winless
Хира се изправя срещу Орхун и му заявява, че той вече не означава нищо за нея. Междувременно Нева влиза в ожесточен спор с Джихангир, обвинявайки го, че ще съсипе всичко заради Хира. Тогава Джихангир разкрива дълго пазена тайна – признание, което разтърсва Нева до дъното на душата ѝ. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.124 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 20 октомври от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 124 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
След като вижда как Хира удря шамар на Джихангир, Орхун изпраща чрез Шевкет съобщение, че я очаква в кабинета си, за да поговори с нея.
Хира обаче пренебрегва „заповедите“ му. След часове на чакане, Орхун губи търпение, открива я и я отвежда насила в кабинета. Там настоява, че има въпроси, на които иска отговор.
Хира му напомня колко пъти е опитвала да му обясни, че е невинна, но сега вече няма какво повече да каже, за нея той вече не означава нищо.
Междувременно Нева влиза в ожесточен спор с Джихангир, обвинявайки го, че ще съсипе всичко заради Хира.
Тогава Джихангир разкрива дълго пазена тайна – признание, което разтърсва Нева до дъното на душата ѝ.
Орхун е все още в кабинета си и чака Хира да се появи. Нервите му са опънати до краен предел. С всяка секунда гневът му расте, като буря, която се надига отвътре. Изведнъж, с рязко движение, той се изправя. Столът зад него изскърцва и пада. Не издържа повече, излиза от кабинета си, решителен и напрегнат.
В този миг от горния етаж слиза Шевкет. Орхун го спира с остър поглед.
– Още ли не е готова? – гласът му звучи студено и натежало от нетърпение. – Нали ѝ каза, че я чакам в кабинета си?
Шевкет смутен се спира насред стълбите и навежда глава.
– Казах ѝ, господине, но… – думите му увисват във въздуха.
В този момент от кухнята излиза Хира. В ръцете ѝ, поднос с топла храна за Али. Лицето ѝ е спокойно, а в очите ѝ проблясва решителност. Минава покрай Орхун, без дори да го погледне. Всяко нейно движение е тихо, премерено, сякаш невидимата стена между тях е непоклатима.
Орхун застива на място. Гневът му се смесва с нещо друго, с болката или по-точно рана, която още кърви. Шевкет усеща напрежението и не знае как да реагира.
– Извинете ме – промълвява тихо и се отдалечава към салона, оставяйки ги сами в коридора, обгърнати от студената светлина на нощта.
Орхун не го чува. Погледът му е прикован в отдалечаващата се фигура на Хира. Тя отваря вратата на стаята на Али, влиза и затваря след себе си.
Звукът от щракналата брава е като последен удар върху търпението му. Орхун поема дълбоко дъх, пристъпва към вратата и я поглежда, решителен, но ранен.
– Дори не ме погледна… – прошепва, а гласът му се губи в тишината на имението.
Действието се пренася в хотелската стая на Джихангир.
Джихангир се връща в стаята си, хвърля сакото си на пода, лицето му е помръкнало, очите, пълни с гняв и разочарование. Сяда на дивана, прехвърля ръце през облегалката и издиша шумно.
Погледът му неволно се спира върху вратата на банята. Тя се открехва бавно, с тихо изскърцване. Оттам излиза Нева, а Джихангир не е изненадан, сякаш е знаел, че тя е там. Лека, почти подигравателна усмивка се появява на устните му.
– Бях сигурен, че си тук – казва той с насмешка, без дори да помръдне.
Нева спира пред него, очите ѝ проблясват от гняв.
– И очакваш да те аплодирам, защото си познал? – отвръща тя с ледено презрение. – Нали ти сам каза, че всичко е моя вина!
Джихангир се изправя бавно, вдишва дълбоко и отвръща с безразличие, което я дразни още повече.
– Какво друго трябваше да направя? Губех Хира заради твоите методи. Да стоя и да гледам?
Нева се подсмихва горчиво.
– А резултатът? – пита и повдига вежди. – Успя ли? Стана ли Хира твоя?
После се оглежда нарочно наляво и надясно, като че ли търси някого в стаята.
– Къде е Хира, а? Не я виждам! Ако си казал истината, не трябва ли да е до теб?
Джихангир не реагира. Той си спомня как Хира му зашлеви шамар и му изкрещя в лицето, че не иска да го вижда повече.
Джихангир се изправя рязко, погледът му блести от напрежение. Приближава се към Нева и спира точно пред нея.
– Не задавай въпроси, на които вече знаеш отговора – изрича през зъби.
Нева го гледа с открито презрение.
– Помниш ли защо сме тук? – казва тихо, но отровно. – Дойдохме да отмъстим за баща ни! А ти… виж се. Жалък си. Забрави всичко, изгуби се заради онази жена.
Той мълчи. Слуша я, но в очите му проблясва болка.
– И ти ли си толкова морален, колкото се преструваш? – отвръща студено. – Всичко, което правиш, съвпада ли с морала и закона?
Нева се смее истерично.
– По-добре започни да се държиш като истински Демирханлъ! Откакто се влюби в нея, не си себе си. Тази жена не заслужава нашето име! Вместо да се бориш, както правя аз, ти я издигаш над всички!
Гневът ѝ се разгаря. Гласът ѝ се повишава, ръцете ѝ треперят.
– Събуди се! Дръж се като Демирханлъ! Вие двамата отдадохте на онази нещастница такава чест, че я поставихте над нас! Но аз… аз няма да тъпча фамилията си. Ще покажа какво значи истинска Демирханлъ и ще потърся сметка от всички!
В този миг Джихангир избухва. Гласът му прорязва въздуха.
– Демирханлъ, Демирханлъ, Демирханлъ! – крещи той. – Само това ти е в устата! Хира е също толкова достойна за това име, колкото и ти!
Нева се вкамнява, после избухва в ярост.
– Как смееш! – крещи тя. – Да ме сравниш с нея? Аз съм Нева Демирханлъ! Мога да унищожа хиляда като нея само с едно…
– Достатъчно! – прекъсва я Джихангир с вик, в който звучи болка и вина. – Ти не си Демирханлъ! Ти си осиновена!
Думите се разнасят в тишината като удар.
Нева застива.. Джихангир осъзнава какво е казал и веднага се отдръпва, сякаш би могъл да върне думите обратно. Но вече е късно.
Между тях пада ледена завеса. В очите на Нева блесва не само гняв, а нещо по-дълбоко – предателство.
В стаята настъпва гробна тишина. Само звукът на дишането им нарушава мрака, в който вече няма връщане назад.
Действието се пренася в кабинета на Орхун, където той стои до прозореца, погледът му е вперен някъде в далечината, но мислите му са в съвсем друга посока. По челото му минава бръчка на безпокойство. Пръстите му нервно потракват по рамката на прозореца. Той чака. Чака Хира.
В далечината, през леко открехнатата врата, се чуват гласове – тихи, женски.
– Али изяде супата си – гласът на Хира е спокоен, но звучи уморено. – Току-що заспа. Но може да се събуди през нощта, внимавай.
– Не се тревожи – чува се отговорът на Гонжа. – Ще го наглеждам.
Орхун се обръща към вратата. Очите му се присвиват, разбира, че Хира ще си тръгне, без дори да го погледне. Дишането му се ускорява. Търпението му се изпарява.
Меката светлина на лампите се отразява по тъмния под. Хира и Гонжа вървят бавно по дългия коридор.
– Ще бъда тук преди Али да се събуди сутринта – казва Хира тихо, докато оправя шала си.
– Не се тревожи, ще го наглеждам – отвръща Гонжа с топла усмивка.
Изведнъж вратата на кабинета на Орхун се отваря рязко. Тежки стъпки нарушават спокойствието. Орхун излиза, лицето му е напрегнато, очите му блестят от нетърпение и скрит гняв.
Хира го забелязва, но не спира. Дори не поглежда към него. Гонжа, напротив, се смущава, усеща напрежението, което витае между двамата.
– Лека нощ, тогава – казва тихо и бърза да се отдалечи, сякаш иска да избяга от бурята, която се надига.
– Лека нощ – отвръща Хира спокойно.
Гонжа се скрива зад завоя.
Хира се обръща, готова да тръгне, но не успява. Орхун вече е пред нея, само с две големи крачки. Стои срещу нея, изправен, решителен, дишането му е тежко. Очите му говорят повече от думите, които не може да изрече.
Хира вдига поглед. За миг между тях се настанява мълчание, толкова силно, че дори стените сякаш го чуват.
Двамата стоят един срещу друг, той, погълнат от напрежението, и тя, решителна, но уязвима. Светлината пада между тях като невидима граница, която нито един не смее да прекрачи.
Орхун стои неподвижно, като изсечен от камък. Погледът му е леден, студен, премерен, непоколебим. Срещу него стои Хира. Очите ѝ са безизразни, без капка емоция, като че ли дори присъствието му не я засяга.
– Виждам, че си приключила – произнася той с глас, в който няма топлина.
Хира не трепва.
– Приключих. И си тръгвам – отвръща спокойно, обръща се и прави крачка към изхода.
Но Орхун застава отново пред нея. Движението му е бързо, решително, като на човек, който няма намерение да отстъпи.
– Трябва да поговорим – казва тихо, но в думите му има заповед, не молба.
– Няма нужда – отвръща тя и тръгва отново, но той пак препречва пътя ѝ.
– Ще говорим – настоява, този път по-твърдо, погледът му се забива в нея.
Хира вдига брадичка.
– Няма повече какво да си кажем! – гласът ѝ звучи остро, почти като шепот, който реже въздуха.
– Има! – избухва Орхун, като едва сдържа гнева си. – И казах, че ще говорим!
– А аз казах „не“! – изстрелва тя и се опитва да го заобиколи.
В следващия миг Орхун не издържа. Силната му ръка се стрелва напред и хваща китката ѝ. Хира се сепва, опитва се да се освободи, но хватката му е твърда, желязна.
– Какво правиш? Пусни ме! – вика тя, гласът ѝ трепери от гняв и уплаха. – Казах ти, не искам! Пусни ме, моля те!
Но Орхун не я чува. Очите му са пълни с нещо повече от гняв – болка, отчаяние, страх да не я изгуби отново.
Без да ѝ даде шанс да се измъкне, Орхун я повлича към кабинета. Стъпките им отекват в тишината на коридора, като ударите на сърцата им, които бият все едно ще се пръснат.
Вратата на кабинета се отваря рязко, с трясък, който отеква из целия коридор. Орхун влиза първи, държейки Хира здраво за ръката. Той буквално я повлича вътре, а тя се опитва да се измъкне, напразно. Двамата прекрачват прага, лицата им са напрегнати, очите им горят от гняв и болка.
– Пусни ме! – извиква Хира, гласът ѝ трепери, но в него има и твърдост.
Орхун не ѝ обръща внимание. С едно движение затваря вратата след тях и се обръща към нея.
– Ще говорим. Няма да излезеш от тази стая, преди да поговорим! – думите му звучат като заповед, не като молба.
Хира се изправя срещу него, очите ѝ блестят от решителност.
– Пусни ме, казах! Не искам! Нямам какво да говоря с теб! – изрича всяка дума с болка, но без да трепне.
Орхун стиска устни, пристъпва към вратата и заключва. Звукът на заключващия механизъм прорязва тишината като нож. След това бавно прибира ключа в джоба си.
– Защо не дойде, когато свърши? – пита той, гласът му е нисък, напрегнат. – Изпратих да те повикат.
– Защото няма за какво да говорим! – отвръща Хира остро.
Орхун пристъпва към нея, очите му са тъмни и непоколебими.
– Не ти решаваш това – казва с глас, в който се усеща наранена гордост. – Аз имам хиляди неща, които трябва да разбера.
Хира издиша тежко, ръцете ѝ треперят от задържаното напрежение.
– И какво ще е този път? – пита с горчивина. – За какво ще ме обвиниш сега? Какво направих този път?
Между тях настава тишина – гъста и задушаваща. Орхун я гледа право в очите, без да мигне. Погледът му е твърд, непреклонен. Но под тази студенина се крие нещо друго – страх, болка, може би вина.
Хира не отстъпва и за миг. Тя стои срещу него – горда, изтощена, но непокорна. Двама души, свързани от минало, което още кърви.
Слабата светлина от лампата хвърля сенки по лицата им – сенки на гняв, болка и недоизказани думи. Хира стои изправена срещу Орхун. Погледът ѝ е твърд, гласът – спокоен, но под тази външна увереност кипи буря. Тя не се колебае нито за миг.
Орхун обаче е напрегнат. В очите му има нещо ново – съмнение. Мисълта, че може би Хира е невинна, го разтърсва отвътре. Той стиска юмруци, сякаш се бори със самия себе си.
– Казах, че само ще ти задам въпроси – казва тихо, но думите му звучат като тежък удар в тишината.
Хира се засмива горчиво. Очите ѝ пламват.
– Ще ми задаваш въпроси, така ли? – пита с глас, в който звучи и болка, и гняв. – А кой точно ще ми ги задава, Орхун? Кой си ти, че да питаш?
Настъпва напрегнато мълчание. Времето сякаш спира.
Хира го гледа право в очите.
– Нямаш отговор на този въпрос, нали? – прошепва, а в гласа ѝ трепти разочарование.
Очите ѝ се насълзяват. Гневът и обидата я задушават, но тя се овладява. Изправя се още по-гордо, вдига глава.
– Позволи ми аз да ти отговоря – казва твърдо. – Преди две седмици ти беше мъжът, който ми вярваше. Можеше да ме питаш всичко, а аз щях да ти отговоря. Щях да ти обясня, да се опитам да те разбера, да се боря!
Хира замълчава за миг, сякаш спомените я връхлитат. В очите ѝ проблясва болката от всички онези нощи, когато е опитвала да стигне до него.
– Преди седмица още можех да разбера гнева ти – продължава тя тихо, с глас, който трепери. – Думите, които ми каза… въпреки тях, пак щях да ти говоря. Пак щях да опитам! Щях! Но сега…
Хира го поглежда така, сякаш пред нея стои непознат човек. В погледа ѝ няма вече нищо – нито любов, нито надежда. Само ледена решителност.
– Сега не искам дори да виждам лицето на мъжа, който стои пред мен – изрича тихо, но всяка дума се забива в сърцето на Орхун като нож. – Ти не означаваш нищо за мен, Орхун Демирханлъ.
Орхун стои като вцепенен, без да може да си поеме дъх. Думите ѝ отекват в ума му, докато погледът му се пълни с вина и нещо, което не би признал дори пред себе си – страх да не я е изгубил завинаги.
Тишината в стаята е нажежена, въздухът тежи от неизказани думи. Хира стои изправена срещу Орхун, с гордо вдигната глава и поглед, който не трепва. В очите ѝ има нещо ново – решителност, която не допуска връщане назад. Тя е гневна, но хладна. Знае, че тази вечер ще сложи край на всичко.
Орхун я гледа напрегнато, опитва се да овладее бурята в себе си. Гласът му звучи твърдо:
– Не ми трябва титла, за да ти задам въпроси. Има само едно нещо, на което искам да чуя отговора!
Хира присвива очи. Мисли си, че всичко пак ще се върне към старите обвинения, към болката, към срама. Усмихва се тъжно, почти през сълзи.
– И на какво искаш отговор? – пита тя. – На това как съм го направила? Или защо не бях до него? Ще питаш ли защо го оставих и защо заминах за Франция? За всичко това вече ме пита, Орхун. И сам си отговори. С думи, които разкъсаха честта ми!
Очите ѝ се пълнят със сълзи, но тя не ги пуска да се стичат. Гласът ѝ леко потреперва, ала продължава твърдо:
– Както ти вече не си онзи човек от преди седмица, така и аз вече не съм Хира от преди седмица. Всички страници са затворени. Всички думи са изречени. Няма повече въпроси за задаване, нито отговори за даване, дори да стоя тук цял век!
Настъпва тежка пауза. Орхун не намира думи. Стои неподвижен, сякаш се бори със себе си, а Хира вече е твърде уморена от битки.
– Ще отвориш ли вратата, моля те? – казва тя спокойно, но с лед в гласа.
Орхун се взира в нея, като че ли се опитва да разбере кога точно е започнал да я губи. След кратък миг на мълчание, пристъпва бавно и отключва вратата. Погледите им се срещат за последно, неговият пълен с вина, нейният, с решимост.
Хира излиза от стаята без да се обръща. Вратата се затваря зад нея с глух звук – като точка в края на една глава от книга, която никога няма да се отвори отново.
Хира излиза в коридора с треперещи ръце. Диша тежко, сякаш всяка глътка въздух ѝ струва усилие. Погледът ѝ е празен, но походката – уверена. За миг спира, опитвайки се да овладее сърцето си, което блъска като лудо.
В коридора среща Шевкет, който я гледа внимателно и казва, почти като предупреждение:
– Надявам се, че се срещнахте с господин Орхун.
Хира вдига брадичка, гласът ѝ звучи студено, отмерено:
– Срещнах го.
След това просто продължава напред. Не спира, не поглежда назад. Тежката порта на имението се затваря зад нея, а стъпките ѝ отекват в нощта – стъпки на жена, която вече не се страхува от болката.
Орхун остава някъде далеч, в мрака на собствените си съмнения.
Шевкет, както винаги, веднага отива при Афифе, за да ѝ докладва.
– Добър вечер, госпожо.
Афифе вдига поглед и го пронизва с очите си.
– Има ли новини? – пита, с глас, в който звучи едновременно строгост и нетърпение.
Шевкет навежда леко глава.
– Да, госпожо. Госпожица Хира се срещна с господин Орхун. Току-що напусна имението. Не знам какво са си казали, но… беше много напрегната.
– Ако Хира е била толкова разтревожена, не смея да си представя в какво състояние е Орхун – кацва Афифе, повече на себе си. След кратко мълчание продължава: – Щом пристигне сутринта, изпрати я веднага при мен. Трябва да я държа близо.
– Разбрах, госпожо – отговаря Шевкет.
Афифе се изправя и добавя: – Уведоми чифлика. От утре мляко, яйца и зеленчуци да се доставят всеки ден, не веднъж седмично. И дръж всичко под око.
– Ще стана рано сутринта и лично ще се погрижа, госпожо. Не се тревожете.
Афифе кимва леко, доволна.
– Можеш да си вървиш.
– Лека нощ, госпожо – покланя се той и тихо излиза.
Орхун стои неподвижен в кабинета си, с гръб към библиотеката. Погледът му е вперен в празното пространство пред себе си, но в ушите му още отекват думите на Хира.
„– Ти не означаваш нищо за мен, Орхун Демирханлъ!“
Гласът ѝ, пълен от гняв и болка, звучи като ехо в главата му. Той затваря очи, сякаш се опитва да го заглуши, но вместо това спомените се връщат още по-ярко.
„Няма повече въпроси за задаване, нито отговори за даване! Дори да стоя тук цял век!“ – думите ѝ прорязват ударят отново Орхун като с камшик.
Орхун поема дъх, но сякаш не му достига въздух. Стисва челюст, пристъпва към прозореца и го отваря. Хладният нощен въздух нахлува в стаята и раздвижва тежките завеси.
Той поема глътка въздух, дълбоко, отчаяно, сякаш се дави в собствения си гняв и вина. Очите му се спират в нощното небе, но мислите му остават при Хира.
Навън градът спи, но за Орхун Демирханлъ нощта едва започва.
Пренасяме се в стаята на Нева в имението. Нева седи на ръба на леглото – неподвижна, с поглед, вперен в една точка. Очите ѝ са празни, а в главата ѝ ехтят думите на Джихангир.
„Ти не си Демирханлъ! Ти си осиновена!“
Този глас се връща отново и отново, като удар на чук в съзнанието ѝ. Устните ѝ се раздвижват – шепне, говори си сама, сякаш се опитва да прогони болката:
– Целият ми живот… бил е лъжа – изрича с глух, отчаян глас.
Погледът ѝ се замъглява, но думите на Джихангир продължават да звънят в ушите ѝ:
„Не си Демирханлъ, Нева. Осиновена си. Майка ти е починала, когато си се родила. Това е истината.“
Нева затваря очи. Лицето ѝ се свива от болка. Опитва се да не повярва, но дълбоко в себе си усеща, че думите му са истина. Светът под нея се пропуква.
Нева си спомня разказа на Джихангир от преди часове.
Джихангир стои срещу Нева.
– Родителите ти работиха за нас – започва Джихангир спокойно, но думите му тежат като камъни. – Когато се роди, майка ти почина. Почти по същото време майка ми роди недоносено бебе, но не оцеля.
Джихангир поема дълбоко дъх, споменът очевидно и за него е тежък.
– Всички бяхме съсипани… После, няколко месеца по-късно, стана инцидент. Баща ти спаси живота на моя баща, но загина.
Нева се опитва да разбере. Очите ѝ се разширяват.
– Какво говориш?
Джихангир продължава, вече с по-твърд тон.
– Остана сама. Моят баща те осинови. Отгледа те като собствена дъщеря. Включи те в наследството, за да почете дълга си към баща ти. Това е връзката ти с Демирханлъ – нищо повече.
Очите на Нева се пълнят със сълзи, а в гласа ѝ има отчаяна ярост.
– Не! Това е лъжа! Казваш го, защото искаш да ме нараниш!
– Това е истината – отговаря Джихангир спокойно. – Имам доказателства.
– Лъжец! – крещи Нева и стисва юмруци. – Лъжец!
Връщаме се в настоящето. Нева е като в транс. Тя внезапно се изправя, дъхът ѝ е пресечен. Очите ѝ се спират върху снимката на баща ѝ, поставена на нощното шкафче. Хваща я с треперещи ръце… и с вик я хвърля на пода.
Стъклото се пръска на хиляди парчета. Снимката пада върху килима, усмихнатият мъж, когото е наричала „татко“, я гледа оттам.
Нева се свлича на колене, дишането ѝ е накъсано. Протяга ръце към снимката, после я стиска в шепите си. Сълзите най-накрая се стичат по бузите ѝ.
– Мразя те! – вика тя, гласът ѝ кънти из стаята. – Аз не съм Демирханлъ! Наричах те татко… броях дните, за да отмъстя! – удря с ръка по пода. – Дни! И те мразя! Мразя те! Мразя те!
Думите ѝ се превръщат в безумен вик, после в хлипове, които късат сърцето.
– Мразя те… – шепне през сълзи. – Мразя те…
Тя се свива на пода, стиснала снимката до гърдите си. Косата ѝ пада като черна завеса върху лицето ѝ. Камерата се отдръпва бавно, оставя Нева в мрака, изгубена между омразата, предателството и една истина, която никога не е искала да чуе.
Какво се случва с Кенан и Нуршах?
Нуршах и Кенан са в кухнята. В опит да приготвят паста, напрежението между тях постепенно се превръща в неочаквана близост. Кенан не може да скрие колко е очарован от усилието ѝ – как тя се старае, как иска да се научи, как се смее на грешките си. В очите му проблясва нежност, която той самият се опитва да потисне.
Нуршах, от своя страна, усеща, че между тях се случва нещо различно. Готвенето, смехът, топлината в очите му – всичко това я кара да се чувства истинска, жива. Но когато Кенан внезапно се отдръпва и сдържа емоциите си, тя не разбира защо.
Той си спомня обещанието, което е дал на Орхун – да пази сестра му и никога да не я наранява. Това го кара да се дистанцира, да скрие чувствата си от Нуршах..
Конфликтът.
След мигове на близост, всичко рухва. Кенан внезапно започва разговор, който Нуршах не очаква. С твърд тон ѝ казва, че бракът им е бил грешка от самото начало.
Нуршах е като ударена. Сълзите ѝ не стичат, но очите ѝ блестят от болка. Тя го пита защо, защо иска да сложи край, защо точно сега. Но Кенан не може да ѝ даде ясен отговор. Единственото, което успява да каже, е, че тя „не принадлежи на неговия свят“.
Нуршах се бори да не рухне. Напомня му, че са се оженили заради Нефес, че детето ги чака с надежда, че вярва, че отново ще бъдат заедно като семейство.
– Какво ще ѝ кажем, Кенан? – пита тя през сълзи. – Оженихме се, а сега се развеждаме, че надеждите ѝ са били напразни?
Кенан няма отговор. Вътре в себе си знае, че я обича, но не може да си позволи да го признае. Отдалечава я, за да не я нарани още повече.
Нощта на размисъла.
Нуршах се прибира в стаята си. Лежи на леглото, но не може да заспи. Повтаря си, че този брак е само заради Нефес, че трябва да остане силна. Но в съзнанието ѝ нахлуват спомени, за смеха им в кухнята, за начина, по който Кенан я е гледал, за миговете, в които заедно са приготвяли пастата.
– Може би… не сме толкова лоши, когато сме заедно – прошепва тя, после се усмихва тъжно. – Глупости. Това беше просто една вечеря.
Сълзите ѝ бавно се стичат по лицето.
Кенан остава сам.
Кенан седи сам в кухнята, с чаша вода в ръка. Мислите му не му дават покой. Вътрешният му глас му нашепва, че вече не е същият човек, че Нуршах е променилa нещо в него. Виждаме кратки спомени, нейния смях, вниманието ѝ, начина, по който го гледа.
– Всичко беше различно – прошепва той, но веднага си спомня думите на Орхун:
„Поверявам ти сестра си. Пази я и не я наранявай.“
Кенан сваля глава. Знае, че не може да позволи на чувствата си да надделеят.
– Дадох обещание – казва си тихо. – Ще го спазя. Това ще свърши.