Наследство – Епизод 641 (Ето какво ще видим)

Яман пристига с Нана в имението и спира автомобила си пред къщата. Нана се е отпуснала и спи на седалката до него.

– Нана… събуди се. Хайде, чуваш ли ме? Събери се. Вече сме вкъщи. Добре ли си? Какво се е случило?

Нана отваря очи, но погледът ѝ е замъглен.

– Малко ми се вие свят. Нищо не е станало, наистина.

– Внимавай – казва Яман като ѝ отваря вратата на автомобила и внимателно ѝ подава ръка. – Добре ли си?

– Добре съм, Яман. Благодаря ти. – Усмивката ѝ е едва забележима, но в нея има нещо крехко, което го кара да се намръщи още повече.

Двамата тръгват към къщата. Когато прекрачват прага, в антрето ги посреща Адалет. Жената се притеснява, виждайки лицето на Нана.

– Мило дете, какво е станало с теб? Изглеждаш ужасно.

– Добре съм, просто ми се зави свят, – отвръща Нана, опитвайки се да звучи спокойно.

– Кръвното ти е паднало, сигурно. Казах ти да не излизаш, докато не се оправиш напълно – мърмори Адалет.

– А Юсуф? – пита Нана тихо.

– Спи – отговаря Дженгер .

Яман я придружава до стаята ѝ. обаче не може да се успокои. Погледът му пада върху дланта ѝ и застива. Тънка, червеникава следа от кръв е изцапала дланта ѝ.

– Чия е тази кръв? – гласът му е нисък, но твърд.

– Казах ти, че не е нищо – прошепва тя, опитвайки се да скрие ръката си. – Замаях се и се ударих.

– Ще повикам лекар – отвръща той рязко.

– Няма нужда, Яман. – Усмихва се слабо. – Вече се държиш като медицинска сестра заради мен. Малко почивка ще ми помогне повече от лекарство.

Той я поглежда още миг, сякаш се опитва да прочете нещо в очите ѝ, но после отстъпва. Щом остава сама, Нана се отпуска на леглото.

Нана си спомня какво се е случило в гората. В ръцете си държи пистолет, който е насочен към Идрис. Диша учестено, а ръката ѝ трепери.

– Не мога да го направя – говори си Нана.– Не мога да убия, дори теб! Дори чудовище като теб, но ще платиш! Заклевам се!

– Само ако не умреш първа – изсъсква Идрис и с рязко движение скача и я обезоръжава. В следващия миг я поваля на земята, опитва се да я задържи, но тя не се предава. В последния момент отново си връща пистолета и този път не се колебае. Изстрелът разцепва тишината, куршумът пронизва рамото на Идрис.

Той пада, стенейки. Нана коленичи до него. Погледът ѝ е твърд, макар очите ѝ да се пълни със сълзи.

– Пощадих те, – казва тя. – Но не си мисли, че ще се измъкнеш. За това, което направи, ще гниеш в затвора.

Нана притиска раната на Идрис. Той изревава от болка, а тя го гледа без да трепне.

– Няма прошка за такива като теб.

Нана върви през гората и си спомня за брат си Азиз.

„Ти си моята силна сестра“– казва Азиз, усмихнат, такъв, какъвто го помни. „Упорита, малко луда, но със сърце, по-красиво от всичко.“

Сълза се търкулва по бузата на Нана.

– Не можах да го направя, батко… – прошепва тя. – Не можах.

Малко по-късно в същата гора, Казим намира Идрис, окървавен и едва дишащ. Той му помага да качи Идрис в автомобила.

– Добре, че не ти е взела телефона, – казва Казим, докато го подпира. – Иначе нямаше да те намеря.

– Кажи ѝ благодаря, идиот! – изсъсква Идрис. – Простреля ме, осакати ме, а ти се радваш, че имам телефон?!

Казим го поглежда напрегнато.

– Не разбирам защо не те уби. Можеше да го направи.

– Жал ѝ е, – отвръща Идрис с крива усмивка. – Тя и брат ѝ имат една и съща слабост – не могат да убиват. Не искат да живеят с такава вина, но аз нямам този проблем. Затова тя ще свърши като него.

Настъпва тишина, в която се чува учестеното дишане на Идрис.

– Тя ме остави жив, но направи нещо по-лошо, – казва накрая. – Има запис, ако го даде на Яман или на полицията, с мен е свършено. Къръмлъ ще разбере. И тогава няма да има място на земята, където да се скрия.

Казим се намръщва.

– Какво ще правим?

– Ще я следим, – отговаря Идрис студено. – Искам да знам всичко, къде отива, с кого говори, всичко. Няма да ни изненада.

А в имението Нана седи на леглото. В главата ѝ ехти само едно изречение:

– Не можах да го направя, батко… не можах.

Нана се преоблича, а след това, взема телефона си и отново гледа момента от видеото, в който Идрис убива Азиз.

– Трябва да отида в полицията – говори си сама, замислена Нана. – Нямам друг избор. Пистолета, трябва да го върна, преди да разбере.

Нана изважда пистолета и тръгва да го завие в една кърпа. Камерата ни показва Яман, който се опитва да влезе в стаята на Нана.

– Отвори! Трябва да поговорим! – казва Яман, като настойчиво натиска дръжката на вратата.

Камерата се връща в стаята при Нана, която бързо скрива пистолета под матрака на леглото си, а след това отключва вратата.

–Сега ще ми разкажеш, какво се е случило? Къде беше? Какво ми криеш? Кажи ми! Сега!

– Имах работа – каза Нана. – Трябваше да свърша нещо.

– А кръвта по ръката ти? – погледът му е остър. – Казваш, че е инцидент, но не изглежда така.

– Главата ми се замая и паднах – отвърна тя. – Имашее стъкло, порязах се, но не е сериозно.

– Не искам повече проблеми – каза Яман. – Ще се съсредоточиш върху Юсуф.

– Добре, обещавам, никакви повече проблеми.

– Докато си наблизо, проблемите не свършат – изича той. – От деня, в който те срещнах, не минава ден без неприятности.

Ядосан Яман напуска стаята, а Нана затваря вратата след него.

– Това са последните ни дни – говори си сама Нана. – Скоро ще се освободиш от мен, господин Ябан (Дивак).

Мислите на Нана са прекъснати от звъна на телефона ѝ.

– Здравей, Пънар?

– Скъпа, чудех се какво става – чува се от другата страна на линията. –Притеснявах се за теб!

– Исках да го убия, Пънар – прошепва Нана. – Отидох, но не успях. Не можах!

– Недей дори да мислиш за това – каза Пънар ужасена.

– Няма. Обещавам.

– Какво ще направиш сега?

– Реших – отвърна Нана. – Къръмлъ никога няма да види тези кадри на телефона.

Камерата ни показва Айнур, която подслушва на вратата на стаята на Нана.

„Какво не трябва да види господин Яман?“, мисли си Айнур. „Какво криеш, Нана? Трябва да видя какво има в този телефон.“

Нана не може повече да мълчи. Тя решава да предаде записа на полицията и по този начин да възстанови справедливостта – съгласно закона, а не чрез насилие. Преди обаче да успее да приведе плана си в действие, тя се натъква на пречка.

Яман, все още загрижен за здравето ѝ, не ѝ позволява да напусне имението.

–Докато не се възстановиш, няма да напускаш къщата – казва той твърдо. –Имаш нужда от почивка!

Докато Юсуф, Нана и Яман обядват заедно, Юсуф разкрива, че чичо му най-накрая харесва Нана.

– Нана, знаеш ли? Говорих с чичо. Вече те харесва. Иска да си добре. Ти живееш тук, защото вече си част от нашето семейство.

Нана почти се задавя с храната си, когато чува това, а Яман бързо се спасява от настаналата неловка ситуация като се оправдава, че трябва да проведе телефонно обаждане, а Айнур, която чува всичко, позеленява от ревност.

Идрис крачи нервно из стаята, стиснал телефона толкова силно, че кокалчетата му побеляват.

– Една грешна стъпка от онзи луда и съм свършен – изсъсква той. – Провери ли има ли полиция около имението?

Казъм свива рамене, гласът му звучи плахо.

– Не знам, братко.

– Добре, тогава аз ще свърша и твоята работа – Идрис се навежда над телефона, набира бързо номер и почти прошепва: – Ало, чуваш ли ме?

От другата страна гласът е напрегнат, но ясен.

– Да, братко. Тук съм, пред имението на Къръмлъ..

– Някакви новини от следобеда? – пита Идрис, докато с пръсти нервно почуква по масата.

– Не. Тя не е излизала от часове.

Идрис застива.

– Това е странно… Тя никога не би чакала толкова дълго, веднага щеше да отиде в полицията. – Гласът му се снижава, става рязък като нож. – Слушай ме добре, и най-малкото движение ми го докладваш веднага.

– Разбрано, не се тревожи, братко.

Връзката прекъсва. В стаята настъпва тишина, но напрежението остава. Идрис хвърля телефона на масата, а после удря с юмрук по нея.

– Не знам какво се случва, дявол да я вземе! – процежда през зъби. – Проклета да си, Нана! Проклет да е денят, в който те срещнах! Доведохме те да унищожиш Яман, а ти ще погубиш мен! – Гласът му кънти в празното помещение, докато той се свива на стола си, като животно, уловено в капан. – Сега съм затворен тук като плъх…

Яман е пред къщата и говори по телефона с Недим.

– Тръгна ли за срещата? – пита Яман.

Недим е в офиса на компанията.

– Документите все още не са готови, когато всичко е готово, потеглям.

– Няма нужда – отвръща Яман. – Ще отида сам. Изпрати ми нужната информация на имейл.

– Разбрано. Веднага ще го правя – отвръща Недим.

Яман разбира, че не може да контролира чувствата си към Нана. Опитвайки се да избяга от тях, той решава да замине на бизнес пътуване.

Ферит е в автомобила си и се опитва да се свърже с номера, който е оставен в куриерската фирма, която му достави мистериозните пратките . Операторът съобщава спокойно през слушалката –Човекът, когото търсите, в момента не може да бъде открит.

Настъпва кратка тишина. Ферит въздъхва и леко поклаща глава.

– Разбира се, че тя няма да даде истинския си номер на куриерската фирма. Това е типично за нея.

В този момент телефонът на комисаря звъни.

– Да, Волкан. Надявам се, че с Арда всичко е наред – казва спокойно, но в гласа му звучи напрежение, което едва прикрива.

От другата страна се чува смутен, задъхан глас.

– Арда се почувства зле, вдигна температура… За съжаление, в момента не съм при него.

Ферит се вцепенява. Очите му се присвиват, а челюстта му се стяга.

– Какво?! Ти добре ли си? Детето е болно, а ти не си до него? Поверих ти го, Волкан!

Волкан се опитва да се оправдае, но думите му звучат неуверено.

– Не, комисарю, не е сам. Айше е с него. Притесни се, че не можем да се справим, и поиска да остане с него. После ме извикаха спешно в управлението, нямаше как да откажа… Кълна се, така беше. Извинявайте. Знам, че не искахте тя да разбере.

Ферит замълчава.

– Да, не исках, не искам и името ми пак да бъде опетнено. Опитваме се, но каквото ни е писано, това ще стане. Хайде, продължавай, ще говорим по-късно.

– Добре, комисарю, до после – отговаря Волкан, облекчен, че разговорът приключва.

Ферит прибира телефона и за миг остава неподвижен. Той издишва бавно и тихо изрича:

– Ако Арда си развърже езика пред Айше…. Хайде, Ферит, дай газ!

Действието прескача. Ферит се връща вкъщи, където Айше се опитва да накара Арда да хапне от супата, която е приготвила за него и Дога.

– Ей, какво е това мрачно настроение? Да видим кой ще изяде повече супа! – шеговито казва Ферит.

Арда веднага скача от стола и се хвърля в прегръдките му. Айше ги наблюдава с леко изненадано изражение.

– Изглежда, че Арда много те харесва – отбелязва тя.

Ферит ѝ намигва и отвръща с усмивка:

– Малко са хората, които могат да ми устоят. Рядко природно явление, бих казал.

Айше обаче не се забавлява. .

– На теб ти беше поверено болно дете, Ферит. А ти просто го остави само – казва остро, но не повишава глас.

Ферит повдига ръце в жест на примирие.

– Недей да откриваш огън, Айше. Волкан се грижеше за него. Има ли температура?

– Имаше – отговаря тя. – Докторът му даде лекарство, но трябва да го вземе след ядене. Проблемът е, че не иска да яде. Може би е време да се обадим на родителите му. Те най-добре ще знаят какво да направят.

Ферит клати глава.

– Не, не е нужно. Ще се погрижа аз.

Сяда до Арда и взема купичката.

– Знаеш ли, Айше направи тази супа специално за теб. Вкусна е, обещавам. Опитай я.

Момчето не реагира. Ферит се преструва, че ще я вземе за себе си.

– Добре тогава, явно ще я изям аз…

Изведнъж Арда протяга ръце към купата.

– Не! Моя е!

Ферит му я подава, с усмивка, която се разлива по лицето му.

Ферит и Айше сядат на дивана. Айше наблюдава децата, а после погледът ѝ се връща към Ферит. В гласа ѝ има упрек, но и болка, която не успява да прикрие.

– Родителите му са дори по-безотговорни от теб – казва тихо, но остро. – Поверяват детето си на човек, който не мисли за последиците, и дори не се обаждат да попитат как е.

Ферит не отговаря веднага. Сякаш думите ѝ го пронизват, а в очите му се появява сянка, която не е гняв, а спомен. Когато най-накрая проговаря, гласът му е нисък, дълбок, изпълнен с неочаквана сила.

– Може би още не съм ти показал на какво съм способен… – казва, без да откъсва поглед от нея. – Но има нещо, в което вярвам напълно. Знам, че бих бил добър баща. Защото знам какво е да растеш без такъв. Може би не получих шанса да го докажа… но съм сигурен в това. – Пауза. Погледът му става още по-сериозен. – Съжаляваш ли, че не ми даде тази възможност?

Айше отвръща лицето си. В очите ѝ проблясва нещо между гордост и страх.

– Сега можеш да планираш всичко това с твоята тайнствена обожателка – отвръща студено. – Щом си толкова убеден, че ще бъдеш идеален баща.

Ферит застива. Мълчанието се проточва, докато в стаята ехти единствено смехът на децата. После той проговаря отново – този път тихо, почти шепнешком, но с нежност.

– Няма да го направя. Защото ако някога реша да имам дете… то ще бъде само с теб. Само теб виждам като майка на моето дете.

Айше застива. Въздухът сякаш спира да се движи. В погледа ѝ се появява онова крехко, почти невидимо колебание, което издава, че думите му я докосват по-дълбоко, отколкото би искала.

В градината, Дога и Арда и Ферит се забавляват като играят футбол.

Айше стои до прозореца. Погледът ѝ следи всяко тяхно движение, а на лицето ѝ се появява усмивка.

Телефонът на Ферит започва да звъни. Айше повдига глава.

– Ферит! – извиква тя през отворения прозорец. – Телефонът ти звъни!

Той не я чува – смехът на децата и вятърът заглушават гласа ѝ. Айше опитва отново, после поклаща глава с усмивка и посяга към телефона.

На екрана пише „Ибо“. Тя натиска зеления бутон.

– Ибо, здравей. Ферит е навън с децата… Случило ли се е нещо в офиса?

Гласът на Ибо звучи малко напрегнато, но сдържано.

– Не, нищо сериозно. Просто му кажи, че не успях да открия никаква информация за онази мистериозна жена, която оставя подаръците.

Айше кимва, макар той да не я вижда.

– Добре, ще му предам.

Когато Ферит влиза в къщата, забелязва телефона си в ръцете на Айше.

– Ти… вдигна ли?

Тя го поглежда спокойно.

– Извиках те два пъти, но не ме чу. Обади се Ибо. Каза, че още няма следа от жената с подаръците.

Ферит въздъхва. Погледът му се отмества встрани, този дребен детайл сякаш му напомня, че е прекрачил граница.

– Исках да я намеря, за да ѝ благодаря лично. Да я поканя на обяд. Така се прави, от учтивост.

– А професионализмът, Ферит, изисква да не използваш екипа си за лични дела – напомня му жлъчно Айше.

Действието прескача. Ферит влиза в стаята си, където на леглото му спи Арда. Той го завива и нежно погалва по главата.

– Ах, сине мой – промълвява Ферит. – Изглежда си наследил моята орис, и ти си нещастен в семейството си.

В този момент на прага на вратата се появява Айше с чаша чай в ръка.

– Тате… – шепне момчето, после изведнъж гласът му се пречупва. – Тате! Няма да ме оставиш, нали? Мама каза, че никога няма да ме изоставиш!

Ферит го прегръща, опитвайки се да прикрие емоциите си. В този момент вижда Айше, която ядосана се обръща и напуска стаята.

– Спокойно. Тук съм. Всичко ще се оправи, обещавам ти – опитва се Ферит да успокои детето.