спомените я връхлитат като кошмар, от който няма събуждане.
В ума ѝ отново се разиграва тежкият разговор с Орхун.
– Лъжеш ме, гледаш ме в очите и ме лъжеш! – ехти гласът му.– Не! Не, не те лъжа! – отговаря отчаяно тя, с ръце, протегнати сякаш да спрат бурята.– Кога стана такава? Или винаги си била такава, а аз съм бил сляп? – думите му са като камъни, които се стоварват върху нея.– Никога не съм те предавала! – трепери гласът ѝ. – Небето ми е свидетел, ако лъжа! Не съм!
Но в съзнанието ѝ изплува друг образ – Орхун, държащ кутията с пръстена и скиците на Джихангир, погледът му пълен с обвинение.
– Пръстен, бележка… Какво искаш да си помисля? Отговори ми! Какво означава всичко това? Говори!– Нямам представа. Кълна се, не знам какво става. Никога не съм виждала този пръстен, нито бележката. Повярвай ми, моля те!Но студеният му глас отново пробожда сърцето ѝ:– Да не ти вярвам? Никога не съм си представял това. Но напоследък се случиха толкова невероятни неща… Нищо не може да разсее съмненията ми. Нищо!
Хира потръпва, а настоящето я връща към още по-голяма болка.
– Как можа да повярва, че съм способна да го предам? Какъв кошмар е това? Боже, помогни ми… – шепне тя, притискайки гърдите си.
Телефонът до нея иззвънява. На екрана се появява името на Муса. Тя поема дълбоко дъх, опитва се да се съвземе и вдига.
– Да, Муса?
В кухнята Муса говори с топлина и тревога:
– Сестричке, как си? Толкова се притеснявах за теб. Исках само да чуя гласа ти.
– Добре съм… Не се тревожи за мен.
– Спа ли добре? – пита той внимателно.
Хира не иска да го натъжава още повече и тихо отвръща:
– Да, благодаря ти.
– Добре тогава. Ще закарам Аличо на училище и веднага идвам при теб. Обещах снощи. Ще закусим заедно, както едно време.
– Муса… Нека е друг път… – опитва се да възрази тя.
– Не! – прекъсва я той с решителност. – Няма да оставя сестра си сама в такъв тежък ден! Искаш ли нещо? Шоколадов симит? Знам, че го обожаваш!
Хира, изморена, но и благодарна за братската му обич, поклаща глава:
– Не, благодаря. Не искам нищо.
– Добре, сестричке.
В този момент в кухнята влиза икономът. Муса се сепва, гласът му става нервен:
– Ще се чуем после, трябва да тръгвам!
Той оставя телефона на масата, забравяйки да затвори линията. В същия миг гласът на Шевкет прозвучава остро и безапелационно:
– Вземи Гонжа и веднага съберете всичките дрехи на сестра ти! Да не остане нищо! Така нареди госпожа Афифе!
Муса преглъща трудно. Очите му се пълнят с тъга.
От другия край на линията Хира чува всяка дума. В душата ѝ се забива нож. Бавно затваря телефона.
Една сълза се плъзга по лицето ѝ. Тя я изтрива с трепереща ръка и опитва да остане силна, макар че сърцето ѝ се разпада отвътре.
Кенан и Нуршах – какво се случва
Късната нощ заварва Кенан сам в кантората си. Докато се готви за сън, попада на пиличката за нокти на Нуршах – дребна вещ, но тяго връща към спомените за дребнавите им спорове и за ината ѝ, които сега му липсват. Усмивка се прокрадва на лицето му, но аромата ѝ на възглавницата бързо превръща носталгията в болка. Опитва се да заспи, но тишината без нея е непоносима.
Нуршах също не намира спокойствие в къщата на Вуслат. Мисли си, че след всичко преживяно това ще е само дребна пречка, но неспокойната нощ, самотата и едно огромно насекомо я карат да избяга обратно при Кенан.
– Не успях – признава Нуршах.
Причината е почти комична, но истинска – бубелечка в къщата на Вуслат.
Кенан се смее на страха ѝ от буболечки, тя се цупи, после и двамата се заливат от смях. Но зад този лек момент прозира нещо дълбоко – колко много си липсват. Кенан ѝ носи чай и обещава да дезинфекцира къщата, но настоява да остане при него, докато това стане. Тя се съгласява уж хладно, но на душата ѝ става спокойно.
На сутринта Нуршах закъснява и избухва, че Кенан не я е събудил. Той я изпраща с искрено пожелание за успех в новата кантора, а тя му отвръща със смесени чувства – все още горда, но и доволна.
В новия офис я посреща Тарък – прекалено ентусиазиран, дори предлага обяд. Джейлан усеща странна енергия у него, но Нуршах се опитва да гледа позитивно и да започне отначало.
Междувременно в стария офис Фатих признава на Кенан, че без Нуршах и Исо е скучно. Кенан се преструва, че не му липсва никой, но погледът му отново и отново се връща към празното бюро на Нуршах.