Наследство – Епизод 635 (Ето какво ще видим)

Връщайки се от полицейското управление, Яман се втурва към болницата с едно единствено желание – да види, че Нана е добре. Но когато отваря вратата на стаята ѝ, леглото е празно. Завивките са сгънати, а от нея няма и следа.

Той застива. Паниката му бързо прераства в гняв. В ума му пробягва най-страшната мисъл, че някой отново е посегнал на живота ѝ. Стиснал юмруци, той се обръща към един от санитарите.

– Къде е? Къде е Нана Мариям? – гласът му звучи дрезгаво, насечено от тревога.

Санитарят отстъпва леко назад, смутен държанието на Яман.

– Преместиха я в друга стая, господине. Всичко е наред.

Без да губи и секунда, Яман тръгва по коридора. Отваря вратата рязко и влиза с такава сила, че Нана подскача.

– Защо си тук? – думите му излитат остро, почти като обвинение.

Тя се обръща изненадано, но лицето ѝ е спокойно.

– Смених стаята си – отвръща тя с лека усмивка. – Там прозорецът не работеше, исках просто да подишам свеж въздух. Почакай малко… защо си толкова ядосан? Не разбирам.

Погледът му омекват, макар че гласът му все още трепери.

– Защото си помислих, че нещо ти се е случило. Защото… – думите засядат в гърлото му, недоизказани, натежали от чувства, които той не може да изрече. – Не искам Юсуф да се разстройва! Толкова е привързан към теб.

Нана го гледа със смес от болка и нежност.

– Прав си. Юсуф е изморен, преживя прекалено много. Може би ще ти олекне, ако просто изчезна… Ще си кажеш: „Освободих се от нея.“

Яман пристъпва напред.

– Това не е шега, Нана! – изрича рязко. – Ще говоря с лекаря…

„Какво правя изобщо тук? – мисли си Яман. – Нареди на охраната да застане пред стаята и си върви!“ Той въздиша дълбоко и поглежда към нея отново. „Но… тя си няма никого и аз… аз съм отговорен за нея. Така е заради моите врагове. Те я докараха до това състояние, а и най-важното е Юсуф – той не може без нея.“

Яман мълчаливо излиза от стаята.

Малко по-късно, Нана получава телефонно обаждане, което я кара да настръхне. Гласът от другата страна е спокоен, но в това спокойствие има нещо зловещо.
– Пожелавам ти бързо възстановяване – произнася непознатият с ледено спокойствие.

Камерата показва мъжът и виждаме, че това е Халит.

Нана се сепва.

– Кой си ти? Откъде знаеш какво ми се е случило?! – гласът ѝ трепери от страх и объркване.
– Не се притеснявай. Знам всичко – отвръща той. – И знам кой уби брат ти.

Настъпва мълчание. Нана едва поема дъх.

– Ще ти изпратя запис – продължава гласът. – Но това ще ти струва милион долара.

– Милион?! Та аз нямам такива пари! – изкрещява тя.
– Тогава никога няма да узнаеш истината. Донеси парите… или забрави кой е убил Азиз.

– Какво си въобразяваш?! – прошепва Нана с отчаяние. – Аз съм просто детегледачка!

Линията прекъсва. Телефонът пада от ръцете ѝ, а по лицето ѝ се стича сълза. Камерата се отдалечава, в стаята остава само тишината и нейното тежко дишане.

Но Халит не спира дотук

– Няма пари? Шегува се с мен ли? – изсумтява той. – Или наистина нищо не знае за наследството… Или Идрис е скриел нещо от мен.

Той веднага набира номер.

– Кемал, имаме проблем. Момичето няма представа за наследството. Провери всичко. Бързо!
– Разбрано. Ще ти се обадя, когато имам новини – отговаря отсреща гласът.

Действието се пренася в офиса на Идрис.

– Братко, не си разваляй настроението. Нашият човек Ешреф може и да е задържан, но устата му е заключена. Няма да проговори! – уверено казва Кязим на Идрис.

Идрис върти нервно пръстена на ръката си. Погледът му е помрачен от страх.

– Ако проговори… ако проговори… – думите му увисват във въздуха като заплаха, която никой не смее да изрече докрай.

Кемал, другият човек на Идрис се изправя рязко.

–Извинете, братко…

Но щом излиза от стаята, телефонът му вибрира. На дисплея, непознат номер, но гласът отсреща е твърде познат.

– Кемал, има ли проблем? – гласът на изнудвача е суров. – Замислили ли са нещо? Има проблем с наследството. Момичето се държи така, сякаш не знае нищо. Да не би оня мръсник Идрис да е отстранил адвоката?

– Не знам – отвръща Кемал. – Ще проверя и ще ти се обадя.

– Чакам новини, Кемал… – изрича гласът, преди линията да прекъсне.

Действието се връща в болницата. Яман седи до леглото на Нана. Тя иска да стане от леглото.

– Не мърдай! – предупреждава я строго Яман.

Нана свива устни.

– Не мога да лежа като статуя, Яман.

Той се приближава, слага ръка върху рамката на леглото, сякаш я държи в капан.

– Ще лежиш. Време е!

– За какво време говориш? – пита изненадана.

– Забрави си лекарството – отговаря спокойно той, без да откъсва поглед от нея.

Вратата се отваря и сестрата влиза с чаша вода и таблетка в ръка. Усмихва се професионално, без емоция.

– Време е за лекарството, г-це Нана.

Яман я поглежда строго и добавя:

– Ако млъкне, ще го вземе.

Нана стиска устни, усещайки как въздухът между тях се наелектризира.

– Защо се грижиш така за мен? Кажи ми… Какво искаш да постигнеш? Нали знаеш, че Нана ще оздравее, а Яман отново ще ѝ крещи. Това ли е, което искаш?

Той се усмихва леко, почти тъжно.

– Позна! Ще говоря с лекаря ти.

Докато той излиза, тя го проследява с поглед като си мисли „Мисля, че вече са приятели с лекаря… той все ходи при него. Все се съветва… все пита…“

По-късно, Нана пее тихо народна песен, докато гледа през прозореца. Гласът ѝ е нежен, тъжен, но жив.

– Не се ядосвай – казва тя, когато Яман я сварва права до прозореца. – Станах само да подишам малко въздух. Въздухът е живот.

– Да те вържа ли за леглото? – отвръща той, преструвайки се на ядосан.

– Кълна се, не се глезя. Просто се задушавах.

– Нищо няма да ти стане. А и да стане, нали сме в болница. Няма да ставаш, докато докторът не позволи.

– Моля те… нека се върнем в имението. Обещавам, няма да мърдам никъде. Липсва ми Юсуф… и там е по-безопасно.

– Лягай – казва той твърдо. – Ще си тръгнем, когато докторът позволи.

Нана се усмихва едва забележимо.

На другия ден Нана и Яман се връщат в имението. Вратите се отварят широко, а първи към нея тича малкият Юсуф – „Нана!“

След него се нареждат Неслихан, Айнур и Адалет – всяка с топло пожелание.

– Добре дошла, скъпа. Благодаря на Бога, че си отново с нас. Ако имаш нужда от нещо – само кажи – настоява Адалет.

Нана се усмихва.

– Ще се оправя. Просто по-бавно. Не се тревожете.

Тя поглежда Юсуф и очите ѝ заблестяват.

– Помниш ли приказката, в която принцесата изкачваше многото стълби, а горе я чакаше принц? Ще си поиграем ли? Ти ще си принцът.

– Добре! – казва момчето и хуква нагоре. – Добре дошла, принцесо Нана!

– Благодаря, принце. Ще ме придружиш ли до стаята ми?

Адалет се намесва усмихнато.

– Преместихме стаята ти, мила. Юсуф искаше да е по-близо до теб. Всичко е готово.

– Харесва ли ти? – пита детето.

– Прекрасна е – шепне тя.

– Поръчаните настолни игри пристигнаха! Да ги донеса ли?

– След малко, любов моя. Ще си почина първо.

– Добре. После ще храним птиците. Ще се зарадват, че си у дома! – казва Юсуф, а усмивката му осветява цялата стая.

Нана лежи в новата си стая на леглото. В очите ѝ има досада и нетърпение.

– Започвам да се отегчавам вече… – промърморва тя, хвърляйки бегъл поглед към вратата, сякаш иска да избяга.

Неслихан, която седи наблизо с лаптоп на коленете си, веднага реагира. Гласът ѝ е тих, но решителен:

– Недей да ставаш. Още не си се възстановила. Господин Яман беше категоричен, ако станеш, ще те врърне в болницата. Трябва да си почиваш.

Нана въздъхва и се обръща театрално на другата страна.

– Добре, добре… няма да ставам. Все едно не ми стига той самият, та сега и всички наоколо превърна в пазачи… – казва, с иронична усмивка, която не успява да скрие колко я дразни това.

Камерата ни показва Яман, който седи зад бюрото си в кабинета.

„Тя със сигурност е нарушила обещанието си – мисли си той. – Не може да стои мирно и секунда…“

Яман става и излиза от стаята.

Камерата се връща в стаята на Нана.

– Ти все гледаш това… Какво толкова правиш там? – пита Нана любопитна Неслихан

Неслихан, която не успява да скрие усмивката си:

– Изненада! Моят модел си… ти. Моето вдъхновение – Нана. Как ти се струва? Харесва ли ти?

Тя обръща лаптопа и пред очите на Нана оживява рисунка – изящна жена в разкошна рокля, с гордо вдигната глава.

– Ти си ме нарисувала? – прошепва Нана, а очите ѝ светват. – Това е… прекрасно. Виж тази рокля! Неслихан, ти имаш невероятен талант! Винаги те виждам да приготвяш кафе, чай, храна… Но това, това е твоето истинско призвание. Това ти е дадено от Бог.

Неслихан се изчервява.

– Наистина ли мислиш така? Толкова се радвам, че ти харесва…

– Разбира се, че ми харесва! – казва Нана, после се навежда напред, изпълнена с енергия. – И какво правиш с тези рисунки? Изпрати ли ги някъде?

– Не… – тихо отговаря момичето.

– Но защо, скъпа? Ще ги изпратим веднага! Имам приятелка, дизайнерка– познаваш ли я? Даряца Мария. В Анкара е.

Неслихан ахва, сякаш е чула име на легенда.

– Даряца Мария? Тя е твоя приятелка?! Но тя е толкова известна! Аз съм огромна нейна почитателка! Не мога да повярвам, че я познаваш!

– Да – усмихва се Нана, спомняйки си далечни дни. – Учихме заедно. Стара приятелка е. Ще ѝ се обадя за теб.

Неслихан замълчава, усмивката ѝ избледнява.

– Бих искала… но не мога. Леля ми няма да ми позволи. Веднъж я нараних много. Изгубих доверието ѝ. Не би искала да ме остави сама.

Нана я гледа с разбиране, после решително прошепва:

– Но нещо трябва да се направи. Има ли друг начин?

В този миг камерата се плъзва към вратата. Там стои Яман – неподвижен, в сянка. Чул е всяка дума. Погледът му е твърд, изпълнен с намерение. В очите му се чете нещо ясно, ще помогне на Неслихан. Може би именно той ще бъде ключът към осъществяването на нейната мечта.

Междувременно, в полицейския участък напрежението е нажежено. Главният комисар стои с ръце, скръстени зад гърба си, докато срещу него, с поглед, пълен с предизвикателство, стои комисар Ферит, а също така в стаята са и останалите от екипа.

– Шефе, нямам нищо общо с това! – гласът на Ферит звучи нервно. – Не знаем дали е бил блъснат от камион или влак, но аз нямам нищо общо!

– Така ли? – изрича спокойно началникът и подхвърля папка на бюрото. – Тогава какво е това?

В папката има медицински документи и снимки на Вахит, целият посинен.

Ферит присвива очи.

– Оказа се по-хитър, отколкото мислех. Капан… заложи ми е капан.

– А той казва, че си го отвел, вързал си го и си го пребил до безсъзнание.

– Добре, шефе, ударих го, признавам. Но само това!

– Докажи го тогава. Къде беше днес в три следобед?

– Имах лична работа.

– Каква работа, комисарю?

– Частна, шефе.

– Комисар Ферит, оставете оръжието и значката си. От този момент сте временно отстранен от служба – нарежда шефът на управлението

Ферит стои неподвижно за миг, после сваля значката и я поставя внимателно на бюрото. – Значи съм отстранен. Добре. Ето ги, шефе. И двамата знаем, че който не може да докаже невинността си, е виновен. Но запомнете, скоро ще си ги взема обратно…

Ферит се обръща и излиза.

На другия край на града Корай и Вахит вдигат чаши с уиски.

– Всичко уредено ли е? – пита Корай.

– Да – усмихва се Вахит с онзи самодоволен поглед, който винаги крие нещо. – Благодарение на нашето ново партньорство. Нямаш повод за тревога. Хиената изгуби зъбите си. Не знам какво имате помежду си, но аз на никого не дължа нищо. И ще получиш солидна сума за помощта, която ни оказа.

Действието се връща в полицейското управление. Ферит рови из куп документи. На бюрото му, разпилени химикалки, хаос, който издава вътрешната му буря.

– Класически Ферит – промърморва Айше с лека усмивка. – Ако бях аз, щях да ги подредя от светли към тъмни.

– Знам – отвръща той, поглеждайки я право в очите. – Точно това би направила. Не искаше да си тръгна без да се сбогуваме, нали? Моя вярна колежке.

– Не исках, комисарю – гласът ѝ звучи едновременно твърд и тъжен. – Но доказателствата са ясни. Ти си пребил мъжа. Репутацията ни е съсипана. Ние сме полицай.

– Казах, че не съм го направил! – гневът в гласа му прелива в отчаяние.

– Все още го твърдиш, но фактите говорят друго. Какво се опитваше да докажеш, Ферит? Ако не можеш да контролираш гнева си сега, ще загубиш завинаги.

– Не ме разпознаваш вече, нали?

– Прав си – отвръща тя тихо. – Не те разпознавам. Може би си губя времето.

„И аз не мога да ти кажа какво става, мисли си Ферит. – Но ако ти и Дога сте в опасност, няма да позволя никой да ви доближи. Никога.“

Точно тогава влиза началникът.

– Комисар Ферит? Предай случая и си тръгвай.

– Добре, шефе. Тръгвам си. – Гласът му звучи като последен изстрел в празна стая.

Малко по-късно, Волкан затваря папка и гледа към комисар Ферит с уважение.

– Довиждане, комисарю. Не вярвам, че ти си го направил.

Ферит кимва кратко.

– Благодаря ти.

– Но защо не отговори на въпроса на началника? – настоява Волкан.

Ферит въздъхва.

– Ще ти кажа защо. Бях пред къщата на Айше, наблюдавах я. Получих информация, че може да се случи нещо. Ако бях казал това, щяха да ме гледат като луд – „как така“? Видях как Вахит гледа снимката на Дога… и не издържах.

– Комисарю, не преувеличаваш ли? – пита Волкан внимателно.

– Не. Познавам ги твърде добре. Те няма да спрат, докато не си отмъстят. Партньорката му, Елиф, опита същото, и умря. Оттогава Вахит ми има зъб. Ще направи всичко, за да ме унищожи. Не мога да кажа на Айше, тя едва не загина преди дни. Няма да рискувам техния живот заради мен.

– Какво ще правиш сега? – пита Волкан.

Ферит стиска челюсти, гласът му е нисък и решителен.

– Докато не се уверя, че Айше, Неше и Дога са в безопасност, няма да спра. Трябва да съм сигурен.

– Но комисарю… – започва Волкан.

– Някои неща просто трябва да се направят – прекъсва го Ферит. – Не мога да поема риска.

Малко по-късно Ферит се изправя срещу Вахит. След караница между двамата, Вахит инжектира нещо на Ферит. Под въздействието на инжекцията Ферит губи съзнание.