Плен – Сезон 2 Епизод 128 (Ето какво ще видим)

В хотелска стая Нева и Джихангир се изправят един срещу друг. Въздухът в стаята е наелектризиран. Лицата им са напрегнати.

– Убил си човека в хотела? – крещи Нева. – Току-що разбрах какво се е случило! Убил си го, нали?

Джихангир я гледа студено.

– Обадила си му се, за да го предупредиш, нали? – пита той. – Платила си му тайно от моите сметки?

Паниката в Нева расте, макар да се опитва да я скрие.

– Няма такова нещо! – казва тя кратко.

Джихангир се вбесява.

– Докога ще лъжеш? – крещи той. – Мислиш ли, че пред теб стои глупак? – Джихангир заплашително прави крачка към Нева. – Питаш ме дали аз съм убил човека!

Нева говори бързо, гласа ѝ е хладен.

– Виждам на какво си способен, заради някакви си робиня?! Очаквам всичко от теб!

Гневът на Джихангир прелива.

– Стига! – изрича той и вдига ръка.

Ръката му е заплашителна. Нева остава спокойна. В гласа ѝ има сарказъм и ледена заплаха.

– Веднъж ме удари и много неща ти се случиха. Сигурен ли си, че искаш да направиш същата грешка отново? – пита тя спокойно. –Помисли си!

Ръката му бавно се спуска до тялото. Лицето му гори от гняв и заплаха.

– Ти си дявол! –ръмжи той. –По-опасна си, отколкото мислех! Искаш да ме закопаеш, нали?! Ще ти покажа какво е да се играе с мен! Ще те накарам да платиш за всичко – едно по едно!

Нева го гледа с досадна самоувереност. Вижда се предизвикателство в очите ѝ.

– Ще платиш жестоко за това, което направи! – избухва Джихангир.

Нева не се смущава. Гласът ѝ е арогантен, сякаш не вярва на заплахите.

– Какво ще направиш? – пита тя спокойно, с презрение.

– Всички ще узнаят, че не си от Демирханлъ! – отвръща гневно Джихангир. – Всички! Никога повече няма да стъпиш в онова имение! Ще те съсипя!

Нева го гледа, в очите ѝ гори ярост и омраза.

– Ти никога няма да се събудиш, нали? – изстрелва тя с презрение. – Само да знаеш, че си се захванал с грешния човек. Не можеш да се справиш с мен. Видя какво направих на Орхун и на Хира, ще ти го върна, само че стократно по-жестоко. Не ме предизвиквай!

Джихангир я гледа мълчаливо. В погледа му има хладна ирония, но и нещо по-дълбоко – отвращение, примесено с гняв.

– Свърши ли? – пита той спокойно. – Наистина ли мислиш, че с празни приказки ще ме уплашиш? Само лаеш, Нева. Говори каквото искаш, но играта приключи. Ти си на края на пътя. Аз ще покажа на всички каква си. Ще извадя цялата ти мръсотия на светло.

Нева се смее високо, дрезгаво, със злоба.

– Наистина ли? И как ще стане това? – усмивката ѝ е ледена. – Аз ще отрека всичко. Нямаш доказателства, нито една следа. Ще кажа, че ти си ме натопил. И знаеш ли какво? Всички ще ми повярват.

Джихангир пристъпва напред, очите му проблясват.

– Ще докажа, че си платила на служителя в хотела.

Нева се изправя гордо, не отстъпва дори сантиметър. Гласът ѝ звучи самоуверено, почти надменно.

– Как ще го направиш? Наистина ли мислиш, че съм толкова глупава, че не съм предвидила всичко, че не съм се застраховала?

Усмивката ѝ става още по-саркастична.

– Винаги съм била по-умна от теб. Плановете, които измислям, ти не би могъл да проумееш дори за хиляда години.

Тя прави крачка към него, като човек, който току-що е спечелил битка. Гласът ѝ се променя, става хладен и отровен.

– Хакнах телефона на Хира. Изпращах съобщения от твое име. Изпратих ѝ пръстен, уж от теб. Знам, че си мечтал да направиш това, но благородството ти, или може би страхът ти, не ти го позволи. Аз обаче нямам твоята слабост. Аз съм смела! Притежавам ум, а ти нямаш нищо! Постигнах всичко стъпка по стъпка. Изкарах Орхун извън равновесие. Организирах капана в хотела. Заради мен Хира стигна до онзи дом. Признай, не беше ли гениално. И накрая… само един малък щрих, черешката на тортата.

Нева се смее като луда.

– Направих го внимателно, без шум. Разделих ги, без никой да разбере. Уцелих Орхун в най-слабото му място и го превърнах в развалина.

Докато тя говори, лицето на Джихангир потъмнява. Очите му вече не гледат със студена насмешка, в тях гори истински гняв.

– И мислиш, че това е краят? – пита той мрачно.

Нева не разбира защо говори така. Усмивката ѝ не трепва.

– Така е, Джихангир Демирханлъ. Ти няма да кажеш нищо. Не можеш.

Джихангир се усмихва, а усмивката му е като на хищник.

– Грешиш.

Нева присвива очи, но той вече протяга ръка и взима телефона от масата.

– Аз няма да кажа нищо, Нева, защото ти ще го направиш, с прекрасни я си глас.

Нева замръзва. Разбира какво има предвид. Джихангир натиска екрана на телефона си, и гласът на Нева изпълва стаята.

– Записах те – казва той. – Или сама признаваш, или всички ще го чуят.

Нева трепва. В следващия миг се хвърля към него, но Джихангир инстинктивно скрива телефона зад гърба си. Погледите им се срещат, нейният е пълен с ярост и отчаяние, неговият, със студено удовлетворение.

В кабинет на имението е тихо. Слънчевите лъчи се прокрадват през прозореца и падат върху масивното бюро. Орхун седи на стола си втренчил поглед в гората отвън. Погледът му е далечен, замислен, студен. В този миг се чува леко почукване на вратата.

– Влез – изрича той с твърд, заповеден глас, без да се обръща.

Вратата се отваря бавно. Влиза Явуз, видимо притеснен, с приведени рамене и несигурни стъпки. Погледът му е ниско, сякаш се страхува от това, което предстои. Орхун не се обръща, продължава да гледа навън.

– Г-н Орхун… – започва Явуз. –Не успях да ви кажа по телефона… Разследването ни приключи.

Мълчание. Чува се само тиктакането на часовника на бюрото, а Орхун остава неподвижен.

– Още ли си там? –гласът му прорязва въздуха като нож. –Не ти ли казах да не правиш нищо? Не искам да чуя повече нито дума за това!

Явуз си поема дълбоко дъх и казва с уверен глас.

– Г-н Орхун… трябва да го чуете.

Тогава Орхун бавно се обръща. Погледът му е остър като бръснач. Очите му срещат тези на Явуз – студени, проникващи, предупреждаващи.

Действието се пренася в стаята на Али. Малкото момче вече е облечено и готово за училище. Подрежда учебниците си внимателно в раницата, с онази искрена радост, която само децата носят в себе си, когато ги чака нещо ново.

Хира стои наблизо, но сякаш е далеч. Погледът ѝ е празен, мислите ѝ, другаде. В ушите ѝ още кънтят думите на Орхун, студени и болезнени: „Не защото ти го поиска, а защото реших, че това е най-доброто за Али. Така няма да можеш да използваш детето като извинение, за да останеш тук.“

Хира си поема дъх, опитва се да не покаже колко много я боли от тези думи.

Али не забелязва нищо. Гледа програмата си, какво часове има днес в училище, а очите му блестят от вълнение.

– Страхотно! – възкликва той. – Днес имаме рисуване! После физическо и турски! Най-любимите ми часове!

Обръща се към Хира с усмивка.

– Како Хира… не ме ли чуваш?

Хира потрепва, връща се в реалността.

– Извини ме, Али – усмихва се леко. – Замислих се. Какво каза?

– Днес имам по програма най-любимите ми предмети! – повтаря той гордо.

Хира го гледа с нежност.

– Колко хубаво. Значи денят ти започва прекрасно.

Али сияе, без да подозира какво се случва в душата ѝ. Хира протяга ръка към чантата му.

– Хайде, да проверим дали всичко си взел. После ще кажем на батко Муса да приготви колата.

Двамата разкопчават раницата и започват да преглеждат тетрадки и учебници.

Камерата се връща при Орхун. Той излиза от кабинета си. Вратата се затваря зад него с глух звук, който отеква в празния коридор. Камерата се движи бавно след него. Стъпките му са тежки, несигурни. В главата му още звучи гласът на Явуз:

– Телефонният номер, за който смятахме, че принадлежи на г-ца Нурсах, не е активен… – отеква гласът на Явуз. – Телефонът е регистриран на името на починал човек.

Орхун спира за миг, опитва се да поеме въздух. Лицето му е бледо. Гласът на Явуз продължава да звучи, докато той върви по коридора, изглежда така, че всяка дума на Яваз го удря право в сърцето.

– Г-ца Хира наистина е отишла в хотела, вярвайки, че г-ца Нурсах я е повикала. А най-важното е, че от телефона на г-ца Хира не е изпратено нито едно съобщение. Всички съобщения са изпратени чрез сървър от чужбина, от лаптоп.

Орхун се спира на прага. Истината отново го поразява като гръм.

– С други думи, г-н Орхун – ехти гласът на Явуз – всичко доказва, че на г-ца Хира е направен капан. Г-ца Хира е невинна!

Думите кънтят в съзнанието му, сякаш всичко замира за Орхун.

„Хира е невинна… невинна… невинна…“ – повтаря ехото, което се превръща в шепот и после в болка.

Орхун стои неподвижно пред стаята на Али, с лице, в което се смесват вина и ужас.

В този момент Хира излиза от стаята на Али. Орхун застива, Хира също. Между тях настава тишина, тежка, почти осезаема. Само погледите им се срещат – неговият, пълен с вина, а нейният, неразбиращ, студен.

Орхун си мисли: „Невинна си…“

Камерата се спира върху лицето на Хира, която стои спокойно. После отново виждаме Орхун, погледа му е пълен с разкаяние. Гласът му звучи вече по-силно, но все още само в мислите му:

„Опитваше се да ми кажеш…, но аз не те чух!“, мисли си Орхун.

Лицето му се свива в горчива гримаса.

„Обвиних те… говорех, без да мисля. Бях груб с теб! Хира… моята Хира… не ти повярвах. Аз те унижих!“

Хира не разбира какво се случва. Вижда го как я гледа и си мисли, че в очите му отново има омраза.

„Защо ме гледаш така? – мисли си Хира.“Никога ли няма да се успокоиш? Омразата ти няма ли край? Колко още ще продължава този кошмар?“

Орхун пристъпва към нея, сякаш иска да каже всичко, което току-що е разбрал. Очите му са пълни с вина. Но Хира, усещайки напрежението, отмества поглед. Страхува се, че ще чуе поредните тежки думи. После минава покрай него, без да го погледне.

Орхун иска да я последва, иска да извика след нея, но не може. Нещо го спира. Само я гледа как се отдалечава, докато гласът му от миналото кънти в съзнанието му като присъда.

„Лъжеш ме, гледайки ме в очите!… Това ли е твоята вярност? Това ли е любовта ти?… Кога стана такава? Или винаги си била и аз просто не съм виждал?… Всеки път, когато казвах „Тя не би го направила“, излизаше нова лъжа!…Невинна ли си? А какво са тогава тези съобщения?…Когато те видях с онзи мъж…“

Думите казани в миналото са като бумеранг, който се връща и го разкъсва отвътре. Дишането му се учестява. В ума му нахлуват спомени.

Вижда лицето на Хира – онзи тъжен, пречупен поглед.

Вижда как ѝ отваря вратата, за да я изгони от имението.

Вижда последния ѝ поглед – онзи, който го преследва дори в съня му.

И после – вратата, която сам затваря пред лицето ѝ.

Камерата се връща в настоящето. Орхун стои неподвижен. Лицето му е опустошено, очите, влажни.

– Какво направих аз? – прошепва той, едва дишайки. – Боже… какво направих?

Изведнъж Орхун се стрелва към вратата и напуска къщата.

Навън, в градината, въздухът е остър. Орхун върви бързо, почти тича. Дишането му е накъсано, гърдите му се свиват. Спира пред портата на имението и се хваща за мястото, където някога беше прострелян. Старата болка се връща, за да му напомни, колко е бил несправедлив към Хира.

В съзнанието му избухва спомен – моментът, в който Хира се хвърля пред куршума, за да го спаси. Сцената проблясва и изчезва, но лицето му се изкривява от вина.

„Яростта ме заслепи“, мисли си той. „А тя… тя без да се замисли, даде живота си за мен. А аз, в първото изпитание, не ѝ повярвах. Обвиних я, изгоних я, унижих я!.“

Орхун ударя с юмрук по портата.

– Какво ще правя сега? – прошепва безсилно. – Как ще изляза от тази яма, която сам изкопах?

Хира стои сама в кухнята, опряла ръце на плота. Лицето ѝ е замислено, очите – замъглени. В главата ѝ все още кънтят думите на Орхун, тежки като присъда.

„Али ще тръгне на училище. Няма повече да използваш детето като извинение, за да останеш тук.“

Хира затваря очи и шепне тихо, сякаш се моли:

– Господи, дай ми сили да издържа. За Али… Само заради него. Не мога да го оставя сега.

Вратата се отваря и влиза Муса. Веселият му глас нарушава тишината.

– Сестричке! Добре ли си? Какво се е случило?

Хира бързо се изправя, опитвайки се да прикрие болката в очите си. Усмихва се леко, но гласът ѝ звучи слабо.

– Ах… търсех те, Муса.

– Какво има? – пита той развълнувано. – Нещо се е случило? Кажи, ще се погрижа веднага!

– Не, не, всичко е наред – отвръща тя спокойно. – Просто исках да ти кажа за Али.

Муса веднага се напряга.

– Али? Какво е станало с Аличо?

Хира поставя ръка на рамото му, за да го успокои.

– Спокойно. Нищо не се е случило – казва тя с усмивка. – Само исках да ти съобщя, че Али тръгва на училище.

Лицето на Муса светва.

– Е, това вече е чудесна новина! – възкликва той радостно. – Аличо отново ще ходи на училище! Толкова се радвам, сестричке!
– И аз се радвам – прошепва Хира, опитвайки се да прикрие тъгата зад усмивката си. – Наистина е хубаво, че всичко се оправя.
– Ще подготвя колата веднага! – казва Муса, вече на път към вратата.
– Да, Али е готов. Може да тръгнете веднага.
– Добре, сестричке! – отвръща той и почти подскача от радост.

Докато излиза, започва да си тананика с усмивка:

– Аличо отива на училище! Аличо пак е ученик!

В стаята на Али Хира поставя раницата на момчето на рамената му, приглажда яката му и подрежда дребните му неща като грижовна майка.

Муса вече чака при вратата, нетърпелив, готов да го закара на училище.

Али, усмихнат и развълнуван, прегръща Хира.

– Толкова съм развълнуван, како Хира! – казва, очите му блестят от радост. – Сякаш днес е първият ми учебен ден!

Хира се усмихва, но в усмивката ѝ има и болка.

– Само внимавай – предупреждава го тя нежно. – Не се изморявай много, не тичай и не се изпотявай, нали?

Али кимва послушно, но усмивката не слиза от лицето му.

– Както винаги, малкият ни принц е готов – добавя Муса с усмивка. – Изглеждаш чудесно!

Хира му подава кутията с храна. Муса я взема и хваща Али за ръката.

– Хайде, тръгваме – казва той весело.

Двамата излизат от стаята. След миг гласът на Али отеква в коридора.

– Чичо! Отивам на училище!

Хира застива. Сърцето ѝ пропуска удар, когато чува гласа на Орхун.

– Хайде, момчето ми! Успешен ден!
– До скоро, чичо! – отвръща Али.
– До скоро.

Хира чува стъпките на Орхун. Разпознава ги. Сърцето ѝ се свива, когато осъзнава, че идва към нея. В паника започва да подрежда вещите на Али, да оправя леглото, само и само да изглежда заета. Шепне молитва наум, все идно иска да спре времето, за да не се появи Орхун пред нея.

Но уви, той вече е там. Вратата се отваря. Орхун застава на прага и я гледа. Тя е с гръб към него, навела се над леглото. Косата ѝ пада по рамото, ръцете ѝ треперят леко. Той се опитва да намери думи, но остава безмълвен. Толкова иска да ѝ каже истината, да ѝ се извини, да ѝ каже, че знае… че е невинна.

Хира усеща присъствието му. Гърбът ѝ се изопва, но не се обръща. Не разбира защо е там, защо я гледа така. Продължава да се преструва, че е заета, но напрежението я задушава.

Орхун пристъпва леко напред, опитва се да започне разговор, но думите заседват в гърлото му. Тя вече не издържа на мълчанието, на усещането за тежкия му поглед, който я пронизва. Без да го поглежда, се обръща и тръгва бързо към вратата.

На прага се сблъскват очи в очи. Орхун застава пред нея, като че иска да я спре. Хира спира, но не вдига погледа си към него. Гласът ѝ е хладен, чужд, с онази тънка линия на гордост, която ранява по-дълбоко от всичко друго.

– Моля те, пусни ме.

Тези думи са като нож. Орхун усеща студенината ѝ в костите си. Всичката му смелост сеизпарява. Отстъпва встрани. Хира минава покрай него, без да го погледне, и излиза.

След като вратата се затваря, Орхун остава сам. Стаята е пуста, но в нея още се усеща аромата ѝ…, болката ѝ. Той си поема въздух и тихо си казва:

– Не ме поглеждаш, и си права… Разбих сърцето ти. И не знам как да го събера отново. Ти си невинна, Хира… и пак не мога да ти го кажа.

Орхун свежда глава. Преди мълчеше, защото не знаеше истината. Сега мълчи, защото срамът не му позволява да я произнесе.

Камерата остава върху него – сам, пречупен, с лице, в което се борят вината и любовта.

Камерата ни пренася в кабинета на Орхун, където Явуз стои до голямото бюро, притиснал телефона до ухото си.

– Дръжте Джихангир под наблюдение – нарежда той кратко. – Ще действаме според нарежданията на г-н Орхун.

Затваря телефона и се обръща. Вратата се отваря бавно, и Орхун влиза. Погледът му е мрачен, лицето – помръкнало. Явуз не смее да каже нищо, чака. Орхун минава покрай него и сяда на стола си. Погледът му се спира в една точка, сякаш не е тук.

– Г-н Орхун – нарушава тишината Явуз. – Хората чакат заповеди. Да действаме ли по въпроса с г-н Джихангир?

Орхун не отговаря. Мълчанието му е дълго, толкова, че напрежението в стаята става почти осезаемо. После изведнъж се изправя. Погледът му е леден.

– Няма да правите нищо! Аз ще се погрижа за него лично! – заявява Орхун.

Гласът му звучи като предупреждение. Явуз преглъща и кимва, без да посмее да спори.

– Г-н Орхун… поне не отивайте сам. Позволете ми да дойда с вас.

Орхун се обръща бавно, като го поглежда строго.

– Няма нужда.

След това просто се обръща и излиза.

Коридорът е дълъг и тих. Камерата следва стъпките му, които отекват по мраморния под. Пред стаята на Али той се сблъсква с Хира, която излиза с кош с пране в ръце. За миг и двамата спират.

– Не е нужно ти да вършиш тези неща – казва Орхун, по-тихо, отколкото е възнамерявал.

Хира усеща промяната в гласа му. В него няма заповед, няма студ. Само умора… и нещо друго, което не може да разбере. Гледа го в очите за кратко, после се съвзема.

– Казах, че ще се грижа за Али – отвръща спокойно. – Това означава да върша всичко, което е нужно.

Хира го подминава с коша в ръце. Орхун я проследява с поглед – дълъг, тъжен, изпълнен с вина. После издишва рязко, сякаш се бори със себе си, и излиза навън.

На стълбите се появява Афифе. Вижда сина си – напрегнат, блед, с поглед, в които се назрява буря. Гледа го как изчезва през портата на имението и лицето ѝ помръква. В този дом никой не казва истината, но всичко се усеща.

В кухнята на имението Хира стои замислена над купата с тесто, което бавно разбърква с телената бъркалка. Движенията ѝ са автоматични, а мислите явно много далеч.

Докато смесва брашното, Хира си спомня онзи последен поглед на Орхун. Топъл, колебаещ се, сякаш отдавна изгубен човек се е опитал да се покаже за миг. Хира трепва, сърцето ѝ се свива.

„За момент си помислих, че видях стария Орхун“, мисли си тя. „ Онзи, когото познавах… погледът му, изражението му…“

После самата тя прекъсва мисълта си, като че се кара на себе си.

„Глупости! Погледни се, готова си вече да му простиш. След всичко, което ти причини! Защо изобщо мислиш за него?“

Хира поема дълбоко дъх, опитва се да се съвземе.

„Няма значение дали ще се промени. След всичко това… просто спри да мислиш за него!“

Ръката ѝ спира за миг, после отново започва да разбърква сместа. На вратата стои Халисе, гледа я и се усмихва, сякаш чува всяка мисъл, която Хира се опитва да заглуши.

– Понякога собствените ни гласове са по-силни от всички останали – казва Халисе. – Внимавай да не се подведеш по своя.

Хира се сепва.

– Какво каза, Халисе? Извинявай, бях се разсеяла.

– Казах – усмихва се жената, – че май в главата ти има твърде много гласове. Ех, да можеше човек да намери начин да ги накара да млъкнат…

Хира я поглежда и усмивката ѝ е тъжна, но искрена.

– Не е нужно да търсиш начин – отвръща тя. – Само бъди до мен. Радвам се, че те имам.

Очите на Халисе се навлажняват.

– Какво сърце носиш, момиче… – прошепва тя. – Злото никога не би почукало на твоята врата. Ти си като диамант – чиста и светла. Различна си от всички.

Хира се изчервява.

– Но аз не съм направила нищо особено…

– Какво повече можеш да направиш? – поклаща глава Халисе. – Каквото прави една майка за детето си, това направи ти. Издържа, когато никой не би издържал. Когато всички ти обърнаха гръб, ти се върна от Франция… само заради Али.

Хира свежда поглед. В очите ѝ се появява онази позната тъга, болката на човек, който дава всичко, без да очаква нищо. Камерата се задържа върху лицето ѝ. Фурната звънва. Мирисът на току-що изпечен сладкиш изпълва стаята.

Какво се случва с Кенан и Нуршах?

След поредица от грешки, недоразумения и наранени чувства, Кенан и Нуршах стигат до повратна точка, в която любовта им е поставена на изпитание.

Рашит се появява у дома на Афет с нотариалния акт в ръце – знак, че е получил кантората, която Кенан му е прехвърлил. Сделката е завършена, а в замяна Рашит се отказва от делото за попечителството над Нефес. Така Кенан мисли, че е направил правилната жертва, загубил е всичко материално, но е спечелил попечителството на детето.

Малко по-късно го виждаме пред кантората, замислен и унил. Гледа към сградата и си казва, че заради всичко това е изгубил най-ценното – любовта на Нуршах. Опитва се да се убеди, че е постъпил правилно, че го прави за Нефес, но думите му звучат като оправдание.

В същото това време, в кантората Нуршах седи замислена, погълната от думите на своята приятелка Есра, която ѝ даде съвет да бъде смела, да каже на Кенан, че не иска развод. „Не се страхувай, Нуршах, това е шанс, който идва веднъж в живота“ – думите на Есра отекват в главата ѝ, когато Кенан влиза.

Той изглежда изтощен, сякаш е водил дълга битка.

– Прехвърлих имота на Рашит! – съобщава с усилие. – Той оттегли иска за Нефес. Сега остава само разводът!

Нуршах мълчи. В нея се борят две сили – гордостта и любовта. Тя си спомня думите на Есра и събира смелост. Изведнъж изрича

– Не!

Кенан е шокиран.

– Какво не? Не искаш ли развод?

– Не можем да се разведем – отвръща тя, но когато той очаква признание, тя се прикрива зад разумно обяснение – че трябва да изчакат, за да изглежда раздялата достоверна пред социалните служби. Твърди, че ако побързат, ще изглежда подозрително и Кенан може да изгуби попечителството над Нефес.

Кенан я слуша внимателно и накрая се съгласява. Двамата решават да „разтеглят“ процеса – първо да разпространят новината за развода сред близките си, за да изглежда всичко естествено.

Следва кратка, неловка тишина. Двамата се опитват да говорят за бъдещето си, уж спокойно, но си причиняват само болка. Те обсъждат кого първо да уведомят – Фатих, Джейлан, после Фериха. Споменават дори абсурдни неща, като спора за сватбения подарък, единствената обща вещ, комплект спално бельо. Смехът им е тъжен, като на хора, които се опитват да се скрият зад шегата.

Когато разговорът стига до това какво ще правят след развода, Кенан предлага Нуршах да остане наблизо. Тя се усмихва горчиво и казва, че ще започне отначало, на ново място. В гласа ѝ има не решителност, а болка.

След като остава сама, Нуршах влиза в кухнята и се разплаква. Подпира се на плота, сякаш няма сили да стои. Телефонът звъни – Есра. Нуршах опитва да звучи спокойно, но когато приятелката ѝ я пита дали е признала чувствата си, тя се пречупва.

– Не, Есра… Развеждаме се!

Гласът ѝ трепери, а после не издържа и избухва в плач.

По същото време Кенан е сам в кантората. Разлиства снимките от сватбата им, а гласът на служителя, който ги е обявил за съпруг и съпруга, отеква в ума му. Спомените го връхлитат, усмивката ѝ в деня на сватбата, обещанието, което е дал на Орхун, че ще я пази. Вижда я как се хвърля в обятията му, когато мисли, че е в опасност.

Тези картини го пречупват. Гласът му звучи тихо, но решително:

– Разводът… това е правилното нещо!

Само че лицето му издава друго, думите му са без покритие, защото сърцето му вече е загубило битката.

Източник: PoTv.bg