Плен – Сезон 2 Епизод 123 (Ето какво ще видим)

Хира излиза от къщата като ураган. Движи се бързо, почти не усеща земята под краката си. Полата ѝ се полюшва при всяка решителна крачка, а в очите ѝ гори гняв, примесен с болка. Тя прекосява градината, обсипана с есенни цветове, и се насочва към входната врата на имението.

На верандата стои Орхун, с напрегнато изражение, държи телефона си, сякаш очаква важен разговор. Погледът му попада върху Хира. Тя минава покрай него, без да каже дума, лицето ѝ е решително, а погледът ѝ, остър като нож. Орхун я следи с любопитство и подозрение. Не може да не се запита накъде е тръгнала така. Жената, която преди малко се усмихваше на Халисе и Годжа, сега изглежда като буря, готова да помете всичко по пътя си.

Хира преминава през портата на градината и изчезва зад високите живи плетове.

На тихата улица зад имението Джихангир я чака. Ръцете му са в джобовете, но нервно потрепват. Когато я вижда да се приближава, лицето му светва за миг, ала миг по-късно усмивката замръзва. Хира се приближава като ураган, лицето ѝ е решително, погледът, непреклонен.

– Колко пъти трябва да ти казвам да не ми звъниш! – думите ѝ го прерязват остро. – И имаш наглостта да ме заплашваш! Достатъчно! Разбра ли? Омръзна ми от теб! Не ми звъни повече! Не ми пиши! Не ме търси по никакъв начин!

Джихангир отваря уста, опитва се да каже нещо, но Хира не му дава възможност.

– Не ме интересува какво имаш да ми кажеш! – гласът ѝ трепери, но не от страх, а от гняв. – Това са последните ми думи! Повече не искам да те видя никога!

Тъкмо когато думите ѝ пронизват тишината, Джихангир я прекъсва отчаяно:

– Нева направи всичко! Всичко беше нейна работа! Съобщенията, подаръците, пръстенът, хотелът… тя подреди всичко! Това беше капан! Нева ни вкара и двамата в него!

Хира застива. Очите ѝ се разширяват, между гнева и объркването проблясва съмнение. Тя задържа дъха си.

Камерата се отдръпва. Далеч, зад оградата, Орхун наблюдава сцената. Очите му се присвиват, когато разпознава Джихангир. Любопитството се превръща в ярост. Без да губи време, тръгва към тях.

Джихангир гледа Хира в очите, опитва се да намери разбиране в тях, но тя мълчи. Сякаш не може да повярва на чутото. Вятърът подухва косите ѝ, а в очите ѝ се появява болка – дълбока, непоносима.

Орхун спира зад ъгъла и наблюдава. Погледът му е леден, устните, стиснати до бяло. Вижда ги – двамата, заедно, в момент, който не разбира. Сърцето му се свива от ревност и гняв.

Хира стои неподвижна, втренчена в Джихангир. В погледа ѝ се чете объркване, сякаш умът ѝ се опитва да подреди думите, които току-що е чула. Не знае какво да каже – сърцето ѝ се бори между гнева и съмнението.

На няколко метра от тях, скрит в сянката на ъгъла, стои Орхун. Очите му пламтят от ярост и разочарование. Гледа ги, двамата заедно, и всяка секунда го боли повече. Пръстите му се свиват в юмруци, толкова силно, че кокалчетата побеляват.

– Не си струваш… – прошепва Орхун, с глас, пречупен от болка.

Погледът му се изпълва с ненавист. Без да каже нищо повече, Орхун се обръща рязко и поема обратно към имението. Стъпките му отекват по каменната алея, а гневът му расте с всяка крачка.

Хира не подозира, че Орхун е бил там, че е видял всичко. Тя все още стои неподвижна, под властта на думите на Джихангир.

– Да – казва той отчаяно. – Всичко беше, за да повярва Орхун, че си го предала. Всичко това е работа на Нева. Не мога да повярвам, че сестра ми е способна на нещо подобно… Току-що научих за тези интриги! Нямах време да те предупредя. Ако ти се случи нещо, ако пострадаш… това е последното, което бих искал. Моля те, повярвай ми!

Гласът му трепери, в очите му има надежда. Поглежда я с отчаяно очакване, сякаш всяка нейна дума може да го спаси. Но лицето на Хира е непреклонно, студено като лед.

– Махни се от мен! – изрича тя твърдо, без капка колебание.

Тръгва да си върви, но Джихангир я хваща за ръката, опитвайки се да я спре.

– Защо не искаш да ме изслушаш? – прошепва той отчаяно.

Хира се обръща рязко. Очите ѝ пламтят. Издърпва силно ръката си и със замах го зашлевява. Ударът отеква като гръм в тишината.

– Не ме докосвай! – крещи тя.

Джихангир застива на място, шокиран, с ръка на бузата.

– И не смей да ми се изпречиш отново! – добавя Хира с ледено презрение.

След това се обръща и тръгва по улицата с бързи, решителни крачки. Полата ѝ се полюшва след нея, а гневът ѝ се смесва с болка.

Джихангир остава сам, безмълвен, вперен в нея, докато силуетът ѝ се отдалечава. В очите му има не само вина, но и отчаяние – като човек, който току-що е изгубил всичко.

Действието се връща в къщата. Орхун влиза с гръм и трясък в кабинета си, лицето му е пламнало от гняв, а очите му – мътни от съмнение. Стъпките му отекват по пода, докато върви право към средата на стаята. Спира внезапно. Диша тежко. Ръцете му са свити в юмруци. Не знае какво да прави, в ума му бушува буря от гняв, болка и объркване.

Действието се връща назад. Миг преди да се отдалечи, Орхун чува гласа на Хира – остър, наранен, категоричен.

– Махни се от мен!

Гласът на Хира прорязва въздуха като нож. Орхун спира. Любопитството надделява над гнева му. Прави няколко крачки назад, застава така, че отново да вижда. Очите му се присвиват, когато вижда как Хира зашлевява Джихангир с такава сила, че звукът от удара достига до него.

– Не ме докосвай! – крещи тя, а после, с ледено презрение, добавя: – И не смей никога повече да ми се изпречваш!

Орхун стои вцепенен. Това не е сцената, която си е представял. Гневът в него се смесва с недоумение. Той не знае какво да мисли. Всичко, което е видял и чул досега, започва да се разпада в съзнанието му.

Връщаме се в настоящето. Орхун стои все още в кабинета, а объркването му е по-голямо от всеки друг път. Погледът му е празен, но мислите му се блъскат една в друга.

– Наистина ли не си знаела чия е онази къща? – промърморва той в мрака на стаята. – Как да ти повярвам?

След миг изважда телефона си и набира номер с треперещи пръсти.

– Явуз! – гласът му е напрегнат, почти заповеднически. – Има ли нещо ново?

От другата страна се чува спокоен, но уморен глас.

– Продължаваме да разследваме, господин Орхун. Фокусираме се върху съобщенията, изпратени до госпожа Хира. Но засега нямаме значителни резултати.

– Тогава ги намерете! – избухва Орхун. – Искам отговори, Явуз. Веднага!

Затваря телефона ядосан. Диша тежко, не издържа повече и излиза от кабинета си.

Погледът на Орхун му обхожда коридора с нетърпение. И тогава вижда Гонжа, която излиза от склада с кошница в ръце.

– Тя влезе ли? – пита я той рязко.

Гонжа се сепва, очите ѝ се разширяват.

– К-коя, господине? Г-ца Хира? Ами… не знам. Не съм я виждала.

В този момент от кухнята се появява Шевкет. Чува името на Хира и замръзва. Виждайки объркването на Гонжа, веднага взема думата.

– Оставете това на мен, господине! – казва с лек поклон.

Орхун се обръща към него, очите му са мрачни.

– Кажи ѝ, че я чакам в кабинета си.

– Веднага, господине.

Орхун се обръща и се връща обратно към кабинета си, без да каже нищо повече.

Гонжа и Шевкет остават сами, все още изненадани.

– Чу ли, вуйчо Шевкет? – прошепва тя, когато вратата се затваря след Орхун. – Извика г-ца Хира в стаята си.

Шевкет поема дъх и се опитва да се съвземе.

– Чух, чух… хайде, на работа! – промърморва, но гласът му издава безпокойство.

Когато Гонжа се отдалечава към кухнята, Шевкет остава за миг сам. Поклаща глава и тихо въздъхва:

– Господи… какво ли става пак?

В най-тихия и усамотен ъгъл на градината, скрита сред сенките на високи кипариси, Хира върви напред-назад с дребни, неспокойни крачки. Лицето ѝ е бледо, а в очите ѝ гори онзи познат пламък – смесица от болка, гняв и предателство. Вятърът леко разрошва косите ѝ, а роклята ѝ се полюшва с всяко нервно движение.

– Нева! – изрича тя на глас, с глас, в който звучи и гняв, и отчаяние.

Хира спира. Вдига глава към небето, сякаш търси сила отгоре. Опитва се да си поеме дъх, но гърдите ѝ се свиват, а думите излизат между накъсани въздишки.

– Това не е възможно… Не мога да се успокоя. Господи, помогни ми… успокой сърцето ми.

Затваря очи за миг, но напрежението не я напуска. Отново започва да крачи, този път по-бързо. Всяка нейна крачка е като израз на бушуващата в нея буря.

– Как можа да измисли такъв план? – промълвява тя с треперещ глас. – Как успя да уреди всичко така? Винаги усещах, че Нева има пръст в това, но това… това е прекалено. Прекалено!

Дишането ѝ става накъсано. Очите ѝ се пълнят със сълзи, но тя се държи, не иска да се предаде.

– А брат ѝ? – прошепва с горчивина. – Негодник! А тя… тя не знаела, била много разстроена… Как е възможно да са толкова жестоки, и двамата? Как могат да лъжат така?

Хира се хваща за гърдите, сякаш иска да спре собственото си сърце, което бие като лудо. Стои за миг неподвижна, после прошепва почти без дъх:

– Трябва да се успокоя… Трябва да се овладея. Трябва да се държа… заради Али.

Но в съзнанието ѝ изведнъж отекват думите на Джихангир – тежки, настойчиви, като ехо, което не я оставя намира.

„Нева направи всичко! Всичко е нейно дело – съобщенията, подаръците, пръстенът, хотелът. Това е нейният капан!“

Хира отваря очи. Гневът в нея пламва отново.

– Всичко се разруши заради Нева… – прошепва, а после гласът ѝ се извисява, по-яростен. – Всичко изгубих заради нея! Всичко!

Тя спира рязко, вперва поглед в далечината. Сълзите ѝ блестят на светлината, но не се стичат. Само трептят, задържани от гордост и болка.

– Не е лесно да остана спокойна… – промълвява си тя през зъби, стиснала ръцете си в юмруци. – Скоро ще видя лицето ти отвътре, Нева.

Гласът ѝ трепери от възмущение. Вдишва дълбоко, но вместо да се успокои, в нея се надига още по-голяма буря.

– Не… – изрича след миг, гласът ѝ е вече твърд, изпълнен с решимост. – Не мога да се държа спокойно пред нея! Невъзможно е… Не мога така! Ще ѝ покажа къде ѝ е мястото!

Очите ѝ проблясват решително, устните ѝ се свиват в тънка линия. С гневни, бързи крачки тръгва към имението. Полата ѝ се полюшва след всяко движение, а токчетата ѝ отекват по каменната пътека.

Между дърветата, на фона на следобедната светлина, се появява фигура – Шевкет. Движи се спокойно, но в погледа му се чете тревога. Когато я вижда, се приближава и я повиква с хладен, почти делови тон:

– Госпожице Хира… търся ви от доста време.

Хира спира рязко. Поглежда го, без да се опитва да прикрие раздразнението си.

– Да? – отвръща кратко, с глас, в който звучи напрежение.

Шевкет леко се покланя, запазвайки присъщото си спокойствие.

– Господин Орхун ви очаква в кабинета си.

Хира вдишва рязко. Очите ѝ за миг се замъгляват от мисли, после в тях проблясва непокорство.

– Заета съм в момента – казва кратко и тръгва към къщата.

Шевкет я гледа изненадано, опитвайки се да ѝ обясни:

– Но, госпожице Хира… господин Орхун…

Тя не го изчаква да довърши. Вече върви с бързи крачки към входа, а гневът ѝ е като буря, която никой не може да спре.

Шевкет остава за миг неподвижен, вперен в нея, после поклаща глава с безпокойство.

– Боже… какво ли ще стане сега? – промърморва си тихо и бързо поема след нея към къщата, сякаш предчувства, че предстои нещо сериозно.

В стаята си Нева крачи неспокойно напред-назад, облечена в елегантна рокля, но лицето ѝ е далеч от спокойствието на жена, която е постигнала своето. Стиснала устни, тя гризе нокътя си, сякаш това може да заглуши гласа на съвестта ѝ.

– Кой каза, че аз уредих онази къща? – шепне тя на глас, говорейки сама със себе си. – Кой му го каза? Брат ми? – изведнъж спира и удря леко с ръка по бедрото си. – Моят брат… как може да е той! Как може, Нева, за Бога! Нима брат ти говори с Орхун?!

Гласът ѝ звучи остро, после заглъхва в нервен смях. Отново започва да крачи, като хищник в клетка.

– Кой му каза? Кой друг може да е? Помисли, Нева, помисли! – прошепва и се спира пред огледалото. – Но не… той не подозира. Не! Той не подозира нищо. – Лицето ѝ се свива. – А ако разбере? Ако излезе наяве, че аз съм замесена? Какво ще стане, ако се разбере всичко?

Нева трепва. Тялото ѝ се отпуска. Сяда на дивана, дишайки учестено. Ръцете ѝ треперят, докато си повтаря:

– Трябва да се успокоя… Да, трябва да съм спокойна. Спокойно… Спокойно, Нева!

Поклаща глава с решителност, но очите ѝ са пълни със страх.

– Не могат да ме открият… – започва тихо, но думите ѝ стават все по-бързи. – Не могат! Това е невъзможно. Ако не се издам сама, няма как да ме намерят. Не могат! Не могат… просто не могат.

Поставя глава между дланите си и затваря очи. Вече говори сама, отчаяно, като човек, който се опитва да се убеди в собствените си лъжи.

– Само ако можех да съм сигурна… – прошепва. – Да, сигурна, Нева. Бъди сигурна. Трябва да си сигурна. Сигурна, чуваш ли? Сигурна…

Внезапно вратата се отваря рязко. Нева подскача. Срещу нея, като ураган, който нахлува без предупреждение, стои Хира. Очите ѝ са като два пламъка, лицето ѝ – потъмняло от гняв. Без да каже нито дума, тя затръшва вратата след себе си. Звукът от дървото отеква в стаята като гръм.

Хира се приближава с два бързи крачки. Нева инстинктивно отстъпва назад, но няма къде да отиде. Между тях вече няма разстояние.

Нева се вглежда в нея и разбира, че нещо не е наред. В погледа на Хира има не просто гняв, а решимост, онази хладна, опасна решимост на човек, който е научил истината.

Тишината в стаята става непоносима. Камерата приближава лицето на Нева, очите ѝ са широко отворени, а по челото ѝ блести тънка капка пот.

Хира стои пред нея като буря, която всеки момент ще се отприщи.

– Ти стоиш зад този отвратителен капан! – изрича Хира с глас, в който няма място за съмнение. – Онези фалшиви съобщения, подаръкът, съобщението, което ме прати в хотела като Нуршах… Ти си уредила всичко!

Нева се смее нервно, опитва се да отрече, но думите ѝ се губят сред тежестта на обвинението. Очите ѝ проблясват, но Хира не отстъпва и не търпи оправдания.

– Не смей да го отричаш! – отвръща тя безпощадно.

Нева за момент застива, после рязко отговаря, опитвайки се да възвърне хладнокръвието си.

– Луда ли си? Осъзнаваш ли какво говориш? Как смееш! – думите ѝ са нахални, но гласът дрезгав от страх.

– Стига! Замълчи! – изригва Хира. – Ти не си тази, която ще ме спре!

Нева гледа шокирана към Хира. Тя не е онова крехко, усмихнато момиче, което познава.

– Вече имах съмнения, но не бях сигурна. – продължава Хира уверена. – Сега вече съм сигурна, това е твой план.

Нева се опитва да мънка, но думите ѝ се разпадат.

– Какъв план, за какво говориш… – опитва се да се измъкне Нева.

– Престани да отричаш! – отговаря Хира и чак сега нейните думи попадат като куршуми в сърцето на Нева. – Брат ти ти призна всичко!

Хира се доближава почти до Нева, въздухът помежду им изглежда като преграда от стъкло, която може да се строши всеки момент. Нева за първи път вижда ярост в очите на Хира и изпитва нещо ново, страх.

– Казах му. Казвам го и тебе, махни се от мен. Остави ме на мира! – гласи Хира и тонът ѝ прозвучава като заповед, а не молба.

Тя гледа Нева сякаш може да я убие само с поглед. После добавя, почти прошепнато, но с цялата тежест на обречеността:

– Имам толкова мисли в главата си, но ви предавам на Бога! Нека Господ ви накаже.

Хира се обръща и излиза от стаята.

Нева остава сама, все още шокирана, а след като се съвзема шепне с ярост:

– О, батко… о, батко… Ще му отмъстя жестоко за това, което направи. Ще те накажа жестоко!

В кабинет си Орхун седи зад бюрото си. Пръстите му потропват по дървената повърхност, създавайки ритъм, който отеква в тишината. Всяко почукване звучи като отброяване – на нерви, на време, на търпение.

Погледът му е прикован към вратата. В ума му бушува само една мисъл: „Къде е тя?“

Изведнъж напрежението в него достига връхна точка. Тъкмо когато се надига от стола, за да тръгне да я търси, се чува почукване по вратата.

Орхун рязко се изправя, поема си дълбоко дъх, изправя рамене. Лицето му, до преди миг изкривено от напрежение, се променя – сега е спокойно, сдържано.

– Влез! – гласът му е твърд, с нотка на очакване.

Вратата се открехва, но вместо Хира на прага застава Шевкет. Старае се да изглежда спокоен, но леката му несигурност го издава.

Орхун свива вежди, недоволството му е очевидно.

– Къде е тя? Не ѝ ли каза, че я чакам? – думите му падат тежко, като заповед.

Шевкет навежда глава с почтителен, но леко смутен жест.

– Казах ѝ, господине… Казах на г-ца Хира, че я очаквате. Но… тя спомена, че има някаква работа. Надявам се скоро да дойде.

Очите на Орхун се присвиват.

– Работа? Каква работа?

Шевкет преглъща, усеща как напрежението в стаята се сгъстява.

– Не знам, господине – отвръща той плахо.

Настъпва кратко мълчание. По лицето на Орхун преминава сянка, на разочарование, на подозрение, на болка

Той махва с ръка, кратко и заповеднически, без да каже нищо повече. Шевкет се покланя леко и излиза, внимателно затваряйки вратата след себе си.

В стаята отново настъпва тишина. Само дишането на Орхун се чува, дълбоко, накъсано, тежко. Сяда отново на стола, но вече не може да стои спокойно. Погледът му се спира върху врата, сякаш всеки миг очаква тя да се отвори.

Пръстите му отново започват да потропват по бюрото – по-бързо, по-нервно.

„Къде си, Хира?“ – прошепва на себе си, а камерата се приближава към лицето му. В очите му гори нещо повече от гняв – гори страх.

Действието се пренася в стаята на Афифе.

– Отиде ли при Орхун? – пита тя сухо, докато внимателно поставя последния щрих по керамичната ваза.

– Все още не, госпожо – отвръща Шевкет тихо. – Грижи се за Али. Господин Орхун я чака в кабинета си.

Афифе застива за миг. Погледът ѝ се изгубва в една точка, а после, без да променя позата си, продължава да рисува.

– Тя сигурно е направила нещо – произнася бавно, сякаш говори повече на себе си, отколкото на него. – Иначе защо Орхун би поискал да говори с нея?

Шевкет пристъпва напред, внимателно, сякаш стъпва върху лед.

– Господин Орхун излиза от стаята си от време на време и поглежда към коридора – обяснява той. – А госпожица Хира прекара почти целия следобед в стаята на Али. Изглежда не възнамерява да отиде при него. Предполагам, че се опитва да стои настрана от г-н Орхун, може би по ваше нареждане.

Афифе вдига поглед за пръв път. Очите ѝ се присвиват, а в тях проблясва нещо между тревога и подозрение.

– Орхун не иска и с мен да говори… – казва тя, повече на себе си. – Нещо става. Но какво? Ако Хира наистина се опитва да стои далеч, защо тогава Орхун толкова настоява да я види?

Настъпва кратко мълчание. После тя отново насочва вниманието си към Шевкет и гласът ѝ придобива онзи твърд, хладен тон, който не търпи възражения.

– Дръж ги под око. Искам да разбереш какво се случва. Можеш да си вървиш.

Шевкет кимва и леко се покланя.

– Да, госпожо. Лека вечер.

Той излиза тихо, затваряйки вратата след себе си.

Какво се случва с Нуршах и Кенан?

Напрежението между Нуршах и Кенан достига своя връх. В офиса му Нуршах се изправя срещу Кенан, след като той неочаквано заявява, че повече не може да продължи този брак. Според него връзката им е станала източник на непрекъснато напрежение, те се карат за най-малкото нещо, изтощават се взаимно, а самият брак, макар и формален, се е превърнал в окови. Кенан настоява, че трябва да се разведат, за да могат и двамата да си поемат въздух. Нуршах го гледа невярващо, опитва се да разбере какво се е променило, защо човекът, който вчера ѝ е говорил спокойно, днес иска развод. Тя му напомня, че всичко започна заради Нефес, заради детето, което и двамата искаха да спасят от Рашид. Но Кенан е решен. Макар да признава, че Нефес е най-важното нещо в живота му, той твърди, че Нуршах не трябва да носи тази отговорност и че формалният им брак само я измъчва.

След като напуска кантората, оставяйки я с куп въпроси, Кенан се насочва към къщата на Рашит. Там атмосферата е още по-напрегната. Рашит го посреща с обичайното си грубо държание и подозрение, но този път Кенан не е дошъл да се кара. Той е дошъл да се разберат. Разкрива му, че няма да може да ползва нито стотинка от парите, които се водят на името на Нефес – държавата ги защитава и всеки разход ще бъде следен. Рашит е потресен, защото никой не му е казвал това, а Кенан хладно му показва закона на телефона си. Сякаш почвата се разтваря под краката на Рашит. Разбрал, че е бил подведен от адвоката Тунч, той се чувства изгубен, но Кенан му подава спасително въже – предлага да се откаже от делото за попечителство и в замяна да получи материална компенсация, дори кантората му. Рашит е шокиран и подозрителен, но изкушението е голямо. Кенан си тръгва, оставяйки му време за размисъл.

Докато той води тези свои битки, Нуршах остава сама, разпокъсана между болка и решимост. Опитва се да разбере думите му, повтаря ги наум и не може да приеме, че бракът, макар и фиктивен, е станал толкова тежък за него. В ума ѝ кънтят думите му за „окови“, но тя не ги приема. Решава, че не може да позволи на всичко да рухне.

Когато вечерта Кенан се прибира, го посреща не студената жена, която е оставил, а Нуршах с усмивка и пакет паста в ръце. На плота пред нея има доматено пюре и малко олио, последните им запаси. Тя му казва с игрива решителност:

– Научи ме как се прави паста.

В този миг Кенан е изненадан, почти обезоръжен. Докато тя му обяснява, че трябва да напазаруват, че пералнята почти е без прах, че прозорецът в кухнята не се затваря напълно, в гласа ѝ звучи не просто битовизми, а надежда. Тя иска да му покаже, че бракът не е клетка, че за нея е нещо истинско, нещо, което може да се изгради от нулата.

– Всеки заслужава втори шанс – казва тя, гледайки го право в очите.

Кенан стои неподвижно, заслушан в гласа ѝ, а в погледа му проблясва онова, което се е опитвал да заглуши – обич, вина и объркване. Между тях отново се появява онзи миг на тишина, в който думите вече не са нужни. Нуршах знае, че няма да се откаже.

Източник: PoTv.bg