Наследство – Епизод 643 (Ето какво ще видим)

Нана се връща в имението и тичешком влиза в къщата като наум се моли Яман да не е отишъл никъде. Страхът, че зловещият план на Идрис може да му отнеме живота, не ѝ дава мира.

В салона вижда Яман да излиза от стаята си с куфар в ръка.

– Трябва ли наистина да заминеш? – пита тя, гласът ѝ звучи едновременно меко и настоятелно.
– Налага се. Що за въпрос е това? Не беше ли излязла да си оправиш телефона?

Нана кимва и добавя: – Не може да тръгнеш сега!

– Трябва да замина, а и докато охраната е тук, няма за какво да се притесняваш, може да правиш каквото си искаш.

Яман тръгва да слиза по стълбите, Нана тръгва след него.

– Не можеш да продължаваш така! Ти все пак си шефа, не можеш да работиш без почивка – гласът на Нана трепери от притеснение.

Яман се спира и я поглежда с недоумение.

– Защо ми казваш това?
– Защото си преживял твърде много. – Нана поема дълбоко дъх. – Юсуф те обича. Ще му е тежко, ако сега заминеш.
– Юсуф е добре. Не е разстроен – отвръща уверено Яман.

„Няма да те оставя да заминеш!“, мисли си Нана.

В този момент входната врата се отваря и Дженгер влиза с телефон в ръка.

– Къде е колата, Дженгер? – пита Яман, без да крие раздразнението си.
– Изпратихме я на сервиз, г-н Яман. Трябваше да направят пълна проверка, понеже ще пътувате.

Яман повдига вежди.

– Не знаеше ли графика ми? Защо не го направихте по-рано?
– Казахме им да дойдат сутринта, но възникна проблем – обяснява Дженгер внимателно.

Яман се напряга.

– Обади се веднага и кажи да върнат колата. Имам важна работа. Не мога да чакам.
– Разбрано, г-н Яман. – Самет излиза бързо, вече набирайки номера.

Нана стои до вратата, наблюдава Яман. В очите ѝ има страх, но и решителност.

– Няма да ти позволя да тръгнеш – прошепва тя, повече на себе си, отколкото на него

Казъм стои с телефон в ръка. Гласът му е спокоен, но твърд.

– Намери ли мястото? Добре, остани и чакай. Казим приключва разговора и се обръща към Идрис.

– Хората вече са на мястото на срещата, братко. Чакат заповедта ти, за да започнат. Щом Къръмлъ влезе вътре, ще вземат колата му като паркиращи служители и ще поставят вътре дистанционно управление бомба.

– Кажи на човека си, че ако се справи, ще има щедър бонус от мен. – отвръща Идрис. – Но ако провали всичко… ще го направя на парчета. Семейството му няма да има какво да събира. Казим, ако пропуснем тази възможност, няма да можем да се спасим.

Действието се пренася в имението. В хола Яман пие кафе, а Нана седи на разстояние от него и се чуди какво да направи, за да го спре, за да не пътува.

„Скоро колата ще е тук! Как да го спра? Мисли, Нана… мисли!“, мисли си Нана като притеснена гледа към Яман.

– Защо ме гледаш така? – пита той.
– Не те гледам – отвръща тя. – Просто мисля.
–Мислиш, така ли?
–Ъхъ – отговаря Нана.
–Дженгер – провиква се Яман.
–Кажете г-н Яман – появя се на мига Дженгер.
–Обадете се да докарат друга кола, защото ще закъснея за срещата – нарежда Яман.

След малко Дженгер се връща и съобщава, че колата е пред къщата.

Яман тръгва да излиза, а Нана притеснена го спира.

– Значи ще ни оставиш сами? А ако се случи нещо?
– Всички мерки са взети – казва той. – Охраната е тук! Няма причина за паника! – отвръща Яман и тръгва към вратата.
– Не, не мога да го допусна! – казва си тихо Нана и тръгва бързо след Яман като го хваща за ръката.

Яман се спира и я поглежда изненадан.

Айнур, която наблюдава от трапезарията се чуди: –Какво прави тази, змия?

Нана се хваща за главата.

–Извинявай, но ми се зави свят – обяснява Нана като продължава да се държи за главата. –Нещо не ми е добре!

–Какво ти става? – пита Яман.

–Изведнъж ми притъмня пред очите – отговаря Нана.

Яман я придружава до дивана и ѝ помага да седне.

–Дженгер – провиква се Яман. – Повикай лекар!
–Не! – спира го Нана. – Аз ще си почина и ще се оправя!
– Това е от разходките ти навън – казва Яман спокойно. – Спри да тичаш постоянно. Почини си и ще ти мине.
– Ще мине бързо, само ми се завива свят – прошепва тя.
– Добре. Дишай бавно – отвръща Яман като в същото време набира телефония номер на Недим. – Отлагаме срещата с няколко часа. Имам важна работа. – Яман затваря и се обръща към Нана. – Ти ще починеш! И не допускай Юсуф да те види така, ще се притесни.
– Значи ще закъснее няколко часа, но не се отказва! – казва Нана, облекчена и притеснена едновременно.

Зад гърба ѝ Айнур я наблюдава като си мисли: „Какво се опитваш да направиш? Нека ти оправя телефона и после ще видиш, г-це Нана. Ще приключа с теб!“

Действието прескача Нана е в стаята си.

„Той ще тръгне скоро. Какво да правя?“, мисли си Нана.

В този момент в стаята влиза Юсуф.

– Нана, леля Адалет каза, че си била малко болна. Добре ли си?

– Добре съм, мило. Уморих се малко, това е всичко – казва Нана и смеейки се започва да гъделичка Юсуф. – Виж, изглеждам ли болна?

В този момент Яман се появява на вратата.

„Не изглежда да е болна“, мисли си Яман и отива в кабинета си.

– Нали това е момичето току-що каза, че не е добре? – напряга се той. – Какво се опитва да направи – да ме задържи? Дали не си измисли болест, за да не тръгна? Или и тя… или и тя също…

Яман излиза от кабинета си. В салона се сблъсква с Нана.

– Тръгваш ли? – пита тя.

– Да – отговаря Яман, гласът му е решителен.

Нана пристъпва към него

– Не можеш да заминеш! Казах ти, не съм добре. Юсуф ще остане сам. Нека не го оставяме така.

Яман се усмихва.

– Току-що каза на Юсуф, че си добре – отбелязва той. – Чух те. Какво се опитваш да направиш? Защо се опитваш да ме задържиш в имението?

Нана поема дълбоко дъх.

– Ще ти кажа – отговаря тя. – По пътя към имението някой ни следеше.

– Мислех, че не се страхуваш от такива работи. Не се тревожи. Тук си в безопасност. Не излизай навън. Охраната е засилена. Няма нужда от такива игри.

Нана поглежда надолу, после отново го поглежда в очите, а в гласа ѝ проблясва уплаха, която не може да скрие.

– Не тръгвай! Тези хора може и теб да наранят.

Разговорът им е прекъснат от Недим, който подсеща Яман, че трябва да вземе още едни документи, които по-рано му е изпратил по куриер.

Яман се връща в кабинета си, а Нана бързо излиза от къщата.

Яман взема документите, слиза по стълбите и се чуди, къде ли е отишла Нана. В този момент влиза Дженжер.

– Колата е готова, г-н Яман – съобщава той.

– Въпреки, че мерките са засилени, бъдете внимателни. Поверявам ти имението – казва му Яман преди да излезе.

Яман се качва в колата си, но не може да намери ключовете. Той слиза от колата и се оглежда. Вижда Нана, която се крие зад едно дърво. Яман се приближава към нея.

– Върни ключовете – казва Яман студено.

– Няма да ги дам – отвръща тя без колебание. – Казах ти, че не можеш да тръгнеш. Но, както винаги, не ме слушаш.

– Мислиш ли, че ще ме спреш с детинските си номера? – процежда той през зъби.

– Ти ме пазеше преди. Сега е мой ред да те пазя. Няма да позволя да ти се случи нещо – отвръща тя твърдо.

– Докарайте още една кола! – нарежда Яман на охраната.

Нана застава пред него. Погледите им се сблъскват като остриета.

– Махни се от пътя ми – изсъсква Яман.

– Няма да го направя – отвръща тя спокойно. – Ако ти си Ябан, то аз съм Нана. Казах ти, че няма да тръгнеш. И така ще бъде.

– Достатъчно! Престани с тези глупости! – избухва той.

В същия момент телефонът му звъни. Яман поглежда екрана и вдига. Обажда се Недим.

– Срещата се отменя – казва той. – Хората ни претърсиха района и задържаха заподозрян. Носил е дистанционно в себе си, с което е щял да активиран бомба. Признал е, че е планирал атентат срещу теб.

Яман замълчава шокиран, а Нана се обръща и без да каже нищо се прибира в къщата. Едва там поема дълбоко въздух, облекчена, че е успяла да го спре.

Нана се връща в стаята си, когато малко телефонът ѝ звъни. Тя вдига.

– Оставихте ми телефона за поправка – чува се гласът отсреща. – В началото мислех, че е невъзможно, но приятел каза, че може да го оправи. Ще е готов до два дни.

– Наистина? Благодаря – казва Нана с въздишка на облекчение. Оставя телефона и се усмихва през сълзи. – Благодаря ти, Боже… След два дни всичко ще приключи. Ще го направя, преди Яман да разбере.

Камерата се насочва към вратата. Зад нея, едва открехнала я, стои Айнур. Тя е чула всичко. На лицето ѝ се появява лека, самодоволна усмивка.

– Този телефон ще бъде твоят край – мисли Айнур. – Дните ти в тази къща са преброени.

Яман се връща в кабинета си. Мислите му се връщат към всичко, което Нана направи, за да му попречи да напусне имението. Яман затваря за миг очи. „Тя наистина ли направи всичко това заради мен“, мисли си той.

– Не. Тя го прави, защото чувства, че ми е задължена – говори си сам Яман..

Точно в този момент телефона звъни. Недим е на линията.

– Нападателят не знае кой го е наел – обяснява Недим, а в гласа му се усеща напрежение. – Свързвал се е с него чрез посредник. Опитваме се да го намерим, но изчезна без следа. Това няма да е лесно.

Яман присвива очи. Сянката на решителност минава по лицето му.

– Не губи време с посредници – казва той хладно. – Те не са целта. Трябва да разберем кой стои зад това. Някой, който е близо до нас.

Недим прелиства няколко листа на бюрото си, погледът му спира върху едно име.

– Прегледах списъка с враговете ни – отговаря той. – Никой не изглежда подозрителен… освен един. Идрис Яхяоглу. Изчезнал е. Все едно земята го е погълнала.

Яман се изправя рязко. В очите му проблясва гняв.

– Намери го! – изръмжава той. – Ако той стои зад нападението… заклевам се, ще се разправя лично с него.

Камерата ни показва Нана, която стои пред вратата на кабинета на Яман и е чула всичко. Мислите ѝ препускат – ако Яман научи цялата истина за Идрис, ще иска да му отмъсти, ще стигне до крайности, които могат да го изпратят в затвора. Юсуф ще остане без подкрепа.

Нана уверено натиска дръжката на врата и влиза в кабинета на Яман.

– Викал си ме?! – казва тя почти на един дъх. – Искам да ти кажа нещо… Преди да взема ключа… опитах се да прережа гумата. Ако е повредена, приспадни я от заплатата ми.

Яман я поглежда, гласът му е хладен, но раздразнен.

– Опитала си да прережеш гумата?

– Казах ти – отговаря тя спокоенo. – Може да я приспаднеш от заплатата ми.

– Ще е добре ако тази твоя „умение“ ги вложиш в нещо по-полезно – отвръща Яман. – Като прекъснем този безсмислен разговор.

– Какво? Не разбирам – промърморва Нана. – Какво е „умение“?

– Сръчност – обяснява Яман. – И така, темата е приключена. Не ми казвай, че ми дължиш живота си.

– Дължа ти повече от това – настоява Нана.

– Казах, въпросът е приключен! – отвръща Яман.

Идрис е изгубил контрол. В тясната, полутъмна стая се чува само звукът от ударите на главата му в стената. Бум. Още един. Кръвта се смесва с потта по челото му, а очите му са като на луд. Казъм стои вцепенен до вратата, не смее да се приближи, само гледа как Идрис се самонаранява като див звяр, затворен в клетка.

– Не умира – повтаря Идрис задъхано, сякаш думите го задушават. – Не умира този копелдак. Не умира. Не умира!

Казъм пристъпва предпазливо напред, опитва се да го спре.

– Братко, спри, какво правиш? – гласът му звучи несигурно.

Идрис не го чува. Хваща се за стената, после отново удря челото си с всичка сила.

– Не умира… Млъкни… Ще го смажа… Ще разбия тази глава днес! Не успях да разбия тази на Къръмлъ, затова ще строша своята! Той има девет живота, разбираш ли? Девет! Девет!

С последния удар Казъм го хваща и го притиска на пода, докато успее да го накара да седне.

– Спри, моля те, не го прави, братко. – Казим е целият в пот, а Идрис диша тежко, с глава отпусната между ръцете.

– Всеки план, който измисля… всеки ход, който направя, се обръща срещу мен – изрича Идрис с пресипнал глас. После изведнъж извиква, поглеждайки към него: – Кажи ми, какво да направя, а? Какво да направя?!

Казъм преглъща, очите му се колебаят.

– Братко… имам още една лоша новина, но ако ти я кажа, ще полудееш съвсем. Може би първо трябва да ти донеса малко лед за главата…

Идрис го прекъсва рязко, с усмивка, в която няма и следа от здрав разум.

– Казим, аз вече съм луд. Изгоряхме. И не просто изгоряхме – превърнахме се в пепел. Разбираш ли? Няма накъде повече да полудея. Казвай!

Казим прехапва устна, после изрича бавно.

– Къръмлъ подозира теб, братко. Търси те навсякъде. Каза: „Дори да се скрие под земята, ще го намеря.“

Идрис замръзва. Очите му се разширяват, дъхът му се прекъсва.

– Свършено е с мен … – прошепва, после гласът му се извисява в истерия. – Този път наистина съм свършен! Сам си привлякох вниманието, като се скрих! Сега наистина има причини да ме подозира! Този пес е надушил следите ми!

Той изведнъж изкрещява:

– Нана! Ако не беше ти, нищо от това нямаше да се случи! Проклета да си, Нана! Проклета да си!

Идрис рухва на пода. Раменете му се тресат, диша тежко, погледът му е празен.

Казим коленичи до него, безсилен.

– Какво ще правим сега, братко? – пита тихо.

Идрис вдига глава, очите му са помътнели.

– Ако Къръмлъ ме намери… ще ме унищожи. Няма спасение за мен. Няма изход.

Нана и Яман помагат на Юсуф да направи от картон макет на къща. Нана ги наблюдава, а очите ѝ са пълни със сълзи.

„Как да се разделя с моята душица?“ мисли си тя. „Когато Яман разбере коя съм… никога няма да ми прости. Ах, ако само имаше друг начин…“

В същото време, в болницата, Ферит стои лице в лице с Гюлшах – жена, която твърди, че именно той е бащата на нейния син, Арда.

– Айше, можеш ли да изведеш Арда навън да подиша малко въздух? – обръща се той. После се навежда към детето. – Арда, ще излезеш ли малко с леля Айше?

– Можеш да отидеш, скъпи – добавя Гюлшах.

Айше излиза с Арда от стаята.

– Помниш ли ме? – прошепва Гюлшах, едва повдигайки поглед.

Ферит мълчи за миг. После кимва, студено и решително.

– Помня те. И помня достатъчно добре, за да знам, че това дете не може да е мое. Защо го направи, Гюлшах? И ти знаеш, че не съм бащата.

– Защо бих те лъгала? – прошепва тя.

– И аз това се питам – отвръща той. – Знам коя си. Винаги беше честна. Никога не би направила нещо подобно. Знам за болестта ти… знам, че се страхуваш, че искаш сигурност за Арда. Разбирам те, и ще ти помогна. Не съм негов баща, но няма да ви изоставя. Обещавам. Майка ми също беше болна – казва той, гласът му се пречупва. – Когато почина, останах сам… с човек, който никога не беше истински баща. Знам какво преживяваш, знам от какво се боиш. Но не върви по този път. Истината винаги излиза наяве. ДНК тестът няма да излъже. Не градѝ живота си върху лъжа. Арда е чувствително дете, не му натоварвай душата с нещо, което не е негова вина.

Гюлшах го гледа със сълзи в очите.

– Винаги си бил добър човек, Ферит. Само на теб мога да се доверя. При теб се чувствам в безопасност.

Ферит се приближава, гласът му е спокоен, но твърд.

– Обещай ми едно, че ще бъдеш честна с мен, само това искам. Ако го направиш, ще се погрижа за теб и за детето, ще съм до вас. Имаш думата ми.

Ферит стои срещу Айше в болничния коридор. Погледите им се срещат – нейният студен и наранен, неговият пълен с отчаяна решителност.

– Не ме гледай така – прошепва Ферит, едва удържайки гласа си. – Гюлшах скоро ще дойде и ще каже истината. Цялата тази история е плод на нейната болест и отчаяние. Знам какво си мислиш за мен, но ще ми се извиниш, Айше… когато чуеш всичко.

– Не е нужно да ми се обясняваш – прекъсва го хладно Айше. – Коя съм аз за теб, че да ми се оправдаваш?

– Ти си моята… – започва той, но тя веднага го прекъсва с треперещ, но твърд глас.

– Достатъчно! – казва тя. – Не искам да знам подробности за твоите афери. Но ще ти кажа едно, ако наистина си толкова безчувствен, че да се обърнеш срещу жена с дете… не искам повече да имам нищо общо с теб. Надявам се само, че не си чак толкова сляп.

Ферит навежда поглед. В очите му се чете болка, но и гордост, която не му позволява да се пречупи.

– Може би наистина съм този подлец, за когото ме смяташ – отвръща тихо. – Но едно знам със сигурност. Ако това дете наистина беше мое… никога нямаше да го изоставя. Никога!

В този момент вратата на болничната стая бавно се отваря. На прага се появява Гюлшах. Изглежда изтощена, лицето ѝ е бледо, а в очите ѝ проблясва сянка от сълзи. Тя пристъпва напред.

– Тогава защо го направи? Защо изостави детето си. И сега искаш от мен да излъжа, че не си негов баща… Но не мога. Не мога да го направя. Арда е твоят син, Ферит. И ти го знаеш много добре.

Айше застива. Погледът ѝ преминава от Гюлшах към Ферит. Той стои неподвижно, също така шокиран.

В стаята стои Ферит, объркан, с очи, които търсят смисъл.

– Защо го правиш, Гюлша? – пита той с разтреперан глас. – Защо? Преди малко ми обеща, че ще кажеш истината. Полудявам ли? Кажи ми я най-сетне!

Тя не трепва. Стои с изправен гръб, лицето ѝ е спокойно, почти без израз, но погледът ѝ издава умора.

– Казвам истината – отвръща тя тихо. – Арда е твоят син.

Ферит сякаш не вярва на ушите си. Стъпва назад, като човек, който се опитва да се задържи на ръба на пропаст.

– Ако наистина е мой син, защо го криеше през всичките тези години?! – гласът му се къса, очите му блестят от болка и недоумение.

– Защото те познавам, Ферит – казва тя спокойно, но в думите ѝ има горчивина. – Знаех, че няма да ми повярваш. Щеше да отречеш всичко. Ако не беше болестта ми… никога нямаше да узнаеш за него.

Действието се връща назад.

След като Ферит излезе от болничната стая Гюлшах взема телефона си и набира номер.

– Ало, Джемил? – прошепва трудно, гласът ѝ пресеква. – Не ми остава много време. Имаме нужда от теб. Арда има нужда от баща си. Моля те, помогни ни. Умирам… Нима в теб не е останала и капка състрадание?

От отсрещната страна тишината трае само миг, после идва хладният глас на мъжа:

– Затварям. Повече не ми звъни.

– Как можеш да бъдеш толкова безчувствен? – извиква тя, вече почти с отчаяна ярост. – Как можеш да изоставиш собственото си дете? Засрами се, Джемил! Някой друг ще поеме отговорността за твоя син.

Линията прекъсва.. Гюлша пуска телефона, който пада върху леглото и избухва в плач.

Връщаме се в настоящето.

– Казвам истината – повтаря Гюлша и гледа Ферит право в очите. – Арда е твой син.

Ферит замръзва, после гласът му звучи решително, студено, като човек, който не вярва на нищо, освен на фактите.

– Тогава ще направим ДНК тест. Истината трябва да излезе наяве. Край на догадките.

– Добре – съгласява се тя веднага. В погледа ѝ проблясва увереност. Тя знае, че сестра ѝ работи в клиниката и ще се погрижи резултатът да потвърди, че Ферит е бащата на Арда.

Малко по-късно Ферит шофира, а на задната седалка Арда спи спокойно в прегърнат от Айше, изтощен от дългия ден. Тишината между Ферит и Айше е тягостна.

– Приеми го – казва Айше тихо. – И се погрижи за детето.

Ферит я поглежда напрегнато. – Мислиш ли, че дори и да не беше мой син, щях да го оставя? Никога.

Айше поема дълбоко въздух.

– Засега нека Арда остане при мен. Ти трябва да помислиш трезво. А той има нужда от спокойствие, не от нови сътресения. Нуждае се от любов и стабилност, не от драма.

Ферит замълчава за миг, после кимва с горчивина.

– Правa си. Той ме мрази. Обиден е. Но знаеш ли, Айше… ако някой дойде и ми каже, че си крадла, че те е видял на местопрестъпление, щях да го пратя право на очен лекар.

Поглежда я с укор, гласът му натежава.

– А ти какво направи? Повярва първата жена, която се появи от нищото. Каза ти, че това е мое дете, и ти ѝ повярва. Сега седиш до мен и чакаш резултатите от теста. Защо не ми вярваш, Айше? Защо?!

– Наречи го шесто чувство – отвръща тя хладно, без да го погледне.

– Шесто чувство?! – гласът му прорязва тишината. – Гюлшах ме познава по-добре от теб. Тя знае, че дори и да не съм биологичният баща, никога нямаше да изоставя това дете. Затова ми го повери. А ти? Ти не ми вярваш.