Наследство – Епизод 633 (Ето какво ще видим)

Вратите на болницата се разтварят с трясък. В кадър влиза Недим, дишането му е учестено, лицето напрегнато, очите горят от тревога. Почти тича по дългия коридор и спира пред Яман, който стои пред операционната, като каменна статуя, но с поглед, който издава бурята, която бушува вътре в него.

– Как е тя, Яман? – пита с тревога. – Нана ще се оправи ли? Изгубихме следите им – обяснява Недим, а в гласа му се смесват гняв и безсилие. – Но сме мобилизирали всички. Претърсваме всеки ъгъл, полицията също е по петите им.

Яман не реагира веднага. Стои като в ступор, сякаш не чува. После бавно прошепва, с глас, пълен с вина:

– Не успях да я защитя… Не успях.

В този момент металните врати на операционната се разтварят. Оттам излиза лекарят, лицето му е скрито под маската, но умората и напрежението личат в погледа му.

– Как е тя? – пита Яман с пресипнал глас, пристъпвайки напред.

– Операцията продължава. Състоянието ѝ е изключително тежко. Загубила е много кръв, а черният дроб е сериозно увреден. Правим всичко възможно, но животът ѝ е на ръба.

– Направете каквото е нужно. Каквото и да струва. Само я спасете! – почти крещи Яман, а в гласа му се чува отчаяние, което разкъсва тишината на коридора.

– Не се тревожете – отвръща лекарят. – Екипът работи без почивка. Но нищо не е сигурно. Може да се случи всичко.

Камерата се задържа върху лицето му – сълзите в очите му блестят под светлината на неона.

Докато лекарят си тръгва, камерата се премества върху лицето на случайна жена, която чака в коридора. Тя шепне:

– Дано се оправи… Горкият човек, колко е съкрушен. Това съпругата му ли е?

Недим отговаря тихо, почти с горчивина:

– Не. Тя е детегледачката на племенника му.

Колата на Ферит спира пред малката къща. Двигателят млъква, а в следващия миг и двете врати се отварят. Ферит излиза пръв, оглежда се и се усмихва под мустак.

– Само двайсетина крачки между нас – казва той с онзи самоуверен тон, който винаги я изкарва от равновесие. – Явно чарът ми действа, не си успяла да избягаш.

Айше кръстосва ръце и го поглежда студено.

– Ако чарът ти вършеше работа, може би щеше да си много полезен, Ферит.

Той се засмива, а в този момент на двора се чува детски смях. Дога изскача от къщата и тича към тях.

– Мамо! – провиква и се хвърля в прегръдките на Айше.

Айше я вдига, притиска я силно и обсипва лицето ѝ с целувки.

– Толкова ми липсваше, слънчице мое!

– Стига вече, мамо! Залепна ми червило по бузите! – смее се детето.

Ферит ги гледа с усмивка, после се навежда към малката.

– Как си, шампионке?

– Добре! – отвръща тя, горда и весела.

Ферит се обръща да си тръгва, но Дога го спира, хваща го за ръката.

– Чакай! Не си видял стаята ми. Не искаш ли да я видиш?

Айше и Ферит си разменят поглед – кратък, но пълен с напрежение.

– Само за малко – казва детето.

Дога хваща Ферит за ръката и го повежда навътре. Камерата влиза след тях в малка, уютна детска стая – стените са покрити с рисунки, по леглото има плюшени играчки, а в ъгъла – куп книги и разпилени моливи.

– Виж! – казва гордо Дога. – Това е леглото ми, а това – гардеробът. Всички тези рисунки са мои!

Ферит я гледа с истинско възхищение.

– Прекрасна стая. Само едно нещо липсва – плакат на „Галатасарай“. Ще стои чудесно тук.

– Ще си нарисувам един! – отговаря Дога сериозно.

Айше се опитва да прекрати сцената.

– Добре, Дога, стига за днес. Ферит има работа.

– Но още не е видял играчките ми! – настоява детето.

Ферит се засмива.

– Хм, доста е разхвърляно тук. Странно, майка ти е толкова подредена, а ти…

– Дори да е разхвърляно, знам къде е всичко! – заявява гордо Дога.

– Точно като мен – усмихва се Ферит. – Много си умна.

Двамата си пляскат с ръце и се засмиват. В този момент от кухнята се чува притеснения глас на Неше:

– Айше! Ела бързо!

Айше веднага хуква натам, следвана от Ферит и Дога. Влизат в кухнята, където водата блика от счупения кран, пръскайки навсякъде. Неше стои безпомощна, с мокри ръце и разтревожено лице.

Ферит веднага се навежда и спира водата.

– Май всяка къща, в която живееш, си иска майстор – подхвърля с усмивка.

Айше се намръщва.

– Ще извикам водопроводчик.

– Недей – спира я той. – Ще го оправя сам.

– Както оправи електричеството в предната къща ли? – поглежда го тя подозрително.

– Този път ще успея – настоява той. – Донеси кутията с инструментите.

– Аз знам къде е! – обажда се Дога и скача. – Ще ти бъда помощник!

– Супер, значи имам чирак – усмихва се Ферит. – Хайде, донеси инструментите.

Неше гледа сцената с усмивка и клати глава.

– Такъв майстор трудно ще намерим.

Айше въздъхва, поглеждайки към Ферит, който вече разкопчава ръкавите си и се навежда под мивката.

– Няма спасение от теб, нали, Ферит?

Камерата се приближава към лицето му – той вдига поглед и се усмихва по онзи начин, който може да разтопи и най-студеното сърце. Водата капе по пода, а между тях виси нещо неизречено, което и двамата усещат.

В кухнята звучи тихо потракване на инструменти. Ферит е коленичил пред мивката, с навити ръкави и леко намокрена риза. До него стои малката Дога, горда и съсредоточена, подава му гаечен ключ, сякаш е истински майстор.

– Подай ми още веднъж отвертката, помощничке – казва той с усмивка.

Дога му я подава тържествено, а след миг водата отново потича, този път всичко е нарез. Ферит се изправя, избърсва ръцете си и се обръща към детето.

– Свършихме чудесна работа. Ти си най-добрият чирак, когото съм имал! Без теб тази чешма нямаше да проработи.

Очите на Дога светят от гордост.

– Може ли да си направим снимка, за да запомним момента? – пита тя и се обръща към Неше. – Лельо, може ли телефона ти?

Неше ѝ го подава с усмивка. Ферит коленичи до Дога, а двамата позират, докато камерата примигва в ръцете ѝ. Айше стои настрани, гледайки Неше с укор в очите. Неше само повдига рамене, невинно и без думи.

След снимките Дога и Неше излизат от кухнята, оставяйки Айше и Ферит сами. Настъпва кратка тишина, прекъсвана само от звука на капеща вода в мивката.

– Имаш ли нещо за пиене? – пита Ферит небрежно.
– Само вода – отвръща Айше.
– Идеално. Само сипи в по-голяма чаша.

Тя му налива вода и му подава чашата. Ферит отпива бавно, благодарейки с поглед. В този момент телефонът му звъни. След кратък разговор лицето му се променя – усмивката изчезва, погледът му става сериозен.

– Трябва да тръгвам. Спешен случай – казва той.

Айше усеща, че нещо не е наред, и го следва до коридора. Той нахлузва обувките си, а тя го наблюдава, неспокойна.

– Какво се е случило? Не съм свикнала да те виждам толкова сериозен.
– Просто нещо, което трябва да уредя – отвръща той. – Нямам време да се сбогувам с Неше и Дога. Кажи им от мен, че ще се видим по-късно.

Малко по-късно Айше сяда на дивана в хола. Влиза Несе, държейки чаша чай, а до нея подскача Дога с парче шоколад в ръка.

– Къде е Ферит? – пита детето. – Не си взе довиждане с мен.

Айше ѝ се усмихва.

– Имаше спешна работа. Помоли те да не му се сърдиш.
– Не му се сърдя – казва сериозно Дога. – Аз съм неговата помощничка.
– Той ли ти го каза?

Дога кимва гордо.

– Да! И сега чешмата работи чудесно!

Айше се засмива през сълзи.

– Да, работи безупречно.

Момиченцето отхапва от шоколада и излиза от стаята, тананикайки си.

Неше и Айше остават сами. Неше я поглежда внимателно.

– Е, поне благодарение на Ферит вече няма течове. Но ти… изглеждаш разстроена.

Айше замълчава за миг, после шепне:

– Ако не беше той, сега нямаше да съм жива.

Неше я гледа невярващо, а Айше започва да разказва – гласът ѝ трепери, но думите излизат една след друга. Разказва за мисията под прикритие, за въжетата, за страха, за момента, в който смъртта е дишала във врата ѝ.

– Защо не ми каза по-рано? – прошепва Неше, пребледняла.

– Не исках да те плаша. Всичко вече е наред.

Докато двете сестри говорят, Дога отваря входната врата. Влиза Корай, облечен елегантно, с усмивка, но погледът му е напрегнат.

– Здравей, татко! – казва Дога радостно.

Той ѝ подава малка кутия.

– За теб е. Но сега трябва да тръгвам, късно е. Ще дойда пак скоро.

– Добре! – усмихва се момиченцето и хуква да каже на Неше и Айше, че Корай е дошъл.

В хола Айше е вече със сълзи в очите. Гласът ѝ се къса, докато обяснява:

– Помниш ли, когато ти се обадих и каза да дадеш на Дога шоколадче? Мислех, че това ще са последните ми думи. А Ферит… каза, че съм щастливка, защото имам на кого да се сбогувам. Той няма никого. Тогава… почти щях да му кажа истината, че Дога е негова дъщеря.
– И каза ли му? – шепне Несе.
– Не успях. В същия момент той успя да се освободи и се хвърли върху нападателя. После си помислих, ако разбере… какво ще направя?

Двете не знаят, че зад вратата стои Корай. Чул е всичко. Погледът му е тъмен, а ръцете стиснати в юмруците му. След миг влиза в стаята, преструвайки се на спокоен.

Айше бързо избърсва сълзите си. Корай се усмихва лицемерно.

– Новият ви дом е чудесен – казва небрежно. – Минавах наблизо и реших да се отбия да видя Дога.

Поднася няколко пакета и добавя:

– Ще отида да си измия ръцете.

Изчезва към банята.

Айше и Неше се споглеждат тревожно.

– Дали ни чу? – прошепва Несе.

– Не знам – отговаря Айше, но гласът ѝ трепери.

Камерата се премества в банята. Корай стои пред огледалото, вперил поглед в отражението си. Очите му са ледени.

– Никога… – изрича бавно. – Никога няма да позволя Ферит да разбере истината за Дога.

Тишината тежи, а отражението му сякаш го гледа с омраза.

Камерата показва болничния коридор – бял, безкраен, осветен от студена светлина. На заден план се чува равномерното пиукане на апарати. В кадър влиза Ферит, говорещ тихо по телефона. Лицето му е сериозно, очите – напрегнати, но гласът му остава спокоен.

– Разследването приключи ли, Окан? Разбирам… Няма ли нещо съществено? Добре, ако излезе нещо ново, веднага ми се обади.

Той затваря телефона и се обръща. На пейката пред операционната седи Яман – уморен, със сенки под очите. Ръцете му са свити в юмруци, сякаш с тях се опитва да задържи света да не се разпадне.

– Бързо оздравяване, братко – казва Ферит и сяда до него.

– Последно, когато говорихме, ти спомена, че тръгваш на мисия под прикритие – напомня Яман, без да откъсва поглед от вратата на операционната.

Ферит кимва бавно.

– Дори ръцете ми да бяха окървавени, пак щях да дойда. Разкрихме част от случая. Нападателите са препречили пътя на кетъринг камиона, вързали хората вътре и ги заключили в тяхната кола. После заели местата им, така са успели да влязат в имението. Разследването продължава, но все още има много неизвестни.

Яман стиска зъби, едва сдържа гнева си.

– Намерили ли са някакви следи? Нещо около мястото или в превозното средство? Кажи ми, за да се заема с останалото. Ще ги унищожа един по един.

– Не, братко – отвръща Ферит спокойно. – Няма нищо съществено. Знаеш, колата е била открадната. Следите им са изчезнали.

Настъпва кратко мълчание. В този миг се появява медицинска сестра, лицето ѝ е изморено, но погледът, обнадежден.

– Операцията приключи – съобщава тя. – Засега състоянието ѝ е стабилно. След малко ще я преместим в интензивното отделение.

Яман издишва бавно, сякаш за първи път от часове може да си поеме въздух. Ферит се усмихва леко.

– Слава Богу, това е добра новина. Знаеш, братко, човек не губи дъха си, докато съдбата не каже последната дума.

Той се изправя и оправя сакото си.

– Ще се върна на работа. Ще те държа в течение.

– Ще чакам новини от теб – отвръща Яман, без да откъсва поглед от вратата към отделението.

Ферит се навежда леко към него.

– Благодаря ти, братко. Но не ме карай да ти давам информация, която не мога. Не искам да те изгубя. Не искам да те видя как изгаряш в този гняв.

Погледите им се срещат. В очите на Яман има болка, в тези на Ферит, решителност.

– Явно тази жена… не е просто бавачка за теб – добавя Ферит тихо, почти шепнешком.

Камерата се приближава бавно към лицето на Яман, чертите на лицето му се стягат, а очите му потъмняват. Във въздуха виси тишина, тежка като вина и неизречена любов.

В болничната стая светлината е приглушена. Машините издават равномерен, но тревожен звук. Яман гледа към леглото на Нана, втренчен в бледото ѝ лице. Пръстите му докосват стъклото, което ги разделя, и в очите му проблясва болка, която не може да скрие.

– Никога не съм мислил, че ще дойде ден, в който ще се моля просто… да говориш – прошепва той, гласът му едва доловим.

В този момент към него се приближава медицинска сестра с прозрачна торбичка.

– Личните вещи на госпожица Нана – обяснява тя като ги подава на Яман.

Тоя я поглежда, без да отговаря, но погледът му се спира върху стария часовник на Нана, който е спомен от майка ѝ – пукнат, застинал в мълчание. Той го взима внимателно, сякаш държи спомен, който не смее да изгуби.

– Сестра! – крещи Яман, когато забелязва внезапното движение в апаратурата.

Сърдечният монитор издава пронизителен звук. Линията става права. Сестрата пребледнява.

– Сърцето ѝ спря!

Яман застива, после крещи:

– Не! Не се отказвайте! Не я оставяйте!

Лекарят влиза, гласът му е рязък.

– 200!

– Готово! Едно, две, три! – отвръща сестрата.

Ударът на дефибрилатора прорязва тишината.

– 250! – нарежда лекарят.

Яман стои до прозореца, стиснал юмруци.

– Не се отказвай, Нана… Ти, която винаги се бореше, която не се предаваше пред нищо… Докажи го! Сега ли ще се откажеш? Не можеш! Чуваш ли ме? Не можеш!

– 300! – чува се отново. – Готови!

– 350. Едно, две, три!

Внезапно мониторът издава друг звук. Сърцето отново започва да бие.

– Пациентката се стабилизира – въздъхва сестрата, а лекарят сваля маската си. – Ситуацията е под контрол. Момичето премина през изключително тежка операция. Сега можем само да чакаме.

Яман отпуска рамене. Гледа я дълго, мълчаливо, а след това се обръща към Недим.

– Оставям я на теб – казва тихо. – Трябва да тръгвам. Ще наредя охраната да пази този етаж.

Излиза от стаята, а камерата проследява как стиска в ръката си стария часовник.

Малко по-късно в работилницата на Вели, старият майстор на часовници, тишината се нарушава от звъна на вратата. Яман влиза, държейки часовника.

– Трябва да го оправиш – казва решително. – Този път трябва да проработи.

Вели го поглежда внимателно.

– Ще е трудно.

– Защо? Винаги си го правил.

– Тогава беше лесно – отвръща старецът. – Сега е друго. Сега е трудно. Много трудно.

– Не – отвръща Яман, гласът му става твърд. – Този часовник ще работи отново.

Вели въздъхва и оставя инструмента.

– Иска ми се да можех да ти бъда огледало, момчето ми. Да ти покажа как изглеждаш сега.

– Какво ми има? – пита Яман с лека нотка раздразнение.

– Какво ли? – усмихва се тъжно старецът. – Огледалото на живота е… отсъствието. Всичко, което губим, придобива стойност. А това, което изчезва, едва тогава се разкрива пред нас. Сега ти живееш в това отсъствие, Яман – то показва какво носиш в сърцето си.

– Това няма нищо общо с нея – отвръща рязко той. – Щях да реагирам така, ако беше който и да е друг.

– Не се оправдавай. Желанието ти този часовник да тръгне… е твоят начин да я върнеш към живота.

Яман го поглежда с ледени очи, но в тях има болка.

– Той ще работи. Ще работи отново.

В болницата Недим е до леглото на Нана. Той я наблюдава, лицето му е осветено от меката светлина на лампата.

– Толкова си красива… дори така – прошепва той, стиснал ръката ѝ.

Вратата е открехната, коридорът тъне в тишина. От сенките се появява фигура на мъж. Без звук се приближава, замахва и удря Недим по тила. Мъжът пада на пода.

Нападателят се навежда над леглото, поставя възглавница върху лицето на Нана. Машините започват да пищят.

В следващия миг вратата се отваря с трясък. Яман нахлува вътре, очите му светят от ярост. Хвърля се върху мъжа и след няколко секунди борба го поваля на земята.

Яман се навежда над безжизненото тяло на Нана. Пръстите му се тресат, когато я докосва по лицето.

– Поеми въздух! Чуваш ли ме? Поеми въздух! Отвори очи! – гласът му е наполовина молба, наполовина заповед. – Доктор! Някой да дойде!

Лекари и сестри се втурват вътре, но Яман не се отдръпва. Стиска ръката ѝ, сякаш може с волята си да я задържи между живота и смъртта.

– Ще живееш! Чуваш ли ме? Ще живееш! Няма да умреш, няма да ти позволя! Отвори очи, моля те! – прошепва, но думите му се късат, задушени от болка и гняв.

Очите му блестят – в тях има отчаяние, което не познава граници. – Няма да си тръгнеш… няма!

Докторът натиска гърдите ѝ, машината изписква, някой брои.

– Едно, две, три… двеста!

Яман е като обезумял. – Дишай! Казах ти, дишай! Отвори очи!

– Триста! – извиква лекарят, а сестрата подава дефибрилатора.

– Готови… едно, две, три!

И тогава се чува тихо издишване. Нещо се променя – едва доловимо, но достатъчно, за да върне надеждата.

Яман стиска ръката ѝ, целува пръстите ѝ, шепне:

– Господи, заради Юсуф… не ми я взимай.

В този миг той се обръща – вижда Недим, който стои до вратата с разтреперани ръце. Яман се изправя. Лицето му се превръща в камък.

– Какво се случи? – гласът му е тих, но в него клокочи буря.
– Усещах, че някой идва зад мен, но ме удариха, преди да успея да се обърна… – заеква Недим, блед като платно.
– Къде беше охраната? – погледът на Яман е леден.
– Пуснах ги да отидат да хапнат…
– Какво?! – крещи Яман. – В такъв момент ги пускаш да ядат? Как може да допуснеш такава небрежност? Виж какво направи!

Недим мълчи, без да смее да го погледне.

– Не ги видях, Яман. Когато дойдох на себе си, всичко вече беше свършило.

Яман пристъпва към него, всяка крачка звучи като удар.

– Оставих я на теб. Ти трябваше да я пазиш – дори с живота си. Разбра ли? Ако не бях пристигнал навреме, тя щеше да е мъртва. Не мога повече да търпя твоята небрежност. Вън! Изчезвай от очите ми!

– Но… тя добре ли е? – прошепва Недим.

– Махай се! – гласът на Яман избухва като гръм. – Изчезни, преди и аз да изгубя разсъдъка си!