winless
Хира и Орхун се изправят лице в лице – между тях бушуват гордост, болка и любов, които вече не могат да скрият. Истината е на прага да се разкрие, а вината разклаща света на Орхун. Докато Хира защитава достойнството си, Орхун води битка със собственото си сърце. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.125 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 21 октомври от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 125 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
След откритията на Явуз, Орхун е изправен пред най-тежката истина – възможно ли е Хира да е била невинна през цялото време? Вината го изгаря, а мисълта, че може би сам е съсипал живота ѝ, не му дава покой. Но ще има ли сили да ѝ признае това?
Хира, от своя страна, се опитва да стои далеч от миналото и да се съсредоточи върху Али, но всяка среща с Орхун отваря стари рани. Между тях кипи напрежение, което все по-трудно могат да прикрият.
Афифе усеща, че губи властта си над ситуацията и е готова на всичко, за да държи Хира под контрол. Но този път Хира не е същата, тя е по-силна, по-уверена и готова да се защитава.
В същото време Нева се превръща в опасен противник. Нейната война с Джихангир започва, и няма връщане назад.
Ще успее ли Орхун да разбере, че Хира е невинна, преди да е станало твърде късно?
Ще разбере ли Хира, че сърцето му все още бие само за нея?
И коя тайна ще взриви спокойствието на имението Демирханлъ този път?
Късно вечерта е, а Орхун е все още в кабинета си. Мракът се процежда през прозореца. Само бледата светлина на луната рисува сенки по лицето на Орхун. Той стои неподвижен пред прозореца, дишането му е тежко, като че ли въздухът не му стига. Изведнъж се обръща рязко, очите му блестят от напрежение. Приближава се до бюрото, грабва телефона и набира номер.
– Защо още няма развитие, Явуз? – гласът му звучи хладно, но в него клокочи гняв.
От другата страна не се чува нищо. Само тишина. Лицето на Орхун се изпъва, челюстта му се стяга.
– Толкова време мина! – думите му прорязват въздуха.
Той слуша, напрегнат, а очите му проблясват с онзи познат плам на безсилие. После избухва.
– Повече не издържам! Приключете с това, веднага!
Орхун затваря телефона и го хвърля тежко върху масата. Дъбовият плот издрънчава. Погледът му се плъзва към мястото, където само преди часове пред него стоеше Хира.
В главата му ехти нейният глас – остър, пронизващ, като нож:
– Ще задаваш въпроси, така ли? А като кой ще ме питаш? Ти вече не си нищо за мен, Орхун Демирханлъ!
Стиснатите му юмруци треперят. Безсилието го изгаря отвътре. Изведнъж той блъсва креслото с ярост, сякаш иска да прогони болката.
Хира седи на дивана в хотелската си стая. Погледът ѝ е вперен в нищото, сякаш се е загубила в собствения си свят. Пръстите ѝ несъзнателно докосват ръката, която Орхун бе стиснал преди часове.
Спомен нахлува…
„Не ми трябва титла, за да ти задам въпрос – гласът на Орхун звучи настойчиво. – Има нещо, на което искам да знам отговора!“
„Защо не си с него? – думите му ехтят. – Знаеш, че говоря за Джихангир! Не заради него ли изостави всичко? Защо не си с него тогава? Изгуби ли тръпката? Не е ли вече интересно, когато не е забранено? Или отиде във Франция да търсиш нови приключения? Отговори ми!“
Споменът избледнява.
В стаята Хира шепне едва доловимо, сякаш сама на себе си:
– Нямам отговори за теб… Не ги заслужаваш . Толкова съм уморена.
Телефонът ѝ звъни и я изтръгва от мислите. На екрана свети името на Муса. Тя поема дъх, изправя се и натиска бутона.
– Да, Муса?
– Красивата ми сестричке, не успях да те видя, когато си тръгна. Как си? Много се тревожа – гласът му звучи топло.
– Добре съм. А ти? – отвръща тя тихо.
Две сцени се преплитат – Хира в хотелската стая, Муса в тъмното дворче на имението.
– Аз съм си същият, не се тревожи – усмихва се той. После, след пауза, добавя шепнешком: – Шефът… говорихте, нали?
Хира замълчава. В гласа ѝ се усеща горчивина.
– Говорихме.
– Не ти каза нищо, което да те нарани, нали?
Хира присвива очи. Гласът ѝ е спокоен, но зад него се крие болка:
– В сърцето ми вече няма място, което да разбие. Повече не може да ми причини нищо.
Камерата се спира върху лицето ѝ, бледо, изтощено, но гордо. В очите ѝ се чете болка… и сила.
Действието прескача на следващия ден. Рано сутринта Хира пристига в имението.
Вътрешният ѝ глас прошепва:
„Къщата, която някога наричах свой дом… Толкова е трудно да бъда отново тук.“
Хира поема дълбоко дъх, изправя рамене и прошепва, сякаш сама на себе си:
– Тук съм заради Али. Каквото и да каже, каквото и да направи, тук съм заради него.
С твърда крачка продължава към входа.
Хира влиза в къщата. За миг погледът ѝ неволно се спира върху вратата на кабинета на Орхун, мястото, което крие твърде много спомени. Тя веднага отклонява поглед, сякаш се бои от самата мисъл.
От стълбите се появява Шевкет.
– Добре дошли – казва спокойно.
Хира само леко кимва.
– Г-жа Афифе ви очаква в стаята си – добавя той с премерен тон.
Хира отново кимва и тръгва нагоре по стълбите.
Камерата се премества в стаята на Афифе. Високите завеси пропускат мека светлина, която пада върху строгата фигура на Афифе Демирханлъ. Тя седи в креслото си – горда и хладна. Погледът ѝ е остър като нож.
На вратата се чува почукване.
– Влез! – заповядва тя без да поглежда.
Хира влиза с премерени движения и спира на няколко крачки пред нея.
– Искали сте да ме видите – казва спокойно, но с леко трепване в гласа.
Афифе вдига очи, погледът ѝ е изпълнен с надменност.
– Чух, че Орхун е искал да говори с теб вчера. Предупредих те вече за подобни неща.
– От моя страна няма за какво да се притеснявате – отвръща Хира, стоейки изправена.
Афифе се изправя бавно, с достойнството на жена, свикнала да властва. Приближава се и застава срещу нея.
– Знаеш, че не обичам игрите с думи. Питам ясно и очаквам ясен отговор. Какво направи този път, за да иска Орхун да говори с теб?
Хира не трепва. В погледа ѝ се чете увереност, почти предизвикателство.
– Не съм направила нищо, г-жо Афифе. Но след като питате, ето – отговарям ви.
Афифе леко присвива очи, сякаш се съмнява.
– Орхун никога не одобри завръщането ти тук. Мрази самото ти съществуване. И въпреки това е поискал да говори с теб… Значи има причина.
– Не съм направила нищо – повтаря Хира спокойно, като че ли насочва отговора към Орхун, който не е там.
– Вярвам ти – отвръща Афифе. – И без това… какво повече би могла да направиш?
Думите ѝ прорязват въздуха като камшик. Хира стисва юмруци, гневът и унижението се борят вътре в нея, но тя запазва самообладание.
– Можеш да си вървиш – отсича Афифе и се обръща.
– Не съм приключила, г-жо Афифе – гласът на Хира звучи по-твърдо от всякога.
Афифе се сепва изненадана, но не го показва. Хира пристъпва напред.
– Не правете повече такива намеци. И преди сте ми напомняли защо съм тук. Сега аз ще ви напомня – тук съм само заради Али.
За миг на лицето на Афифе проблясва изненада, която тя бързо прикрива с хладна надменност.
– Всички мои усилия са, за да те държа там където ти е мястото. Може би затова имам нужда да ти се напомня често.
Хира се усмихва тъжно, но уверено.
– Вие ме повикахте, но истинската причина да дойда е Али. Сигурно съм забравила да ви кажа – нищо друго на този свят не би ме върнало в това имение.
Двете жени се гледат дълго – две силни жени, толкова различни, но еднакво горди. Във въздуха витае напрежение, което може да избухне всеки миг.
– С ваше позволение… – прошепва Хира и тръгва към вратата, без да сваля поглед.
Вратата се затваря. Афифе остава сама, но ръцете ѝ треперят леко. Гневът ѝ прикрива нещо друго, страх.
Камерата се приближава към лицето ѝ – маската на хладнокръвие се пропуква.
Хира слиза бавно по стълбите. Ръцете ѝ леко треперят, а дъхът ѝ е накъсан. Във въздуха се усеща напрежение – тишината е тежка, почти осезаема. Светлината от огромните прозорци пада върху лицето ѝ, подчертавайки умората и болката, скрити зад нежната ѝ осанка.
На средата на стълбите тя спира. Затваря очи за миг и прошепва тихо, сякаш за да си вдъхне кураж:
– Трябва да стоиш изправена, Хира… Тук си заради Али. Само заради него.
Вдишва дълбоко, сякаш поема тежестта на целия свят. Но после изправя рамене, вдига глава и продължава надолу. Всяка нейна стъпка звучи решително, макар сърцето ѝ да трепти.
В коридора се появява познато лице – Муса, с усмивка, която винаги носи светлина дори в най-мрачния ден.
– Добре дошла, сестричке – казва той топло.
– Благодаря, Муса – отговаря Хира с лека усмивка, опитвайки се да прикрие напрежението.
– Казаха ми, че си дошла. Мислех, че ще те видя преди всичко да започне. Потърсих те навсякъде, но теб те нямаше – казва той с обич и лека нотка на укор.
– Бях при г-жа Афифе – отвръща тя тихо, но в гласа ѝ се усеща нещо неизказано.
Муса я поглежда внимателно, сякаш се опитва да прочете какво крие зад усмивката си.
– Нещо те притесни, нали? – прошепва.
Хира се усмихва леко, почти тъжно, сякаш иска да го успокои.
– Казах ти, Муса… Вече не ме боли. Знам защо съм тук. Знам какво трябва да направя. Така е по-спокойно. Не се тревожи, добре съм.
– Бъди добре, красива моя сестричке – казва той и погалва ръката ѝ.
Хира се опитва да върне естествения си тон:
– Ще приготвя закуската на Али.
– О, преди това отиди да го видиш. Сигурно страшно му липсваш – усмихва се Муса.
– Още не се е събудил, но ще мина после – казва тя спокойно.
Муса кимва, готов да си тръгне.
– Имам работа в градината. Ако Шевкет ме види тук, ще ме изгори с погледа си – извръща очи театрално. – Знаеш го как ме гледа така… ей така, като бухал! Господи, опази!
Хира не издържа и се усмихва – първата истинска усмивка от доста време насам.
– Недей го дразни тогава. Върви, и късмет в работата – казва тя с по-мек тон.
Муса поема към изхода, но точно преди да излезе, се обръща.
– Сестричке… – гласът му звучи по-сериозно.
Хира го поглежда въпросително.
– Когато си тук… всички се променят. Къщата оживява. Всички са по-щастливи. Жалко, че стигнахме дотук.
Хира замълчава. В очите ѝ проблясва болка, която се опитва да скрие.
– Не се тревожи, Муса – казва тихо. – Може би така е трябвало да стане.
Муса кимва с разбиране и излиза в градината.
Хира остава за миг неподвижна, загледана след него. После поема дъх, изправя се и тръгва към кухнята.
Действието прескача. Хира е в кухнята и приготвя закуската на Али. До нея, Халисе чупи яйца в купа, усмихната и оживена, както винаги.
– Значи днес ще има специален омлет, така ли? – пита тя весело, докато разбива яйцата.
Хира се усмихва леко.
– Да. Ще бъде едновременно питателен и вкусен. Али няма да може да му устои.
Халисе повдига вежди с престорена сериозност.
– Заклевам се, малко са рецептите, които са и питателни, и вкусни. Твоята работа не е лесна, момиче. Хайде, кажи – каква е тази специална рецепта?
– Тя е много тайна – отвръща Хира с игрив тон, докато продължава да реже зеленчуците. – Толкова тайна, че дори аз не я знаех. Сега ще я измисля.
Халисе се разсмива с глас, от който стаята се изпълва с живот.
– Бог да те благослови, Хира! Ако я представиш така, дори Али ще се впечатли и ще изяде омлета на един дъх. А аз, на моите години, вече се развълнувах!
Хира се усмихва топло, но в погледа ѝ има и нещо тихо, неуловимо.
– Дано и на Али му хареса – прошепва.
– Дано, мила, дано – отговаря Халисе, като слага тигана на огъня.
В този момент в кухнята влиза ядосана Гонжа с чаша вода в ръка.
Халисе я поглежда изненадано.
– А-а, Гонджа… Приготви отново специалната ѝ вода, а? Какво не ѝ хареса на г-ца Нева този път?
– Не я опита. Дори не я докосна – отговаря възмутена Гонжа.
Хира замълчава. Не казва нищо, но напрежението в погледа ѝ издава, че и тя не е доволна от поведението на Нева.
– Как така не я е опитала? – пита Халисе, озадачена.
– Чаках пред вратата доста време – отвръща Гонджа, ядосана. – Но тя дори не излезе.
– Господи – въздъхва Халисе и поглежда към тавана. – А винаги пиеше по едно и също време. Да не се е случило нещо лошо?
Хира мълчи, но в очите ѝ проблясва мисъл.
„Знае…“ – промъква се като светкавица в ума ѝ. „Невa не е спокойна, защото истината я гложди“.
– Не ѝ пука за нас, Халисе – изтърсва Гонжа и оставя чашата с трясък върху плота. – На никого от тях не му пука. Омръзна ми вече!
Въздухът натежава за миг. После Халисе махва с ръка, опитвайки се да върне обичайното настроение.
– Какво толкова, момиче? Недей да го мислиш. Сложи водата тук и хайде, стягай се – имаме и обяд да приготвим.
– Добре, хайде – въздъхва Гонжа и се връща към работата си.
Точно тогава на прага се появява Шевкет. Той оглежда кухнята внимателно, а когато погледът му спира върху Хира, лицето му помръква. Ясно е, не е доволен, че тя е тук.
– Време е за кафето на г-н Орхун – казва той с онзи сух, безизразен тон, който кара всички да се напрягат.
– Приготвяме го в момента! – бързо отговаря Гонджа, опитвайки се да звучи спокойна.
Шевкет кимва едва забележимо и излиза, оставяйки след себе си напрежение и тишина.
Гонжа въздъхва шумно и започва да се оплаква:
– Ох, ръцете и краката ми отново треперят!
Хира я поглежда леко загрижено.
– Защо? Нещо не си добре ли?
– Не… – поклаща глава Гонжа. – Просто г-н Орхун напоследък все е недоволен от кафето ми. Все ми прави забележки.
Хира замълчава, сякаш думите ѝ заседнаха в гърлото. Не иска да влиза в разговор, който включва името на Орхун. Но Гонжа продължава, без да осъзнава колко я наранява.
– Откакто си тръгна, не пие кафето както преди – казва тя наивно. – Дори когато го опита, винаги го оставя недопито.
Хира не реагира, но погледът ѝ трепва. Болката е там, под повърхността, скрита зад спокойната ѝ маска. Халисе, забелязала напрежението, бързо сменя темата, за да я защити.
– Омлетът ухае прекрасно! – казва весело. – Какво сложи вътре? Няма ли най-накрая да ни издадеш тайната си?
– Наистина мирише страхотно – добавя Гонжа, усмихвайки се.
Хира вдига поглед и се усмихва благодарно. Тя разбира, че Халисе просто се опитва да я откъсне от мислите ѝ.
– Омлетът е с куркума, кориандър и картофи – казва тихо. – Тайната е в подправките. Ще ви направя и на вас някой ден.
– Ще се радвам! – засмива се Гонжа искрено.
– И аз! – добавя Халисе и намигва. – Имаме си обещание. Хайде сега, момиче, побързай, да не изпуснем кафето на господина.
– Добре, добре – отвръща Гонджа, все още усмихната.
Хира внимателно обръща омлета и го поставя в чиния.
Камерата се приближава до лицето ѝ, миг на тишина, в който зад очите ѝ се крие нещо недоизказано. После тя поема дълбоко дъх и излиза от кадъра с чинията в ръце.
В стаята на Нева времето сякаш е замръзнало. Нева седи на земята пред строшената рамка и разпокъсаната снимка на баща си, като хипнотизирана, неспособна да помръдне. Черната спирала по миглите се е разтекла по бузите ѝ, а размазаната очна линия придава на лицето ѝ вид на изстрадала героиня от сериал. В ушите ѝ все още отеква онзи студен глас, чиито думи ѝ са като удар под кръста.
– Демирханлъ, Демирханлъ, Демирханлъ – гласът на Джихангир ехти в главата ѝ. –нищо друго не излиза от устата ти! Хира е също толкова достойна за тази фамилия, колкото и ти!
Нева затваря очи и ги отваря отново, сякаш се опитва да изтрие сцените от съзнанието си, но не ѝ се получава.
– Не можеш да ме нараниш толкова! – шепти тя, гласът ѝ е разкъсан и горчив. – Не можеш да ме удариш така жестоко. Не мога да приема това. Не мога!
После погледът ѝ потъмнява; уязвимостта се превръща в амбиция. Тя бавно се изправя, все едно полага корона на главата си, и думите ѝ се превръщат в заповед към съдбата.
– Не! – казва с новопридобита увереност. – Няма да позволя да ми разрушиш света, Джихангир Демирханлъ. Ти си единственият, който знае тази „истина“. Няма да позволя никой друг да разбере. Не!
В гласа ѝ има и обещание, и заплаха.
– Ще ти го върна – прошепва тя, а думите ѝ носят искра на отмъщение. – Ще платиш, че ме нарани толкова!
Погледът ѝ минава по масата, погледът ѝ се спира на телефона. Ръката ѝ трепва, но после решително хваща слушалката. Набирането е бавно, целенасочено – човекът на другия край не е случаен. Гласът ѝ е студен, диригентски.
– Слушай ме – казва в слушалката. – Имаме много важна работа.
Камерата се отдръпва и оставя Нева в центъра на кадъра – от разплакана жена до жена, която поема контрол над съдбата си.
– Няма да се отървеш от мен толкова лесно, Джихангир Демирханлъ… – прошепва тя, а гласът ѝ звучи като клетва. – Джихангир Демирханлъ! – казва тя с глас, натежал от злоба. – Вече не си ми брат. Ти си ми враг. Този свят е твърде малък и за двама ни. Или ти… или аз.
В коридора на имението е тих, само приглушените стъпки на Хира отекват по пода. В ръцете си тя носи поднос, внимателно подреден, с омлета, който е приготвила с обич. Светлината от големите прозорци пада върху лицето ѝ, осветявайки смес от решителност и напрежение.
Когато се приближава до вратата на стаята, вратата внезапно се отваря. Пред нея застава Орхун. Сякаш времето за миг спира. Двамата се споглеждат – без думи, само очи, пълни с неизказани думи и болка.
Хира инстинктивно отвръща поглед, опитвайки се да прикрие вълнението си. Въздухът помежду им натежава. Мълчанието звучи по-силно от всеки спор.
Тя поема дъх и се опитва да влезе в стаята, но Орхун застава на пътя ѝ. Лицето му е решително, в погледа му гори нещо неукротимо.
– Ще получа отговорите на въпросите си! – казва той с глас, твърд като камък.
Хира спира. Бавно вдига глава и го поглежда право в очите. Вече няма следа от колебание в нея, само сила и достойнство.
– Не можеш винаги да получаваш това, което искаш, Орхун Демирханлъ – отвръща спокойно, но с острота в гласа. – А сега, ако ми позволиш… Али ме чака.
Тишината отново се настанява между тях, но този път тя е различна – не просто тишина, а сблъсък на две горди души. Орхун стои неподвижен за миг, после бавно отстъпва назад. Погледът му обаче не се откъсва от нея.
Хира минава покрай него, сякаш между тях има невидима граница, която никой не може да прекрачи. Отваря вратата и влиза в стаята на Али, без да се обръща.
Орхун остава сам в коридора. Погледът му се спуска към пода, после отново се вдига към вратата, която току-що се затвори пред него. Изражението му омеква за миг – между гнева и съжалението се прокрадва нещо друго… нещо, което дори той не иска да признае.
Орхун крачи напред-назад в кабинета си – нервен и нетърпелив. Ръцете му се свиват и отпускат, сякаш се опитва да овладее бурята в себе си.
Поглежда часовника на бюрото. Времето сякаш се подиграва с него, тиктакайки бавно. Тогава на вратата се чува почукване.
– Влез! – гласът му отеква рязко из стаята.
Влиза Явуз, държейки папка под мишница. Стъпките му са тихи, но сигурни. Орхун го посреща с напрегнат поглед.
– Какво намери? – пита, без да губи време.
– Господин Орхун – започва Явуз внимателно. – Документите са обстойни. Доказателствата са технически напълно надеждни. Проверихме ги няколко пъти, преди да ги донеса. Следователно…
Точно в този момент на вратата отново се чува почукване. Влиза Гонжа с табла в ръце.
– Донесох ви кафето – казва плахо.
Орхун рязко се обръща, гласът му вече е остър от нетърпение.
– Не искам кафе. Махни го.
Гонжа замръзва за секунда, после, притеснена, излиза от стаята, притискайки таблата към гърдите си. Тишината отново пада, а Орхун се обръща към Явуз с нетърпение.
– Най-добре е да вървим по ред – казва Явуз, поставяйки папката на бюрото.
Той започва да говори, докато подрежда документите един по един пред Орхун.
– Имаме кадри от влизането на г-ца Хира в хотела – започва спокойно.
Орхун взема снимките и ги разглежда. Очите му проблясват, но лицето му остава каменно.
– Установихме служител, който не е бил на смяна в онзи момент – продължава Явуз. – Той поздравява г-ца Хира и я отвежда към асансьора.
– Поставено лице ли е? – пита Орхун подозрително, без да откъсва поглед от снимките.
– Най-вероятно, г-н Орхун. Влиза в асансьора с нея. Остават вътре по-дълго, отколкото е нормално. Говорих с управителя на хотела – асансьорът се поддържа редовно. Няма данни да е имало повреда в онзи ден.
Очите на Орхун се присвиват. Гласът му звучи като ръмжене:
– Асансьорът е бил умишлено задържан.
Явуз кимва в знак на съгласие.
– Точно така, г-н Орхун. Сякаш са искали времето да съвпадне с вашето пристигане в хотела. Но има още нещо. Ден след случката е направен голям банков превод по сметката на този служител – от сметката на Джихангир Демирханлъ.
При споменаването на това име Орхун рязко вдига глава. Погледът му пробожда Явуз, но вътре в очите му вече се заражда нещо друго – съмнение, вина, страх.
– Тоест… – продължава Явуз предпазливо. – Г-ца Хира може би е била подставена, г-н Орхун. Ами ако г-ца Хира е невинна?
Настъпва тишина. Орхун остава неподвижен, сякаш земята под краката му пропада. Вината започва да го поглъща бавно, като отрова.
Погледът му се спира върху снимката в ръцете му – образът на Хира. Спомените нахлуват един след друг, а тежестта в гърдите му става непоносима.
Камерата се приближава – лицето му е напрегнато, челюстта стегната, очите влажни. Мълчанието в стаята е оглушително.
В ума му ехтят думите на Явуз. „Ами ако Хира е невинна?“ Тази мисъл не му дава покой.
– Каза, че парите са преведени от сметката на Джихангир – обръща се той рязко. – Имаме документ ли?
Явуз отваря папката и подава листа.
– Ето банковото извлечение, г-н Орхун.
Орхун взема документа, погледът му пробягва по редовете, а челюстта му се стяга. Очите му потъмняват – това, което вижда, го разтърсва.
– Явуз… – произнася името му бавно, като предупреждение.
– Да, г-н Орхун? – отговаря той, усещайки напрежението.
– Намери този човек. Искам да говоря с него лично.
– Вече съм го поставил под наблюдение – казва Явуз. – Работи нощни смени. В момента не е в хотела. Бил е на смяна снощи, но телефонът му е изключен.
– Уведоми ме веднага щом го намериш – нарежда Орхун.
– Разбира се, г-н Орхун.
Явуз кимва, готов да излезе, но се поколебава. Орхун забелязва това.
– Какво има? – пита, присвивайки очи.
Явуз изглежда несигурен, но решава да каже онова, което му тежи.
– Г-н Орхун, не е моя работа, но… според мен… г-ца Хира…
Орхун го прекъсва с рязък тон.
– Ще кажеш, че е невинна, нали?
Настъпва кратка тишина. Явуз само кимва, сдържано.
– Извинявам се, ако съм прекрачил границата, г-н Орхун – казва тихо и излиза от стаята.
Когато вратата се затваря, Орхун остава сам. Документът все още е в ръката му. Поглежда го за последен път и с яд го хвърля върху бюрото.
– Възможно ли е… наистина да е невинна? – прошепва Орхун.
Гласът му звучи не като въпрос, а като признание на вина. В мислите му цари хаос – разумът му се бори със сърцето, но този път и двете страни кървят.
– Трябва да разбера истината – казва през зъби. – Ако съм сгрешил отново спрямо нея…
Думите му секват. Гневът и срамът го задушават. Той стиска юмруци, вдишва тежко и издишва рязко.
Какво се случва между Кенен и Нуршах?
В този епизод напрежението между Нуршах и Кенан достига нов връх. Работата в кантората тече привидно спокойно, но под повърхността всичко кипи от неизказани думи и емоции.
Нуршах, Кенан и Джейлан работят мълчаливо, докато Фатих нахлува с обичайната си енергия и превръща офиса в хаос. Той се шегува, закача Джейлан и без да иска я наранява, споменавайки за момиче, с което се е виждал. Джейлан не издържа и излиза, за да прикрие сълзите си. Нуршах забелязва нейната болка и я последва в кухнята.
Там двете жени имат дълбок и откровен разговор. Нуршах усеща, че Джейлан страда, и с мекота я насърчава да сподели. Джейлан най-накрая признава, че е влюбена, в човек, когото никога не може да има. Любовта ѝ е невъзможна, платонична, но изгаряща. Думите ѝ звучат така, сякаш описват собствени чувства… и сякаш отекват и в душата на Нуршах. Нуршах я изслушва, окуражава я, но в очите ѝ проблясва собствената ѝ тъга.
Докато всички се опитват да се върнат към нормалния ритъм в кантората, се появява Расит – шумен, надменен и досаден. Той започва да измерва офиса с рулетка, без да дава обяснение. Всички са объркани, докато не изпуска бомбата – твърди, че вече е собственик на кантората.
Всички онемяват, а Нуршах пита Кенан дали това е истина. С тъга той потвърждава: прехвърлил е офиса на Рашит в замяна на попечителството над Нефес.
Думите му падат като гръм. Нуршах се чувства предадена, Фатих и Джейлан са шокирани. Расит злорадства и продължава да се държи арогантно, докато измерва „новата си собственост“.
Фатих и Джейлан се опитват да разубедят Кенан, напомнят му, че няма нужда да се отказва, че делото за Нефес може да бъде спечелено. Но Кенан е категоричен, решението му е окончателно.
Нуршах мълчи, очите ѝ говорят вместо нея. Тя вярва, че Кенан е направил това, за да се отърве от нея.
Расит излиза, оставяйки след себе си напрежение и гняв. Фатих не може да повярва, че Кенан се е предал така лесно. Но Кенан му отвръща студено, че прави го за Нефес, за да я предпази от болката на раздялата.
В този момент между него и Нуршах се разменя дълъг, болезнен поглед – пълен с недоизказани чувства. Фатих моли Нуршах да каже нещо, да го спре. Тя най-сетне се изправя, решителна и горда:
– Трябва да поговорим.
– Няма за какво да говорим – отвръща Кенан, но тонът му издава, че се бои от този разговор.
– Има. – настоява тя и посочва с глава към кухнята.
Той я последва.
Какво ще каже Нуршах на Кенан предстои да разберем…