Плен – Сезон 2 Епизод 127 (Ето какво ще видим)

Сред глъчката на минувачите, на паважа пред хотела лежи млад служител в униформата си – неподвижен, с бледо лице. До него стои Явуз, прегърбен, с тревожен поглед, докато отдалеч приближава бял автомобил. Колата спира рязко. От нея слиза Орхун.

– Какво е станало? – пита той, приближавайки се.

Явуз поема дълбоко въздух, избърсва потта от челото си.

– Мъжът, когото следим… го блъсна кола.. Извикаха линейка – всеки момент ще дойде.

Орхун коленичи до пострадалия, впива поглед в лицето му, после се обръща към Явуз с нетърпение.

– Как е станало това?

–Разпитах наоколо – отговаря Явуз, сочейки към няколко случайни свидетели, които мълчаливо наблюдават сцената. – Казаха, че човекът е бягал от нещо. Не е видял колата. После… това.

Орхун се изправя, гневът му расте. Очите му блестят, гласът му звучи рязко:

– В безсъзнание ли е? Провери ли го?

– Ту идва, ту отново си отива… Не е добре – отвръща Явуз.

Без да се бави, Орхун коленичи до мъжа.

– Знам, че си човекът на Джихангир! Защо ти преведе онези пари? Какво направи за него? Говори! Кажи ми всичко! – пита гневен Орхун.

Камерата се обръща. На известно разстояние, скрит зад паркиран автомобил, Джихангир наблюдава сцената.

Служителят на хотела отваря уста, сякаш иска да каже нещо, но само хрип излиза от гърлото му.

– Кой те вкара в това? – натиска го Орхун, почти крещи гневно. – Говори!

Мъжът стене, опитва се да се надигне. Лицето му е изкривено от болка.

– Аз… аз… Ти… – прошепва едва чуто.

Орхун се навежда още по-близо, очите му търсят смисъл в разкъсаните думи.

– Ти? Какво „ти“?

Мъжът се опитва още веднъж, гласът му е вече само дъх.

– То…

Устните му трепват, но очите му се затварят. Тялото му се отпуска.

– Не! – крещи Орхун. – Къде е линейката?! Човекът умира!

Явуз коленичи до него, проверява пулса на пострадалия. Вдига поглед към Орхун.

– Г-н Орхун… За съжаление.

Орхун стиска зъби, вените по шията му изпъкват.

– По дяволите! – избухва той, после отстъпва крачка назад, обхванат от безсилна ярост.

В същия миг, на отсрещния тротоар, Джихангир свива юмруци. Гласът му е пълен с гняв и отчаяние:

– Мъртъв е! Единственият, който можеше да ме оневини, е мъртъв! По дяволите!

В далечината се чува вой на сирена. Линейката най-после приближава, но вече е късно.

Линейката потегля с тялото, а Явуз стои над мястото, където преди малко лежеше хотелският служител, и поклаща глава с горчивина.

– Този човек имаше отговорите на всичките ни въпроси… – прошепва той, сякаш говори повече на себе си, отколкото на Орхун. – За съжаление, изгубихме черната си кутия, г-н Орхун…

– Не ти ли се струва твърде… удобно – казва с хладен тон Орхун, – че човекът умира точно когато пристигаме?

Явуз кимва, лицето му е сериозно.

– Определено, г-н Орхун.

Отдалеч, между сенките на дърветата, Джихангир продължава да наблюдава. Очите му следят всяко движение, всяка реакция.

– Като че ли някой е знаел, че го търсим – казва Орхун. – И е направил така, че да му запуши устата завинаги.

– И аз не вярвам, че е било обикновена катастрофа – отвръща Явуз, с тон на човек, който вече е взел решение. – Ще разследвам. Няма съмнение в това, г-н Орхун.

Орхун се оглежда наоколо, сякаш търси нещо, някого. На няколко метра по-нататък Джихангир прави крачка назад, скривайки се плътно зад ъгъла.

Орхун се изправя, ръцете му се свиват в юмруци.

– Всеки път, когато си мисля, че най-после съм открил следа, нещо ме спира. Все едно някой издига стена пред мен… отново и отново.

Орхун се обръща към Явуз с остър и командващ, тон, без никаква емоция.

– Имаш ли нещо ново?

– Продължаваме да следим съобщенията – обяснява Явуз внимателно. – Говорихме с техническия екип, но… не е лесно. Не знам дали ще успеем да го разшифроваме.

– Ще успееш! – прекъсва го Орхун. – И то веднага. Реши веднага проблема!

– Да, г-н Орхун – отговаря Явуз, навеждайки глава.

Орхун поема дълбоко въздух, обръща се и тръгва към колата си. В един изблик на ярост удря капака с дланта си. После се качва и потегля рязко.

Джихангир остава сам, скрит в сенките. Лицето му е напрегнато, очите му – неспокойни. Погледът му следи отдалечаващата се кола.

„Той ме подозира…“, мисли си ядосан Джихангир

Замислена Хира влиза в къщата и се насочва към кухнята. Изведнъж пред нея се появява Афифе.

– Била си в училището? – гласът ѝ звучи остро, почти като укор.

– Да – отговаря спокойно. – Директорът ме извика.

По лицето на Афифе минава сянка на изненада, но тя бързо се овладява.

– Директорът те извика? И ти просто така отиде?

– Да – отвръща Хира, без да откъсва поглед. – Поиска да се видим, защото преди аз се занимавах с училището на Али.

– А иначе… – повдига вежди Афифе, гласът ѝ става по-студен. – Нямаше да отидеш изобщо, нали?

Хира усеща накъде отива разговора и решава да го прекъсне. Пристъпва напред, гласът ѝ звучи спокойно, но категорично.

– Знам какво си мислите, г-жо Афифе. Затова ще ви кажа преди да ме попитате още нещо. Не знаех, че той ще е там. Той дойде, докато бях в кабинета на директора. Не знаех, че ще го видя.

За миг Афифе сякаш губи почвата под краката си. Очите ѝ се присвиват, но тя не казва нищо. Само слуша – напрегната, раздразнена от това, че Хира говори уверено и ясно, без страх.

Хира продължава, без да трепне.

– Не си мислете, че съм се зарадвала на срещата. Вие знаете причините, поради които това не е възможно. Затова не са нужни нито предупреждения, нито намеци. Надявам се, че съм ясна.

Настава мъртвешка тишина.

Хира минава покрай Афифе, изправена, с високо вдигната глава. Вратата към кухнята се затваря след нея с тих звук, а Афифе остава на място – неподвижна, с поглед, в който се смесват хлад и поражение.

Сцената завършва с близък план на лицето ѝ, очите ѝ блестят от гордост и обида, но в тях прозира и нещо друго… страх, че вече губи контрола.

Действието се пренася в стаята на Нева, която се опитва да се свърже с служителя от хотела.

– Вдигни, де! – прошепва Нева. – Ще ме побъркаш, разбираш ли?!

Телефонът отново звъни. Свободно, но няма отговор. Нева спира насред стаята, втренчена в екрана.

– Отговори, моля те… – шепне отчаяна. – Кажи нещо…

Изведнъж по лицето ѝ пробягва сянка на страх. В погледа ѝ се появява паника.

– Или… – прошепва тя, сякаш се страхува от собствените си мисли. – Или брат ми те е намерил? И затова не можеш да вдигнеш?

Сърцето ѝ бие бързо. Пръстите ѝ отново натискат екрана, опитвайки се да се свърже. Телефонът звъни, докато камерата бавно се отдръпва назад.

Действието се пренася в работилницата на майстор Якуб, където пристига Орхун и сяда на стола срещу майстора.

– Кажи, Демирханлъ, какво те измъчва този път?

Орхун въздиша дълбоко.

– Греба с часове в море от мъгла, майсторе… но целта ми сякаш е заличена от картата. Все едно блъскам главата си в стена.

Якуб го гледа внимателно, все едно се опитва да погледне в душата му.

– А може би просто още не си стигнал? – пита спокойно майстора.

Орхун вдига поглед, изглежда изморен.

– Нали има само една истина, майсторе?

– Зависи как я гледаш – отвръща Якуб. – Истината не винаги е еднаква за всички.

– Бях толкова близо да я видя… – прошепва Орхун, гласът му трепери. – Хванах се за първата сламка на съмнение, която ми се изпречи. Търсех игла в купа сено, защото исках да повярвам, че тя е невинна.

Якуб го гледа внимателно, без да го прекъсва.

– Значи вече не си толкова сигурен в това, което сам видя, нали?

– Добрах се до записите от хотела, където ги видях заедно. Има нещо странно… служителят се държи подозрително. Все едно се опитва да въвлече Хира в нещо. Да я подмами. Сякаш всичко е било капан.

– А ако беше успял да го намериш и да говориш с него? – пита Якуб.

– Намерихме го – отвръща Орхун с пресипнал глас. – И научихме още неща… Но преди да успея да го разпитам, кола го блъсна и загина.

Якуб изглежда шокиран от чутото

– Какво казваш, синко? Господи, прости му греховете.

– Тъкмо когато си мислех, че най-сетне ще стигна до края, пак оставам в задънена улица.

Орхун въздъхва дълбоко. В погледа му има умора и отчаяние.

– Всички отговори, които търсех, бяха в този човек. Цялото ми търсене, всичките ми усилия… напразно. – Гласът му омеква. – Никога няма да съм сигурен, че Хира е невинна. Никога.

Очите му се спират върху Якуб, сякаш търси спасение.

– Как да живея с тази несигурност, майсторе?

Якуб поема дълбоко въздух, гласът му е мек, но твърд.

– Като чакаш. Спокойно. Търпеливо…

Орхун го гледа с недоумение.

– Как?

– „Целта се постига с търпение, не с бързане“, казва Мевляна. – продължава Якуб. – Бог знае истината! Ние, хората, искаме всичко веднага, но има време за всичко, време, в което болката се превръща в мъдрост, а сърцето намира покой. Наш дълг е да чакаме… без да се отказваме.

– Лесно ти е да го кажеш, майсторе – отвръща Орхун. – Лесно е да говориш за търпение, когато не усещаш това, което ме яде отвътре! Все едно в мен живее ранен звяр – иска да крещи, да вие, защото вярва, че само така болката ще стихне! А ти ми казваш: „Изчакай! Бъди спокоен!“ Лесно ли е това?!

Якъп го гледа спокойно, без да трепне.

– Демирханлъ – казва твърдо. – Огънят на гнева изгаря първо този, който го носи. И чак после, онзи, срещу когото е насочен.

В имението е тихо. Всички светлини вече са изгасени, а коридора е потънал в полумрак. Само приглушената светлина от полилея в антрето хвърля дълги сенки по стените.

Орхун излиза от кабинета си с напрегнато лице. В същия момент от стаята на Али излиза Хира. В ръцете си държи тънък шал, а по лицето ѝ личи умора. Тъкмо е сложила Али да спи и се готви да тръгне. Когато излиза от стаята му, вратата се затваря тихо зад нея.

На прага погледите им се срещат – само за миг, но този миг е пронизващ като нож. Хира свежда поглед, пристъпва към вратата, но в бързината шалът се изплъзва от ръцете ѝ и пада на пода.

Орхун забелязва. Веждите му се свиват, а гласът му прорязва тишината:

– Спри!

Хира се стряска леко. Объркана и напрегната, се обръща бавно. Очите ѝ срещат неговите – студени, решителни.

– Не искам да виждам нищо твое в това имение! – казва Орхун, гласът му е твърд като стомана.

Хира не разбира веднага. Стои неподвижна, с притихнало лице, но Орхун вече сочи с пръст към шала, паднал на пода.

Тя пристъпва напред. Без да показва нито страх, нито обида, се навежда бавно, вдига шала и го притиска към гърдите си. После вдига глава и поглежда Орхун, този път в очите. В погледа ѝ има болка, но и достойнство.

Без да изрече нито дума, Хира се обръща и продължава към вратата.

Орхун остава на място, с напрегнато лице и юмруци, свити до побеляване. Погледът му я следи, докато вратата се затваря след нея с тих, решителен звук.

И тогава тишината отново обгръща имението

Действието прескача на сутринната в стаята на Али, където той държи в ръцете си лист, на който е нарисувал слънце – голямо, жълто, усмихнато

– Како Хира, как ти се струва моето слънце? – пита той с нетърпение, като ѝ подава рисунката.

Хира се усмихва топло, погледът ѝ е нежен. Гледа картината с внимание, сякаш това е най-важното нещо на света.

– Прекрасно е, Али – казва тя с мек глас. – Но сега, хайде, измий си ръцете и лицето. После ще закусиш, за да имаш сили да рисуваш.

В този момент вратата се отваря. Влиза Орхун. Хира се напряга, очите ѝ леко потрепват, но не иска да покаже нищо пред Али.

– Добро утро, Аличо! Как си, шампионе? – гласът на Орхун звучи по-мек, отколкото обикновено.

– Добро утро, вуйчо! – отговаря весело момчето – Показвах на кака Хира рисунката, която направих снощи!

Но щом Орхун чува името ѝ, изражението му се променя. Усмивката изчезва. Той мигновено сменя темата.

– Днес ще отидеш на училище.

Али го поглежда изненадано.

– Наистина ли? – пита Хира, също озадачена.

Орхун само кимва.

– Да.

– Страхотно! – извиква Али, лицето му грейва. – Толкова съм щастлив!

Хира се усмихва и нежно погалва косата му.

– Затова трябва да закусиш добре, нали? А какво ще направиш първо?

– Ще си измия ръцете и лицето! – казва гордо момчето.

– Браво – прошепва тя. – Хайде, върви.

Али излиза тичешком от стаята, с весела стъпка и смях, който за миг озарява всичко. Но щом вратата се затваря, светлината сякаш угасва.

Хира и Орхун остават насаме. Погледите им се срещат. Между тях има напрежение, което не се нуждае от думи.

Орхун пръв нарушава мълчанието – гласът му е рязък.

– Да е ясно! Не защото ти го каза, а защото сметнах, че така е правилно за Али. Не си мисли, че ще продължаваш да стоиш тук, като се оправдаваш с него!

Думите му се забиват дълбоко в сърцето на Хира. Орхен се обръща и рязко напуска стаята.

Хира остава сама, притиснала длан към гърдите си. Диша тежко, но не позволява на сълзите си да потекат.

Вратата на кабинета се отваря с трясък. Орхун влиза бързо, стъпките му са тежки и решителни. Гневът му се усеща във всеки негов жест, дори във въздуха около него.

Той изважда телефона си с рязко движение и набира номер. Пръстите му треперят леко, но гласът му е твърд, хладен, без следа от колебание.

– Явуз…

От отсрещната страна се чува гласът на Явуз, както винаги учтив и внимателен.

– Слушам ви, г-н Орхун.

– Прекрати разследването. – думите на Орхун падат тежко, като заповед, не като молба.

Настъпва кратко мълчание. После в гласа на Явуз се усеща изненада.

– Как така? Сигурен ли сте?

– Да. – отговаря Орхун уверено. – Доказателствата са налице. Всичко е ясно. И да продължиш, това няма да промени нищо за мен.

Явуз сякаш се колебае, гласът му звучи несигурно, но решително:

– Г-н Орхун… трябва да ви кажа нещо…

Не успява да довърши, защото Орхун го прекъсва като гневно избухва.

– Прави каквото ти казвам! – отсича той. – Не искам да чуя нито дума повече! Това, което знам, ми стига! Няма нужда от повече объркване!

С едно рязко движение Орхун затваря телефона.

В кабинета настъпва тишина. Орхун стои в средата на стаята, дишайки дълбоко, с очи, вперени в нищото. На лицето му се редуват гняв, болка и… отчаяние.

Пред къщата на Рашид, Нуршах стои като вцепенена, а Кенан я гледа с укор. Знаейки, че тя е действала зад гърба му, избухва.

– Как можа да направиш това без да ми кажеш? – гневи се той.

Нуршах се опитва да обясни, че е искала само да поправи грешката си, заради която той е изгубил попечителството над дъщеря си Нефес.

– Не можех да приема, че плащаш за моите грешки. Просто исках да ти помогна.

Гневът на Кенан постепенно утихва и той се извинява, но въпреки това решението му е окончателно, ще прехвърли кантората обратно на Рашид и ще сложи край на брака им.

– Щом върна дъщеря си, няма причина да продължаваме този фалшив брак – казва той студено.

Нуршах разбира, че не може да го разубеди.

В същото време вътре, в дома на Рашид цари трагикомедия. Той стене, държейки главата си, оплаквайки загубените пари. Афет се опитва да го утеши, но и тя плаче за „отлетелите банкноти“.

В един момент обаче лицето ѝ просветва – хрумва ѝ идея:

– Ще вдигнем наема на кантората!

Рашид веднага оживява.

– Разбира се! Гениална си, жена !

Двамата се впускат в нова схема, ще изкарат пари на гърба на Кенан, като му вдигнат наема пет пъти.

По пътя към кантората Кенан пита Нуршах откъде е намерила толкова пари. Тя признава, че е изтеглила заем, използвайки фамилията Демирханлъ.

– Каза, че няма да използваш фамилията си! – гневи се той.

– Проста исках да направя нещо добро. И за това ли ще ми се сърдиш?

Кенан усеща колко голяма жертва е направила, но вместо да ѝ благодари, остава хладен.

– Не беше нужно.

– Разбрах… – отвръща тя с горчивина и влиза в кантората, а Кенан осъзнава, че я е наранил повече, отколкото е искал.

По-късно Кенан е сам. Седи на дивана, загледан в тъмнината. В ума му се въртят думите, които е изрекъл по-рано:

– Щом върна дъщеря си, ще се разведем. Това е правилното.

Но сам не вярва в думите си.

– Дали не се налагам твърде много?… Не, така трябва да бъде. – опитва се да убеди себе си.

В същото време Нуршах споделя с приятелката си Есра, че Кенан е непреклонен.

Есра обаче има друго мнение:

– Той не иска да се отърве от теб, а от чувствата си към теб.

Нуршах отрича, но казаното от приятелката ѝ остават в съзнанието ѝ.

По-късно вечерта тя отива в кухнята за чаша вода. Там среща Кенан.

Погледите им се срещат. Между тях има хиляди неизказани думи.

Толкова ли много искаш да се отървеш от мен? – пита тя наум.

Не искам да те загубя… Искам да останеш при мен! – мисли той.

Но никой не казва нищо на глас.

Само едно кратко лека нощ запълва тишината.

На сутринта атмосферата между тях е ледена. Кенан пие кафето си и казва спокойно:

– След малко ще отидем при Рашид за прехвърлянето на имота. После подаваме документите за развода.

Нуршах само кимва, без да вдига очи.

В кантората влиза Рашид, сияещ от радост. Говори високо, шегува се, държи се като човек, който вече владее положението.

– Отсега нататък, без да ме питате, и пирон няма да забиете!

Кенан стиска зъби, опитвайки се да се овладее.

– Господи, дай ми търпение…

Рашид продължава да се хвали, че ще им вдигне наема двойно. Кенан едва се сдържа….

След като Кенан излиза, Нуршах остава сама и се пита дали наистина той я мрази. Телефонът звъни – отново Есра.

– Кажи му, че не искаш развод! Признай му, че го обичаш!

Но Нуршах е разкъсана между гордостта и болката.

– Не знам как да му го кажа, Есра… Не знам.

– Не се страхувай – отговаря Есра. – Такава любов идва само веднъж в живота.

Нуршах мълчи. Очите ѝ се пълнят със сълзи, но в погледа ѝ се появява решителност.

Може би това ще бъде моментът, в който ще последва сърцето си

Източник: PoTv.bg