winless
Нана се опитва да предупреди Яман за опасността, която заплашва Зия, но за съжаление, в последния момент я блъска кола! Остава все по-малко време… Ще успее ли Нана да спре Идрис? Вижте какво ще се случи в епизод 623 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 1 октомври 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 622 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана се опитва да предупреди Яман за опасността, която заплашва Зия, но за съжаление, в последния момент я блъска кола!
Събужда се в болницата; Яман я наблюдава отблизо и не ѝ позволява да стане от леглото. Остава все по-малко време… Ще успее ли Нана да спре Идрис?
Ферит, търсейки лекарства за Дога, намира лист с мечтите на Айше и решава да изпълни всяка една от точките, които е записала.
Нана трескаво търси начин да предупреди Яман за надвисналата опасност над Зия. Решението идва мигновено – ще му изпрати анонимно съобщение от нов телефонен номер. Но за целта трябва да излезе от имението и да купи нов телефон. Тъкмо когато тръгва да излиза, Яман я спира и вика в кабинета си.
– Имаше право – произнася Яман сериозно. – Юсуф още не е готов за училище. Ще продължи обучението си у дома. Но програмата трябва да бъде подобрена. Не искам да има никакви пропуски.
Нана кимва външно спокойно, но вътре в нея всичко кипи от нетърпение.
– Добре… мога ли вече да си вървя? – пита тя, с надежда да тръгне по-бързо
– Не. Искам приятелите му да идват понякога на гости. Той не може да се чувства самотен – отвръща Яман, без да подозира какво е в душата на Нана.
„Ще направя всичко, което поискаш, само ме пусни да изляза“ – крещи вътрешният глас на Нана. Тя усеща как секундите се топят като пясък в пръстите ѝ. Трябва час по-скоро да предупреди Яман, че брат му го грози опасност.
Но Яман продължава да говори.
– Взех контактите на родителите на онези деца, които тормозеха Юсуф. Ще им се обадя лично. Трябва да разберат какво означава да се закачат с племенника ми.
– Разумно е… но сега наистина трябва да тръгвам. Имам да свърша нещо спешно – казва Нана и излиза, без да дочака отговор.
Нана излиза от имението. Яман, любопитен за къде се е разбарзала, тръгва след нея, без тя да знае. Скоро я вижда да излиза от магазин – новият телефон блести в ръцете ѝ, а пръстите ѝ бързо пишат съобщение. Тя не вдига поглед, не забелязва колата, която връхлита с писък на гуми. Секунда по-късно тялото ѝ се стоварва върху асфалта, а шофьорът изчезва без следа.
Яман се втурва. Коленичи до нея, лицето му се изкривява от ужас, който не може да прикрие
Яман държи безжизненото тяло на Нана в ръцете си. Лицето му е побледняло, а очите му – пълни с тревога. Той се навежда над нея, гласът му трепери, въпреки че се опитва да звучи твърдо.
– Събуди се… чуваш ли ме? Отвори очи, Нано! – повтаря отчаяно.
Яман докарва Нана в болницата.
– Блъсна я кола… главата ѝ е ранена… – обяснява той.
Лекарите бързо поемат момичето.
– Реагира, това е добре – казва докторът и дава знак на сестрите. – Да я закараме в стаята. Извикайте доктор Джемал от неврологията, той трябва да я прегледа.
Яман върви по коридора като сянка зад носилката. Сърцето му бие като лудо, но лицето му остава каменно.
– Как е тя? – пита той.
– Засега не можем да кажем нищо – отвръща лекарят спокойно. – Трябва да направим скенер на мозъка. След като нашите специалисти прегледат резултатите, ще ви информираме.
– Сериозно ли е? – гласът на Яман е напрегнат, но той се насилва да изглежда хладнокръвен.
– Не изглежда животозастрашаващо. Не се тревожете.
Яман отвръща бързо, с леден тон: – Аз не се тревожа. Просто искам да знам състоянието на детегледачката.
Докторът го поглежда изпитателно, но запазва спокойствие.
– Както казах, ще знаем повече след изследванията.
Яман свива устни, а в гърдите му бушува буря. „Защо изобщо да се тревожа? – мисли той, опитвайки се да удави собственото си безпокойство. – Това е нейната небрежност. Тя трябва да се грижи за дете, а самата тя едва не се хвърли под кола…“
И въпреки суровите си думи, очите му остават приковани към стаята, в която изчезва носилката с Нана.
Чак вечерта Нана отваря очи.
– Къде… съм? – прошепва, докато болка пулсира в слепоочията. Спомените я връхлитат – екранът, улицата, спирачките… – Колата ме блъсна… – прошепва, а погледът ѝ се заковава върху стенния часовник. Девет вечерта. – Закъснях! Трябва да го предупредя… трябва да спаси брат си! – опитва се да се изправи.
Вратата се отваря. Яман влиза, строг и загрижен.
– Решила си на всяка цена да си разбиеш главата, нали? Лягай веднага.
– Не мога… трябва възможно най-бързо… – думите ѝ замират.
– Какво толкова бързаш? – пита той, приближавайки се подозрително.
– Трябва да изляза. Казах ти вече – имам фобия от болници – измъква се тя, избягвайки погледа му.
– Може да имаш сътресение. Никъде няма да ходиш. Лягай. Спомняш ли си какво се случи?
– Да… блъсна ме кола.
– И знаеш ли защо? – очите му я пронизват. – Изобщо не гледаше пътя. Очите ти бяха в телефона. Буквално се хвърли пред колата. Не поглеждаш ли, когато пресичаш?
Нана мълчи, но внезапно осъзнава нещо.
– Чакай… ти беше там? Видя всичко?
– За щастие – потвърждава Яман. – Иначе можеше да те няма.
– Телефонът ми… – прошепва тя с надежда.
Той подава счупеното устройство. – Ето го. Но можеше да си на негово място. Сега лежи и почивай.
– Не мога да остана тук. Ще кажа на лекарите да ме изпишат. Чувствам се добре.
– Лекарите ще решат кога ще излезеш – отрязва Яман. – След прегледите. Забрави за напускане. Ще останеш тук тази нощ. И край на споровете.
Нана стиска устни, очите ѝ блестят от отчаяние. Вътрешният ѝ глас крещи, че времето изтича, че Зия е в смъртна опасност. Но срещу нея стои Яман – непреклонен като стена.
Ще успее ли тя да намери начин да изпрати предупреждението, преди да е станало твърде късно?
– Чувствам се като в затвор – прошепва Нана. – Няма край на наказанието ми.
Яман я гледа, очите му са безстрастни, но зад фасадата бушува гняв.
– Каква е тази припряност? Имаше ли неотложна работа? Бързаше ли преди инцидента – затова ли не видя колата?
Нана се защитава, думите ѝ са на ръба между истината и страха.
– Нямах спешна работа. Просто ми е скучно.
Яман не е доволен от обяснението.
– Тогава какво правеше в магазина за телефони? Излезе с нов телефон – видях те. Защо?
– Не исках да ползвам телефона, който ми даде – признава Нана. – Исках да си купя сама. Щях да върна твоя. Не исках да ти дължа нищо. Това е престъпление ли? Като при арест – питат те, разпитват те…
Яман я прекъсва леко подигравателно.
– Това е проверка. Ти казваш: „Разпитват ме“.
В този миг в стаята нахлува Юсуф.
– Нана? Какво ти е?
– Нищо сериозно — усмихва се тя, а усмивката е на ръба на страха. – Дребна злополука. Не се бой.
Юсуф не се успокоява лесно.
– Наистина ли? Не се преструваш ли, защото не искаш да ме разстройваш?
– Не, мило – казва тя и се опитва да изглежда добре. – Виж, усмихвам се. Добре съм. Ще се прибера скоро.
Докторът влиза с професионална усмивка, проверява листовете и казва, че гостите са добре дошли, само че резултатите от изследванията на Нана още не са готови.
– Още е рано за изписване — обяснява той спокойно. – Оставаме под наблюдение до излизане на резултатите. Неврологът ще ви даде информация. Пожелавам ви бързо възстановяване.
Нана оглежда към прозорец – бягството все още е план. – Тя шепне на себе си: „Трябва да изляза. Ще си купя друг телефон и ще изпратя съобщението.“
– Нана, добре ли си? – пита Юсуф.
– Добре съм — отговаря тя с твърд тон, но в същото време се чуди как да избяга, за да купи нов телефон и да предупреди Яман, за да надвисналата опасност над брат му.
В къщата на Айше напрежението също се покачва. Дога получава обрив след ягоди. Айше открива, че лекарството за алергия е свършило и се приготвя да излезе до аптеката. Но Ферит я спира решително – току-що е получил съобщение, че в района обикалят подозрителни хора. Ферит сам поема задачата да потърси празната опаковка, за да знае какво да купи.
Влиза в стаята на бившата си съпруга и започва да рови из чекмеджетата. Изведнъж погледът му се спира на сгънато, изписано листче. Разгръща го – и сякаш времето спира.
Списък. „15 неща за правене с Ферит – 4 май 2015 година.“
Ред след ред – мечти, планове, романтични моменти: да гледат филм заедно, да прочетат „Малкият принц“, да вървят боси по плажа, да посадят дърво, да броят звездите, да вечерят на свещи, да се къпят в дъжда, да пеят, да пускат хвърчило, да остареят заедно…
Ферит стиска листа, а очите му се пълнят с болка и нежност.
– Защо не го изгори? – прошепва. – Защо го запази, след като ме държиш далеч? Но щом още е тук… кълна се, че ще го изпълним. Всичко. Дори и със закъснение.
Ферит не губи време и още същата вечер изпълнява първата точка от списъка – чете „Малкият принц“ на Дога и майка ѝ. Гласът му е топъл, спокоен, като приспивна песен. В очите му гори решимост: той ще изпълни всяка мечта, точка по точка.