winless
След като научава за тежката болест на Али, Афифе е готова на всичко, за да го спаси – дори да върне Хира в имението. Но Орхун е непреклонен – Хира никога повече няма да се върне в живота им, дори това да е единственият шанс за спасението на племенника му. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.116 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 8 октомври от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 116 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
След тежките събития в имението съдбата отново преплита пътищата на Орхун, Хира и малкия Али – но този път болката е по-дълбока, а решенията – по-трудни.
Разбирайки за тежкото заболяване на внука си, Афифе рухва, но взема съдбоносно решение – този път ще направи всичко, за да спаси детето, дори това да означава да се изправи срещу Орхун и собствената си гордост.
Решителна, тя заставя Халисе да се свърже с Хира и да ѝ каже истината за болестта на Аличо. Разтърсена от думите ѝ, Хира не може да сдържи сълзите си. Халисе я моли да се върне, убедена, че само тя може да помогне на детето. Но Хира не смее – в съзнанието ѝ още отекват последните думи на Орхун: „Не идвай повече в дома ми под претекст, че мислиш за Али!“
Разкъсвана между болката и гордостта, колкото и да ѝ е мъчно, Хира не може да се върне – нито в този дом, нито при този човек, който някога бе целият ѝ свят.
Междувременно Орхун, обсебен от гняв и гордост, е категоричен – Хира никога повече няма да прекрачи в живота им, дори това да е единственият шанс да спаси Аличо.
Хира влиза в стаята си, а след нея – тишината на голямата френска къща. Светлината от прозореца се плъзга по лицето ѝ, когато сяда на леглото. На нощното шкафче има малка дървена кутийка. Отваря я внимателно – тя е пълна с камъчета. Тези, които е събирала едно по едно от градината. Днес добавя още едно – гладко и светло. Събира ги, за да ги изпрати на Али някой ден.
– Може би… някой ден – прошепва тя.
После поставя кутийката обратно и взема снимката от шкафчето. Тя и Али – усмихнати, щастливи. Погледът ѝ се замъглява от копнеж по малкото момче, което толкова много обича.
В същото време, в имението на Демирханлъ, Халисе стои до Али. Момчето е мълчаливо и тъжно. Халисе му подава чаша с портокалов сок, опитвайки се да го окуражи.
– Хайде, скъпи. Ако Хира чуе, ще се натъжи. Не си хапнал нищо, поне малко от това изпий.
Али поклаща глава.
– Не искам! Искам да говоря с кака Хира.
Халисе въздиша.
– Моля те… – поглежда я Али с големите си тъжни очи.
Халисе оставя чашата и изважда телефона си, говорейки тихо, сякаш се страхува да не я чуят.
– Ще говорите само за малко, както миналия път. Никакви дълги разговори. Обещаваш ли? Ако ни хванат…
– Обещавам! – отвръща щастлив Али.
Халисе набира номера и включва високоговорителя.
– И аз искам да чуя гласа на момичето си – прошепва тя.
Хира, която все още държи снимката на Али, подскача, когато вижда името на Халисе на екрана.
– Аличо! – възкликва радостно и веднага приема обаждането.
– Аличо… – гласът ѝ трепери от нежност.
– Толкова ми липсваш, како Хира – казва все така тъжен Али.
– И ти ми липсваше, скъпи.
Двамата говорят с копнеж, а Халисе слуша, опитвайки да скрие сълзите си. После, с глас на майка, която се оплаква с любов, се обръща към Хира:
– Хира, Али не иска да яде, ниито пък портокаловия сок иска да си изпие.
– Али, миличък, трябва да ядеш – казва Хира с нежен укор. – И сока си изпий. Хайде, заради мен!
В този момент в стаята влиза Афифе. Гласът на Хира още звучи от телефона.
– Обещай ми, Али – продължава тя. – Ще хапнеш храната, която леля Халисе ти е приготвила, също така ще изпиеш и портокаловия. Обещай ми!
Али не вижда Афифе и тихо отговаря:
– Добре, ще изпия сока.
Халисе обаче я забелязва. Изправя се уплашено.
– Г-жо Афифе!
Афифе застава на прага, погледът ѝ е студен.
– Знаете ли… аз само… – започва Халисе, опитвайки се да се оправдае. – Така, за да може Али да хапне…
Афифе не казва нищо, само я поглежда строго и излиза ядосана. Погледът ѝ казва всичко: ще говорим по-късно.
– Момиче, трябва да затворим – прошепва Халисе на Хира, треперейки.
Хира е натъжена, но се опитва да звучи спокойна.
– Добре, Халисе. Али, скъпи, ще си поговорим друг път.
– Довиждане – казва Али тихо.
Обаждането прекъсва. Настава тишина. Те дори не позволяват на Али да чуе гласа ѝ.
Халисе отново му подава чашата.
– Хайде, миличък. Изпий си портокаловия сок. Хира ти каза, нали?
Али взема чашата и отпива.
Афифе седи напрегната в хола. Ръцете ѝ са свити в скута, погледът – прикован към вратата.
От стаята на Али излиза Халисе. Изглежда притеснена, бърза към кухнята, но спира, когато усеща строгия поглед на Афифе. Приближава се плахо, с наведена глава.
– Г-жо Афифе… детето не иска да хапне нищо – казва тихо, гласът ѝ трепери. – Сърцето ми се къса. Не слуша никого. Само нея.
Тя преглъща, колебае се, страхува се дори да произнесе името.
– Каквото каже тя – това прави. Казах си… може би ще му помогне да хапне поне малко. Затова се обадихме. Изпи портокаловия сок само защото ѝ обеща.
Погледът на Афифе застива, гласът ѝ звучи ясно, твърдо – без място за възражения.
– Както и да е – отсича тя.
В този момент вратата на имението се отваря. Отвън нахлува хладен въздух, а в хола влиза Орхун. Лицето му е сериозно, дори мрачно. Халисе веднага разбира, че нещо не е наред, и тръгва към кухнята. Афифе се изправя рязко и застава пред сина си.
– Сине! – обръща се тя, опитвайки се да прочете по лицето му истината. – Какво се е случило?
Орхун спира, вдига поглед към нея и поема дълбоко дъх. В очите му се смесват умора и решителност. Афифе замръзва, очаквайки да чуе думите му, които ще променят всичко.
Действието прескача.
Орхун стои в стаята на майка си. Казаното от него току-що са променили всичко. Афифе го гледа онемяла, без да може да повярва на чутото. В очите ѝ има страх и болка. Коленете ѝ омекват, а после просто се свлича на дивана.
Орхун стои изправен, загледан през прозореца. Лицето му е спокойно, но погледът – студен и решителен.
– Али не бива да разбира нищо – казва тихо, но с тежест, която не търпи възражения. – Всички в къщата ще бъдат предупредени, ще направим най-доброто за него.
Той се обръща, готов да излезе. Афифе, която досега се е опитвала да запази достойнството си, вдига ръка и хваща сина си за ръката, докато минава покрай нея. Пръстите ѝ се впиват в неговите, сякаш търси сила, сякаш се опитва да го спре – или просто да не остане сама.
Двамата стоят така. Без да се поглеждат, без думи.
Орхун леко докосва ръката ѝ, като опит за утеха, но не се обръща. Излиза от стаята с тежка крачка.
След като вратата се затваря, по лицето на Афифе бавно се стичат няколко сълзи. Тя поглежда снимката на Нихан върху нощното шкафче .
Става и пристъпва към нея. Пръстите ѝ треперят, когато взема рамката. Гласът ѝ се къса от болка, но думите ѝ звучи като обет:
– Заради своята сляпа гордост лиших дъщеря си от детето ѝ… Али израсна в лишения заради мен. Но този път… този път ще направя всичко за внука си.
Притиска снимката до гърдите си, сякаш иска да върне времето. Сълзите се стичат по лицето ѝ, а в очите ѝ проблясва решимост, каквато не е имала в тях отдавна.
В кухнята на имението въздухът е натежал от тревога. Халисе стои до масата, стискайки кърпичка в ръце. Очите ѝ са подпухнали от плач, гласът ѝ се къса от мъка.
– О, нещастното ми дете… – шепне тя и избухва в сълзи.
Новината за състоянието на Али вече се е разнесла из къщата. Гонжа стои до нея, отчаяна и безсилна. Лицето ѝ е пребледняло, а в очите ѝ блестят сълзи.
– Как ще се оправи това дете? – прошепва тя. – Откакто г-ца Хира замина, всичко става по-зле.
Муса, замислен и натъжен, навежда глава.
– Али е силно привързан към сестра ми – казва тихо, сякаш сам на себе си.
В този момент в кухнята влиза икономът Шевкет. Стъпките му отекват тежко, а лицето му е напрегнато. Чува думите им и погледът му веднага става остър.
– Какво е това? – отсича той. – Стига сте плакали! Вземете се в ръце! Името на тази жена няма да се споменава в това имение! Г-н Орхун даде строги нареждания!
Халисе вдига глава, очите ѝ проблясват от решителност. Гласът ѝ трепери, но звучи твърдо.
– Но тя е единствената, която може да помогне на Али! Може би е единственото му спасение!
Шевкет остава за миг безмълвен от нейната дързост, но бързо се съвзема.
– Казах, името ѝ няма да се споменава! Това е заповед!
Всички свеждат глави. В кухнята настъпва тежка тишина. Шевкет се обръща към Халисе с тон, в който има заплаха.
– Ти, ела с мен.
Халисе избърсва сълзите си и тръгва след него. В походката ѝ няма покорство – само болка и решимост.
Щом вратата се затваря след тях, Гонжа стиска юмруци.
– Безсърдечният ми вуйчо – прошепва ядно. – Сигурна съм, че вместо сърце има камък.
Муса и Гонжа остават насаме в кухнята. И двамата са сломени. Сълзите им капят в мълчание – като ехо от болката, която никой в това имение няма право да назове по име.
В същото време Неве е в стаята си и се обажда на брат си Джихангир.
– Излязоха резултатите от изследванията на Али – съобщава Нева. – Положението е много лошо, батко… Детето е тежко болно.
От другата страна на линията лицето на Джихангир пребледнява. В очите му се появява тревога, която не може да скрие. Става рязко, сякаш новината го удря в гърдите.
– Какво говориш, Нева? – изрича с притеснение.
– В имението е като на траур – отговаря тя. – Никой не говори, всички са потънали в мълчание. Откакто Хира си тръгна, Али се влошава с всеки изминал ден. А името ѝ е забранено – никой няма право дори да го спомене. – Прави кратка пауза, а после пита с надежда: – А ти? Има ли нещо ново? Някаква добра вест?
Джихангир поема дълбоко въздух, погледът му е съсредоточен, решителен.
– Разбрах къде живее тя във Франция – казва спокойно, но погледът му гори. – Имам вина за това, което се случи… и ще я изкупя. Ще намеря начин да ѝ помогна.
Неве замлъква. За миг не може да повярва на думите му.
– Как така? – прошепва изумено. – Ще отидеш във Франция?
Джихангир гледа в една точка, замислен и непоколебим. Светлината пада върху лицето му и подчертава твърдостта в погледа му. В този момент е ясно – вече е взел решение. Нищо няма да го спре.
Халисе влиза в кухнята бавно, с наведена глава. Тя се спира до масата, сякаш търси опора. Очите ѝ са зачервени, ръцете ѝ треперят. Опитва се да се овладее, да не заплаче отново.
След миг вади телефона от престилката си. Поглежда екрана, колебае се. Пръстът ѝ виси над бутона за повикване. Въздиша тежко. Знае, че трябва да се обади на Хира, но не знае как да започне.
В същото време, далеч оттам – във Франция, в малката си стая – Хира седи на дивана. В ръцете си държи чашка с чай, но не отпива. Погледът ѝ е загубен. Мислите ѝ са при Али. Телефонът на масата пред нея мълчи, но тя го гледа, сякаш очаква чудо.
– Сигурна съм, че г-жа Афифе е нахокала Халисе – говори си сама тя. – А може би се е ядосала на Али и му е повишила тон…
Тъкмо тогава телефонът иззвънява. Хира подскача, сърцето ѝ забива силно. Щом вижда името на Халисе, очите ѝ светват. Вдига веднага.
– Аличо! – възкликва с радост.
Но отсреща звучи тихия и тъжен глас на Халисе.
– Аз съм, момичето ми.
Хира застива. Радостта изчезва от лицето ѝ. Гласът на Халисе звучи празно, отчаяно.
– Халисе… добре ли си? Г-жа Афифе ли се ядоса?
– Не, не е това… – въздъхва Халисе. – Да беше само това за притеснение…
Хира се напряга. В гласа ѝ вече има тревога.
– Да не е казала нещо на Али?
Халисе стиска телефона, опитва се да спре сълзите. Гласът ѝ трепери.
– Не… не му е казала нищо… Хира…
Спира за миг, поема въздух, но думите не идват. Покрива устата си с ръка, за да не се разплаче. После, с усилие, произнася:
– Не знам как да ти го кажа…
Хира усеща как нещо ледено я сковава.
– Не ме плаши, Халисе. Какво се е случило?
Настъпва кратка пауза. От другата страна се чува само хлипане.
– Али… – произнася Халисе, а гласът ѝ се къса.
Хира се изправя рязко.
– Али? Какво има с Али? Да не му се е случило нещо?
Халисе вече не може да спре сълзите си.
– Халисе! Кажи ми какво е станало с Али! – пита Хира, а гласът ѝ трепери от страх.
В същия миг, в кухнята на имението, на прага застава Афифе. Стои неподвижно, мълчалива, с поглед, който прорязва въздуха. Вижда Халисе, която стои със сведен поглед и треперещи устни, докато говори по телефона.
Афифе не казва нищо – само наблюдава.
Действието се пренася в стаята на Али, където той спи, а до леглото му стои Орхун. Тишината е дълбока, нарушавана само от дишането на детето. Орхун го наблюдава замислено, лицето му е напрегнато, но в погледа му има топлина. Протяга ръка и внимателно погалва косата на Али, с онази нежност, която рядко си позволява да показва.
Бавно измъква малката ръчичка на детето изпод възглавницата, за да може да спи по-удобно. Но докато го прави, пръстите му докосват нещо твърдо – снимката на Хира, скрита под възглавницата.
Орхун замръзва. Вдига снимката и я поглежда. На нея Хира се усмихва – топло, чисто, така както само тя умее. За миг в погледа му проблясва болка. После поглежда към спящия Али.
– Липсва ти, нали? – прошепва. – Тя е единственото лекарство, което може да те излекува.
Гласът му се пречупва, но след кратка пауза в него се появява онази категорична твърдост.
– Ще направя всичко, за да оздравееш. Всичко! Но не и това. Тя никога повече няма да прекрачи прага на това имение!
Стиска снимката в юмрук. Хартията се мачка в дланта му, а в очите му пламва гняв. Гняв към съдбата, към себе си, към нея.
В кухнята, под студения поглед на Афифе, Халисе стои с телефона в ръка. Дланите ѝ треперят, очите ѝ са пълни със сълзи. От другата страна на линията се чува гласът на Хира, изпълнен с тревога.
– Халисе! Кажи нещо! – настоява тя, усещайки страха в гласа на жената.
Халисе поглежда Афифе с молещи очи, сякаш безмълвно казва: не ме карай да ѝ го кажа. Но погледът на Афифе е твърд, студен и безмилостен.
– Али е много болен, момичето ми… – прошепва Халисе, едва сдържайки сълзите си.
Отсреща Хира онемява. Очите ѝ се разширяват от ужас.
– Какво казваш? – успява само да прошепне.
– Не помня името на болестта… – казва Халисе, гласът ѝ се къса. – Но е страшна. Без лечение. Злото на всички злини. Ти си единственото му лекарство, Хира. Трябва да дойдеш. Каквото и да ти струва, трябва!
Халисе се обръща към Афифе – в очите ѝ има отчаяние, вина, страх. Сълзите ѝ се стичат безспирно, докато шепне думите, които може да променят всичко.
Афифе стои изправена, неподвижна, сигурна в решението си. Тя не се колебае.
От другата страна на линията Хира седи вцепенена. В ръката ѝ телефонът трепери, а гласът на Халисе отсреща звучи като ехо от далечен кошмар. Очите ѝ се пълнят със сълзи, сърцето ѝ се свива от страх.
– Каква е тази болест? – пита с треперещ глас Хира. – Какво му е на Али? Какво каза лекарят?
От кухнята на имението Халисе говори тихо, гласът ѝ е натежал от мъка.
– Казаха нещо, момичето ми… По тялото му се появяват подутини. Като спазми са. Или нещо като припадъци… Изведнъж… – въздъхва дълбоко. – Изведнъж го обхваща болка. Ужасно е. Стресът, умората… всичко това му вреди.
Хира стиска телефона силно, сякаш се опитва да задържи думите, които я пронизват.
– Как каза, че се нарича? – прошепва.
Халисе се опитва да си спомни, търси думата.
– Не помня точно… нещо като „наследствено“… завършваше на „едем“… странно име беше.
Хира затваря очи. Сълзите вече се стичат по лицето ѝ. Гласът ѝ едва се чува.
– Али там ли е? Мога ли да говоря с него?
Халисе поглежда към Афифе, която стои на крачка от нея с напрегнато изражение и очаква края на разговора.
– Не, не е при мен – казва Халисе тихо. – В кухнята съм. Още нищо не сме му казали. Той не знае.
– Разбирам… – прошепва Хира.
– Трябва да дойдеш, момичето ми! – настоява Халисе. – Той има нужда от теб. Когато беше тук, след като говори с теб, яде за първи път от дни!
Хира замълчава. В съзнанието ѝ изникват думите на Орхун.
„Не. Повече да не си дошла при мен с оправдание, че мислиш за Али! Той не се нуждае от теб!“
Споменът я прорязва като нож. Тя отваря очи – пълни с болка и безсилие.
– Бих направила всичко за Али – казва бавно, със задавен глас. – Но не мога да се върна в онази къща, Халисе… не мога.
Отсреща се чува тежко въздишане.
– Добре, момичето ми… ти знаеш най-добре – прошепва Халисе. – Просто исках да знаеш.
– Благодаря ти, че ми се обади – отвръща Хира. – Само да можех да направя нещо… – Гласът ѝ се къса. – Довиждане, Халисе.
Тя затваря телефона и се отпуска на дивана. Сълзите се стичат безспирно. Светлината от прозореца пада върху лицето ѝ, което е застинало между вина и болка.
В кухнята Халисе сваля телефона от ухото си. Очите ѝ са влажни.
– Каза, че не може да дойде… – прошепва.
Лицето на Афифе се напряга още повече. Веждите ѝ се свиват, мисълта ѝ работи трескаво.
Халисе се осмелява да заговори, тихо, почти виновно:
– Ако не ме разберете погрешно, госпожо Афифе… може би, ако господин Орхун ѝ се обади…
Погледът, който Афифе ѝ хвърля, е достатъчен, за да я накара да замълчи. Халисе преглъща думите си.
Афифе се обръща рязко и излиза от кухнята, стъпките ѝ кънтят по мраморния под. Халисе остава сама – тъжна, отчаяна и безсилна. Само мълчанието ѝ издава колко много я боли.
Али спи в леглото си, обгърнат от меката светлина, която се процежда през пердетата. До него, неподвижен и замислен, стои Орхун. В ръката му – смачкана снимка на Хира. Погледът му е втренчен в далечината, но мислите му са бурни и хаотични.
В съзнанието му се връщат спомени като парещи рани. Спомня си онзи миг, когато видя Джихангир да излиза от дома на Хира. После друг спомен – Хира, която напуска хотелската стая на Джихангир. Погледът ѝ – смутен, виновен.
Орхун стиска снимката в юмрука си още по-силно. Хартията се мачка под натиска му, гневът прелива в гърдите му. Но когато очите му отново се спират върху спящото дете, гневът му се превръща в безсилие.
Али лежи кротко, диша спокойно, а лицето му е чисто като на ангел. Орхун стои така няколко секунди, после бавно отпуска пръстите си. Поглежда снимката – смачкана, но цяла.
– Не е справедливо… – прошепва той тихо. – Не спрямо него.
Внимателно изглажда снимката, изравнява гънките с ръка, сякаш иска да изглади и онова, което е счупено в него. После я поставя нежно до възглавницата на Али.
Поглежда го още веднъж – дълго, мълчаливо. В очите му има и болка, и решителност, и безкрайна умора. После се изправя, поема дъх и излиза от стаята. Вратата се затваря бавно след него, а в стаята остава само детето – и снимката на жената, която продължава да живее в сърцето на всички, дори когато е далеч.
Хира седи сама в малката си стая във Франция. Слънчевата светлина се плъзга по лицето ѝ, но в очите ѝ няма нищо светло. От разговора с Халисе сърцето ѝ е натежало като камък. Взима телефона си, ръцете ѝ треперят, когато започва да търси името на болестта, която измъчва Али.
На екрана излиза непознат термин. Произнася го на глас, сякаш се страхува от самите думи.
– Наследствен ангиоедем…
Очите ѝ се разширяват. Докато чете за болестта, дъхът ѝ секва. Слага ръка пред устата си, за да не извика. Сълзите започват да се стичат без спиране. Телефонът се изплъзва от ръцете ѝ и пада върху леглото.
Хира се обръща към прозореца, коленичи и шепне през сълзи, сякаш говори направо на небето:
– Боже, моля Те, пази Али! Излекувай го, нека да се оправи! Той е толкова малък… толкова чист. Помогни на лекарите да намерят лек. Дай му дълъг живот, Господи…
Сълзите ѝ се стичат по бузите, падат по ръцете ѝ, но тя не спира. След миг взема снимката на Али, която стои на нощното шкафче. Прокарва пръсти по усмивката му.
– Толкова ми липсваш, Аличо… – прошепва тихо. – Да можех само да дойда при теб… Да бъда до теб…
Паметта ѝ връща онзи момент, който я боли най-много.
– Какво правиш тук? – гласът на Орхун ехти в съзнанието ѝ, студен и безмилостен. – Защо си дошла? Ще започнеш ли пак с лъжите си?– Не съм дошла за теб – отвръща му тя в спомена. – Нямам какво повече да ти казвам. Дойдох за Али.– Али не се нуждае от теб! – изригва той. – Махай се оттук!
Сцената избледнява, но думите му остават като ехо. Хира се връща в реалността, а ръцете ѝ стискат снимката на Али. Притиска я към гърдите си, сякаш така може да спре болката.
– Али… – прошепва през сълзи Хира.
Ще се върне ли Хира в имението заради Али? Какво ще направи Афифе, за да спаси единственото нещо останало от дъщеря ѝ? Ще преглътне ли гордостта си?
Какво се случва с Нуршах и Кенан?
В опит да помирят Кенан и Нуршах, Фатих и Джейлан подготвят романтична вечеря в офиса на Кенан – свещи, музика, затворени пердета. Планът им е прост: да ги съберат на едно място, без те да заподозрат. Двамата се надяват, че ще ги накарат да говорят и да изгладят напрежението помежду си.
Междувременно Нуршах и Кенан получават по отделно обаждания – тя от Джейлан, той от Фатих – с претекст, че има „спешен въпрос“. Подозирайки, че нещо не е наред, двамата се срещат на улицата и решават да отидат заедно до офиса. Там заварват подготвената романтична маса и веднага осъзнават, че са попаднали в поредната „сватосническа“ схема на Фатих и Джейлан.
Първоначалната им реакция е яд и недоумение, но ароматът на храната и умората надделяват. Кенан се шегува, че поне ще се нахрани, преди да „накаже“ Фатих. Нуршах, въпреки гнева си, сяда срещу него и двамата започват да вечерят. Между тях отново припламват искри – този път не само на гняв, но и на напрежението, зад което се крият дълбоки чувства.
Кенан я провокира с ревниви подмятания за колегата ѝ Тарък, с когото тя е трябвало да вечеря. Нуршах се ядосва и напуска офиса, обидена от думите му. Фатих и Джейлан, които тайно наблюдават от улицата, първо мислят, че планът е успял, но когато виждат Нуршах да излиза ядосана, разбират, че отново са се провалили.
След като Нуршах си тръгва, Кенан избухва срещу Фатих. Гневът му е бурен, но зад него прозира нещо друго – ревност. Фатих му го казва в прав текст:
– Ти си неин съпруг и я обичаш. Който обича, ревнува!
Кенан категорично отрича, но думите остават да кънтят в съзнанието му.
Когато остава сам, той се пита дали наистина е ревнив. Излиза от офиса, опитвайки се да избяга не от Фатих, а от собствените си чувства.
В същото време в кантората Нуршах работи, опитвайки се да забрави неприятната сцена. Джейлан ѝ поднася чай и се опитва да се извини, но Нуршах е все още студена. Когато Тарък влиза, за да ѝ благодари за спечеленото дело, между тях се усеща напрежение. Той настоява двамата да отидат на вечеря, за да отпразнуват победата, и въпреки че Нуршах е видимо смутена, не успява да му откаже.
След като Тарък излиза, Джейлан споделя, че мъжът ѝ се струва неприятен и натрапчив. Нуршах се ядосва, защото думите ѝ ѝ напомнят за Кенан, който също не харесва Тарък. С твърд тон тя отсича, че не иска повече да чува нищо лошо за него.
Епизодът завършва с Кенан, който върви сам по улицата. Думите на Фатих за любовта и ревността отекват в ума му. Той върви бързо, сякаш иска да избяга от собствените си мисли, но погледът му издава, че е разбрал истината – колкото и да отрича, Кенан обича Нуршах.