Плен – Сезон 2 Епизод 120 (Ето какво ще видим)

Слънчевите лъчи се процеждат през широките прозорци на дългия болничен коридор, отразяват се по лъскавия под и хвърлят меки отблясъци по белите стени. Али върви бавно, стискайки силно ръката на Хира. Малката му длан трепери, а очите му се стрелкат между нея и високата фигура на Орхун, който крачи до тях със сдържана решителност.

В края на коридора ги посреща усмихната сестра.

– Добре дошли – поздравява тя топло, с онази професионална любезност, която се опитва да прогони напрежението.

– Здравейте – отвръща Хира с лека усмивка, макар че в погледа ѝ има тревога.

Сестрата се навежда леко към момчето. – Хайде, миличък Али, ще направим само няколко изследвания. Аз ще бъда с теб през цялото време, обещавам.

Али стиска по-силно ръката на Хира, очите му се пълнят с безмълвно безпокойство.

– Може ли… да не влизам? – прошепва той.

Орхун коленичи до него, нежно прокарва ръка през косата му. В гласа му има твърдост, но и бащинска топлина.

– Толкова си смел, Аличо. Покажи им какво означава да си мъж от рода Демирханлъ. Хайде, нека видят как не се страхуваш.

– Но ще боли… – изрича тихо момчето, навеждайки глава.

Хира се навежда и обгръща малката му ръка с двете си длани. – Понякога боли, но после минава, нали? Всичко това е, за да се почувстваш по-добре, Аличо.

– А ти няма ли да дойдеш с мен? – пита той, гласът му звучи тъжен, почти умоляващ.

– Ние няма да ходим никъде – уверява го тя, усмихвайки се окуражително. – Ще сме точно тук, ще те чакаме. Само ти и сестрата ще влезете вътре.

Орхун се изправя.

– Колкото по-бързо влезеш, толкова по-бързо ще приключиш. Хайде, синко.

Али поема дълбоко въздух, после несигурно подава ръката си към сестрата. Тя я хваща внимателно и двамата тръгват по коридора. Малките му стъпки отекват по пода, докато се отдалечава, а Хира и Орхун го гледат в мълчание, докато се скриват зад вратата на кабинета.

Тишината между Хира и Орхун е мъчителна. Погледите им се разминават – нейният е пълен с притеснение, неговият с онова хладно, сдържано чувство, което прикрива бурята отвътре.

Хира и Орхун вървят бавно по дългия, безкрайно бял болничен коридор. И двамата са напрегнати – всяка стъпка звучи прекалено силно, сякаш ехото на мислите им се удря в стените. Погледите им се срещат за кратък миг, но никой не смее да задържи този поглед. Между тях витае онази невидима стена, издигната от мълчание и гордост.

Докато се опитват да се разминат, без дори да си кажат дума, се появява сестрата – усмихната, но с онзи делови вид, който не оставя място за въпроси.

– Заведох Али в стаята, за да си почине – казва тя.

Двамата мигновено се сепват, изправят се, сякаш са били хванати в момент на слабост.

– Мога ли да отида при него? – пита Хира, в гласа ѝ се усеща тревога, която трудно може да скрие.
– Докторът ви чака – отвръща сестрата. – Той ще ви даде информация за лекарствата на Али.
– В коя стая е? – настоява Хира, като прави крачка напред.

Преди сестрата да успее да отговори, Орхун проговаря, без да я поглежда. Гласът му е сдържан, почти небрежен, сякаш думите не са адресирани към Хира.

– Знам къде е. Срещал съм се с него преди… беше на петия етаж, нали?

– Точно така, г-н Орхун – потвърждава сестрата с уважение.

Хира не казва нищо. Само леко кимва, а погледът ѝ се задържа върху него – онзи поглед, в който са събрани стотици неизказани думи. Двамата тръгват към асансьора, мълчаливо, на една крачка разстояние, но на километри един от друг.

Орхун и Хира стоят пред металните врати на асансьора, които отразяват лицата им като огледало. Израженията им са напрегнати, сдържани, сякаш всяка емоция е запечатана дълбоко вътре.

И двамата посягат едновременно към бутона. Погледите им се срещат за частица от секундата – време, достатъчно да разтърси тишината между тях. Хира отдръпва ръката си първа, отстъпвайки без звук.

Орхун натиска бутона. Настъпва онова тежко мълчание, което изпълва въздуха, докато асансьорът се спуска бавно, издавайки тих звън. Вратите се отварят плавно, почти драматично. Без да се погледнат, двамата пристъпват вътре – като двама непознати, принудени да споделят едно и също пространство.

Вратите се затварят и светът отвън остава на пауза.

Въздухът в асансьора се сгъстява от напрежение. Асансьорът се движи бавно, равномерно, но за тях времето сякаш спира. Хира гледа право напред, а Орхун стиска челюстта си, потънал в собствените си мисли.

И тогава тишината се разкъсва от гласа му – дълбок, дрезгав, пропит с яд и болка.

– Защо не си с него? – думите му отекват между металните стени като удар.

Хира го поглежда, изненадана. Очите ѝ се разширяват, но не казва нищо. Само диша тежко, сякаш току-що казаното от Орхун е разкъсало нещо вътре в нея.

Орхун се обръща рязко към нея, гласът му се извисява, вече не може да се сдържа.

– Знаеш, че говоря за Джихангир! Не се ли отказа от всичко заради него? Защо не си при него тогава?

Думите му страшно много я нараняват, но Хира обаче стои изправена, горда, неподвижна. Погледът ѝ е твърд, в него няма сълзи, няма оправдание.

Вратите на асансьора продължават да се движат, но между тях времето спира. Двама души, вързани от миналото, но разделени от всичко, което са си причинили.

Металните стени на асансьора отразяват лицата им като в огледало – две души, вкопчени в миналото, пленени от гняв и болка. Хира стои срещу Орхун с вдигната глава. В погледа ѝ няма страх – само смелост и решимост, закалени от страданието. Очите ѝ го пронизват, в тях се крие и тъга, която той отказва да види.

– Няма да говоря с теб за тези неща – казва тя с глас, който трепери не от страх, а от задържани емоции. – Няма да говоря за нищо. Няма смисъл. Моля те… стига. Достатъчно. Наистина, достатъчно…

Думите ѝ падат между тях като бариера, но вместо да спрат напрежението, то избухва още по-силно. В очите на Орхун пламва буря. Лицето му се изкривява от гняв – от онази болка, която мъжът се опитва да прикрие с ярост.

– Защо? – избухва той, гласът му се отразява в металните стени. – Загуби ли тръпката? Вече не е интересно, когато няма тайни, нали? Или отиде във Франция, за да си намериш нови приключения? Отговори ми!

Думите му са като камшик – груби, унизителни, нараняващи. Асансьорът продължава да се движи, но времето сякаш застива.

В погледа на Хира за първи път проблясва огън. Гневът ѝ нараства. Тя пристъпва напред, удря с длани гърдите му, сякаш иска да изкара от него всичко това – яростта, омразата, болката.

– Нямаш право да ми говориш така! – извиква тя, гласът ѝ отеква в тясното пространство. – Не можеш да ми казваш тези неща! Никой не може! Няма да ти позволя!

Орхун, заслепен от собствената си буря, сграбчва ръцете ѝ. Притиска ги към стената на асансьора, китките ѝ попадат в желязната му хватка. Диханието им се смесва – гневно, накъсано, близко до избухване.

– Пусни ме! – крещи Хира и се опитва да се освободи, но той не помръдва. – Казах ти да ме пуснеш! Пусни ме!

Тя се бори, той стои твърд като скала. Очите им се срещат – неговите пълни с гняв и гордост, нейните – с пламъка на достойнството.

Асансьорът продължава да се изкачва, а напрежението вътре е на ръба да избухне.

Тесният асансьор се превръща в сцена на буря. Въздухът е натежал от напрежение, а между Орхун и Хира се разиграва мълчалива битка – очи срещу очи, воля срещу воля. Двамата стоят на сантиметри един от друг, а диханието им се смесват в горещия въздух на тясното пространство.

В този миг, докато се гледат с пламък в очите, в съзнанието им се прокрадват спомени – онези думи, които някога са произнесли един пред друг с вяра и обич. Гласовете им от миналото отекват като далечен шепот в главите им, като обет, който сега звучи като проклятие.

„Обещавам, че дори да имам хиляда живота, във всеки един от тях ще бъда вярна само на теб…“ – звучи гласът на Хира в мислите ѝ.

„Че няма да поставя дори истината пред твоята дума…“ – отеква в съзнанието на Орхун, гласът му тежи като спомен, който боли.

„Докато дишам, ще нося името ти в сърцето си като клетва…“ – продължава Хира, очите ѝ блестят от задържани сълзи, които не иска да покаже.

„И ще накарам света да млъкне, когато ти проговориш…“ – споменът на Орхун я пронизва като нож.

„Ти ще бъдеш моят единствен спътник по всички пътища, които ще поема…“

„Ще ти вярвам и ще те обичам до последния си дъх…“

Думите от миналото се смесват с учестеното им дишане. Хира се опитва да се откъсне, да се освободи от хватката му – не само физически, а и от онази невидима сила, която все още ги свързва.

– Казах ти да ме пуснеш! – извиква тя, гласът ѝ кънти в металното пространство. – Пусни ме!

– Стига! – избухва Орхун с глас, който разрязва въздуха. – Не можеш повече да ме заблуждаваш с тези почтени думи и благородно държание!

Тя замръзва. Думите му я удрят като шамар – не по лицето, а по душата. Поглежда го с възмущение, гняв и болка, които не може да прикрие.
– Пусни ме! – повтаря тя, този път по-тихо, но с тон, в който звучи властно.

В следващия миг асансьорът спира с леко подрусване. Вратите се разтварят с метален звук. Орхун рязко отпуска ръцете ѝ, сякаш изведнъж осъзнава колко силно я е стискал. Поглежда китките ѝ, после отдръпва ръцете си като от нещо мръсно, с отвращение не към нея, а към себе си.

Без да каже дума, той излиза бързо от асансьора, гневен, наранен, объркан. Стъпките му отекват в коридора.

Хира остава сама за миг. Стои неподвижно, поема дълбоко въздух, после още един. Очите ѝ са пълни с разочарование и огорчение, а гневът ѝ пулсира под повърхността.

– Заради Аличо… само заради Аличо… – прошепва тихо, сякаш за да си припомни защо търпи всичко това.

След миг тя се навежда, вдига чантата си от пода и излиза след Орхун. Лицето ѝ е твърдо, походката решителна. Болката остава скрита зад гордостта – така, както винаги.

А вратата на асансьора се затваря бавно след нея – като завеса след сцена, в която любовта и гневът отново се преплитат в безкрайния им кръг.

В кабинета на лекаря цари онази тишина, която звучи по-силно от всеки разговор. Мирише на дезинфектант, а часовникът на стената тиктака монотонно. Орхун и Хира стоят един до друг, но сякаш между тях има цяла бездна. Не се поглеждат. Не си казват нищо.

Лекарят, седнал зад бюрото, прелиства папката с резултатите на Али. Очите му следят редовете внимателно, а после, с лека усмивка, вдига глава.

– Знаете ли, в последната ни среща ви казах, че доброто настроение на момчето може да промени хода на заболяването в положителна посока – напомня той спокойно, с професионален тон.

Орхун кимва мълчаливо, а в очите му проблясва надежда.

– И мисля, че вече виждаме резултатите от това – продължава лекарят. – Каквото и да се е променило в живота на Али, резултатите му показват значително подобрение. Почти мигновено.

Хира едва забележимо поема дъх. За пръв път от много дни тя се отпуска. По устните ѝ се появява тиха усмивка – онази, която идва от вътре, когато сърцето усеща облекчение. Орхун също леко се усмихва, макар и сдържано. Двамата споделят този момент, но без да се поглеждат – само чрез тишината помежду им.

Действието се пренася в имението, в стаята на Али, където на леглото Хира е гушнала Али. Момчето е облегнало глава на гърдите ѝ, а тя гали косата му с нежност.

– Хайде, заспивай – прошепва тя. – Почини си. Когато се събудиш, ще се чувстваш много по-добре.

Али вдига очи към нея. В погледа му има нещо, което кара сърцето ѝ да се свие – любов, доверие, но и дълбока детска тревога. Хира забелязва това и се усмихва отново, опитвайки се да скрие собствената си болка.

– Какво има? – пита тя нежно. – Какво ти минава през ума?

– Докторът… наистина ли каза, че ще оздравея? – гласът му е тих, несигурен, но пълен с надежда.

– Да – кимва Хира и се опитва да звучи уверено. – Каза, че ако се грижим за теб, всичко ще бъде наред.

– Значи всичко ще бъде наред? – настоява той, гледайки я право в очите.

Хира разбира какво иска да каже. Не пита само за себе си, а и за света около него – за нея, за Орхун, за онази крехка хармония, която усеща, но не разбира напълно. За миг тя замълчава, после взема чашата с вода и лекарството.

– Хайде, време е за лекарството – казва тя и му го подава.

Али го изпива послушно, а тя взема чашата и разстила завивката върху леглото.

– Лягай, мили мой. – усмихва се и оправя възглавницата му.

Момчето се отпуска, но преди да затвори очи, пита с онзи глас, който разбива сърцето ѝ:

– Всичко ли ще бъде наред, како Хира? Ще бъде ли пак както преди?

Хира погалва косата му, преглъща трудно. Погледът ѝ става далечен, но гласът – спокоен:

– Животът, Али… е като река. Понякога е бурен, понякога спокоен. Понякога тече бързо, друг път – тихо и плавно, но никога не тече назад.

Лицето на Али се свива – не разбира напълно, но усеща тежестта в думите ѝ. Хира се усмихва, опитвайки се да прикрие болката.

– Затова винаги трябва да гледаме напред. Ако гледаме назад, няма да видим пътя пред нас. А това, което оставяме зад гърба си, винаги е ценно. Колкото и да боли, то ни е дало опит – и ни учи да не повтаряме същите грешки. – Усмихва се и добавя, по-весело: – А и винаги има хора като теб.

Тя поставя ръката си върху сърцето си, после я прехвърля върху неговото.

– Колкото и да се променя всичко около нас, чувствата тук – от сърце до сърце – не се променят. Те остават завинаги. – Навежда се и го целува по челото. – Хайде, сега затвори очи. Почини си.

Али се усмихва леко и затваря очи. Хира го наблюдава още миг, а после потъва в собствените си мисли.

Спомени нахлуват в съзнанието ѝ.

Тя и Орхун вървят по плажа. Морето се разбива в камъните, вятърът играе с косите ѝ.

– Виждаш ли тези скали? – казва Орхун с онзи спокоен, дълбок глас. – Някога са били остри, груби… С времето, удряйки се една в друга, са се изгладили, омекнали. Разпаднали са се и пак са се събрали. Някои дори са се превърнали в стъкло. Виж колко блестят? Колкото по-силно се удрят, толкова по-красиви стават.

Тя се усмихва, гледайки го с нежност.

После споменът се променя – Орхун поставя шепа пясък в ръката ѝ.

– Нямаме време за губене – казва той сериозно. – Всяка минута с теб е безценна.

След това се връща онзи миг – денят на тяхната клетва. Орхун я гледа в очите, а думите му звучат като обет, изречен пред съдбата:

– Обещавам, че няма да поставя дори истината пред твоята дума, че винаги първо ще слушам теб, че ще накарам света да замлъкне, когато говориш, че ще ти вярвам и ще те обичам до последния си дъх.

Спомените се разсейват.

Хира стои до леглото на Али, лицето ѝ е спокойно, но в очите ѝ прозира мъка и болка. Тя поема дълбоко дъх, изправя се бавно, покрива детето с одеялото и го целува още веднъж по челото. После, без да поглежда назад, тръгва към вратата.

Хира излиза от стаята на Али. Вратата се затваря тихо зад нея, но в сърцето ѝ ехото на предишния разговор все още ехти. Тя спира за миг на площадката пред стълбите и вдига поглед. Погледът ѝ се спира върху вратата на кабинета на Орхун. През пролуката се процежда светлина, сякаш самото помещение я примамва.

Тя стои неподвижна, но мислите ѝ вече я връщат назад. Думите му се завъртат в ума ѝ отново и отново, като незатихващ удар.

„Защо не си с него?“ – гласът на Орхун звучи в съзнанието ѝ като обвинение, което не може да прости.

Спомен нахлува като вихър. Орхун я гледа с очи, пълни с гняв и болка.

– Знаеш, че говоря за Джихангир! Не се ли отказа от всичко заради него? Защо тогава не си при него?

Хира отвръща с треперещ, но твърд глас:

– Няма да говоря с теб за това! Няма да говоря за нищо! Няма смисъл! Моля те, стига! Достатъчно, наистина достатъчно!

Но Орхун не спира, думите му режат като нож:

– Защо? Загуби ли тръпката? Не е ли интересно, когато вече няма тайни? Или замина за Франция, за да си намериш нови приключения?! Отговори ми!

Хира избухва, очите ѝ пламтят:

– Не можеш да ми говориш така! Никой не може! Няма да ти позволя! Казах ти да ме пуснеш!

И тогава идва последният удар:

– Не можеш повече да ме заблуждаваш с тези почтени думи!

Кадърът се разтваря в мълчание.

Хира отваря очи. Връща се в настоящето. Болката по лицето ѝ се превръща в гняв – дълбок, справедлив, горчив.

– Нито една от тези думи не заслужавам! – прошепва през зъби, а гласът ѝ звучи като обет. – Няма право да ми говори така!

Изправя рамене. Погледът ѝ се изпълва с решимост. Сега вече няма да мълчи. Поема си дълбоко въздух, и тръгва към кабинета му – твърда, горда, решителна.

По стълбите надолу слиза Перихан, вечно нащрек, винаги готова да улови чужда слабост. Очите ѝ проследяват Хира, която крачи бързо, с гняв в походката. Устните на Перихан се извиват в лека, коварна усмивка – усмивка на жена, която подушва предстояща буря.

Вратата на кабинета на Орхун се отваря с внезапен трясък. Хира влиза, без да почука, без да се колебае. Орхун, който седи зад бюрото, рязко вдига глава. Очите му мигом се изпълват с гняв.

– Какво мислиш, че правиш? – гласът му отеква силно в стаята. – Излез веднага!

Хира го гледа право в очите – без страх, без колебание. После затваря вратата с рязко движение. Тя се затръшва зад нея, оставяйки ги насаме, лице в лице.

Орхун се изправя, нервите му са опънати до крайност.

– Казах да излезеш! – крещи той.

Но Хира не помръдва. Вместо това, с едно бързо движение, завърта ключа и заключва вратата. Металният звук на ключалката прорязва тишината като предупреждение.

– Има нещо, което упорито отказваш да разбереш! – казва тя, приближавайки се към него. Гласът ѝ е твърд и уверен. – Не си ми даде възможност да кажа и дума! Но сега ще ме чуеш. Ще ме чуеш, Орхун Демирханлъ!

Той стои неподвижен, стиснал юмруци, но за миг сякаш губи равновесие – не физически, а вътрешно. Не е подготвен за тази нейна сила, за този поглед, в който няма страх, а само решителност.

Двамата застават лице в лице. В очите ѝ гори пламък, който той отдавна не е виждал. В неговите – буря от чувства, която сам не може да овладее.

Тишината между тях се изпълва с нещо тежко, неизказано, опасно – като онова спокойствие и тишина преди преди буря.

Коментар на редактора:

В последната сцена между Орхун и Хира напрежението буквално прорязва въздуха. За пръв път ролите се обръщат – не Орхун диктува правилата, а Хира. Нейното решение да влезе без покана, да заключи вратата и да го принуди да я чуе, бележи ключов момент в отношенията им. Това не е просто спор – това е сблъсък на истини, дълго премълчавани.

Орхун, свикнал всички да му се подчиняват, се изправя срещу сила, която не очаква – силата на жената, която някога нарани, но която вече не се страхува. В очите на Хира няма гняв, а достойнство и решителност.

Тази сцена неслучайно завършва в тишина, онзи опасен миг преди бурята, когаторазбираш, че нищо вече няма да е същото.
Какво ще последва, разкаяние, признание или още една битка… предстои да видим. Но едно е ясно: Орхун и Хира вече не са същите.

Какво се случва с Нуршах и Кенан?

Кенан – раздвоен между гняв и болка: В началото виждаме Кенан в офиса, неспокоен, напрегнат и обзет от мислите за думите на Тарък, които го измъчват. Тарък го е провокирал с подигравки, намеквайки, че бракът между Кенан и Нуршах е фалшив. Обиден и наранен, Кенан не може да се съсредоточи, а нервите му са опънати до крайност.
Фатих, както винаги, се опитва да разведри обстановката с топли закуски и закачки, но напразно, Кенан е погълнат от безпокойство. Когато разбира, че Нуршах е решила да напусне офиса на Тарък, той се успокоява, в очите му проблясва облекчение.

Нуршах – между достойнството и страха: Нуршах взема решение, няма повече да търпи Тарък. Събира вещите си от офиса му, надявайки се да си тръгне, преди той да се появи. Но съдбата, както винаги, има други планове.
Тарък влиза с усмивка и кафе в ръка, опитвайки се да се държи любезно, сякаш нищо не се е случило. Но когато разбира, че Нуршах напуска, маската му пада. Започва да настоява, да я убеждава, дори да я обвинява. Нуршах запазва достойнството си и категорично му заявява, че не желае повече да работи с човек, който прекрачва личните ѝ граници.

Когато обаче Тарък я хваща за ръката, опитвайки се да я спре насила, напрежението избухва. Нуршах се опитва да се освободи, но той не я пуска. Страхът проблясва в очите ѝ. И тогава – вратата се отваря рязко.

Сблъсъкът!

Кенан нахлува в стаята побеснял, а когато вижда как Тарък стиска ръката на Нуршах. Без да се поколебае, го удря силно. Тарък пада на пода с окървавен нос. Сцената е наситена с напрежение – Нуршах е шокирана, Тарък кипи от унижение, а Кенан, макар и разгневен, ясно поставя граница:

Повече няма да се приближаваш до нея! Чу ли ме?

Силен, решителен, той взема Нуршах за ръка и я извежда навън.

Бурята на плажа

След всичко, двамата се озовават на плажа, място, което символично измива напрежението, но и оголва раните. Кенан все още е гневен – нарича Тарък „мръсник“, „безчестен тип“. Нуршах, с треперещ глас, признава, че не е очаквала подобно нещо от Тарък.

Двамата спорят. Кенан я упреква, че не го е послушала. Нуршах отвръща с гордост, че няма да живее под ничии заповеди. Но зад думите им се крие не омраза, а нещо много по-дълбоко: страх да не се изгубят един друг.

В един момент, когато вижда наранената ръка на Кенан от удара, Нуршах изважда крем и му я намазва внимателно. Докосването им е пълно с напрежение и нещо, което и двамата се опитват да скрият.

Кенан ѝ предлага да се върне в офиса:

– Бюрото ти още е празно. Чака те!

Погледите им се срещат. За миг времето спира.

Новото начало

В офиса Фатих и Джейлян вече подозират какво се е случило. Когато Нуршах и Кенан се появяват заедно, лицата им светват.

– Няма да се връщаме повече при Тарък, нали? – пита Джейлян.
– Не, няма! – отговаря Нуршах с увереност.

Фатих не може да скрие възторга си. Когато забелязва ранената ръка на Кенан, усмивката му казва всичко – справедливостта е възтържествувала.

– Браво, братко! Ей това беше нужно. Понякога законите не стигат, трябва и мъжка дума!

Нуршах решително заявява:

– Оставаме тук, където ни е мястото!

Всички се усмихват. Кенан я поглежда с онзи поглед, в който се смесват гордост и благодарност. За миг напрежението се стопява.

Камерата се отдръпва, Нуршах сяда на старото си място, Фатих и Джейлян я гледат с радост, а Кенан стои до прозореца, загледан навън. В погледа му проблясва – спокойствие.
За първи път от дълго време, в кантората на Кенан има мир… и начало на нещо, което двамата дълго са отричали.

– Там, където ни е мястото! – думите на Нуршах остават да ехтят като обещание.