Наследство – Епизод 634 (Ето какво ще видим)

В кабинета на Идрис. Кязим говори с някой по телефона.

–Мъртва ли е вече? – пита Идрис след като Кязим приключва разговора.

– Брат… – казва едва доловимо Кязим.

– Какво става? – пита Идрис.

– Почти са свършили работата, не се и появил Къръмлъ. Наложило се е на нашите хора да избягат – обяснява Кязим.

– Идиоти! – крещи Идрис. – Ще полудея! Достатъчно е! Колко пъти се случва това? Не успяхте да убиехте Къръмлъ, нито лудата Нана. Какви мъже сте вие? Как не успяхте да го свършите?

– Брат, не… не съм виновен – опитва се да се защити мъжът, но думите му не достигат до Идрис.

– Некадърни идиоти! – крещи Идрис като хваща Кязим за реверите и гневен поваля Кязим на стола. –Проклети да сте! Проклета да е Нана! Проклет да е Къръмлъ! Проклет да е баща ми! Проклет да е Азис! Смъртта ти ще е от мои ръце, Есреф! Аааааа!

Яман крачи нервно пред болничната стая на Нана, когато му се обажда Юсуф.

– Не спиш ли още, юнако? – пита той с лека усмивка.

От другата страна на линията звучи познат, детски глас. Юсуф говори бързо, притеснен.

– Не мога да заспя, чичо. Дженгер каза, че Нана е паднала. Добре ли е? Боли ли я?

Яман въздъхва и се поглежда през прозореца към леглото, където лежи Нана, която все още не е дошла в съзнание.

– Малко я боли, но вече е добре. Не се тревожи, аз съм с нея.

– Ще се оправи ли? – пита Юсуф. – Щом си до нея, значи всичко е наред. Може ли да ѝ подадеш телефона? Искам да чуя гласа ѝ.

– Спи сега. Ще говорите утре – отговаря Яман.

Настъпва кратка пауза, в която се чува само дишането на детето.

– Добре тогава… Ако си с нея, няма проблем. Нека си почива. Кажи ѝ, че ми липсва. И я върни скоро в имението.

– Обещавам – отвръща Яман. – Ще я доведа съвсем скоро. А сега, време е за сън.

– Добре, ще си легна веднага. Лека нощ, чичо.

– Лека нощ, юнако – казва Яман и затваря.

За миг остава неподвижен до прозореца на стаята, поглежда към Нана и въздиша. След което отново вади телефона си и се обажда на Ферит.

– Има ли напредък, Ферит?

– Още търсим, Яман! Не се тревожи. Щом имам информация, ще ти кажа веднага – опитва се да го успокои Ферит.

В този момент медицинската сестрата и санитар изкарват Нана от стаята ѝ. Яман бързо приключва разговора си.

– Какво става? Къде я водите? – пита притеснен той.

– Не се притеснявай – казва сестрата. – Жизнените функции на пациентката се нормализираха. Извеждаме я от интензивното.

Яман кима като в същото време си месили: „Ти си си боец! Продължавай така, бори се, все едно се бориш с мен!“

Малко по-късно Нана бавно идва на себе си. Дишането ѝ е плитко, а тъпата болка в корема веднага я връща към онзи миг, стоманеното острие, внезапният удар, тъмнината. Отваря очи и обръща глава, на стола до нея Яман спи, уморен, но нащрек.

Влиза сестра и лицето ѝ се озарява, щом вижда, че пациентката е будна.

– Имала си голям късмет – казва тя, докато внимателно поставя апарата за кръвно. – Доведоха те навреме. Състоянието ти беше много тежко. През нощта сърцето ти спря за момент… но той те спаси. Отново. – Усмивката ѝ е топла и искрена. – Кръвното ти вече е стабилно. Ще се оправиш бързо, сигурна съм.

Когато сестрата излиза, Яман се пробужда. Погледите им се срещат за пръв път след кошмара.

– Всичко наред ли е? – пита Яман с глас пълен с тревога.

– Добре съм – отвръща тя слабо. – Не се предавам толкова лесно. Но… онези хора… ако наранят Юсуф? Той…

– Не се притеснявай – прекъсва я Яман. – Не знае нищо. Казахме му, че си се подхлъзнала. Помоли ме да ти предам поздрав, когато се събудиш.

Нана се усмихва с усилие.

– Сестрата ми каза какво си направил. Благодаря ти.

Яман свива челюстта си, гласът му става твърд.

– Това не трябваше да се случва. Ще ги намерим. И ще си получат заслуженото.

Нана мълчи. В погледа ѝ има вина и болка. Мислите ѝ се въртят в кръг, от който няма изход – всичко е заради нея.

– Господи, дай ми сила – прошепва тя. – Нека всичко приключи… преди някой друг да пострада.

След кратко мълчание Нана поглежда към него и казва замислено:

– Това е вече четвърти път.

Яман я гледа изненадано.

– Все още ли действа упойката? Какво искаш да кажеш?

– Четири пъти ми спаси живота – отговаря тя спокойно. – Толкова пъти съм ти длъжна.

– Не ми дължиш нищо – отвръща Яман. – Ако не беше влязла в моя живот, нямаше да ти се случи това.

– Не съм съгласна – казва тя твърдо. – Ще ти се отблагодаря. Четири пъти. Ако някога си в опасност, просто ми се обади. Ще дойда.

По лицето на Яман се плъзва сянка на усмивка.

– Значи да ти се обадя, ако някой ми опре пистолет на челото?

– Точно тогава – кимва тя сериозно.

Той се пресегва към чашата с вода и отпива, но внезапно се задавя. Нана моментално леко се надига и го потупва по гърба, без капка колебание.

– Какво правиш?! – успява да каже, докато се опитва да си поеме въздух.

– Почти се задави – казва тя с усмивка. – Току-що ти спасих живота. Остават още три пъти.

Няколко часа по-късно в болницата пристига човек, който носи пакет за Нана от майстор Вели. В ръцете си държи малка, грижливо опакована кутия, която предава на Нана.

Когато тя я отваря, вътре открива познатия си часовник, поправен, блестящ, сякаш времето никога не е спирало. В кутията намира малко писмо, сгънато с прецизност.

Нана разгъва листчето и започва да чете, а очите ѝ постепенно се пълнят със сълзи:

„Сигурно се чудиш как часовникът ти попадна при мен. Яман ми го донесе и ме помоли да го поправя. Казах му, че ще е трудно, но той вярваше. Изчака. Бог ти даде още време, още часове. Пред теб има много дни. Възстановявай се, бързо.“

Пръстите ѝ се свиват около часовника, сякаш иска да спре света в този миг. Металът е студен, но топлината, която усеща, идва от друго място – от човека, когото дълго смяташе за безсърдечен.

Яман… онзи, който ѝ се струваше непоколебим и студен като камък, отново я изненадва. Зад суровия му поглед и острите думи се крие нещо друго – нещо, което я плаши и привлича едновременно.

Той вече не е просто човекът, който я спасява от опасностите. В очите му има топлина, която не може да обясни. И колкото повече се опитва да я игнорира, толкова по-силно я усеща.

Дланите ѝ се свиват около часовника. Той работи. Тиктакането му звучи като шепот на надежда.

– Той го поправи… – промълвява тя тихо. – Работи.

– Това е добре – отвръща Яман, който се е върнал и я наблюдава.

– Ти си го занесъл на Вели. Ти си му казал, че ще тръгне отново. Но защо?

– Беше счупен, а после се оправи – казва той с небрежен тон. – Сега трябва да говоря с лекаря.

Вратата се отваря и в стаята нахлува радостен Юсуф.

– Чичо!

– Юнако! – усмихва се Яман.

Юсуф влиза задъхан, очите му блестят от вълнение.

– Нана!

– Скъпи! – възкликва тя и разперва ръце.

– Добре ли си?

– Добре съм, мили мой. Само малко се подхлъзнах.

– Подхлъзна? Като риба ли?

Нана се разсмива.

– Не, не така. Имах предвид, че съм тромава. Все чупя нещо без да искам.

– Вече си добре, нали? – пита Юсуф притеснена.

– Разбира се, че съм добре.

В този момент влизат Адалет и Дженгер.

– Възстановявай се, мило дете – казва Адалет със сълзи в очите. – Бог те пази.

– Бързо оздравяване – добавя Дженгер.

– Благодаря ви. Радвам се, че сте тук. Уморих се от това лежане.

– Чичо те е довел в болницата, нали? – интересува се Юсуф. – Слава Богу, че е бил с теб.

– Да, слава Богу – кимва Нана и поглежда към Яман.

В този момент телефонът на Яман звъни.

– Има ли новини, Ферит?

– Хванахме един от мъжете – казва гласът от другата страна. – В момента е в полицейското управление. Ще бъде разпитан.

– Добре. Идвам веднага. – Яман става, погледът му отново става хладен. – Охраната е пред вратата – добавя Яман и напуска стаята.

Дженгер подава телефона на Нана.

– Между другото, мислех, че ще ти потрябва, затова го донесох.

– Благодаря ти.

На мига Нана си спомня за съобщението, което получи, преди инцидента..

„Истината е, че убиецът на Азиз не е в имението. Ако искаш да узнаеш кой е, изчакай новини от мен. Ще докажа думите си със снимки.“

В полицейското управление Ферит и Волкан говорят за случая „Къръмлъ“, че са изгубили следи на заподозрените, че да претърсят летища, автогари и всеки ъгъл на Истанбул. Ферит нарежда, да проверят всичко, да ако трябва да „изстискат“ града, но да ги открият. После добавя, че ще отиде да разпита Вахит.

В коридора към стаята за разпит Ферит взема ножа на Волкан и ябълка, малък ритуал, който е и проверка за границите. В безшумната стая Вахит седи тромаво, с онази маска на човек, който мисли, че контролира играта.

– Няма доказателства – казва Вахит с равен глас и омраза в същото време. – Адвокатите ми ще са тук след минути.

Ферит приближава бавно, реже ябълката, слага парченце в устата си и говори като разказвач от сенките – рисува картина на трафика, на мрежите в Близкия изток и Африка, пита кои са неговите партньори. Вахит отвръща с презрение, че няма да признае.

Тогава Ферит разказва притча за хиената, животно, което преследва и хваща и най-бързите, което понякога побеждава, дори лъвовете. Говори за ловци и плячка, за мрежи, които колкото и здрави да са, се разплитат под правилния натиск. (Ферит се опитва да каже на Вахит, че каквото и да стане, Вахит ще бъде преследван и унищожен) Когато се приближава, той шепне нещо в ухото на Вахит, едва доловимо, но достатъчно, за да накара мъжа да изтръпне. Лицето на Вахит за миг се сбръчква, притеснението се изписва на лицето му. Какво казва Фирит на Вахит остава тайна за зрителя.

Ферит влиза в кабинета си. На бюрото го чака чаша горещ чай. За миг той се спира и камерата улавя едно от онези редки изражения, които издават повече от думи, меко, почти болезнено усмихване. Ферит си спомня: Топлата кухня, Аише до котлона, лека усмивка и гласът ѝ, който му се кара, че пак е излязъл с твърде тънка риза.

– Поне изпий липовия чай, направих го специално за теб – чува я сякаш е до него. – Добър е при настинка, ще успокои гърлото ти.

Ферит се усмихва още веднъж, тихо, почти на себе си. „Аише никога не можеше да ме гледа, когато съм болен“ – прошепва той и посяга към чашата. Отпива глътка и тръгва към общия кабинет на екипа.

Там го посрещат познатите лица на Ибо, Кара, Волкан… и, разбира се, самата Аише. Тя се обръща и го поглежда с лека, приятелска усмивка.

– Благодаря за чая – казва Ферит, уж небрежно. – Добра съседка си.

– Няма защо – отвръща тя. – Направих за всички.

Ферит се сепва. Погледът му обхожда масата – Ибо, Кара и Волкан вече държат чашите си и благодарят на Аише.

– Страхотен е, Аише – усмихва се Ибо. – Гърлото ми направо се оправи.

Ферит прехапва устна. Леката ревност в погледа му не остава незабелязана. Аише просто им пожелава да им е сладко и се връща към документите си.

– Да, пийте си чая – казва Ферит и сяда зад бюрото си, отваряйки бележника си. Вътре, между страниците, е скрита снимка, селфи с Дога. Погледът му омеква за секунда, но после телефонът вибрира.

Вратата се отваря и в офиса влиза Вахит. Току-що освободен от ареста, изглежда прекалено спокоен.

– Какво правиш тук? – пита Ферит с хладен тон.

– Адвокатът ми свърши работа – отговаря Вахит. – Но бих искал да знам защо изобщо ме задържахте. Аз съм просто ветеринар.

Погледът му се спуска към бюрото, към снимката. Камерата показва как очите му се спират върху лицето на Дога. Ферит веднага усеща това. Изправя се, готов за всичко.

Вахит се усмихва и вади визитка от джоба си.

– Ето, заповядай. Ако някога ти потрябва работа, знаеш къде да ме намериш.

Това е последната капка. Ферит се изстрелва от стола си, хваща го за яката и го притиска към стената.

– Следя те, Вахит – изрича през зъби. – Ако направиш и най-малката грешка, ще дойда за теб.

– Не ме плаши с празни думи – отвръща Вахит, с тънка усмивка. – Имам си работа.

– Ти нямаш представа какво е заплаха – изсъсква Ферит и стиска по-силно.

Ибо и Волкан скачат, опитвайки се да го спрат.

– Шефе, какво правиш?! – извиква Волкан. – Пусни го!

Докато двамата се борят да ги разтърват, на вратата се появява Корай. Стои неподвижен, гледа сцената с онзи любопитен, студен поглед, който обещава неприятности.

Вахит успява да се откопчи. Изглажда ризата си, хвърля един последен, злобен поглед и напуска стаята. Усмивката му е ледена.

Корай го следва с очите си и, след кратко колебание, тръгва след него. Навън го настига и без да пита, се качва в колата му.

– Кой си ти? – пита Вахит, студено. – И защо си в колата ми?

Корей се усмихва небрежно.

– Видях какво се случи вътре. Какво ти направи Ферит? Защо толкова те мрази?

– Не знам – отвръща Вахит с престорена невинност. – Принуди ме да подпиша нещо, използва заплахи. А аз съм просто честен човек. Страх ме е, че ще ме убие.

Корай кимва замислено.

– И аз не съм му голям почитател, но има начини да се справим с него. Ако искаш, мога да ти помогна.

Вахит го гледа, после бавно подава визитка.

– Вахит. Ветеринар. Работя с чест и достойнство. Не търпя, когато ме оклеветяват.

Корей взема визитката, усмивката му се разширява.

Камерата проследява как колата потегля. Двама мъже, един лъжец и един глупак, потеглят в посока, която обещава само беди.

Яман пристига в полицейското управление

– Къде е той? – пита без церемонии.

– Успокой се, брат – отговаря Ферит, опитвайки се да го успокои. – Тук е.

Ферит обяснява, че мъжът още не е говорил и че ще се заеме с разпита, но Яман е непоколебим.

– Искам да говоря с него. Сам.

Ферит се колебае за миг, но виждайки решимостта в очите на приятеля си, кимва.

Яман влиза в ареста. Нападателят седи в ъгъла с безразлично изражение, а когато Яман застава пред него, той бавно повдига глава и се усмихва подигравателно.

– Говори! – пита ядосан Яман. – За кого работиш? Кой ти каза да го направиш?

Мъжът отвръща с тънка насмешка.

– Имам само едно да ти кажа – казва той. – Тази жена… тя така или иначе ще умре. Може да не е днес или утре, но не може да избяга от съдбата, Къръмлъ. Ти не можеш да я защитиш! Не можеш да го спреш!

Яман не се поддава на провокацията, погледът му остава хладен и пронизващ. В него има едно ясно обещание, това не е приключило и той ще направи всичко, за да извади истината на бял свят.