winless
Афифе прави неочакван ход като застава зад Хира. Решението ѝ шокира Орхун, а Перихан и Нева остават без думи. Но дали наистина Афифе е приела Хира, или просто се опитва да поправи стари грешки? Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.118 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 10 октомври от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 118 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Миналото се завръща, по-болезнено от всякога.
Хира отново прекрачва прага на имението, където всеки ъгъл пази спомени и рани. В очите ѝ има решимост, но и тъга, защото знае, че прави всичко само заради Али.
Орхун не може да скрие гнева си. Всяка среща с Хира е битка между любовта му към нея и гордостта си, между желанието да я прегърне и нуждата да я нарани. Но когато я вижда отново сред градината, до дръвчето, символ на любовта им, нещо в него се разклаща.
Афифе прави ход, който изненадва всички, тя застава зад Хира. Но дали наистина е приела Хира, или просто се опитва да поправи стари грешки?
В същото време Перихан и Нева плетат интриги в сенките, решени да превърнат завръщането на Хира в скандал…, но Афифе ги оставя без думи.
И докато малкият Али отново намира усмивката си в прегръдката на любимата си Хира, Орхун заповядва да бъде унищожено дръвчето, символ на тяхната любов…
А Хира остава сама, с едно сухо листо в ръката и разбито сърце.
В същото Нуршах е разкъсана между гнева си към Кенан и усещането, че той може би е прав. Кенан не може да превъзмогне ревността си към Нуршах.
А Тарък, упорит и настойчив, очевидно не смята да се откаже лесно от желанието да има Нуршах..
Слънчевите лъчи се промъкват през високите прозорци на имението и озаряват мраморния под. Във въздуха витае напрежение, почти осезаемо като аромат на буря преди дъжд.
Орхун стои на прага, погледът му е прикован в Хира. В очите му се чете изненада, примесена с нещо по-дълбоко, чувства, тревога, които той отчаяно се опитва да прикрие зад хладната си осанка. Хира, стои гордо изправена и спокойна, не трепва. Следи всяко негово движение, сякаш се опитва да прочете мислите му, но не казва нито дума.
Орхун пристъпва към нея,бавно, премерено, но в гласа му се усеща напрежение, когато пита:
– Какво правиш тук?
Хира запазва мълчание. Тишината между тях е гъста, тежка, почти болезнена. И точно тогава се чува гласът на Афифе.
– Аз я повиках!
По широкото стълбище, обвита в меката светлина, се спуска Афифе. Движи се с достойнство и увереност. Орхун се обръща към нея, напрежението му прелива в открита ярост.
– Казах ти „НЕ“! – думите му излитат рязко, като изстрели. – Как можа да вземеш такова решение сама?
Афифе не отговаря. Вместо това се приближава до Хира, поглежда я с едва доловимо одобрение и казва спокойно, с тон, който не търпи възражение:
– Али е в стаята си, можеш да отидеш при него!
Хира кимва едва забележимо. Без да се обръща, Хира тръгва по дългия коридор, обувките ѝ отекват в мрамора.
Когато тя влиза в стаята на Али, майка и син остават сами в простора на залата. Погледите им се срещат, два буреносни облака, готови да се сблъскат. Никой не отстъпва. Камерата обикаля около тях, заснемайки мълчаливия сблъсък на воля, гордост и гняв.
Действието се пренася в стаята на Али, където детето лежи тъжно и замислено в леглото си, с малко камъче в ръка
Вратата се отваря тихо. Хира пристъпва вътре, внимателно, без да нарушава спокойствието на момчето. Гърбът на Али е обърнат към нея, но сякаш нещо в атмосферата го кара да застине. В съзнанието му веднага проблясва мисълта, отново ли вуйчо му ще започне с темата за учителя…
– Не искам учител. Не искам нищо! – промърморва Али с раздразнение, без дори да се обърне.
Настъпва секунда тишина. После чува така познатия му глас:
– Изглежда някой днес е решил да си почива повече, отколкото трябва.
Али е шокиран. Очите му се разширяват, а дъхът му секва. Познава този глас. Сърцето му подскача, преди още разумът да успее да го настигне. Завърта се рязко и когато я вижда, не може да повярва.
– Како Хира! – извиква той, с глас, в който се усеща радост и облекчение.
Следва миг, в който всичко спира. После и двамата се втурват един към друг. Али тича, сякаш светът отново има смисъл. Хира разтваря ръце и го взема в прегръдката си.
Тя го притиска силно към себе си, а в очите ѝ проблясват сълзи, от щастие, от облекчение, от всичко преживяно.
Али се смее през сълзи:
– Мислех, че няма да те видя повече!
Хира се усмихва, милва го по косата и прошепва:
– Аз никога не си тръгвам завинаги, Аличо.
Сцената се връща в салона на имението, където се чуват гласовете на Орхун и Афифе.
Орхун стои срещу майка си, погледът му гори от гняв, ярост и може би болка.
– Нали ти беше тази, която я изгони от тази къща? – гласът му е дрезгав, но ясен.
Афифе не отстъпва нито крачка. Поглежда го право в очите, с достойнство, което не се пречупва дори под тежестта на обвиненията.
– Не сме в положение да поставяме личния си гняв и чувствата си над всичко останало – казва тя твърдо. – Ако искаме най-доброто за Али, ще трябва да преглътнем някои неща.
Пауза. Мълчание, което говори повече от всяка дума. Орхун я гледа, напрежението между тях е почти осезаемо.
– Не мога да повярвам, че точно ти ми казваш това – отвръща той с болка. – Не беше ли ти тази, която не потисна гордостта си и ни раздели с баща ни? А Али? Не беше ли ти тази, която го отне от майка му? Не беше ли ти тази, която постави собствената си гордост над щастието на Нихан?
Всяка негова дума се забива в сърцето на Афифе като стрела. Лицето ѝ за миг омеква, но тя не се пречупва. Изправена, силна, въпреки че болката прозира в очите ѝ.
– Да! – прошепва тя с достойнство. – Грешките, срещу които сега се бунтуваш, са моите грешки.
Думите ѝ спират Орхун. За миг той просто я гледа, сякаш вижда майка си за първи път, не като непреклонната жена, която винаги решава вместо всички, а като човек, който носи своите рани.
– Ако можех – продължава Афифе, а гласът ѝ трепери леко, – бих върнала времето назад. Бих променила всичко, ноо не мога. Твърде е късно… – По лицето ѝ проблясва сълза, която тя бързо избърсва. – Сега мога само да направя, това което е правилно. Поне веднъж! За внука си! За Али! Помагам му да се изправи, и с това плащам част от дълга си към дъщеря си… към Нихан. – Гласът ѝ се пречупва. – Надявам се, синко, че няма да бъдеш толкова безмилостен, че да отнемеш това право от майка си.
Орхун преглъща, а след това рязко се обръща и тръгва към кабинета си.
– Той е Демирханлъ! – извиква след него Афифе. – Внук на Демирханлъ!
След секунда се чува тежкият трясък на вратата. Звукът се удря в стените и отеква в душата ѝ. Афифе поема дълбоко въздух, сякаш ѝ липсва кислород. Болката се отпечатва на лицето ѝ.
Афифе тръгва бавно по коридора и спира пред вратата на Али. Притиска длан към нея, заслушва се.
Отвътре долита смехът на момчето.
– Како Хира, толкова много ми липсваше! Няма да си тръгвеш отново, нали? Ще ми направиш ли пак палачинки?
Хира отговаря с глас, пълен с нежност:
– Разбира се, ще ти направя.
Афифе затваря очи. По лицето ѝ преминава сянка на облекчение. Поема дълбоко дъх – сякаш за първи път от много време. В този миг камерата се отдръпва бавно назад, оставяйки я сама пред вратата.
Действието се пренася в кабинета на Орхун. Той крачи напред-назад като лъв, затворен в клетка, а дъхът му излиза на пресекулки, сякаш всяка мисъл го задушава.
В съзнанието му, като внезапен проблясък, се връща онзи миг.
Вратата се отваря, и на прага стои Хира. Погледът ѝ, едновременно нежен и уверен, се забива в него, а сърцето му се свива. После друга картина – Хира, напуска стаята на Джихангир, с лице, което крие повече, отколкото казва. Образът ѝ изчезва в спомена, но усещането остава болка, която е пареща и непоносимо за него.
Орхун спира насред стаята. Очите му се присвиват, а гневът му се смесва с безсилие. Вдишва дълбоко, сякаш иска да изтръгне спомена от себе си.
Тогава тихо почукване разкъсва тишината. Вратата се открехва и вътре влиза Шевкет.
– Какво? – изръмжава Орхун, без да крие раздразнението си.
– Извинявайте, господине… – започва Шевкет колебливо. – Не исках да ви притеснявам, но… учителката на Али е пристигна.
Думите му увисват във въздуха.
Орхун не казва нищо.
Шевкет излиза, затваряйки вратата внимателно.
В стаята отново настъпва тишина. Орхун остава сам, неподвижен, с поглед, който се губи някъде в далечината. В този миг камерата се приближава към лицето му – всяка черта говори за вътрешна битка, която той води в момента. Гневът все още е там, но под него, като тънка нишка, пулсира нещо друго – болка, която той не може да си позволи да покаже.
Той поема дълбоко дъх, сякаш се готви за среща, която ще преобърне всичко.
Връщаме се в стаята на Али. Али щастлив подава камъче на Хира, което собственоръчно е изрисувал.
– Толкова е красиво – отвръща Хира, с онази нежност, която кара сърцето да трепне.
– Това сме аз и ти – усмихва се Али, лицето му грее. – Мислех, че няма да се върнеш, но се молих много. Нарисувах ни, докато се молех… И ето, молитвата ми се сбъдна.
Хира усеща как очите ѝ се навлажняват. Прегръща го нежно, почти предпазливо, сякаш иска да запази този миг завинаги.
– И моята молитва се сбъдна, Аличо – прошепва тя и го целува по косата.
После се изправя и се усмихва загадъчно.
– Но и аз имам изненада за теб.
Али веднага се надига, любопитството му пламва.
– Какво ми донесе, како Хира?
Тя се навежда, взима чантата си и изважда от нея малка подаръчна торбичка.
– Виж какво ти нося – казва и я подава.
Али наднича вътре, очите му се разширяват от възторг. Вътре има малки, гладки камъчета, събрани от далечна Франция.
– Уау… супер камъчета! – възкликва той, докато Хира ги изсипва на леглото и ги подрежда като съкровища.
– Я виж сега – казва тя с игрив тон. – Това, което държиш, го намерих на плажа. Тъмносивото, в градината на семейство Корсни. А това голямото – попадна ми, докато се разхождах из селската градина.
Али гледа с широко отворени очи, възхитен.
– Толкова са красиви!
Хира се усмихва, а в стаята се разлива топлината на техния смях. Но внезапно вратата се отваря рязко. Звукът кара Хира да подскочи. Тя се обръща, и погледът ѝ се среща с този на Орхун. За кратък миг времето спира. В очите му, сдържан гняв, в нейните, смесица от изненада и болка.
Орхун обаче я пренебрегва, без да каже дума, и с жест приканва жената зад себе си да влезе.
– Ето – казва с твърд глас. – Това е племенникът ми Али, за когото ви споменах. Али, това е г-ца Зейнеп – твоята учителка.
Учителката влиза с приветлива усмивка и се навежда към момчето.
– Здравей, Али.
Али навежда глава, недоволен.
– Но кака Хира тъкмо пристигна… Не искам уроци. Искам да си играя с нея!
Орхун го пронизва с онзи поглед, който не търпи възражение. Хира усеща напрежението и бързо се намесва, опитвайки се да успокои ситуацията.
– Нали помниш, Али, че всичко си има време? Сега е време за урок. После ще играем, обещавам ти. Отсега нататък винаги ще съм с теб.
Думите ѝ карат Орхун да я погледне отново, рязко, почти инстинктивно. Но той не казва нищо, само се обръща към Али с предупреждение:
– Али!
Хира разбира тона му и бърза да смекчи обстановката.
– Имаме ли сделка, Али? Ще се позанимаваш с учителката сега, а после ще си играем заедно.
Момчето въздъхва, но кимва в знак на съгласие, защото Хира го иска, а той никога не може да ѝ откаже. Протяга ръка към учителката.
– Приятно ми е, госпожице.
– И на мен ми е приятно, Али – отвръща тя с усмивка.
Хира се навежда и го погалва по косата.
– Ето го моето умно момче! Докато ти учиш, аз ще ти направя палачинки. После ще ги хапнем заедно.
Очите на Али светват.
– Наистина ли?
– Наистина.
Орхун се обръща и излиза от стаята. Хира го проследява с поглед, после се обръща към учителката с усмивка.
– Приятен урок, г-це Зейнеп.
– Благодаря – отвръща тя. – Хайде, Али…
Хира излиза, затваряйки вратата тихо след себе си.
Във коридора на имението Орхун стои изправен, напрегнат, с поглед, който гори от гняв. Всяка секунда очакване сякаш увеличава напрежението, което витае между стените.
Вратата се открехва и Хира излиза от стаята на Али. Движи се спокойно, с достойнство, но в очите ѝ се чете напрежение. Когато се приближава, Орхун внезапно пристъпва напред, рязко, с решителни крачки, и застава точно пред нея.
Хира замръзва. За миг дъхът ѝ спира, не от страх, а от изненадата от този неочакван сблъсък. После бавно вдига глава, среща погледа му и, с глас тих, но твърд, казва:
– Ще ме извиниш ли?
Погледът на Орхун проблясва – в него се смесват гняв, болка и още нещо, което той отчаяно се опитва да потисне.
– Има нещо, което трябва да знаеш! – изрича през зъби. – Единствената причина да стъпиш в това имение е Али. Само заради него. В противен случай… не искам да те виждам тук.
Думите му падат като тежки камъни. Вътре в Хира нещо се свива, но тя не позволява на гласа ѝ да трепне. Изглежда спокойна, дори когато душата ѝ се разпада. Изправя рамене, кимва леко и, без да поглежда отново към него, тръгва напред.
Орхун отстъпва едва забележимо, позволявайки ѝ да мине. Миризмата на парфюма ѝ минава край него, оставяйки след себе си едва доловим спомен, като докосване, което той не иска, но не може да забрави. Хира продължава пътя си с вдигната глава, сякаш нищо не е станало, но в очите ѝ блести болката, която не показва.
След като прекрачва прага на трапезарията, силите я напускат. До този момент е стояла изправена, горда, но щом вратата се затваря зад гърба ѝ, опората изчезва. Тя се подпря на стената, ръцете ѝ леко треперят. Поема въздух дълбоко, опитвайки се да укроти бурята в себе си.
– За Али… – прошепва почти без глас. – Ще издържиш заради Али!
Думите ѝ звучат като заклинание, като обет, който я крепи. Затваря очи за миг, а после, събирайки сили, се изправя. По лицето ѝ се връща спокойствието, което всички трябва да виждат.
Тя поема дълбоко дъх и тръгва към кухнята. Камерата я следва отзад – походката ѝ е бавна, но решителна. Всяка нейна стъпка е победа над болката. А в погледа ѝ, безмълвното обещание, че заради детето, което обича, ще понесе всичко.
Кухнята на имението е изпълнена с аромата на масло, топли палачинки. Хира стои пред котлона, обръща палачинките с грация, която издава навик и вътрешно спокойствие, макар в погледа ѝ да прозира болка.
До нея е Халисе, която не може да скрие вълнението си, че Хира отново е в тази кухня. Докато ѝ подава чиния, гласът ѝ леко трепери:
– Отново си с нас… Слава Богу.
Хира се усмихва, но усмивката ѝ е тъжна, онази, която прикрива повече, отколкото показва. Погледът ѝ за миг се спуска към плота, сякаш се страхува, че ако срещне очите на Халисе, ще се разплаче.
– Радвам се, че дойде, сестричке – добавя Муса, докато прибира приборите.
– И ние усетихме липсата ти – включва се Гонджа.
Хира усеща как гърлото ѝ се свива. Колкото и да се опитва да изглежда спокойна, очите ѝ се пълнят със сълзи. За да прикрие вълнението си, тя бързо посяга към чинията с палачинки.
– Ще ги занеса на Али, докато са още топли – казва тихо.
– Аз мога да ги занеса, ако искаш – предлага Гонджа, усещайки, че Хира има нужда от глътка въздух.
Хира се замисля за миг, после кимва леко.
– Да, по-добре. Ако вляза сега, ще го разсея от урока. Не бива да му преча.
Докато Гонджа подрежда подноса, Хира се обляга леко на масата. Изглежда неспокойна, мислите ѝ са далеч, може би при Орхун, чийто поглед още тежи в съзнанието ѝ.
– Ще изляза малко в градината – прошепва.
– Няма ли да хапнеш нещо? – пита Муса, който приготвя чай.
– Не, Муса… – отвръща Хира, поклащайки глава. – Искам да остана сама за малко.
Тя излиза бързо, преди някой да успее да я спре.
Халисе въздъхва тежко, с онзи поглед на жена, която е видяла много и разбира болката, без да са ѝ нужни думи.
– Не ѝ е лесно – казва тихо. – Опитва се да държи глава високо, но след всичките обвинения… и сега да се върне в дома, от който беше изгонена… това е огромна жертва. Само заради Али. Голямо сърце има това дете.
Муса кимва, очите му също се навлажняват.
– Щеше да започне нов живот във Франция – казва той. – Имаше планове, записала се беше на курс, и после… я обвиниха в нещо, което не беше направила. Но щом чу за Али, остави всичко и се върна. Моята мила сестричка…
– Опитва се да не го показва, но кой знае какви бури се вихрят в нея… – добавя Гонджа, докато внимателно вдига подноса с палачинките.
Действието се пренася в салона, където Перихан и Нева седят до големия прозорец, от който се открива гледка към градината. Навън, сред зеленината и мекото сияние на деня, се вижда Хира – тъжна и замислена. Движенията ѝ са премерени, погледът ѝ далечен, сякаш се опитва да намери спокойствие в природата около себе си.
Перихан, неспокойна както винаги, поклаща глава и изсумтява недоволно.
– Не мога да повярвам на очите си – промълвява тя, като не откъсва поглед от Хира. – Разхожда се в градината, все едно никога не е била изгонена! Не разбирам как изобщо намери сили да се върне след всичко това. Разбира се, оправданието ѝ е Али. Винаги Али. Каква лицемерка…
До нея Нева мълчи, внимателно наблюдава реакцията на Афифе, която седи спокойно на дивана. Тя пие кафето си с изискано спокойствие, без да трепне, без да покаже нищо. На лицето ѝ няма емоция, само онова ледено достойнство.
Перихан не се спира – усеща, че думите ѝ не намират отклик, но не може да се въздържи.
– Представям си как те е разгневила, Афифе. Да се появи внезапно пред теб, след всичко, което направи…
Афифе вдига поглед. Изражението ѝ остава непроницаемо, гласът ѝ е спокоен, но твърд като стомана:
– Аз я повиках!
Думите падат в тишината като камък. За секунда времето спира. Перихан и Нева я гледат в шок, очите им се разширяват, но само Нева успява да се овладее първа. С лека усмивка, почти престорена, тя кимва.
– Постъпила си правилното. Това е нужното решение.
Перихан бързо схваща промяната в тона и се включва угоднически:
– Разбира се! Ако става дума за Али, всичко останало няма значение. Важното е детето да е добре. Да, точно така, това е най-доброто за него!
Афифе оставя чашата си на масата и ги поглежда с непроницаемия си поглед.
– Забелязвам, че всички в тази къща имат мнение – казва тя хладно, – от прислугата до гостите.
Перихан и Нева се споглеждат неловко. Мълчанието им е пълно с напрежение, но Афифе не спира. Изправя се с достойнство, гласът ѝ звучи спокойно, но всяка дума реже като нож:
– Всъщност, би било по-добре тези мнения да не се споменават, освен ако не бъдат поискани. В крайна сметка, единствените хора, които могат да решат кое е най-доброто за Али, сме аз и синът ми.
Тя прави крачка напред, поглежда ги студено, почти с презрение.
– Така че… не се нуждаем от ничии съвети или коментари.
Следва тишина, а след секунди Афифе добавя:
– Приятен апетит.
С тези думи тя се обръща и напуска стаята
Перихан и Нева остават на мястото си – безмълвни, смутени, победени. Погледите им се срещат, но никоя не казва нищо.
След миг Нева вдига чашата си и отпива от кафето, а след това се усмихва едва забележимо, явно отново замисля нещо коварно.
Сцената се връща при Хира. Градината на имението е потънала в тишина. Вятърът леко поклаща клоните, а слънцето проблясва през листата. Сред тази неподвижна красота Хира върви бавно, замислена, с поглед, който сякаш не забелязва красотата наоколо.
Без да осъзнава, очите ѝ се спират върху тежката входна врата на имението. Погледът ѝ застива там, в едно място, което пази твърде много спомени. Сърцето ѝ пропуска удар.
В съзнанието ѝ се връща онзи момент – денят, в който Орхун стои на същия праг. В очите му има болка и хладна решимост. Ръката му посяга към дръжката, а след миг тежката врата се затваря с трясък пред лицето ѝ.
„Напусни тази къща!“
Хира мига, връща се в настоящето. Сълзите напират, но тя не им позволява да потекат. Продължава да върви, без посока, докато краката ѝ сами я отвеждат до малкото дръвче, което бе посадила неотдавна.
Навежда се, хваща внимателно листата му между пръстите си. Зелени, живи, но между тях има едно изсъхнало. Тя се взира в него, а спомените отново нахлуват…
Вижда себе си и стария Хамди, който ѝ подава шепа семена. В гласа му звучи доброта.
– Вземи ги – казва той. – Засади ги в градината си. Нека тя се раззеленее, както любовта ти. И нека щастието ти бъде вечно.
Тогава Хира се усмихва, пълна с надежда. Ръцете ѝ, покрити с пръст, посяват бъдещето.
Сега обаче усмивката я няма. Хира гледа дръвчето, сякаш в него е събрана цялата ѝ болка. Вятърът леко движи листата, а тя си спомня друг момент – по-топъл, по-жив…
Орхун стои до нея, ръцете му са изцапани с пръст. Почиства плевелите около фиданката, а гласът му звучи твърдо.
– Ако не изкорениш тези плевели, ще навредят на дръвчето. Аз ще следя за него. Няма да позволя нищо да го отрови. Не се страхувай!
Тогава тя го гледаше с вяра, сякаш в думите му имаше обещание за цял живот.
Сега обаче обещанието звучи като спомен, който боли. Лицето ѝ застива, а гласът ѝ излиза тихо и на пресекулки, прекъсван от сълзите, които най-после потичат.
– Толкова време… толкова спомени… Кой би помислил, че ще завърши така?
Пръстите ѝ докосват сухото листо. Опитва се да го откъсне внимателно, но то се разпада в ръката ѝ. Остава само крехък остатък – безжизнен, кафяв, като символ на нещо, което е било живо, но вече е изгубено.
Хира гледа листото в дланта си, а по лицето ѝ се стича сълза.
На балкона, високо над нея, стои Орхун. Наблюдава я. От това разстояние вижда всичко – раменете ѝ, които леко се тресат, начина, по който стиска в ръката си сухия лист. Болката преминава през лицето му. За кратък миг погледът му омекват, но след това всичко в потъмнява.
Челюстта му се стяга. Гневът, който винаги е по-близък от всяко чувство, се връща.
– Шевкет! – гласът му прорязва въздуха рязко, без капка нежност.
Камерата се връща към градината – Хира не го чува. Стои там, до фиданката, в свят, в който любовта и болката са се сляли в едно. Вятърът подема сухото листо от ръката ѝ и го отнася, сякаш открадва последната нишка от миналото.
След малко Хира вдига глава и вижда Шевкет и Муса. В погледа на Муса има тъга, в този на иконома – хладна решимост.
– Сестричке… – прошепва Муса, гласът му звучи като извинение.
Хира се опитва да се съвземе, поема въздух и се изправя. Сякаш се бори да разбере какво се случва, защо двамата стоят пред нея.
Шевкет пристъпва напред, гласът му е студен, без емоция – просто изпълнява заповед.
– С ваше позволение, г-це Хира, трябва да премахнем дръвчето. Такива са нарежданията на г-н Орхун.
Думите падат като камъни в сърцето ѝ. В гърдите ѝ нещо се свива, а по лицето ѝ преминава кратка сянка на болка. Муса я гледа, сякаш търси разрешение да не го направи, сякаш моли мълчаливо за прошка.
Шевкет обаче му хвърля онзи поглед, който не допуска възражение.
Хира го усеща. Поглежда Муса с мек, но решителен поглед, не му позволява да се противи.
– Направи каквото трябва – говорят очите ѝ.
Муса навежда глава и взема лопатата. С всяко движение земята се разтваря с тежък, глух звук. Хира не издържа да гледа. Обръща лице настрани, стисва изсъхналото листо в дланта си, сякаш се опитва да запази нещо живо от това, което вече умира пред нея.
От верандата, в сянката на високите колони, Орхун наблюдава. Стои неподвижен, но очите му го издават. В тях проблясва болка, кратка, истинска, но бързо се скрива зад маската на гняв и гордост.
Когато Муса изважда фиданката от земята, дребните корени се разпадат в пръстта. Муса я вдига внимателно, сякаш държи нещо живо, и тръгва заедно с Шевкет.
Хира остава сама. Навежда поглед към празното място, където някога беше дръвчето, и стисва ръка, в която е останало само сухото листо. Вятърът минава през градината и развява косите ѝ, но тя не помръдва.
На верандата Орхун се обръща рязко. Лицето му е напрегнато, очите му са потъмнели. Без да каже нито дума, се завърта и влиза в къщата. Вратата се затръшва зад него.
Хира остава там, сама, притихнала, с шепа пръст и едно мъртво листо, което някога е било част от нещо, в което е вярвала. Камерата се отдръпва бавно нагоре – градината потъва в златния здрач, а една любов, която някога е поникнала като младо дръвче, сега умира смачкана от гордостта.
В този епизод напрежението между Нуршах и Кенан достига нов връх, докато Рашит преживява своя малка комична „финансова драма“.
Нуршах и Кенан и водят бурен спор, след като колегата ѝ Тарък ѝ изпраща цветя с двусмислено послание, Кенан, който все още е неин съпруг на хартия, избухва от ревност. Той хвърля цветето на земята и я обвинява, че приема неподходящи жестове от друг мъж.
Нуршах се чувства унизена и обидена от неговата реакция, според нея Тарък просто е проявил учтивост. Сблъсъкът между тях е болезнен: Кенан е наранен, но гордостта му не му позволява да покаже истинските си чувства.
Разтърсена, Нуршах напуска офиса. На улицата се опитва да се убеди, че Кенан е прекалил, но дълбоко в себе си осъзнава, че има зрънце истина в думите му. В същото време се ядосва и на Тарък, защо е направил нещо, което я поставя в такава неловка ситуация?
По-късно Тарък се появява отново, уж невинен и усмихнат. Опитва се да се сближи с Нуршах, носи закуска, но тя му дава ясен знак, че не желае подобно внимание, подчертава, че обича да закусва със съпруга си.
Тарък се преструва, че го приема с разбиране, но погледът му издава раздразнение и инат.
Когато остава насаме, Нуршах му поставя ясна граница, повече да не ѝ пише извън работно време. Тя осъзнава, че Кенан е бил прав да се ядоса.
Тарък обаче не се отказва. По-късно се връща, опитвайки се да омаловажи ситуацията, пита защо е толкова строга, приближава се прекалено близо, но в този момент влиза Джейлан. Напрежението се прекъсва, а Тарък се отдръпва неохотно. Между него и Джейлан се чувства хладна враждебност.
В офиса Кенан не може да се съсредоточи. Гневът му кипи. Всеки предмет на бюрото му става жертва на яростта му. Когато Фатих разбира за случилото се, иска веднага да потърси сметка на Тарък. Кенан обаче го спира, гневен, но и решен да запази контрол.
Въпреки опитите си да се успокои, Кенан не може да спре мислите си за Нуршах и нейния колега. Гордостта му се бори със страха, че я губи.
Малко по-късно, докато се разхожда с Нефес, той несъзнателно започва да роптае срещу Нуршах пред детето, споменава Тарък, обвинява я, че не слуша. Нефес го гледа с недоумение и невинно пита дали пак се карат заради нея. Кенан омеква, целува я по бузата и се опитва да скрие колко дълбоко в него гори ревността.
Междувременно, в комичен контраст с драмата на останалите, Рашит следи борсовите графики на телефона си. Нервно насърчава акциите си да „се изкачат“ и, докато е заслепен от екрана, се спъва в камък и пада. Въпреки падането, той първо проверява телефона си, и когато вижда, че акциите му са скочили пет пъти, ликува. Рашит се прибира у дома, радостен като човек, който е спечелил милиони…