winless
След тежките разочарования, които преживя, Хира взема съдбовно решение – заминава за Франция, за да започне нов живот далеч от всички. Дали това е краят на любовта ѝ с Орхун? Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.114 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 6 октомври от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 113 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Али се завръща в имението, а Орхун и Афифе тайно се надяват, че с времето той ще свикне да живее без Хира. Афифе е доволна – за нея синът ѝ е направил „правилния избор“, като е оставил Хира в миналото. Но дали Орхун наистина ще остави жената, която обича?
Хира обаче взема съдбата си в свои ръце. Решена да започне отначало, тя решава да напусне Турция и си намира работа във Франция. Преди заминаването си се сбогува единствено с Муса. Той е готов да тръгне с нея, но Хира го моли да остане още малко в имението на Демирханлъ, за да се грижи за малкия Аличо и да ѝ предава новини за него.
Коварната Нева научава за плановете ѝ от Муса и без да губи време, съобщава всичко на Джихангир.
В кухнята на имението ухае на подправки и прясно изпечен хляб. Халисе е потънала в приготвянето на вечерята. В този момент влиза Гонжа.
– Как е Али? – пита Халисе, без да спира да реже зеленчуците.
Гонжа само кимва и бавно въздъхва.
– Преоблякохме го, сложихме го в леглото… но е толкова разстроен.
Халисе спира за миг..
– Хира му липсва, нали?
– Да – прошепва Гонжа, сякаш самата тя усеща болката му. – И господин Орхун също е замислен… Той се преструва, че е силен, но на лицето му е изписана тъгата….
Халисе оставя ножа и поклаща глава.
– Разбира се, че е тъжен! Единствената му любов си отиде… А племенникът му е толкова болен. Тежко е, много тежко. Ако на друг му се беше случило, сигурно вече щеше да е изгубил ума си.
За да прикрие колко е притеснена, Халисе отново се връща към вечерята.
– Г-жа Афифе е студена като лед – продължава Гонжа – но и тя е много притеснена за Али.
– Такава е тя – отвръща Халисе и бърше ръцете си в престилката. – Замръзваш от погледа ѝ, но Али е нейното съкровище.
Гонжа си спомня думите на вуйчо си и леко се усмихва.
– Преди да дойда тук, ми каза: „Семейството Демирханлъ не е като другите.“ И беше прав. Те преживяват радостите и болките си по съвсем различен начин.
– Господ да им е на помощ – въздъхва Халисе.
– Амин – добавя тихо Гонжа.
Халисе вдига готовата табла с храна.
– Вечерята на Али е готова. Трябва да яде, за да се възстанови. Хира не мога да заменя, но ще си поговорим малко с него. А ти – започвай да белиш лука. Месото извадих от фризера, провери го, дали се е размръзнало. Ясно?
– Добре, добре – съгласява се Гонжа като се усмихва леко.
Халисе излиза с таблата в ръце, а камерата проследява походката ѝ по коридора – тежка, но изпълнена с решителност. В кухнята остава Гонжа. Тя запалва котлона, отваря тенджерата и се захваща за работа.
Афифе и Орхун излизат от стаята на Али, а в погледите им се чете напрежение.
– Все още шепне името на онова момиче – казва Афифе с тревога, докато гласът ѝ отеква леко в просторния коридор. – Трябва да сложим край на това, Орхун. Али трябва да приеме истината.
Орхун спира за миг, сякаш събира сили. Погледът му е твърд, но в него се чете и умора.
– Ще свикне! Не го притискай.
Афифе притваря очи и поклаща глава, сякаш се бори със собствените си страхове.
– Няма да го притискам, разбира се. Но не искам да го оставям сам. Колкото по-бързо се примири, толкова по-добре.
– Нужно му е време – изрича спокойно Орхун, с онзи тон, който показва, че се опитва да вярва и заради себе си.и той се нуждае от време, за да забрави за нея, но дали?
В този момент от кухнята се появява Халисе с поднос в ръце.
– Приготвих вечеря за Али – казва тя тихо.
Афифе само кимва и с жест я отпраща към стаята. Халисе се отдалечава, а Орхун, без да каже нищо повече, тръгва към кабинета.
Афифе остава сама в коридора. Поглежда след него и прошепва с въздишка:
– И на теб ти е нужно време, сине. Но е хубаво, че си решителен. Най-после намери правилния път… направи онова, което ти подхожда.
Гласът ѝ трепва, а после тя поема дълбоко въздух, сякаш се опитва да издиша заедно с него тежестта, която носи в сърцето си.
Действието се пренася в новото жилище на Хира. В дневната Хира седи притеснена. – Погледът ѝ непрекъснато прескачат от екрана на телефона към стенния часовник.
Внезапно тишината се прекъсва от настойчиво почукване на вратата. Хира почти подскача, бързо тръгва натам и с решителност отваря.
Това е Муса. Хира го посреща с тъжна усмивка.
– Добре дошъл, Муса – произнася тя с едва забележима тръпка в гласа.
– Благодаря ти, сестричке – отвръща той с топлина в гласа.
Хира веднага сваля усмивката и с нотка вина добавя:
– Извинявай, че те извиках толкова спешно. Надявам се, че няма да имаш проблеми в имението, задето си тръгнал така внезапно.
Муса махва с ръка, сякаш за да разсее тревогата ѝ.
– Нищо няма да стане, не се притеснявай. Щом сестра ми ме вика, как да не дойда? Буквално полетях насам. – Но очите му се присвиват подозрително. – Само че малко ме стресна. Случило ли се е нещо?
Хира отмества поглед и дълбоко поема въздух.
– Има нещо, за което трябва да говоря с теб.
– Всичко наред ли е? – пита притеснен Муса.
Хира тихо кимва и отваря широко вратата.
– Хайде, да влезем вътре.
Двамата прекрачват прага и се отправят към дневната. Хира прави чай, а след това сяда срещу Муса. Поема си дълбоко дъх, но нищо не успява да каже.
– Какво е станало? – пита Муса, вече неспокоен, ръцете му треперят върху коленете.
Най-накрая Хира го поглежда в очите и признава.
– Заминавам, Муса…
Гробна тишина. Муса мигва учудено, сякаш не е чул добре.
– А-а… Не ти е удобно тук? Добре, ще намерим друго място… – думите му излитат бързо, опитвайки се да прогонят болката, която усеща в сърцето си.
Но Хира не отговаря. Само го гледа. Очите ѝ са пълни с болка и тъга.
– Ти… друго искаше да кажеш, нали? – надява се Муса Хира да се е объркала.
Хира леко кимва.
– Напускам Турция.
Муса е шокиран. Той повтаря в недоумение:
– Турция?
Светът му се преобръща. Сестра му, неговата опора, е решила да тръгне. А в погледа ѝ гори неизказаната болка – тя не иска да замине, но е принудена.
Емоциите на двамата изпълват въздуха. Камерата бавно приближава лицето на Муса, замръзнало в шок, а след това ни показва лицето на Хира, чийто очи са пълни със сълзи.
– Тръгваш си сега, така ли? – пита съсипан Муса – Наистина си тръгваш…
– Това е правилното решение – прошепва тя, но в думите ѝ има решителност.
Муса рязко се изправя, сякаш ток го е ударил.
– Не! Не, не и не! Няма да те пусна! Мислиш, че е толкова лесно да си тръгнеш? Не, няма да стане!
Хира също се изправя, среща погледа му и се опитва да го успокои.
– Повярвай ми, това не беше лесно. Не го прави още по-тежко. Помогни ми, Муса…
– Значи си решена – въздъхва той, усещайки, че няма как да повлияе на Хира да промени решението си.
– Да. Решена съм. Няма да се откажа – казва тя категорично.
Сълзите на Муса се стичат по лицето му, но Хира остава непоклатима. С жест му показва да седне.
– Седни.
Той се подчинява, а тя отново застава срещу него.
– Къде ще отидеш? – пита той с глас, който трепери.
– Във Франция – отговаря тя, едва сдържайки сълзите си. – Ще работя в дома на племенницата на мадам Корсини. Всичко е уговорено. Билетът вече е купен. Заминавам… още тази вечер.
– Толкова скоро? – Муса е в шок. – Можеше да изчакаш малко…
– Ако чакането помагаше, нямаше да тръгвам – отвръща тя, а в гласа ѝ се усеща болка.
Муса опитва да я върне, да я накара да се замисли:
– Добре, сестричке, ще заминеш… Но сърцето си няма ли да вземеш със себе си?
Очите на Хира блестят от сълзи, но тя бързо се овладява.
– Сърцето ми е като обидите ми – ще бъде винаги с мен. Няма смисъл от утешителни лъжи. Болката ще ме следва, докато съм жива. Затова трябва да се махна оттук. Не мога повече да остана.
Муса осъзнава, че няма връщане назад.
– Добре, разбирам те… Напълно си права. Тогава… ще дойда с теб. Няма да те оставя сама.
– Не! – реагира остро тя. – Не искам да рушиш живота си заради мен.
– Но аз го изградих благодарение на теб, сестричке. Ако теб те няма… и мен ме няма – отвръща Муса.
Хира го гледа с благодарност, а гласът ѝ трепери:
– Не! Ще останеш с Али. Това е единственото ми желание. Не го оставяй сам. Той има нужда от теб.
– Но така няма да стане… – възразява Муса.
– Ще стане! – настоява тя. – Ще говорим често. Ще ми казваш как е Али. Може би някой ден, когато всичко се нареди, ще дойдеш при мен. Но не сега. Аз ще замина, а мислите ми ще останат тук. Само ако ти си тук, ще се чувствам малко по-спокойна.
Муса не може да сдържи сълзите си. Кимва безсилно. Изправя се и разтваря обятия. Хира пристъпва към него и двамата се прегръщат в дълга, раздираща прегръдка.
– Не забравяй, че имаш брат тук – прошепва Муса, притискайки я силно.
Хира почти се задъхва от сълзите си. Бавно се отдръпва, но погледът ѝ не се откъсва от него.
– Само кажи дума и ще дойда при теб, където и да си – продължава той. – Благодарение на теб останах жив тук. Ако някога съм те наранил, прости ми, моя добра и красива сестричке…
– Недей да говориш така – отвръща Хира със сълзи в очите. – Те унищожиха света ми, Муса. Не знаеш какво е да гориш в този ад. Очерниха името ми, омърсиха ме с лъжи. Само ти… само ти ми повярва. Само ти застана до мен.
Муса усеща раната в душата ѝ.
– Но зет ми… той не би постъпил така. Той те обичаше. И все още те обича – прошепва той с надежда.
– Недей… – прекъсва го тя. – Няма смисъл да говорим за това.
В този миг Муса сякаш се сеща за нещо. Бърка в джоба си и вади пръстена, който му даде Гонжа.
– Това… Зет ми го свали. Гонжа ми го даде, когато го намери. Може би искаш да го вземеш със себе си?
Хира поглежда пръстена. В съзнанието ѝ се връща споменът за момента, когато го е дала на Орхун. В паметта ѝ проблясва онзи миг – топъл и болезнен едновременно.
Хира преглъща тежко, избърсва сълзите си и прошепва:
– Задръж го.
Дори не докосва пръстена. Муса навежда глава, преглъща горчивината си и мълчаливо кимва.
Действието се пренася в имението. Нева стои на верандата, вперила поглед в телефона си. В този миг вратата на имението се отваря и през нея влиза Муса.
– Хм – промърморва тя с лека усмивка. – Информаторът ми пристигна.
Нева тръгва към Муса и се изправя пред него. Лицето ѝ сияе от решителност.
– Муса, чаках те – казва тя.
Младият мъж я поглежда объркано.
– Мен? Но защо?
– Исках да попитам за Хира. Не мога да ѝ се обадя – тя не ме понася. Кажи ми… добре ли е? Харесва ли ѝ мястото, където живее?
Муса въздъхва тежко, а в погледа му се появява тъга.
– Добре е… но… – думите заседват в гърлото му. Той свежда очи, сякаш не желае да си спомня, не желае да довърши.
Нева пристъпва по-близо, гласът ѝ потреперва от напрежение.
– Но какво?
Муса вдига поглед и изрича тихо, но категорично:
– Сестра ми заминава. Ще живее във Франция.
Очите на Нева се разширяват от изненада.
– Как така? Франция? Ще остане там ли?
– Тя не може да стои повече тук – отвръща Муса. – Хира е много тъжна, много нещастна и наранена. Няма сили да прекара и минута повече. Тази вечер с последния полет. Каквото и да ѝ говорих, не можах да я спра. Тя заминава.
Муса влиза в къщата, а в този миг лицето на Нева се променя в доволна усмивка.
Нева без да губи време се прибира в стаята си и се обажда на Джихангир. По лицето ѝ пробягва хитра усмивка, а под носа си промърморва:
– Да видим накъде ще те отведат тези нови събития, батко…
Телефонът звъни. Нева чака търпеливо, а междувременно се разхожда из стаята, сякаш подготвя репликите си за сцена, в която само тя знае истинския сценарий.
В хотелската си стая Чихангир е потънал в работа на таблета си. Вижда името ѝ на екрана и вдига.
– Да, Нева?
Тя променя тона си мигновено – мек и дружелюбен, като че ли всичко е в ред.
– Батко, как си?
– Добре съм, а ти? Всичко наред ли е? – пита той, но в гласа му прозира напрежение.
Нева се подсмихва и с леко ироничен глас добавя:
– За мен ли питаш или за хората в имението?
– Нева… – предупреждава я Джихангир с твърд тон.
Тя вдига ръце сякаш е хваната в лъжа и бързо се поправя:
– Добре, добре! Шегувам се. – Но веднага въздиша, сякаш уморена от всичко. – Аз съм добре, както знаеш. Направих си пилатеса, сега си почивам в стаята.
– Добре си направила. А Али? Възстановява ли се поне малко? – пита той.
Мигновено маската на фалшива загриженост покрива лицето на Нева.
– И той е добре. Но… все още е много тъжен заради Хира. – Погледът ѝ се премрежва, но усмивката ѝ остава скрита, само за самата нея. – Но трябва да свикне, нали? Те никога няма да се видят отново.
– Недей да преувеличаваш – отвръща Джихангир. – Не мисля, че Орхун е толкова жесток, че да ги раздели.
– Орхун, може би… Но госпожа Афифе? – промълвява тя след кратко мълчание.
Нева се преструва, че води обикновен, безгрижен разговор, но думите ѝ са като отрова.
– Аз не казвам това заради тях, батко. Хира заминава за Франция.
Джихангир застива изненадан.
– Франция? Откъде изникна Франция?
Нева снижава гласа си, сякаш доверява голяма тайна:
– Току-що научих от Муса. Тръгва с последния самолет тази вечер. Какво да направи? – В гласа ѝ прозира престорено съжаление.
Джихангир започва да се напряга. Нева продължава да върти ножа:
– Изгонена от човека, когото обичаше. Не повярваха на думите ѝ. Какво ще прави, ако остане тук? – Устните ѝ се извиват в хитра усмивка, докато Джихангир вече изглежда раздразнен.
– Говориш така, сякаш всичко е станало от само себе си – подхвърля той.
– Батко, не отричам, че имам роля – отвръща тя спокойно. – Но и ти го виждаш. Връзката на Орхун и Хира не е била здрава. Иначе щяха ли да рухнат още при първата буря? – Очите ѝ блестят от задоволство. – Повярвай ми, много ми е мъчно. Но от друга страна, се радвам, че Хира видя истината.
Думите ѝ увисват във въздуха. Джихангир мълчи, замислен, сякаш всяка нейна дума оставя следа в съзнанието му.
– Ти там ли си? – прекъсва тишината Нева.
– Тук съм – отговаря той кратко.
Тя прибавя нов щрих в ролята си на „добрата сестра“:
– Ах, да не ти бях казвала… Сега и теб разстроих.
– Не, добре направи – въздъхва Джихангир с тъга. – Така или иначе трябва да затварям. Ще се чуем пак.
– Добре, до скоро. Чао, чао – изпява Нева с престорена нежност.
Джихангир затваря телефона, оставя таблета върху масата и става, видимо притеснен. В същото време Нева също прекъсва разговора, но усмивката ѝ се връща. Тя поглежда към огледалото, а от отражението ѝ струи самодоволство.
– Ах, братко… Очаквам следващия ти ход с любопитство и вълнение – промърморва тя.
Какво се случва с Кенан и Нуршах?
Историята на Кенан и Нуршах се разгръща като напрегнат танц – страст и ревност, нежност и ярост, вплетени в едно.
Докато Нуршах е потънала в работа, Кенан пристига в офиса ѝ с ревност и дребни заяждания, докато тя се опитва да запази спокойствие и да завърши делото си. Ревността му към Тарък прозира във всяка реплика: за него този „колега от университета“ е заплаха, дори ако между тях няма нищо.
Напрежението достига кулминация, когато двамата започват да се дърпат за вазата с цветя. Стъклото се пръска, водата залива важен документ и Нуршах се срива:
– Документът е съсипан!
В този момент Кенан, вместо да продължи с ирония, внезапно променя тона си – започва да ѝ помага, бърше, подрежда, а после дори сяда до, за да ѝ помогне с делото.
Между двамата се усеща странен баланс – искри на гняв и привличане в едно. Кенан я провокира, но и ѝ се възхищава. Нуршах усеща, че именно този мъж може едновременно да я изкара извън равновесие и да я накара да се усмихне.
Така връзката им върви по ръба – между заяждания и скрити чувства.
Какво се случва с Рашит и Афет?
Докато другите герои преживяват драми, Рашит и Афет ни поднасят комичната, но и горчивата страна на брака.
Рашит с облекчение плаща дълга си на страховития Наджи и излиза от офиса му като от ада – жив, но олекнал. В парка брои останалите пари и мечтае за „инвестиции“. Но щастието му е кратко – Афет се появява, натоварена с торби с покупки „на изплащане“.
Афет показва дрехи по-малки с два размера, убедена, че ще отслабне за две седмици, и дори ултракъса пола, която кара Рашит да избухне в ревност. Афет обаче умело обръща ситуацията – шепне, че ще я носи „само за вкъщи“, само за него. И вместо да се ядоса още повече, Рашит омеква.
Афет не пазарувала само за себе си, има подарък за Рашит.
Подаръкът, който получава? Чифт шарени чорапи.
Докато Афет се тъпче с дюнери и десерти за негова сметка, в главата му кънтят мисли: „По-евтино ще ми излезе да я заведа на терапия!“
Но и това не е всичко – Афет му напомня за обещана гривна. Рашит едва не се разплаква: след като се е измъкнал от лапите на Наджи, сега попада в още по-безмилостния капан на собствената си жена.
Тяхната история е като комедия на брачните капризи – Афет винаги иска повече, а Рашит, въпреки възмущението, все отстъпва. Връзката им е смесица от смях, отчаяние и ежедневни битки, които превръщат сцените им в най-забавния, но и най-близък до живота елемент от сериала.