Наследство – Епизод 638 (Ето какво ще видим)

Адвокатът, който пристигна в имението на Къръмлъ, за да съобщи на Нана за завещанието на Азиз, тръгва да си ходи.

– Както казах, ще направя всички необходимо – изрича адвокатът с онзи спокоен тон, който не оставя място за съмнение. – Банковите преводи ще бъдат направени утре. Хубав ден, госпожице Нана.
– Благодаря ви за всичко, което направихте – отвръща Нана. – Хубав ден и на вас.

Адвокатът си тръгва, а Нана все още стои пред входната врата.

– Скъпи мой братко… Тези пари ще ме отведат при убиеца ти. Утре ще разбера всичко. Утре… – говори си замислена тя.

– Какво ще стане утре? – пита Яман, който стои зад гърба ѝ.

– Утре започват процедурите по наследството – отвръща тя.

– Наследство? – Яман се приближава, гласът му става по-твърд. – От кого е това наследство? Знам, че каза, че нямаш семейство. Кой е този човек? Твой близък ли е?

Нана поема дълбоко въздух.

– Да… – прошепва. – Чичо Сейс. Той ме научи да яздя, когато бях дете. Починал е…
– Моите съболезнования – казва Яман, но в гласа му се усеща искреност, която докосва сърцето ѝ.
– Благодаря… – прошепва Нана и се отдръпва, сякаш въздухът не ѝ стига. – Имам нужда от малко свеж въздух.

Нана излиза, а вратата се затваря бавно след нея.

В същото това време Идрис разбира за посещението на адвоката в имението. Новината го облива като студен душ, някой е уведомил Нана за наследството. Но това е само началото на лошите новини. Идрис бързо подрежда парчетата от пъзела и открива кой стои зад шантажа – стар негов служител, човекът, на който му съсипа живота и му отне почти всичко.

Идрис се изправя срещу Кязим.

– В офисa на адвоката… Наистина ли не са останали никакви документи? – пита Идрис с пронизващ поглед и поглежда така Кязим така, сякаш иска да го удуши.

– Да, брат… Нищо не остана. Нито следа от завещанието – гласът на Кязим трепери, а потта изблязва по челото му.

– Не, това е невъзможно! Трябва да има копие някъде! – извиква той и в думите му се чува обвинение. – Защо адвокатът би отишъл в имението, ако нещо не е на ред? Това е работа на онази хиена – Халит. Усещат миризмата на пари! Как можа да не помислиш за това?!

Идрис вече не сдържа яростта си и сграбчва Казим за сакото и го разтърсва.

– Как можа да не знаеш, че този адвокат има асистент? – крещи той, лицето му е червено. – Това е твоя вина, глупако! Ако веднага не ме отървеш от Халит… – гласът му намалява до ледено предупреждение – знаеш какво ще ти се случи. И асистентът също да бъде премахнат. Ще унищожиш всичко. Разбра ли ме?! Нана не може да получи това наследство!

Действието се връща в имението. Нана седи на пейката в градина и глада как Юсуф си играе с малкото куче. Юсуф в ръцете си държи пръчка и я хвърля в далечината. Малкото куче, с рошава бяла козина и живи очи, хуква след нея.

– Ела… – вика го Юсуф смеейки се. – Ела, Пухчо!

В един момент към него се приближава мъж придружен от един от охранителите на имението. Мъжът се обръща към кучето.

– Сине? Момо, сине мой… – гласът му е дрезгав, почти разтреперан.

Юсуф се обръща изненадан, притискайки кучето в ръцете си.

– Казва се Пухчо – отвръща спокойно. – Ела, Пухчо… ела тук…
– Извинете, кои сте вие? – пита Нана, заставяйки между мъжа и детето.
– Съжалявам, че ви безпокоя… – казва мъжът. – Но аз съм собственикът на това куче. Живея в имението по-надолу по улицата. То избяга от вкъщи преди няколко дни. От охраната разбрах, че е било тук…

Настъпва тежка тишина. Само шумът на вятъра и тихото дишане на Пухчо се чуват. Юсуф гледа ту към Нана, ту към мъжа.

– Значи Пухчо е ваш? – прошепва, а гласът му се пречупва. – Но Нана и аз го обичаме… нали, Нана?

Нана пристъпва към момчето и слага ръка на рамото му, но очите ѝ не се откъсват от непознатия.

– Къде беше, малчо? – прошепва мъжът, прикляквайки до кучето. – Къде избяга от нас?

Пухчо радостен маха с опашка.

Юсуф прегръща силно кучето и прошепва тъжно:

– Не си отивай, Пухчо… моля те…

Действието прескача. Юсуф седи тъжен в градината, в ръцете си държи нашийника – единственото, което му е останало от любимия Пухчо.

– Не се мръщи повече, скъпи мой – казва Нана, докато милва косата му. – Можем да отидем да видим Пухчо, когато пожелаеш.

В този момент от къщата излиза Яман и се приближава и коленичи до тях, погледът му е топъл и разбиращ.

– Какво става, юнако? Защо си тъжен?

Нана вдига очи към него и въздъхва.

– Пухчо си има стопанин. Живее в имението отсреща. Дойде и си го взе…
– Не се натъжавай, юнако – опитва се да го утеши Яман, като докосва рамото му. – Ще ти вземем ново куче.

Но Юсуф поклаща глава и сълзите отново се появяват.

– Не искам ново… Аз много обикнах Пухчо…
– Той е много разстроен… – прошепва Нана. – И аз съм тъжна, и на мен ще ми липсва. Той ни носеше радост…

Нана се опитва да върне усмивката на Юсуф.

– Хайде, скъпи мой… да нарисуваме Пухчо, какво ще кажеш? После ще сложим рисунката на стената. Хайде…

Нана хваща Юсуф и влизат в къщата.

Вечерта Нана стои сама замислена на терасата.

– Толкова съм близо… – говори си сама. – Утре ще разбера кой е убиецът на брат ми. Ах, да не беше така. И ти си отиде… останах сама в този свят.

Камерата се пренася в хола, където на дивана седи замислен Яман, към него се доближава Дженгер.

– Нуждаете ли се от нещо, г-н Яман?
– Бавачката – отговаря той.
– Г-ца Нана? Да ѝ занеса нещо?
– Погрижи се за нея, ако има нужда от нещо. Загубила е някого. Може би се чувства потисната. Тя е на терасата.
– Разбира се. Ще се погрижа.

Дженгер веднага изпълнява молбата на Яман и отива при Нана.

– Как сте? Исках да попитам дали имате нужда от нещо.

Нана се обръща леко, погледът ѝ е далечен.

– Благодаря, нямам нужда от нищо. Яман… днес е някак различен, нали?
– Казах ви, че г-н Яман не е такъв, какъвто изглежда – усмихва се Дженгер.
– Вярно е – кимва тя бавно. – Странен човек е, когато го срещнеш за пръв път, си мислиш, че е грубиянин и дивак, но когато го опознаеш… се изненадваш.

Дженгер се връща вътре, където Яман стои до прозореца, загледан в тъмнината.

– Не се тревожете – казва Дженгер. – Тя е силна. Просто е малко разстроена. Мога ли да направя нещо за вас?

Яман го поглежда с благодарност.

– Благодаря ти, братко.

Настъпва нов ден – ден на промени и сбогувания. Слънцето бавно се издига над имението и разлива меката си светлина по алеята, по която след малко ще потегли колата с Неслихан. Във въздуха се усеща нещо особено – смесица от надежда, тъга и вълнение, което стяга гърлото.

Неслихан тръгва за Анкара, за да сбъдне най-голямата си мечта, да стане моден дизайнер. В ръцете ѝ е малък куфар, а очите ѝ блестят, не само от радост, но и от сълзите, които едва сдържа. Във всеки ъгъл на къщата има спомен, усмивка, глас, които ще ѝ липсват.

Всеки от семейството се сбогува с нея по своему – Адалет я благославя с треперещ глас, Дженгер ѝ пожелава успех, Айнур, макар и с престорена строгост, скрива сълзите си зад думите „върви, върви, че работата остана на мен“.

Най-трудното сбогуване обаче е това с Юсуф. Неслихан коленичи пред детето.

– Ще ми липсваш много, Юсуф. Но няма да тъгуваш, нали? Ще се видим пак.

Момчето я гледа със сълзи на очите.

– Много те обичам, како Неслихан. Обаждай ми се понякога, става ли?

– Разбира се – отвръща тя и го прегръща силно. – Не мога да живея, без да те чувам, агънце мое…

После се обръща към Нана и гласът ѝ потреперва.

– Нана… как да ти се отплатя? Ти промени живота ми. Благодаря ти. Ти си специален човек… Толкова се радвам, че влезе в живота ни.

– Не аз отворих вратата – отвръща Нана с усмивка. – Ти го направи. С таланта си.

– Г-н Яман… – обръща се Неслихан към него с уважение. – Благодаря ви за всичко. Благодарение на вас се чувствах в безопасност. Разперихте крилете си над всички ни…

– Това имение винаги ще е твой дом – казва Яман, като ѝ подава ръка. – Вратите тук ще останат отворени. А кой знае, може един ден да завършиш и да се върнеш. Ще открием „Къръмлъ Текстил“ и ще работим заедно.

– Нека Бог ви закриля – прошепва тя.

– И теб, мила – добавя Адалет. – Обади се, когато пристигнеш, чу ли?

– Ще се обадя, обещавам.

– Довиждане, Неслихан. Приятен път – казва Нана с усмивка.

– Довиждане, како Неслихан… – прошепва Юсуф.

Камерата проследява колата, докато тя изчезва по алеята. Нана слага ръка на рамото на Юсуф.

– Кака Неслихан си тръгна… и Пухчо също – казва детето, вперило очи в далечината. – Ще ми липсват и двамата…

– Това са добри раздели, птичко моя – отговаря Нана тихо. – Макар да ни липсват, трябва да сме щастливи за тях.

Юсуф поклаща глава.

– Но аз познавам и лоши раздели…

– И двамата ги познаваме, скъпи мой… – казва тя. – При тях няма връщане. – След което добавя тихо. – Но някой ден ще разбера кой ме раздели от брат ми.

Малко по-късно Яман влиза в хола. Погледът му е твърд, решителен.

– Пригответе се. Тръгваме.
– Къде отиваме, чичо? – пита Юсуф.
– Ще видите, когато стигнем – отвръща Яман.

Нана се спира на място, леко притеснена.

„А ако онзи човек се обади? Ако поиска да се срещнем?“, мисли си Нана.

– Да, къде ще ходим? – пита тя.
– Ще видиш, когато стигнем – повтаря Яман, без да разкрива нищо.
– Но щях да се видя с приятелката си днес… с Пънар. Ако ми се обади, може ли да отида…

Яман само кимва към вратата.

– Хайде.

Нана въздъхва, после се навежда към Юсуф и му прошепва:

– Хайде, скъпи мой.

Яман, Нана и Юсуф пристигат в парка.

– Защо дойдохме в парка, чичо? – пита Юсуф.

В този момент Юсуф вижда Пухчо.

– Ела, кученце! Много ми липсваше – говори Юсуф, а на лицето му грейва усмивка.

Яман стои малко по-назад. За пръв път от много време изглежда спокоен. Усмивката на Юсуф е неговата награда.

Отстрани Нана наблюдава сцената, без да откъсва поглед. Не може да повярва на това, което вижда. До неотдавна Яман беше човек, в когото нямаше нито грам нежност – твърд като гранит, студен като нощта. А сега… сега е друг. Внимателен, нежен, човек, който умее да обича. Тази промяна я докосва по-дълбоко, отколкото би признала дори пред себе си.

Нана се опитва да се свърже с адвоката, но той не ѝ вдига.

„Нещо се е случило,“ мисли си тя, докато набира номера на човека, който държи в ръцете си нейната единствена надежда – записа от убийството на брат ѝ.

– Щом звъниш… значи парите вече са готови, така ли? – пита мъжът. – Там ли си? Искаш ли най-после да узнаеш кой уби брат ти?
– Парите още не са преведени – отговаря Нана, опитвайки се да запази хладнокръвие. – Адвокатът трябваше да се свърже с мен, но телефонът му е изключен. Боя се, че нещо му се е случило.

Настъпва пауза. В тези секунда Халит сглобява пъзела. Идрис… той отново е разбрал всичко. И може би вече е убил адвоката.

– Знаеш ли какво? Писна ми от тази игра – изрича Халит рязко. – Не ме интересуват парите. Ще ти кажа всичко.

– Къде си? – прошепва Нана, усещайки как пулсът ѝ се ускорява.

– А ти?

– В парка, близо до имението на Къръмлъ. До него има празен терен. Можем да се срещнем там.

– Добре. Ще бъда там след половин час. Не закъснявай! – казва уверено Халит и след като затваря добавя: – Идрис… ти сам си пожела този огън. Сега ще изгориш в собствения си ад.

Камерата сменя кадъра. Халит шофира бързо, очите му се стрелкат към огледалото. В ръцете му има плик – вътре е записът, който може да преобърне всичко.

В огледалото за обратно виждане забелязва кола – черна, без номера, която го следва от километри. Сърцето му подскача. Колата се приближава, после изчезва, после пак се появява.

И тогава я вижда, ръка, подаваща се от прозореца на преследвача. Идрис. До него – Казим, със свирепо изражение.

Идрис не губи време. Вади оръжие. Куршумите прорязват въздуха, изстрелите отекват между дърветата. Стъклото на колата на Халит се пръска, воланът се завърта, колата подскача по шосето.

– Газ, Кязим! – крещи Идрис. – Ще им покажа какво е „пенсионен план“!

– По-бързо! – изръмжава той, докато черният автомобил се залепва за бронята на Халит. – Няма къде да избягаш, Халит! Смъртта те следва по петите!

Ще успее ли Халит да избяга? Ще стигне ли до Нана с доказателството, което може да разкрие истината за убийството на Азиз?

Камерата се вдига над пътя – две коли се движат с бясна скорост…, а съдбата вече е избрала своята жертва.

Слънцето нежно се процежда през клоните на старите дървета, а ароматът на прясно изпечен хляб и топло сирене се носи из градината. На голямата дървена маса всички са събрани за закуска – Султан, Ферит, Волкан, Айше, Неше и малката Дога. Смехът на детето се смесва с песента на птиците, а въздухът е пълен с безгрижие.

– Ще си взема още три от моите сладки! – възкликва Дога с блясък в очите.

– Наслади им се, скъпа – усмихва се Султан, като я погалва по косата.

Малката не чака второ подсещане – взема сладките с две ръце и сяда щастливо на стола.

Волкан, който отстрани я наблюдава с усмивка, подхвърля топка и ѝ намигва.

– Хайде, Дога, да поиграем с топката!
– Добре! Ще ти покажа новите си движения! – отвръща тя ентусиазирано.
– Неше, ела и ти! – подканя Дога леля си, а Волкан кимва в знак на съгласие. Тримата тичат през градината, оставяйки след себе си смях и детска радост.

На масата настъпва кратка тишина. Султан отпива от чая си и поглежда към Айше.

– Много съжалявам за всичко, което се случи с онази стара къща… – казва тя. – Желая ти късмет в новия дом.

Айше се усмихва топло.

– Не се тревожи, лельо Султан. Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

Ферит, седнал срещу тях, поставя чашата си на масата и с широка усмивка добавя:

– Не съм имал такава прекрасна закуска от години. Благодаря ти, лельо Султан.
– Ако поне веднъж беше идвал навреме за закуска, може би щеше да имаш такива и преди – отвръща Айше, като повдига вежди.
– Ако знаех, че ме чакаш, щях да приготвя масата сам – отвръща той с лек сарказъм.

Тонът между двамата се променя, познатата искра на закачка, която бързо прераства в спор, отново пламва.

– Само четири-пет пъти съм закусвал истински хубаво – казва Ферит. – Но всички пъти бяха чудесни.
– Аз приготвях закуска, а ти не я докосваше – отбелязва Айше.

Ферит се изправя рязко, поглежда я за миг и с престорено спокойствие казва:

– Ще донеса още чай.

Когато Ферит се отдалечава, Султан се навежда към Айше с нежност в гласа.

– Все още те обича – казва тихо. – Личи си. Ще мине време и всичко ще се оправи. С годините хората се променят, узряват.

Айше я поглежда с леко недоверие.

– А ти откъде знаеш това?

– Виждам го с очите си – усмихва се Султан.

Айше въздъхва и поклаща глава.

– Между мен и Ферит всичко е приключило. Книгата е затворена. Той пое по своя път, аз – по моя. Нашите пътища никога няма да се пресекат отново.

В този миг Ферит се връща. В ръцете си носи поднос с чай и подава чаши и на двете.

– За вас, дами – казва с усмивка, а очите му за миг се спират върху Айше.

Камерата се насочва към Неше, която рита футболната топка с неочаквана ловкост, а Волкан не сваля очи от нея.

– Виж ти – усмихва се той, впечатлен. – Играеш доста добре!

Тя се засмива, бузите ѝ поруменяват, а топката спира между тях. Атмосферата е лека, почти безгрижна. След малко двамата се връщат към масата, където останалите вече ги очакват.

Дога, винаги любопитна, се обръща към Айше с усмивка.

– Мамо, а ти защо не игра?

Ферит, който стои до нея, отговаря вместо Айше, без да скрива носталгията в гласа си.

– Майка ти някога играеше прекрасно. – Усмихва се, обръщайки се към нея. – Хайде, Айше, ела. Дай ми топките, Дога.
– Не, не, не искам – отказва Айше, леко притеснена, но в очите ѝ проблясва онова познато пламъче.
– Моля те! – настоява Дога.

Ферит ѝ хвърля топката. Айше я подхваща с изненадана ловкост и му я връща обратно с един плавен, почти професионален удар. Топката се издига във въздуха, а в очите на двамата проблясва нещо позабравено, споменът за онази близост, която сякаш още живее между тях.

Дога се възползва от момента, докато вниманието на всички е приковано към играта, и тихомълком взима бисквитка от таблата. Усмихва се доволно и продължава да наблюдава как Ферит и Айше играят волейбол един срещу друг.

Айше подава, Ферит връща, тя отново удря топката, но този път прекалено силно – топката излита високо и пада зад къщата.

– Ще я взема! – казва Ферит и изчезва зад ъгъла.

Айше остава до масата. Дога я гледа с възхищение.

– Мамо, играеш страхотно! Ще ми покажеш ли как го правиш?

Айше се усмихва и кимва.

– Разбира се, ще те науча.

Минава време, а Айше забелязва, че Ферит все още не се е върнал. Любопитството и някаква неясна тревога я карат да го потърси.

Минава през двора и завива зад къщата. Там, скрит от погледите, Ферит стои с телефон в ръка. Тонът му е мек, почти неузнаваем.

– Липсваш ми… – казва той с усмивка. – Не спирам да мисля за теб. Имаш най-красивите очи на света, Принцесо. Ще се чуем пак по-късно.

Айше застива на място, без да помръдва. Сърцето ѝ бие силно, сякаш не иска да чуе повече, но не може да помръдне след чутото.

Ферит продължава, не подозирайки, че е подслушван.

– Изпращам ти целувки… Скоро ще усетиш нещо истинско.

После затваря телефона, усмивката му остава, но зад нея се крие нещо, което само Айше вижда – фалш, предателство.

Камерата улавя лицето ѝ, очите ѝ потъмняват, усмивката изчезва. Болката е тиха, но дълбока.