winless
Орхун е непреклонен – не иска никога повече да види Хира. В опит да спаси внука си, Афифе взема нещата в свои ръце – купува самолетен билет и сама се обажда на Хира, с надеждата да я върне у дома. Но Хира отказва… знае, че Орхун не я иска близо до семейството си. Но на следващия ден – съдбата обръща всичко. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.117 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 9 октомври от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 117 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Сблъсъкът между гордостта и болката продължава!
Афифе се изправя срещу Орхун и го моли да преосмисли решението си, но той е непреклонен: никога повече не иска да види Хира.
В опит да спаси внука си, Афифе взема нещата в свои ръце – купува самолетен билет и сама се обажда на Хира, с надеждата да я върне у дома. Но Хира отказва… знае, че Орхун не я иска близо до семейството си.
Но на следващия ден – съдбата обръща всичко.
Когато вратата на имението Демирханлъ се отваря, на прага стои Хира. Миналото се завръща там, откъдето никога не е трябвало да си тръгва.
В същото време, в дома на Кенан и Нуршах, напрежението расте.
Ревността помрачава брака им, когато Кенан разбира, че Тарък се опитва да се приближи до жена му.
Слънчевата светлина се процежда през прозореца и рисува линии по масивното бюро от махагон. Орхун седи, строг и сдържан, докато говори по телефона. Гласът му е категоричен, почти заповеднически.
– Добре. Направи списък и уговори срещите възможно най-скоро. Ще се запозная с кандидатите и ще реша.
Орхун затваря телефона с премерен жест и въздъхва, сякаш уморен от чуждата некомпетентност. В този момент се чува леко почукване на вратата.
– Влез! – гласът му отеква из кабинета.
Вратата се открехва и в нея се появява Афифе. Лицето ѝ е напрегнато, погледът – тревожен. Орхун веднага забелязва това и присвива очи.
– Случило ли се е нещо? – пита той, усещайки бурята, която предстои.
Афифе пристъпва бавно, както винаги горда с изправен гръб, но в очите ѝ се чете безпокойство.
– Мисля за Али – казва тя тихо, но твърдо. – Няма и следа от предишния му дух. Енергията му е изчезнала, не става от леглото по цял ден… Не знам как ще се оправи.
При тези думи в душата на Орхун се смесват чувства на вина и тъга.
– Лечението му едва започна – отвръща той. – С времето ще се подобри.
– Как ще стане това? – настоява Афифе. – Той трябва и на училище да ходи, да има занимания!
– Няма да ходи на училище! – категоричен е Орхун.
Афифе го поглежда с изненада.
– Как така?
– Ще учи вкъщи, ще му наема учител – един от най-добрите. Тъкмо говорех за това преди да дойдеш.
Но майчиното сърце на Афифе не намира покой.
– Не вярвам това да му помогне. И двамата знаем какво наистина би било добро за Али.
Чувайки това Орхун я поглежда остро, почти като хищник, ранен от истина, която не иска да чуе.
– Да не се заблуждаваме, сине – продължава твърдо Афифе. – Колкото по-скоро…
– Никога! – прекъсва я Орхун и се изправя рязко, столът се отмята назад. Очите му горят от гняв. – Такова нещо няма да се случи!
След миг, като че ли осъзнал емоцията си, гласът му омеква.
– Ще се обадя на Нуршах. Добре ще му подейства да я види.
Афифе пребледнява от притеснение.
– Нуршах няма да разбира за болестта му! – категорична е тя.
Орхун я гледа неразбиращо.
– Защо?
– Знаеш колко преживя, затова напусна имението. Сърцето ѝ е крехко, не би понесла нова болка. Не мога да ѝ го причиня.
– Искаш да скрием от нея болестта на племенника ѝ?
– Да. Не би помогнало на никого, ако знае.
Орхун мълчи, после кимва.
– Както желаеш.
Афифе поема дъх.
– Но има само едно име, което Али постоянно изрича…
Преди да довърши, Орхун удря силно по бюрото. Звукът се разнася като гръм в тишината.
– Ще свикне! Трябва да свикне! – очите му блестят от гняв и болка. – Нали ти беше тази, която каза, че името ѝ няма да се споменава в това имение? Понякога наистина ме изненадваш, майко.
– Тогава не знаехме колко е тежко състоянието му! – прошепва Афифе, сдържайки сълзите си. – Това е сериозна болест, не можем да я подценяваме. Само тя може да му помогне повече от всички лекарства на света…
Орхун слуша мълчаливо, лицето му е като от стомана.
– Очевидно не можем ние да бъдем лекарството му – добавя Афифе. – Нека повикаме човека, който може да бъде. Заради Али.
– Как можеш да го казваш след всичко, което се случи? – избухва Орхун. – Никога! Повече няма да споменаваш това!
Очите на Афифе се пълнят с разочарование. Орхун стои непоколебим, думите му са твърди като камък.
– Ще осигуря всичко, от което се нуждае… Най-добрите лекари. Али ще се оправи! – казва той решително, обръщайки се към прозореца.
Светлината пада върху строгия му профил. Погледът му е забит в далечината. Афифе стои още миг в мълчание, после бавно се обръща и напуска стаята.
Камерата остава върху Орхун – силен, но сам, обгърнат от мълчанието на голямата си къща.
Само далечният вик на чайка нарушава тишината.
Сцената се пренася в стаята на Али, където слънчевите лъчи се прокрадват през полуспуснатите завеси и рисуват топли линии по бледото лице на Али. Той лежи неподвижен, изгубен в тишина и мълчание. След малко очите му се отварят бавно – уморени, без искра. Погледът му се рее из стаята, сякаш търси нещо, което отдавна го няма.
До възглавницата му лежи снимка – леко смачкана. Али протяга ръка и я взима внимателно, като че държи нещо живо. Погледът му се спира върху лицето на Хира.
Очите му се насълзяват, устните му потреперват. Всяка черта на снимката му напомня за нея – за смеха ѝ, за начина, по който го гледаше.
– Толкова нещастен съм без теб… – прошепва той със задавен глас. – Моля те, върни се у дома.
Думите му прозвучават като молитва.
На прага стои Афифе и го наблюдава с безкрайна болка в очите. Вижда колко дълбоко страда, колко безутешно чака Хира да се върне. Сърцето ѝ се свива, защото знае – каквото и да каже на Орхун, не може да го убеди. Той е твърд като камък, а Али става все по-слаб и крехък.
Афифе прехапва устни, за да не заплаче, и бавно се отдръпва от вратата. Тихо, като сянка, напуска, оставяйки след себе си мълчанието на безсилието.
Али остава сам. Гледа снимката дълго, сякаш очаква тя да оживее. Пръстите му нежно минават по лицето на Хира.
– Ела си… – прошепва още веднъж, а по бузите му се търкалят няколко сълзи.
Камерата се отдръпва бавно. На екрана остава само момчето и снимката…
Действието прескача във вечерта. Али седи на ръба на леглото си, с бледо лице и уморен поглед. В ръцете си държи чаша топло мляко, която Халисе му е донесла с надеждата да го подсили малко.
Той отпива една-две глътки и оставя чашата. После, с глас, който едва се чува, прошепва:
– Толкова можах да изпия.
Халисе се приближава, навежда се към него и поглежда в чашата. Млякото почти не е докоснато. В очите ѝ се чете тревога.
– Но ти нищо не си пил, миличък. Опитай поне да го изпиеш до половината, става ли?
Али поклаща глава. Гласът му звучи тъжно:
– Не искам.
Халисе въздъхва тихо. Болката в гласа му я пронизва. Тя оставя ръката си върху рамото му – топъл, майчин жест, в който се крие безсилие.
– Може ли поне малко да се насилиш, скъпи? – моли тя с мек тон.
Али отново поклаща глава. Очите му се пълнят с копнеж, с нещо, което не може да се изрече. После тихо казва:
– Искам да поговоря с кака Хира.
Халисе се сепва. Вече са говорили с нея преди малко, по настояване на момчето. Опитва се да му напомни нежно:
– Но току-що говорихте, Али.
– Обади ѝ се пак – настоява той. – Да поговорим още веднъж… Моля те!
Халисе замълчава за миг. Вижда как очите му я гледат с онзи безкраен копнеж, който къса сърцето ѝ. Как би могла да му откаже? Усмихва се нежно, с онзи крехък израз на човек, който се опитва да скрие сълзите си.
– Добре, съкровище – казва тихо. – Както пожелаеш.
Действието се пренася във Франция. В стаята на Хира е тихо. Слабата светлина от лампата пада върху лицето ѝ, а очите ѝ блуждаят в празното – мислите ѝ са далеч, при Али. Всяко нейно вдишване е пропито с тъга, с онази дълбока болка, която само раздялата оставя след себе си. Изведнъж телефонът ѝ звъни. Екранът показва име, което кара сърцето ѝ да трепне – Халисе.
Без да се замисли, Хира грабва телефона. Очите ѝ веднага се пълнят със сълзи, но тя поема дълбоко дъх и слага усмивка на лицето си – не иска Али да чуе болката ѝ.
– Али, миличък! Как си, скъпо дете? – гласът ѝ звучи топло.
На екрана лицето на Али се озарява. Очите му, допреди помътнели от тъга, сега светят.
– Добре съм, како Хира… но щях да съм по-добре, ако ти беше тук.
Хира прехапва устни, за да не издаде болката, която я прерязва отвътре. Усмивката ѝ леко трепва.
– Събрах ти камъчета – казва тя с усилие да звучи весело. – Толкова красиви са! Ще ти ги изпратя възможно най-скоро.
– А защо не ги донесеш ти? – пита Али с надежда в гласа, онази чиста детска надежда, която може да разтопи и най-студеното сърце.
Хира замлъква. Очите ѝ се навлажняват…, тя не може да отговори.
– Няма ли никога да се върнеш? – пита направо Али.
Думите му я разтърсват като удар. Сълзите напират, но тя отново се опитва да избяга от истината.
– Камъчетата са точно каквито ти харесваш – казва с фалшива бодрост. – Ще ги оцветиш, нали?
Халисе, която стои до леглото, се намесва с усмивка, опитвайки се да разсее напрежението.
– Но първо трябва да си изпие млякото, нали, Хира?
Хира се засмива леко, с онзи топъл смях, който винаги кара Али да се чувства сигурен.
– О, още ли не го е изпил? Ще го направи сега, просто се бави малко… Нали, Аличо?
– Добре, како Хира – казва момчето послушно. – Ще го изпия. Ще направя всичко, което поискаш.
Али взема чашата от нощното шкафче и отпива. В този момент вратата се отваря тихо. Влиза Афифе. Очите ѝ се насочват към внука ѝ и за миг тя застива. Чува думите на Али, вижда как само една дума казана от Хира е достатъчна, за да го накара да се подчини. Вижда силата, която Хира все още има над него… и в гърдите ѝ се надига смес от тъга и разбиране.
Али забелязва баба си и трепва. В погледа му има вина, страх, несигурност.
– Лека нощ, како Хира – казва тихо.
– Лека нощ, скъпи – отвръща тя, но този път гласът ѝ се къса от плач. След миг сваля телефона от ухото си, а сълзите ѝ най-сетне се стичат свободно.
В имението Али оставя телефона до себе си и вперва поглед в Афифе. Тя пристъпва към леглото, нежно, почти като ангел.
– Хайде, както обеща – изпий си млякото, мили мой.
Али я гледа изненадано, с онзи детски страх, че ще му се скарат.
– Не си ли ядосана?
Афифе се усмихва леко, с топлина в погледа.
– Не, не съм ядосана.
Халисе стои отстрани, с очи, пълни с благодарност. Афифе я поглежда, кимва едва забележимо. Али допива млякото си – не заради настояването на възрастните, а защото така иска Хира.
Камерата се отдръпва бавно. В едната част на екрана – Али, заспиващ с празен поглед, а над него бди Афифе. В другата – Хира, сама в стаята си във Франция, стои до прозореца със снимка в ръце. Сълзите ѝ блестят на лунната светлина.
Две сърца, разделени от разстояние, но свързани от една и съща болка.
Сцената се пренася в работилницата на Якуп, която е осветена само от една лампа, която хвърля златисто сияние върху масата, покрита с инструменти. Орхун седи мълчаливо на дървения стол срещу майстора.
Якуп го наблюдава, мълчалив, но с разбиране. След миг се навежда напред и казва с топъл, бащински глас:
– Дано Бог помогне на момчето да се оправи скоро, Демирханлъ. Не се предавай, сине, трябва да си силен, за да бъдеш неговата сила. Не му показвай тази тъга, Аличо не бива да те вижда такъв.
Орхун притиска чашата между дланите си. Пръстите му леко потреперват. В очите му проблясва болка, която се опитва да скрие.
– Докторът каза, че няма лечение… – казва с дрезгав глас. –Али не бива да се разстройва, не бива да се изморява, да не се разболява. Аз… аз ще направя всичко, което е нужно. Ще му осигуря всичко, от което се нуждае. Каквото и да струва.
Якуп въздъхва тежко.
– Животът е едно голямо изпитание, Демирханлъ – казва бавно. – И най-тежкият му урок идва чрез хората, които обичаме. Сега ти си в ново изпитание. За човек като теб най-лесно е да уредиш всичко с пари, с власт. Но има неща, които не се купуват. Болки, които не се лекуват с пари. Там е истинският изпит. Да видим какво ще направиш, когато душата ти стане бойното поле.
Той се изправя бавно, с тихи стъпки, и добавя:
– Чаят трябва да е готов. Ще ти сипя.
Докато Якуп се отдалечава към стария чайник, Орхун се унася в мисли. Отново чува гласа на майка си.
„Мисля за Али. Няма я онази негова енергия. Не става от леглото цял ден… Не знам как ще се оправи.“
„И двамата знаем кое е наистина добро за Али. Да не се заблуждаваме, Орхун – колкото по-скоро…“
„Такова нещо няма да се случи!“ – гневният глас на Орхун изпълва сцената.
„Името, което Али изрича….“
„Нали ти беше този, който каза, че от нея няма да остане и следа в това имение?“
„Тогава не знаехме колко е сериозна болестта му. Не можем да се осланяме само на лекарствата. За съжаление… тя е единствената, която може да му помогне по-добре от всичко друго. Очевидно ние не можем да бъдем лекарство за Али. Нека повикаме човека, който може да бъде. Заради Али!“
(Споменът избледнява. Камерата отново се връща в работилницата.)
Орхун е замислен. В гърдите му се сблъскват гняв, вина и отчаяние. В следващия миг друг спомен го връхлита като мълния – този път от онзи ден, когато държеше в ръце пръстена и бележката.
„Пръстен, бележка… Какво очакваше да си помисля, кажи ми! Какво значи всичко това?“
„Нямам представа…“ – отеква гласът на Хира, тих, виновен.
Споменът изчезва. Орхун присвива очи, напрежението го обзема отново.
– Нещата, които тежат на душата… винаги са по-тежки, отколкото изглеждат, майсторе – прошепва той с горчивина.
Якуп се приближава с чайник в ръка, без да каже нищо. Погледът му е мъдър и разбиращ. Налива чая в чашата пред Орхун и тихо казва:
– Заповядай.
Орхун поема чашата. Парата се издига между тях като мъгла – символ на нещо неизречено, нещо, което стои между миналото и настоящето.
Камерата се отдръпва бавно.
Действието отново се връща при Хира, която седи на ръба на леглото. Ръцете ѝ лежат отпуснати в скута, а погледът ѝ е вперен в пода. В съзнанието ѝ непрестанно отекват думите на Али – „Няма ли никога да се върнеш?“
Те се врязват в душата ѝ като рана, която не зараства.
Телефонът ѝ иззвънява внезапно, нарушавайки гробната тишина. Хира се сепва и веднага посяга към него. На екрана пише „Халисе“. Сърцето ѝ подскача – убедена е, че Али отново иска да я чуе. Усмивка, макар и тъжна, пробягва по лицето ѝ, докато отговаря:
– Аличо?
Но отсреща не звучи детският глас, който копнее да чуе. Вместо това, хладен, спокоен, дълбок женски глас изрича:
– Аз съм, Афифе Демирханлъ.
Хира замръзва. Пръстите ѝ се стягат около телефона. Не очаква този глас – този спокоен, но пронизващ тон, който винаги я е карал да се чувства виновна и нежелана.
– Знам, че си разбрала за Али. Затова ти се обаждам.
Хира преглъща. Очаква укор, хладни думи, може би дори заплаха.
– Аз само… исках да го чуя, г-жо Афифе … – започва Хира, но не успява да довърши.
– Резервирах ти билет за първия полет утре сутрин – прекъсва я Афифе без колебание.
Думите ѝ падат като гръм в стаята. Хира онемява. Диша тежко, очите ѝ се разширяват от изненада. Мълчи дълго – толкова, че отсреща се чува само равномерното дишане на Афифе.
– Чу ли какво казах? – пита хладно жената отсреща.
Хира усеща как сърцето ѝ бие лудо. Въпросът, който я измъчва от първия миг, излиза неусетно от устата ѝ:
– Синът ви… знае ли, че ми се обаждате?
Сега настъпва тишина от другата страна. Тишина, по-красноречива от всяка дума. Афифе не отговаря. И тогава Хира разбира – Орхун не знае.
– Съжалявам… – прошепва тя, гласът ѝ трепери. – Не мога да дойда.
За първи път от години в гласа на Афифе се прокрадва нещо човешко – едва доловима болка, скрита зад ледена сдържаност.
– Добре – казва кратко.
И затваря.
Телефонът в ръцете на Хира угасва. Тя остава да стои неподвижна, със сълзи, които най-накрая се стичат по лицето ѝ. Отказът ѝ я разкъсва отвътре. Знае, че Али я чака… и въпреки това не може да прекрачи онзи праг от миналото.
В имението Афифе стои в полумрака на стаята си. Халисе я гледа с тревога, с надежда в очите.
– Ще дойде ли? – пита тихо, почти шепнешком.
Афифе не отговаря. Вдига поглед, в който няма нито гняв, нито надежда – само умора. Подaва телефона в ръцете на Халисе.
– Можеш да си вървиш.
Халисе се покланя леко и напуска стаята, оставяйки Афифе сама.
В мълчанието на нощта тя се приближава до снимката на Нихан – любимата ѝ дъщеря, чиято усмивка е застинала завинаги. Пръстите ѝ се спират върху рамката, гласът ѝ едва се чува:
– Не мога да върна времето, дъще… но дано Бог ми прости, ако сгреших отново.
Камерата се отдръпва бавно. Във Франция Хира все още седи с телефона в ръце, а в Турция Афифе стои пред снимката на миналото. Две жени, разделени от хиляди километри, но свързани от едно дете и една вина.
Нощта е дълбока и тиха. Лунната светлина се процежда през прозрачните завеси и пада върху лицето на Хира, която седи свита на леглото. Коленете ѝ са притиснати към гърдите, ръцете я обгръщат, сякаш се опитва да се предпази от студ, който идва не отвън, а отвътре – от сърцето ѝ. Очите ѝ са зачервени от плач. Безсънието отново е нейн спътник.
На нощното шкафче стои снимка – усмихнатото лице на Али. Хира протяга ръка, взема снимката и нежно я докосва. Пръстите ѝ се задържат по лицето му, а сълзите се стичат една след друга.
В съзнанието ѝ отекват думите на Халисе, като шепот от миналото:
„Трябва да дойдеш, дъще! Той има нужда от теб. След като говори с теб, най-после хапна нещо.“
Гласът на жената звучи като зов, като мълчаливо обвинение, което я пронизва. След това идва друг глас – по-твърд, по-хладен, но пълен с надежда.
„Резервирах ти билет за първия полет утре сутрин.“
Гласът на Афифе.
Този път не обвинява, не изисква. Просто кани. „Ела.“
Хира си спомня как отговори тогава – „Синът ви знае ли, че ми се обаждате?“ – и как настъпи мълчание. Тежко, красноречиво мълчание.
А след това, като остър нож, в съзнанието ѝ нахлуват думите на Орхун. Думите, които още я карат да трепне от болка:
„Не смей! Никога повече не идвай при мен, прикривайки се зад името на Али! Той не се нуждае от теб!“
Сърцето ѝ се свива. Хира затваря очи. Опитва се да диша, но гърдите ѝ се повдигат тежко, сякаш въздухът не ѝ достига. Когато ги отваря отново, погледът ѝ пада върху снимката на Али.
– Ще направя всичко, за да се оправиш, Али… – прошепва през сълзи. – Но не мога… не мога да се върна.
Гласът ѝ се къса, думите се губят в риданията. Стиснала снимката в ръце, тя я притиска силно към гърдите си, сякаш това може да я доближи до него.
Луната осветява лицето ѝ – бледо, мокро от сълзи, изпълнено с болка и вина. В тишината се чува само нейният задавен плач.
Камерата бавно се отдръпва. Отвън Париж спи, светлините на града блестят зад прозореца, а Хира остава сама със снимката на едно дете, което я чака.
Само майчиното сърце знае колко тежи невъзможното „не мога“.
Нощта бавно се отдръпва от града. Първите лъчи на утрото се плъзгат по минаретата, по моста над Босфора, по тихите улици, които се пробуждат за новия ден. Гларуси летят ниско над водата, а Истанбул диша с ритъма на живота – шумен, красив и огромен.
В стаята си Али седи на бюрото си, пред себе си е поставил малко камъче и рисува върху него с четка. До него, почти като пазител, стои прегъната снимка на Хира, озарено от онази топла усмивка, която той никога не забравя.
Вратата се отваря тихо. Влиза Орхун. Тежките му стъпки прекъсват спокойствието в стаята.
– Добро утро – казва той с глас, който се опитва да звучи небрежно.
– Добро утро – отвръща Али, но без да откъсва поглед от рисунката си. Гласът му е отдалечен, равен, без енергия.
Орхун се приближава, наблюдава детето, което внимателно оцветява камъчето.
– Времето е хубаво – казва тихо. – Какво ще кажеш да се разходим в градината?
Али не вдига глава. Цветният молив продължава да се движи по камъка.
– Не искам. Сега рисувам.
Погледът на Орхун пада върху снимката на Хира, поставена точно пред детето. Очите му потъмняват. В гърдите му се надига гняв, но той поема дълбоко дъх и се опитва да го преглътне. Мълчи за миг, после казва спокойно:
– Новият ти учител ще дойде днес.
Али вдига глава, изненадан.
– Какъв учител?
– Отсега нататък ще учиш у дома – отвръща Орхун, като се старае да звучи уверено.
– Но защо? Защо не мога да ходя на училище?
Орхун се навежда към него, опитва се да изглежда спокоен, въпреки че думите му тежат.
– Не искам да се изморяваш, синко. И си малко назад с уроците този срок. Така ще можеш по-лесно да наваксаш.
Али навежда глава. Пръстите му се свиват около молива.
– Не искам нов учител – казва тихо, но с инат. – Не искам да излизам в градината. Не искам нищо.
Той се изправя, хвърля молива и се хвърля на леглото си. Завива се през глава, сякаш иска да се скрие от света.
Орхун остава неподвижен. Погледът му е насочен към завивката. Знае много добре от какво страда Али – знае кой му липсва толкова много. Но в душата на Орхун се борят две сили: гордостта на мъж, който не може да прости, и болката на баща, който не знае как да помогне.
Орхун стои дълго мълчалив. После, без да каже нищо повече, се обръща към прозореца. Светлината осветява лицето му – лице, в което се четат безсъние, вина и решимост.
Камерата се приближава към снимката на Хира. Вятърът леко я разклаща. Усмивката ѝ сякаш оживява за миг – като спомен, който не може да бъде изтрит.
Камерата ни пренася пред портата на имението. Слънцето се прокрадва между клоните на вековните дървета, а лекият вятър раздвижва листата. Въздухът ухае на жасмин и утринна свежест. Камерата бавно се спуска надолу – виждаме чифт женски крака, които спират пред масивната порта на имението. Обути в елегантни обувки, стъпките се колебаят – нито пристъпват напред, нито се връщат назад. Една дълбока въздишка нарушава тишината. Вратата на величествената къща стои пред нея като спомен, който не може да бъде забравен.
Камерата се връща вътре в къщата. Орхун излиза от стаята на Али. Лицето му е напрегнато, замислено. В коридора го очаква Шевкет.
– Имате ли нужда от нещо, господине? – пита той с уважителен тон, навеждайки леко глава.
– Не. – отговаря Орхун кратко и сухо.
В този момент се чува почукване. Ритмично, но колебливо.
Орхун повдига поглед към вратата.
– Учителят на Али е дошъл – казва спокойно, без да подозира колко съдбовни ще се окажат тези думи.
Шевкет тръгва към входа, а Орхун го следва с бавни, уверени стъпки. Камерата се движи заедно с тях по дългия коридор, докато стигат входната врата.
Шевкет хваща дръжката и я отваря. В следващия миг вятърът нахлува в антрето, а слънчев лъч прорязва въздуха.
На прага стои ТЯ.
ХИРА.
Времето сякаш спира.
Погледът ѝ среща този на Орхун – и в този миг в очите му се изписва изненада, толкова силна, че за миг той не може да помръдне. Веждите му се свиват, гърдите му се стягат.
А после, както бурята идва след тишината, изненадата се превръща в гняв. Погледът му пламва, челюстта му се стяга.
Шевкет стои между тях, объркан, усеща напрежението като нажежен въздух. Погледът му се мести от единия към другия, без да знае дали да говори или да се отдръпне.
Хира стои на прага – бледа, притеснена, с очи, в които се смесват страх и решимост. Вятърът леко повдига косите ѝ, а дрехите ѝ потрепват от утринния полъх.
Орхун не казва нищо. Но в мълчанието му има повече от хиляда думи – гняв, предателство, болка, и може би… нещо, което не иска да признае дори на себе си.
Камерата се приближава бавно до лицето му – погледът му е леден, но зад този лед нещо се разклаща.
А от прага – с поглед, в който се усеща страх и решимост – Хира пристъпва една крачка напред. Въздухът сякаш застива, тишината натежава между нея и Орхун.
Миналото се завръща в имението на Демирханлъ, откъдето никога не е трябвало да си тръгва.
Какво се случва с Кенан и Нуршах?
В офиса си Кенан се опитва да се съсредоточи върху делото пред него, но мислите му непрестанно се връщат към Нуршах. Когато я вижда да пристига с колегата си Тарък, усмихната, свободна и безгрижна – нещо в него пламва. Ревността. Онази тиха, разрушителна отрова, която не познава граници.
Тарък я изпраща до офиса, шегува се с нея, а тя се смее с искреност, която Кенан отдавна не е виждал. И това го побърква.
Когато тя влиза вътре, Кенан вече не е човекът, когото познаваме – лицето му е напрегнато, гласът му – студен, очите му пълни с обвинение.
– Какво мислиш, че правиш? – думите му пронизват въздуха.
Нуршах не разбира какво се случва. Опитва се да обясни, че просто се е прибрала от работа, но Кенан не слуша. Той я обвинява, че излага името му, че руши репутацията им, че рискува настойничеството над Нефес.
Колкото повече тя се защитава, толкова повече той я наранява.
Сцената се превръща в сблъсък на двама души, които се обичат, но не умеят да се разберат.
Кенан не може да приеме вниманието на друг мъж към жена си. Нуршах не може да приеме, че любовта му е превърната в контрол.
Същата нощ тя получава съобщения от Тарък – невинни, пълни с добронамерен хумор, но в ушите на Кенан те звучат като предателство. В гнева си той губи разсъдък.
На следващата сутрин, когато куриер носи букет цветя за Нуршах – поздравление от Тарък за спечеленото дело – бурята избухва отново.
Кенан не издържа. Гневът му стига до крайност – разкъсва картичката, хвърля цветята на пода и ги стъпква.
– Всички ще си знаят мястото! – крещи Кенан.
А Нуршах остава безмълвна. Пред нея, върху пода, са разкъсани цветята, които символизираха внимание… и разбито доверие.
Камерата се спира на очите ѝ – в тях вече няма гняв, само болка.
Какво прави Рашит?
Докато в домовете на другите бушуват емоции, в къщата на Рашит цари пълна тишина.
С чаша чай до себе си и дебела книга за борсата в ръце, той се чувства като велик финансист, готов да покори света на акциите и инвестициите.
– Ако не се науча, кой ще се научи? Аз, Рашит, ще направя пари от парите! – повтаря си той с гордост.
Той пресмята, смята, пише си бележки, очите му светят, когато вижда колко бързо могат да се множат цифрите на хартия. В ума си вече не е дребен търговец, а богаташ с дворец и лимузина.
Афет влиза и го вижда забил поглед в книгата.
– Рашит, това… книга ли е? – пита с иронична усмивка.
Той се надува, сякаш е професор:
– Разбира се! Правя изследване! Финансово!
Афет се смее – не вярва на очите си. Но после лицето ѝ посърва. Поглежда празната си китка – без гривната, която той ѝ е обещал.
– Не знам колко си „финансово“ напреднал, но знам, че все още си ми длъжен. Виж, ръката ми е празна – казва с тъга и сарказъм.
Рашит се прави, че не чува. След като тя излиза, той се изправя и самодоволно прошепва:
– Като направя пари от борсата, ще забравиш за гривни! Ще живеем в палат!
Продължава да чете, но не забелязва малките букви в книгата, които предупреждават: „Ливъриджът крие риск от загуба на целия капитал.“
– Риск? Пфу! Аз, Рашит, никога не стъпвам на хлъзгаво! – засмива се самодоволно и продължава да си мечтае за богатство.