winless
Нана получава анонимно съобщение, в което се казва, че Яман не е убил Азиз. Тя не иска да изложи Яман и Юсуф на опасност, затова решава да напусне имението. Яман е против, затова Нана е принудена да избяга, а Идрис само чака това.. Вижте какво ще се случи в епизод 630 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 10 октомври 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 630 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана взема важно решение и напуска имението, за да защити Яман и Юсуф. Животът им е в опасност, а тя вярва, че единствено нейното заминаване може да ги спаси.
Яман реагира неочаквано, отказва да я пусне, обвинявайки я, че е страхливка.
Нана получава мистериозно съобщение от непознат номер. Някой твърди, че разполага със запис, който може да промени всичко, доказателство, че истинският убиец на Азиз не е Яман.
Докато Нана се опитва да разбере кой стои зад това, в сянката дебне друг враг. Халит продължава да дърпа конците, решен да се избави от Идрис веднъж завинаги.
Под прикритието на нощта, Нана тихо се измъква от имението, а на сутринта се обажда на Идрис и му предлага да се срещнат.
Малко по-късно тя среща изгубено момче и му предлага помощ.
Дали Нана не е попаднала в поредния капан на Идрис, човекът, който е готов на всичко, за да я унищожи?
Нана е в стаята на Юсуф.
– Лека нощ, скъпи – прошепва Нана, навеждайки се над момчето. Гласът ѝ трепери, сякаш в него се крият неизказани думи.
– Лека нощ, Нана. – Юсуф я гледа с широко отворени очи. – Нана, какво има? Нещо се е случило? Пак ли чичо ми те ядоса?
Нана се усмихва, но очите ѝ блестят от задържани сълзи. „Скъпи мой,как да ти кажа, че си тръгвам? Как да направя това? Толкова много те обичам.“, мисли си Нана, а на глас отговаря: – Не нищо не се е случило! Всичко е наред!
– Нана, радвам се, че си с нас – отвръща Юсуф.
Нана гали косата му нежно, опитвайки се да скрие болката, която се надига в гърдите ѝ. – Хайде, време е за сън. Лека нощ.
– А няма ли приказка тази вечер? – пита Юсуф с усмивка.
– Ах, съвсем забравих. Ще ти разкажа една история от родния ми край, птиченце.
Момчето се настанява удобно, а лампата хвърля топла, златиста светлина по лицата им.
– Имало едно време – започва Нана тихо, – в далечна земя живяло малко птиче, което приличало досущ на теб. В друга страна, още по-далеч, живеела друга птица – чужда на всички, сама и без приятели. Един ден двете птици се срещнали на една и съща клонка. От този момент те станали неразделни. Летели заедно под небето, споделяли всяко зрънце, всяка глътка вода, всяка сълза и всеки смях. И се обичали повече от всичко.
Нана забелязва, че Юсуф е заспал и замълчава. Погледът ѝ се спуска към ръцете ѝ, които леко треперят.
„Дори когато птицата обича другата с цялото си сърце… понякога трябва да отлети.“ – мисли си Нана. „Прости ми, Юсуф. Всичко правя, за да те защитя, скъпи мой.“
Страхът на Нана за живота на Юсуф и Яман нараства с всяка изминала минута. Тя знае, че докато е в имението, ги излага на опасност. Неспособна да определи кой е мистериозният враг, който някога е разделил Азиз и Яман, тя взема драматично решение – трябва да си тръгне.
В същото това време Яман е в кабинета си и побеснял говори по телефона. Лицето му е напрегнато, очите му хвърлят искри.
– Какво имаш предвид, че още няма следа? – изригва Яман. – Намери веднага кой от враговете ми е посегнал на семейството ми! Това е всичко, което трябва да направиш!
В този момент Яман вижда Нана, която влиза в стаята.
–Ако нямаш нещо спешно – вън! – заповядва Яман.
Нана стои срещу него – бледа, но решителна.
– Ще го направя. Този път със сигурност. Ще изляза от тази стая… и от живота ви – заявява Нана.
Яман я поглежда рязко.
– Какво говориш? Не бъди смешна!
– Взех решение. – Гласът ѝ е тих, но твърд. – Имаш това, което искаше. Повече няма да ме видиш.
– Къде ще отидеш? Намери си по-добра работа ли? – Яман присвива очи. – Напускаш след всичките обещания, които даде на Юсуф, така ли? Ще ти платя двойно!
Нана поклаща глава.
– Не бих изоставила Юсуф, дори да ми дадат целия свят. Не става дума за пари. Просто… трябва да си тръгна.
Нана тръгва да напусне стаята, но Яман затваря врата и не я пуска да излезе.
– Уплаши се, нали? От оръжията, от хората, които те преследваха. Не можеш да понесеш да живееш в такава опасност. Добре, ще получиш останалата си заплата.
– Не тръгвам от страх – заявява Нана, а в гласа ѝ прозвучава болка. – Тръгвам, за да не се случи нещо на Юсуф. Благодаря за всичко. Създадох ти проблеми… Извинявай. Утре ще се сбогувам с него.
– Не трябваше изобщо да му обещаваш – отвръща рязко Яман. – Ако смяташе да се предадеш толкова лесно, не трябваше да му казваш, че никога няма да го оставиш. Това място не е за страхливци.
– Не съм страхливка. – Очите ѝ се пълнят със сълзи. – Но да, страх ме е… за Юсуф. Не за себе си. Този човек искаше да ме убие, защото мисли, че съм важна за теб. А ако опитат отново? По-добре е да си тръгна. Юсуф ще бъде тъжен, но ще му звъня всеки ден… докато свикне с отсъствието ми. – Нана си поема дъх. – Дай ми благословията си, Яман.
Настъпва дълга, тежка тишина.
Яман я поглежда, очите му потъмняват.
– Няма да си тръгнеш! Няма да позволя! Ако се страхуваш за Юсуф – страхувай се, че ще бъде нещастен без теб. За останалото ще се погрижа аз. Ако искаш да го защитиш, остани. Ако си тръгнеш, ще го съсипеш.
Яман се обръща с гръб, за да скрие собствените си чувства.
– Тази тема е приключена. Не можеш да си тръгнеш. Защото си важна… За Юсуф.
И докато гласът му звучи твърдо, в очите му проблясва нещо, което той сам не иска да признае, страхът да я загуби.
В тишината на просторната стая, Нана седи сама на ръба на леглото. Меката светлина от лампата хвърля блед ореол върху лицето ѝ, на което се чете безсъние, объркване и болка. Тя стиска ръцете си в скута, сякаш се опитва да спре мислите, които я връхлитат една след друга.
– Мислех, че Яман ще бъде щастлив, когато чуе, че си тръгвам – прошепва почти без глас. – А той пак се ядоса… Но нали винаги е така. Винаги избухва, без значение защо, но защо все още ме изненадва това?
Телефонът ѝ леко вибрира върху възглавницата. Нана подскача. На екрана се появява съобщение от непознат номер.
„Убиецът на Азиз не е в тази къща. Ако искаш да узнаеш истината, изчакай следващия ми контакт. Имам запис, който ще ти покаже кой наистина уби брат ти.“
Дъхът ѝ секва. Пръстите ѝ застиват над телефона.
– Какво… какво означава това? – прошепва с треперещ глас. – Кой го е написал? Възможно ли е? Дали… дали Яман наистина не е убил Азиз?
Сърцето ѝ блъска лудо, сякаш иска да избяга от гърдите ѝ. С треперещи ръце тя набира номера от съобщението. Слуша… мълчание. Няма отговор. Само тишината в слушалката и далечният шум на вятъра отвън.
– Защо се криеш? Кой си ти?!… Няма значение… Ако това е истина, ако наистина има запис… Господи… може би най-накрая ще разбера кой уби брат ми.
Действието се пренася в добре обзаведена стая, мъж с ледено изражение на лицето стои неподвижно пред екрана на лаптопа. Бледата светлина от монитора озарява лицето му, подчертавайки суровите му черти. На екрана върви смразяващо видео – Идрис стреля в Азиз. Едно движение, един куршум… и всичко се променя.
– Ще видим какво ще направи, Яман – прошепва мъжът с почти задоволство в гласа си. – Когато Нана научи истината… когато разбере, че именно Идрис е убил брат ѝ…
Тишината в стаята се нарушава от тихо почукване. Вратата се отваря и в стаята влиза млад мъж с напрегнато лице и покорно изражение.
– Брат Халит, повика ли ме? – пита той с уважение.
Халит не откъсва поглед от екрана. Само протяга ръка, взема телефона си и го подава на подчинения.
– Отърви се от това – казва спокойно, но в гласа му звучи неоспорима заповед. – Съобщението беше доставено. Посяхме семето на съмнението. Сега Нана ще направи всичко, за да открие истината. Не забравяй, че именно тази истина я доведе обратно в дома на Яман.
Очите на подчинения проблясват от възхищение.
– Невероятен си, братко – отвръща той. – Идрис е свършен. Планът ти проработи перфектно.
Халит се усмихва.
– Той похарчи цяло състояние, за да скрие, че е убил собствения си брат – казва с презрение. – А сега всичко ще излезе наяве.
– Благодарение на информацията от Кемал знаем, че Нана ще наследи целия имот – добавя човекът му. – Идрис няма да получи нищо. А ти… ще вземеш парите в замяна на мълчание?
Халит се навежда леко напред. В очите му проблясва нещо, което не е алчност, а по-скоро дълго таена омраза.
– Не става дума само за пари – произнася тихо. – Отдавна следя Идрис. Не мога повече да гледам как такова чудовище ходи по света на свобода. Време е да плати. Време е истината да го унищожи отвътре.
Сцената завършва с близък план на лицето му – неподвижно, хладно, безмилостно. В стаята остава само бледото сияние от екрана и усещането, че бурята тепърва започва.
Действието преминава на следващия ден. Неслихан влиза в стаята на Нана и спира на прага, оглежда се, стаята е празна. От Нана няма и следа. Вещите ѝ са изчезнали, а на масата има само един лист хартия – писмо, адресирано до Юсуф.
В същото това време Нана седи сама на дървената пейка в парка и втренчва поглед в празното пространство пред себе си.
– Само така ще спра Идрис, шепне тя на себе си. – Щом получа записа, всичко ще приключи. Войната ще свърши. Истината ще излезе наяве и убиецът на брат ми ще бъде разкрит. Това е единственият начин да защитя Юсуф… и Яман.
Тя поема дълбоко дъх и вади телефона си. Пръстите ѝ леко треперят, когато набира номера. След секунди от слушалката се разнася гласът, който така добре познава, студен, остър, изпълнен с презрение.
– В последния момент се отказах – казва Идрис с безразличие. – Исках да кажа на Къръмлъ коя си, но не знам защо, смилих се над теб.
– Не се прави на благороден – отвръща тя рязко. – Ако бях проговорила, и двамата отдавна щяхме да сме мъртви.
– Признавам, изненада ме. Ако бях подготвен, щях да ви унищожа с едно движение. Радвай се на живота, докато още можеш – отвръща сурово Идрис.
Нана стисва телефона, очите ѝ проблясват от гняв.
– Замълчи и ме слушай! – избухва тя. – Искаш да ме убиеш, защото провалих плана ти. Искаш да убиеш Яман, защото все още вярваш, че е убиецът. Но всичко се промени, Идрис! Чуваш ли? Всичко!
От другата страна се чува нетърпеливо изсумтяване.
– И какво толкова се е променило? – пита той с насмешка.
Нана поема въздух, а гласът ѝ става спокоен, но твърд.
– Да се срещнем. Лице в лице. Знаеш къде да ме намериш.
– Мислиш ли, че съм идиот? – изсмива се той. – Ако се появиш, няма да излезеш жива оттам.
– Не съм толкова глупава – отвръща Нана хладно. – Няма да ида там. Ще се срещнем в парка, близо до полицейския участък. След половин час. Ако имаш смелост, ела.
Идрис затваря телефона с ледена усмивка. В очите му проблясва опасен блясък, докато се обръща към своя човек, Кяазим.
– Чу ли я? – казва през зъби. – Кани ме под носа на полицията. Мисли си, че там няма да посмея да направя нищо. Ха! Още не ме познаваш, г-це Нана…
Камерата се задържа върху лицето му – сенките по него изглеждат като маска на самия дявол.
Действието се пренася в имението, където Неслихан съобщава на Яман, че Нана не е в стаята си, а и вещите ѝ липсват. Неслихан стои пред Яман с напрегнато изражение.
– Какво ще правим, г-н Яман? – прошепва тя, едва удържайки тревогата в гласа си. – Ако Юсуф разбере, ще се разстрои ужасно.
Яман я поглежда сериозно, с онзи спокоен, но хладен поглед, който не оставя място за възражения.
– Нищо няма да му казваш – отвръща тихо, но категорично.
В същия миг се появява Юсуф – сънен, с рошава коса и широко отворени очи. – Нана? – пита той.
– Добро утро, юначе – усмихва се Яман, опитвайки се да звучи безгрижно.
– Добро утро, чичо – отвръща момчето с усмивка.
Неслихан пристъпва към него с нежност, сякаш иска да отклони вниманието му.
– Юсуф, хайде да си измиеш лицето. Закуската е готова. Ще закусим заедно, става ли?
– Но исках да събудя Нана – казва момчето и поглежда към стаята на Нана.
Яман коленичи пред него и слага ръка на рамото му.
– Днес Неслихан ще закусва с теб – обяснява спокойно. – Нана има малко работа, може да закъснее. Хайде, слизай долу, нека храната не изстива.
Юсуф неохотно се съгласява и тръгва по стълбите. Погледът на Яман го следва – сериозен и замислен..
Междувременно в парк, Нана върви бавно по алеята, когато чува плач.
На няколко метра от нея, на пейка, седи малко момче. Сълзите блестят по бузите му, а ръцете му треперят. Нана веднага се приближава, навежда се до него и пита с нежен глас:
– Хей, защо плачеш, мъниче? Какво се е случило?
– Играх си… после се изгубих – хлипа детето. – Току-що се преместихме тук и… обърках къщите. Мама сигурно много се притеснява. Ще ми се скара…
Нана се усмихва меко и избърсва сълзите от лицето му.
– Недей да плачеш, нищо страшно не е станало. Ще ти помогна! Домът ти близо ли е?
– Да… живеем съвсем наблизо, до парка – казва момчето.
– Чудесно. Ще го намерим заедно – казва тя и се изправя. – Натам ли е?
– Мисля, че да.
– Добре тогава, вървим – усмихва се Нана и тръгват бавно напред.
Камерата ги следва отзад – две фигури, които се отдалечават сред дърветата, ръка в ръка. Вятърът леко полюшва клоните, светлината трепти по лицето на Нана, а в очите ѝ се чете нещо повече от обикновено състрадание.
Дали това наистина е съвпадение? Или е… поредният капан, заложен от Идрис?
Айше не може да скрие ревността си, когато вижда Ферит със собственичката на хотела Налан. В гласа ѝ прозвучава горчивина, макар че самата тя не го осъзнава, докато пита Ферит, защо не ѝ е казал къде отива. Ферит бързо я връща на земята.
– Айше, овладей се – казва той тихо, но твърдо. Гласът му звучи като предупреждение, което не търпи възражения. – Забравяш защо сме тук. Това е мисия. Тайна мисия. А твоите емоции и поведение могат да унищожат всичко.
– Моето поведение? – отговаря Айше с предизвикателна усмивка. – А твоето какво е?
– Аз съм твоят шеф, а ти си моята секретарка – казва той с хладен тон. – Кой служител пита шефа си защо не го е информирал? Почти всичко можеше да провалиш. Слава Богу, че успях да оправя ситуацията. Събери се малко. Помисли за работата си. Къде е умът ти, Айше?
Тя пристъпва напред.
– Май забравяш, че сме екип. Работим заедно. А ти правиш свои „ходове“, без да ми кажеш нито дума. И освен това… имаш ли смелостта да ме критикуваш, че не си върша работата добре?
Ферит се усмихва леко, почти подигравателно.
– Скъпа, не драматизирай. Какво трябваше да направя? Не можех да пропусна тази възможност. Жената беше впечатлена, нямаше как да те поканя и теб, нали? Само виж я… как очите ѝ блестят. Не можа да устои на чара ми.
– Да, виждам я – казва Айше, стискайки устни. – Изглежда така, сякаш за първи път вижда мъж в живота си.
Ферит се засмива тихо.
– Може би просто не е виждала някой като мен.
– Ако сме партньори в тази мисия – отвръща тя, – трябва да ме уведомяваш за всяка стъпка. Дори когато става дума за вечеря, насаме с нея.
Той вдига ръка, сякаш иска да спре надвисналата буря.
– Почакай малко. Цялата ти ярост… да не е заради случая с бонбоните, а? Сигурна ли си, че това, за което спорим, е само работа?
– Какво намекваш? За какво друго би могло да става дума? Надявам се, че не искаш да кажеш, че съм ревнива. Все пак, едва ли бих ревнувала мъжа, когото напуснах преди седем години.
Ферит я поглежда с лека усмивка.
– Бивш… бивш съпруг.
Айше преглъща, после с твърд глас казва:
– Искам само да ти напомня, че имаш задължения и отговорност към партньора си. Екип, мисия, доверие… това са думи, които явно не присъстват в твоя речник.
Ферит се усмихва леко, почти примирено.
– Много добре, продължавай така. Но все пак ще ти бъда благодарен, ако не пренасяш чувствата си в работата. За доброто на всички. Особено – на Инджи…
– Какви чувства? – прошепва тя, но в гласа ѝ трепти неувереност.
Той замълчава за миг. После тихо добавя:
– Извини ме…
Камерата се отдръпва, показвайки двамата – стоящи лице в лице, а между тях – напрежение, което може да взриви целия свят. В погледа на Айше има болка, в погледа на Ферит, нещо, което прилича на съжаление…