Наследство – Епизод 640 (Ето какво ще видим)

Нана разбира, че единственият начин да въздаде справедливост за смъртта на Азиз и да накаже злото, което е съсипало живота на Яман и Юсуф, е да сложи край на живота на Идрис. В очите ѝ няма страх, само решимост.

Нана се връща в имението. Влизайки в къщата е посрещната от Юсуф.

– Нана?
– Какво, мило? – усмивката ѝ е нежна, но в очите ѝ се чете умора.
– Птичките – поглежда към прозореца – май отлетяха? Ще се върнат ли?

– Ще се върнат – шепне тя, като докосва лицето му. – Не се тревожи. Това е временно. – Юсуф спонтанно целува Нана по бузата.

– Тази целувка ми даде сили – казва тя.

– Свърших ли домашните? Мога ли да поиграя?

– Разбира се –отвръща тя. –Ще играем каквото поискаш.

– Исках да взема стъклените топчета на чичо Зия от склада, но не ги намерих. Можеш ли да ги потърсиш?

– Ще ги намеря – обещава Нана и тръгва към склада като се опитва да прикрие сълзите си.

Камерата се измества към стълбите, където стои Яман.

– Тя отново плаче — казва той с болка в гласа.

Сцената се пренася в склада. Нана рови в прашните кутии, пръстите ѝ плъзгат по старите вещи.

– Къде сме ги сложили? — мърмори тя.

Нана отваря една кутия, в която се намира окървавената рокля на Сехер.

– Това е… на лелята на Юсуф – казва тя плачейки и с треперещи ръце затваря кутията.

Нана си спомня думите на Халит : „Той е лош човек! Уби баща си, съпругата на Яман, а след това Азиз!“

След това си спомня думите на Яман: “Да ти разкажа ли, как зарових жената, която обичах! Да ти кажа ли, как потъвам в бездна! Да ти кажа ли, че душата ми не може да се излекува!“

В този момент в склада влиза Яман. Нана бързо се окопитва и се опитва да избърше сълзите си.

– Какво търсиш? – пита Яман. – Какво става?
– Нищо особено – отговаря Нана кратко. – Търся стъклените топчета.
– Те не са тук – казва Яман и посочва към стелажите на срещуположната страна, като изважда кутия, в която са въпросните топчета.
– Щях да ги намеря – казва тя.
– Да, но щеше да разместиш нещата докато стигнеш до тях!
– Прав си – признава тя. – Откривам нещата бавно. Съжалявам.

Нана тръгва да излиза, а Яман я наблюдава.

„Става все по-странна“, мисли си той.

Малко по-късно Нана влиза в кабинета на Яман, отваря чекмеджето и взема оръжието му. Металът проблясва за миг на светлината, преди тя да го пъхне в чантата си. После се изправя, поема дълбоко дъх и напуска имението.

Вратата се затваря след нея с глухо ехо, което отеква като предупреждение.

Идрис и Казим напускат имението, в което досега живееха. Идрис е зад волана, лицето му е спокойно, почти доволно, а в ъгъла на устните му играе иронична усмивка.

– Интересно ми е как г-ца Нана ще ме намери сега… – подхвърля с насмешка.

Не успява да довърши, когато изведнъж от задната седалка изведнъж се надига женска фигура – Нана. В очите ѝ пламти решителност, а ръката си стиска пистолет.

– Вече те намерих – казва тя с леден глас. – Спри колата. Слизай! Веднага! – заповядва Нана на Казим.

Казим притеснен глада към шефа си. Идрис му прави знак с очи да слезе и той мълчаливо се подчинява. Тишината в колата е оглушителна, чува се само тежкото дишане на Идрис.

– Грешиш, сестричке – изсъсква той, опитвайки се да звучи спокойно. – Видеото, което си видяля, е манипулирано.

Следващият кадър ни пренася в гората. Вятърът свири през клоните, а земята е мокра и лепкава. Идрис коленичи между дърветата, а пред него стои Нана, с насочен пистолет и разкъсана душа. В очите ѝ се борят ярост и болка.

– Не съм направил нищо! – умолява я Идрис. – Всичко е лъжа! Мислиш ли, че бих убил собствения си брат? Той беше част от мен! Искат да ни разделят, да ни унищожат!

– Достатъчно! – прекъсва го Нана. – Лъга ме през цялото време. Но това свършва тук.

– Признавам, сбърках… но не трябва да повтаряш моята грешка. Къръмлъ ми втълпи омраза, той ме използва! Нана, не го прави…

– Замълчи! – крещи тя, гласът ѝ трепери от гняв и отчаяние. – Уби брат ни! Уби баща ни! И онази невинна жена! – Нана се прицелва, а ръката ѝ трепери.

– Моля те… ти не си като мен. Ти си добра. Като Азиз. Не си убиец… – гласът му заглъхва.

– Не заслужаваш да живееш– прошепва Нана. – Това е за Азиз. За Юсуф. За всички, които уби.

Изстрел пронизва тишината.

Малко по-късно Нана върви сама през гората. Дъждът започва да капе по лицето ѝ, но тя не трие сълзите, които се смесват с него. Камерата насочва вниманието ни към окървавената ѝ ръка, в която все още държи пистолета.

– Прости ми, батко… – шепне.

Камерата се приближава, фокусирайки върху оръжието, което Нана прибира в чантата си.

В същото време Яман обикаля пътищата в търсене на Нана. Колкото повече времето минава, толкова по-силно тупти сърцето му. Изведнъж я вижда на пътя да върви бавно, залитайки, с празен поглед. Той спира рязко, изскача от колата и се втурва към нея.

– Нана! – крещи Яман.

Вижда, че едната ѝ ръка е окървавена.

–Какво се е случило? – пита притеснен Яман.

Нана опитва да прошепне нещо, но силите я напускат. Силите я напускат и тя припада в ръцете на Яман.

Ферит прекрачва прага на полицейското управление. От другата страна на улицата, скрита в сянката, стои непозната жена. Наблюдава го внимателно, почти без да диша, сякаш се страхува той да не усети присъствието ѝ.

Малко по-късно на бюрото на комисаря се появява странна пратка – без подател, без бележка. Вътре лежи червена блуза, прилежно сгънат.

Не минава много време и Кирпи влиза в кабинета с нова пратка. Този път в ръцете му е малка кутия с любимия на Ферит, рахат локум. Въздухът се разведрява. По лицето на Ферит се появява усмивка, онази, която може да обезоръжи всеки. Той поставя кутията на бюрото и се обръща към колегите си.

– Айше, почерпи се и ти – казва с лека закачка в гласа. – Рахат локум от таен обожател винаги има особен вкус.

Айше взема едно парче. Поглежда го за миг, сякаш търси в очите му отговор, който няма да получи.

– Благодаря. Щастливец си, Ферит – прошепва тя, опитвайки се гласът ѝ да звучи равнодушно. – Дано този обожател не спира да те изненадва…

По-късно в полицейското управление настъпва кратка суматоха. Вратата на кабинета на Ферит се открехва и вътре влиза малко момче – не повече от седемгодишно. Стъпва уверено, но без да казва нищо. В ръцете си стиска плик и, който подава на комисаря.

Ферит го поглежда с изненада, поема плика и внимателно го отваря. Вътре има писмо. Докато чете, лицето му бавно побледнява.

„Надявам се, че подаръците ми са ти харесали. Това беше всичко, на което се осмелих… досега. Изпращам ти най-скъпото, което имам. Момчето, което ти даде това писмо, е твоят син – Арда. Пази го!“

Ръцете на Ферит се разтреперват. Той вдига поглед и се вглежда в детето пред себе си.

– Ти си… Арда? – прошепва едва чуто.

Момчето кимва и го гледа спокойно.

– Да. Аз съм Арда – уверено детето. – Ти си моят татко.

Айше влиза в кабинета на Ферит и хвърля любопитен поглед към малкото момче, седнало до бюрото.

– Кой е този малчуган? – пита с усмивка.

– Синът на мой приятел – отговаря Ферит спокойно. – Оставил го е на жена си, а тя… на мен.

Айше повдига вежди.

– На теб? Изглежда, че хората нямат представа на кого го поверяват. Какво знаеш ти за деца? – подхвърля иронично и излиза от стаята.

Ферит сяда до момчето и му се усмихва меко.

– Ще ми кажеш ли как се казва майка ти?

Момчето мълчи, гледа надолу.

– Аха… значи държиш на тайната си – кимва Ферит. – Добре. А кой те доведе тук?

Тишина.

– Разбирам – усмихва се леко той. – Ползваш правото си да мълчиш. Слушай, това писмо и нашият разговор си остават между нас, ясно? Но трябва да намерим майка ти. Заедно.

По-късно Ферит води малкия Арда в дома на Султан. На масата разгръща писмото, което е получил. Волкан го прочита и се вглежда в него с недоумение.

– Комисарю… възможно ли е това да е истина?

– Не мисля – отвръща Ферит сериозно. – Но жената, която го е написала, очевидно ме познава. От сутринта получавам анонимни пратки, а после – това дете.

– Ако не е твой син, трябва да открием майка му и да ѝ го върнем – настоява Волкан.

– Знам. Не можех да му кажа, че не съм баща му, но и не можех да го излъжа. Може би майка му го е изоставила. Признавам, имам лоша репутация… но това дете няма нищо общо с мен. Или поне така си мисля.

– Какво ще направиш сега?

– Ще я потърся. Ще проверя записите от камерите на местата, откъдето са пратени пакетите. Може би е оставила следа, телефон, нещо.

Дали Арда наистина е син на Ферит? И наистина ли Нана е убила Идрис?

Източник: PoTv.bg