Наследство – Епизод 637 (Ето какво ще видим)

Действието продължава от предния епизод. Яман открива кучето, което Юсуф и Нана се опитват да скрият от него. Яман стои изправен насред стаята – строг, с леден поглед и глас, който прорязва тишината като нож.

– Как посмя? – избухва той, а гневът му сякаш кара въздуха да трепери. – Голям си! Нали ти казах, че лъжата не води до нищо добро? – после погледът му се спира върху Нана. – А ти? Ти уж си възпитателката. Трябва да му показваш кое е правилно, не да участваш в детските лудории. И двамата ме излъгахте.

Юсуф свежда глава, преглъща и тихо прошепва:

– Но, чичо…

– Не съм свършил още – прекъсва го Яман остро и се обръща към Нана. – След всичко, което преживя, ти вместо да си почиваш, си тръгнала да гониш кучета!

– Юсуф го обикна от пръв поглед – казва тя. – Кученцето е малко пале… какво лошо може да направи?

– Това ще реша аз, не ти – гласът на Яман е твърд като камък. – Ако искаше да го задържиш, трябваше да дойдеш и да ме попиташ.

– Нямаше да позволиш – отвръща спокойно Нана. – Не обичаш кучета в къщата.

– И откъде знаеш това? – погледът му се впива в нея.

– Юсуф ми каза. Каза, че си изгонил Чичек.

– Фаца – поправя я Юсуф.

– Да, Фаца – усмихва се тъжно Нана.

– Значи си направила това, знаейки, че съм против? – гласът му става ледено спокоен. – И после това наричаш извинение?

– Вината е моя, чичо – намесва се Юсуф. – Аз настоях. Моля те, не се сърди.

– И двамата сте виновни – отсича Яман. – Не познавате това животно, а ако беше ухапало Юсуф?

– Знаеш, че няма да позволя такова нещо – казва Нана твърдо.

– Може би собственикът му го търси, а не може да го намери, защото вие сте го прибрали – гневът му пламва отново. – Казах ти да си почиваш, не да се влачиш след кучета и да си рискуваш здравето. Това животно си тръгва още днес.

– Добре – отвръща тя спокойно. – А ако го науча да бъде домашен любимец? Разбирам се с животните.

– Не. Темата е приключена.

Нана се навежда към Юсуф и тихо му шепне:

– Почакай тук, скъпи.

Момчето притиска кученцето в прегръдките си, очите му са пълни със сълзи.

– Не искам да се разделям с теб, приятелче… Дано Нана успее да убеди чичо ми.

По-късно, в кабинета на Яман, въздухът отново натежава. Той стои до бюрото си, замислен, когато тя влиза без да почука.

– Щом влизаш без разрешение, значи си оздравяла – казва с иронична усмивка. – Даже повече от преди, след като си гонила куче из градината и после си тук, за да се караш с мен.

– Прав си – отвръща Нана спокойно. – Дойдох точно за това.

– Слушам те.

– Вече те познавам, Яман. Знам, че не си безсърдечен. Не вярвам, че ще изхвърлиш едно малко кученце навън.

– Ще си тръгне. Казах, че въпросът е приключен.

– Ако го прибереш, ще има дом, топлина и храна. Ако го изгониш… може да не оцелее – гласът ѝ омеква, но в очите ѝ има плам.

– Решението ми е окончателно. Ако свърши, излез.

– Не съм свършила – отвръща Нана. – Ако не искаш да е вътре, ще се грижим за него в градината. Няма да загубиш нищо, но той ще има шанс да живее. А Юсуф – един приятел. Сега вече свърших.

– Добре – изрича Яман с ледено спокойствие. – Излез. Имам работа.

Нана се обръща, но преди да излезе, спира и го поглежда право в очите.

– Ти си истински Ябан (Дивак)… – думите ѝ са тихи, но всяка звучи като удар.

– Излез – отвръща той, без дори да я погледне.

В същото време Кемал се обажда на Халит и му съобщава, че Идрис е убил адвокатът на Азиз и той не е успял да съобщи на Нана за наследството, което ѝ е завещал брат ѝ.

Халит, човекът, който също така изнудва Идрис, вдига телефона и набира номер на асистента на убития адвокат Ердем.

– Работехте с г-н Ердем, адвокатът, който беше убит, нали? – пита Халит.

– Да – гласът му звучи внимателно. – Кой сте вие? Защо питате?

– Имам информация, която може да ви направи богат. Но първо трябва да ми отговорите: наистина ли работехте за него?

– Работех.

– Знаете ли защо го убиха?

– Нямам идея – шепти асистентът.

– Аз знам – отговаря Халит и думите му падат като присъда. – И знам и кой го е убил. Слушай внимателно, защото това може да ти промени живота. Ердем е убит заради наследство, което трябва да отиде при Нана Мариам. Убиецът е Идрис Яхьаолу.

Емир застива.

– Откъде имате тези сведения? – пита той накрая.

– Наследството не е малко, господин Емир. Става дума за милиони долари. Те убиха Ердем и унищожиха завещанието. Но сега аз ви давам шанс.

– Слушам ви – казва Емир, с пресъхнало гърло.

– Ако има компютър, на който Ердем е пазил копия от документите, намерете го. Ако го откриете, Идрис няма да види и цент от тези пари. Според закона, хонорарът по наследството отива при адвоката, който го е изготвил… и тогава богатството е ваше. Но ако не успеете, Идрис ще вземе всичко, а шефът ви ще е умрял напразно.

– Обикновено правеше бекъпове… – измърморва асистентът.

– Отлично – казва Халит, сякаш прави изгодна сметка. – Ако го намерите, Идрис остава с празни ръце, а истинската наследница си взима онова, което ѝ принадлежи. Вие също ще спечелите. Но ако не – Идрис прибира цялото богатство, а смъртта на шефът ви ще е напразна.

Действието се пренася в стаята на Нана, където Юсуф е седнал до нея на леглото.

– Чичо сигурно вече е изпратил Пухчо далеч… – предполага тъжен Юсуф.

Нана се навежда до него, нежно му погалва косата и се усмихва тъжно.

– Недей да се натъжаваш, мили. Иска ми се да можех да те накарам да се усмихнеш.

В следващия миг зад прозореца се чува познат лай. Юсуф скача и поглежда през прозореца, очите му светват.

– Пухчо! Това е Пухчо! Нана, той е тук! Пухчо е тук! Чичо не го е изпратил!

Камерата ни показва Яман с трион в ръка и разхвърляни дъски около него, а Пухчо радостен лае около него.

Нана избухва в смях и радост, грабва ръката му.

– Да вървим, бързо!

Нана и Юсуф излизат в градината. Яман е сериозен, но в погледа му има топлина. До него, махайки с опашка, е Пухчо.

–Пухчо! – извиква Юсуф и се втурва към него. После спира, изненадан. – Чичо? Какво правиш тук?

Яман вдига глава, избърсва потта от челото си.

– Правя му къща – казва спокойно. – Ти ще решиш къде да я сложим в градината.

Юсуф сияе.

– Чу ли, Нана? Пухчо ще остане с нас! Чичо, ти си невероятен! Ще науча Пухчо да се държи добре!

Яман се усмихва леко.

– Само бъди внимателен, става ли? Говорих с ветеринаря, утре ще го заведем да му сложат ваксини.
– Добре, ще внимавам – кимва Юсуф. – Мога ли да ти помогна?
– Разбира се – отвръща Яман, докато подрежда дъските.

Нана сяда на близката пейка и ги гледа с усмивка.

– Ще помогна и аз… Или може би е по-добре да си седна тук и да ви наблюдавам.

Яман измерва дъските, после поглежда Юсуф.

– Ще наглася размера. Дай ми пирони от този размер оттам, става ли?
– Тези ли? – пита момчето, вдигайки шепа малки пирони.
– Да, точно тях – потвърждава той.

Нана се засмива, когато вижда как двамата се опитват да закрепят първите дъски.

– Правите го грешно… или пък не – намигва тя. – И така става.

Юсуф стои пред новата къщичка на кучето си, очите му блестят от вълнение.

– Стана чудесна, чичо – казва той с глас, пълен с гордост. Протяга ръка към малкия си приятел. – Виж, Пухчо! Това е новият ти дом. Нана, ще ми направиш ли снимка с него?

Нана се усмихва топло.

– Разбира се, скъпи. Ще стане прекрасна снимка.

Юсуф се обръща към нея, махва с ръка.

– Ела и ти, да се снимаме заедно!
– Дай на мен, аз ще направя снимката – казва Яман, протягайки телефона си с решителен, но нежен тон.

Юсуф погалва Пухчо по главата, а кучето маха с опашка и размахва ушите си, сякаш разбира всяка дума.

– Доги е щастлив, както и аз, чичо. Знаеш ли как разбирам? Когато е щастлив, той си движи ушите така.

В този момент до тях пристъпва Недим – лицето му е уморено, но в погледа му има благодарност.

– Да се оправяш бързо – обръща се той към а Нана. – Изглеждаш по-добре.

Нана кимва с нежност.

– Добре съм, благодаря. Хайде, миличък – обръща се тя към Юсуф, – време е за вечеря.

Юсуф и Нана тръгва към къщата, а зад гърба им напрежението между мъжете се нажежава. Недим спуска поглед, гласът му трепери.

– Имаш право да ми се сърдиш, Яман. Тя можеше да умре заради мен. Знам, че сбърках. Трябваше да те послушам. Не трябваше да пращам охраната си. Съжалявам.

Яман го гледа с онзи хладен, пронизващ поглед, който не оставя място за съмнение.

– Това е последният път, Недим. Повече няма да търпя грешки – изрича твърдо. – Сега се върни на работа. И направи каквото ти казвам.

Халит отново се свързва с Нана. В стаята е полумрак, лампата на бюрото хвърля мека светлина върху лицето ѝ. Тя стиска телефона с треперещи пръсти, а сърцето ѝ бие като обезумяло. В гласа ѝ обаче този път има решителност, вече не е уплашеното момиче, което бяга от сянката на миналото.

– Не затваряй! – казва остро, без да оставя място за съмнение. – Кажи ми най-после… кой уби брат ми?

От слушалката се чува нисък, самодоволен смях.

– Спокойно, Нана. Още малко търпение. Скоро ще разбереш.

– Кога?! – гласът ѝ избухва, натежал от гняв и болка. – Омръзнаха ми твоите игри! Лъжеш!

– Скоро ще се убедиш дали лъжа. Утре е големият ден. Ще ми донесеш един милион долара, а тогава ще получиш всичко, което искаш.

– Милион?! – Нана се задъхва, очите ѝ се разширяват от шок. – Полудял ли си? Нямам такива пари!

– Имаш. Просто още не знаеш. Наследството на брат ти Азиз ще те направи богата, Нана. Баснословно богата.

– Какво… наследство? За какво говориш?

– Ще научиш и това. Само малко търпение. Сега затварям. Ако е нужно, ще се свържеш с мен на този номер.

– Кажи го! Кажи го веднага! – гласът ѝ се пречупва. – Господи… кой уби брат ми? Кой?!

Телефонът изписуква. Линията прекъсва.

Нана стои неподвижна, пръстите ѝ все още стискат слушалката. Сълза се търкулва по бузата ѝ. Камерата бавно се отдръпва – в мрака остава само тя и едно отчаяно „Кой?“.

Камерата се пренася в бялата кола, паркирана пред имението Къръмлъ, Емир, асистентът на убития адвокат от Идрис говори по телефона.

– Готов ли си? – пита Халит.

– Да – отвръща уверено Емир. – Вече съм в имението Киръмлъ. Ще се срещна с г-ца Нана.

– Добра работа, Емир. По-умен си, отколкото очаквах. Свърши каквото трябва.

Емир затваря телефона, поема дълбоко дъх и излиза от колата. Вратата на имението се отваря.

Действието се връща в имението. В просторния хол, Яман Къръмлъ преглежда документи. Лицето му е напрегнато, но очите му излъчват хладна решителност.

– Плащанията са направени, г-н Яман – казва икономът Дженгер.

В този миг се чува звънеца.

– Хората в кухнята са заети, аз ще отворя вратата.

– Добре, Дженгер – кимва Яман, без да вдигне поглед.

На прага стои елегантен мъж в перфектно изгладен костюм, с черна кожена чанта в ръка.

– Казвам се Емре Гюркай. Аз съм адвокат – представя се спокойно, с премерена усмивка. – Дошъл съм да говоря с г-ца Нана относно едно наследство.

– Наследство? – повторя Яман изненадан. – Тя няма семейство, от което да наследи нещо.

– И все пак… има – отвръща Емре, без да се колебае. – Ще ѝ обясня всичко лично.

– Първо обясни на мен – настоява Яман. – Кой уж ѝ е оставил нещо?

– Съжалявам, но тази информация е поверителна. Казах, че ще я споделя само с нея. Данните могат да бъдат разкрити единствено на наследничката – Нана Мариам.

В този момент по стълбите се чува стъпка. Нана е чула разговора. Тя се появява, с поглед, в който се смесват страх и любопитство.

– Аз съм Нана Мариам – казва тихо, но уверено. – Можем да поговорим в стаята ми.

Нана води адвокатът в стаята си. Емре изважда документи от чантата си и ги поставя на масата.

– За кого става дума? – пита Нана, почти шепнейки.

– За брат ви – Азиз Яхьяоолу – отговаря адвокатът и подава един от документите. – Оставил ви е значително наследство. Моля, прочетете.

Нана взема листовете с треперещи ръце. Очите ѝ се плъзгат по редовете, докато думите бавно придобиват смисъл.

– Той… оставил това на мен? – прошепва тя. – Как е възможно?

– Говорим за милиони долари – обяснява Емре. – Азиз е инвестирал зад граница и е постигнал огромен успех. В завещанието ясно е посочил вас като единствена наследница. За съжаление – продължава адвокатът, – по-голямата част от имуществото му е била под контрола на господин Идрис. Много от активите са изгубени, но част от чуждестранните инвестиции, особено минната му, се оказаха успешни. Идрис няма право да получи нищо, докато вие сте жива. Стига, разбира се, да подпишете тук.

Камерата се задържа върху лицето на Нана – смес от болка, шок и решителност.

– Трябваше да разбере за това много по-рано – добавя адвокатът сериозно. – Но адвокатът, който водеше делото, беше убит. Повечето документи са изчезнали.

– Идрис… – прошепва Нана, стискайки листовете. – Разбира се, че той стои зад всичко.

– За щастие, имаше резервни копия – казва адвокатът. – Така успях да ви намеря. Това си е ваше право от самото начало. Не ми е работа да го споменавам, но докато разглеждах информацията ви, видях нещо. Баща ви се е развел с майка ви, докато е била бременна. Никога не ви е припознал. Ако бяхте завели дело преди години, щяхте да получите наследството чрез ДНК доказателства.

Нана отвръща без колебание, с гордост в гласа си:

– Не искам нищо от човек, който никога не ме е нарекъл „дъще“.

Адвокатът въздъхва и прибира документите.

– Утре ще бъдат направени банковите преводи. Ще се погрижа сумата да бъде прехвърлена по сметката ви. Не се тревожете, не вярвам да има проблем.

– Не се тревожа – отвръща тя спокойно, но в очите ѝ се чете болка. – Не ме интересуват тези пари. Иска ми се брат ми да беше жив, а това наследство да не съществуваше. Ще използвам тези пари, за да…

Камерата ни показва Айнур, която подслушва пред вратата на стаята на Нана.

– Я виж ти – мърмори си Айнур. – Прави се на такава, дето не иска парите. Чух ли правилно? Имала и брат?

Ще успее ли Нана да използва наследството, за да открие истината за смъртта на брат си? Ще намери ли доказателство за убийството на Азиз… или Идрис отново ще я изпревари и ще унищожи всичко, преди истината да излезе наяве?

В същото време между дърветата, където светлината на слънцето едва се прокрадва, виждаме мъж, привързан към ствола на вековен дъб с дебело въже. Това е комисар Ферит.

До него стои мрачен тип с ниско чело и свиреп поглед, очевидно пазачът му. В ръцете си стиска оръжие, но напрежението му издава, че е нащрек.

Ферит бавно отваря очи. За миг погледът му се замъглява, но после устните му се извиват в усмивка.

– Ах, чудесен въздух – промълвява Ферит с ирония, вдишвайки дълбоко. – Природата е невероятна. Човек направо забравя за градския шум и мръсотията. Добре, че дойдохме насам. Само едно нещо разваля идилията, въжетата. Много е трудно да се разходиш, когато си вързан за дърво.

Човекът на Ватих само изсумтява раздразнено.

– Не се надявай напразно. За теб всичко свърши още преди да се събудиш. Вахит вече пътува насам – изръмжава той и в следващия миг телефонът му иззвънява остро в тишината. – Говоря за дявола – добавя с горчива усмивка и натиска бутона. – Ало, братко? Да, включвам на високоговорител.

От слушалката се разнася студен, пресметлив глас, в който няма и капка емоция.

– Чуваш ли ме, комисар Ферит? – разнася се гласът на Вахит от телефона.

Ферит повдига вежди и отговаря с престорено спокойствие:

– Говори по-високо, чувам те като през мъгла. Твоят човек май се страхува, стои на безопасно разстояние, сякаш аз съм този с оръжие.

– Подигравай се, докато можеш – отвръща Вахит. – Времето ти изтича. Стоката от Африка вече е в движение – бъбреци, кристално чисти очи… всичко в перфектно състояние. Корабът чака. В този бизнес всяка минута струва злато. Ще приключа сделката, а после… ще се заема лично с теб.

Камерата се приближава към лицето на Ферит, а в погледа му няма страх, само ледена решимост. Над гората се спуска тежка тишина, която обещава буря.

Камерата се премества в помещението, където преди часове Ватих тъжеше Ферит. Група полицай сред които Айше, Волкан, Ибо и Кара нахлуват в изоставения склад, но на прашния под лежи само телефона на комисар Ферит.

– Тук няма нищо – казва един от тях. – Само телефонът.

В същото време съдбата отново подлага Ферит на изпитание – и той, за пореден път, излиза жив от смъртоносна ситуация. Полицията успява да разбие международната мрежа за трафик на органи. В залата, пълна със светкавици и шум от журналисти, комисарят възвръща своята чест – и значката, която несправедливо му беше отнета.

Айше, с виновен поглед и треперещи ръце, пристъпва към него. Очите ѝ блестят от сълзи.

– Сгреших, Ферит… Прости ми! – казва Айше.

Ферит я поглежда с характерната си усмивка, в която има и добродушие, и доза закачка. Вдига телефона си и натиска „запис“.

– Ето, сега вече имам официално признание – казва той с иронична топлота. – Ще си го пускам винаги, когато денят ми е лош.

Айше избухва в смях през сълзи, а камерата се отдръпва, оставяйки ги в този момент на облекчение и помирение.

В същото време Корай научава истината. Виждаме го сам, в празен склад, с телефон в ръка и поглед, пълен с ужас. Разбира, че неволно е участвал в схемата на търговците на органи и че действията му са помогнали да се навреди на Ферит. Сякаш светът се разпада под краката му.

Камерата се отдръпва и оставя зрителя с напрежението на задаващата се буря