Плен – Сезон 2 Епизод 130 (Ето какво ще видим)

Нева лежи на болничното легло, изтощена до крайност. Гласът ѝ е пресипнал от плач. Орхун стои до нея, сериозен, но погледът му е мек, пропит с горчивина.

– Помолих полицията да изчакат до утре сутрин – казва той спокойно. – Ще вземат показанията ти, когато си готова.

Нева се изправя леко, преструвайки се на благодарна.

– Благодаря ти, Орхун. – Гласът ѝ трепери. – Не знам дали мога някога да се съвзема… Ако не беше дошъл… може би и аз щях да свърша като брат ми…

Сълзите отново потичат по лицето ѝ.

– Знам, че сега всичко е много тежко – отвръща Орхун. – Болката е още прясна, но ще се съвземеш, ще продължиш.

Нева го гледа през сълзи, после задава въпрос, който звучи като колебание, но в погледа ѝ има нещо друго.

– Орхун… как ме намери? Това не беше случайност, нали?

– Не отидох там, мислейки, че ще намеря теб – отговаря той. – Имах разговор с Джихангир.

Погледът на Нева се променя. В главата ѝ кънтят думите на брат ѝ:

„Прави каквото искаш. Никога няма да бъдеш истинска Демирханлъ!“

Устните ѝ се извиват в почти незабележима усмивка, която бързо прикрива.

– Брат ми вече няма да говори… – прошепва.

След миг добавя, внимателно, сякаш се страхува да не събуди подозрение:

– Повече няма да чуя гласа му. Когато звъня, никой няма да отговаря. Как ще живея така… как ще издържа тази болка…

Между тях настава тишина. Орхун я гледа притеснен.

– Трябва да тръгвам – казва след миг. – Лекарят настоя да останеш тук тази нощ. Уредих човек да се грижи за теб, ще имаш всичко необходимо.

Нева кимва, все така в ролята на безпомощната сестра.

– Благодаря ти, Орхун.

Той я поглежда за последен път и излиза. Вратата се затваря бавно след него.

Явуз чака в коридора. Когато Орхун се появява, му кимва в знак на поздрав.

– Има ли новини? – пита Орхун веднага.

– Бреговата охрана продължава да търси тялото на г-н Джихангир – отговаря Явуз. – Моите хора следят всичко в реално време. Успяхте ли да научите нещо от г-ца Нева?

– Не – отвръща Орхун. – Тя е напълно съсипана. Не исках да я притискам с въпроси. Остани тук тази нощ. Ако има нещо, което трябва да знам, обади ми се веднага.

– Разбрано, г-н Орхун.

Орхун тръгва по дългия коридор. Стъпките му отекват по пода, лицето му остава напрегнато, потиснато.

Нева остава сама в болничната стая. Изтрива сълзите си с ръка, поема дълбоко въздух. Лицето ѝ се променя. Тъгата изчезва, заменена от студено спокойствие.

Гласът ѝ звучи само в мислите ѝ:

– Джихангир си отиде, но аз останах, всичко започва отначало!

На устните ѝ се появява лека усмивка.

Камерата се приближава към лицето ѝ. Погледът ѝ е хладен, но уверен. Нева отново нещо е замислила.

Действието се пренася в имението на Демирханлъ, където Хира излиза от стаята на Али. Стъпките ѝ са бавни, мислите, а далеч. Докато върви към кухнята, спомен я връща назад, към онзи миг, когато Орхун я погледна по различен начин.

– Не е нужно ти да вършиш тези неща! – чува гласа му в съзнанието си.

– Казах, че ще се грижа за Али. И правя това, което трябва – отговаря му тя в спомена.

Образът избледнява. Хира въздъхва и тихо промълвява:

– Погледът му… беше като преди. Защо се държа така?

Гласът на Шевкет прекъсва мислите ѝ.

– Г-це Хира…

Тя се обръща, сепната от внезапния му тон.

– Госпожата ви очаква в салона – казва той спокойно.

Хира кимва леко и тръгва натам. Погледът ѝ остава замислен, докато преминава през широкия коридор.

Хира влиза в просторната всекидневна. Пред нея, на дивана, я очаква Афифе – напрегната, но запазила обичайното си достойнство. Хира спира уверено пред нея.

– Искали сте да ме видите? – казва спокойно.

Афифе я поглежда студено, без да помръдне.

– Орхун напусна къщата ядосан. Обаждам му се, но не вдига. Знаеш ли къде е?

– Не знам.

Ясният ѝ отговор кара Афифе да се напрегне още повече.

– Ако пак сте имали напрежение помежду си, не го крий!

– Не крия нищо – отвръща Хира с твърд тон.

– Поведението ти е това, което го кара да се държи така. Затова питам. Ако знаеш къде е Орхун, кажи ми веднага.

В този момент гласът на Орхун прорязва напрежението в стаята.

– Майко!

Двете жени се обръщат едновременно. Хира изглежда смутена, а Афифе – видимо изнервена.

– Защо я питаш? – пита Орхун остро. – Как би могла тя да знае къде съм бил?

– Извинявайте – промълвява Хира.

Тя изправя рамене и напуска стаята, без да погледне към Орхун.

– Къде беше, сине? – обръща се Афифе към Орхун. – Знаеше ли, колко пъти ти звънях!

– Не бях в състояние да отговоря – казва той. – Джихангир се самоуби.

Думите му отекват в стаята. В същия миг Хира, вече почти стигнала до вратата, застива. За миг спира дъха си, после продължава към кухнята.

Афифе се изправя рязко, объркана и шокирана.

– Как така? – прошепва.

Хира, която е чула всичко, чуди се почти без глас, докато се отдалечава по коридора:

– Направи го… заради онова, което се случи ли?

Афифе остава пред Орхун, безмълвна, все още опитвайки се да осмисли думите му.

Афифе и Орхун седят един срещу друг.

– Не мога да го проумея! – казва Афифе. – Никога не съм очаквала такова нещо от Джихангир. Как е стигна дотук, какво се е случило? Разбра ли нещо?

– Съжалявал е за това, което е направил – отвръща Орхун спокойно.

Афифе го гледа неразбиращо.

– Какво искаш да кажеш с това?

– Джихангир е замислил всичко срещу Хира, майко. Тя е невинна.

Лицето на Афифе се променя – изненадата е видима, но тя се опитва да запази хладнокръвие.

– Той направи твърде много – продължава Орхун. – Изигра всички така умело, че дори аз му повярвах. Обвиних Хира, а тя е била невинна.

– Но ние видяхме момичето да излиза от хотелската му стая! – възразява Афифе. – После онези подаръци, бележки, рисунки… Как можеш да си толкова сигурен, когато всичко сочи обратното?

– Всичко това има обяснение – казва Орхун твърдо. – Всяка подробност беше проверена. Нямам никакво съмнение – Хира е невинна. Ще ти разкажа всичко.

Афифе мълчи. Погледът ѝ блуждае между сина ѝ и пода. Току-що чутото я обърква.

Действието се пренася в кухнята, където Хира се опитва да изглежда спокойна, но ръцете ѝ леко треперят, докато разбърква супата. Халисе подрежда ориза на плота, без да подозира колко напрегната е атмосферата.

– Искаш ли да излезем, когато ми е почивният ден? – пита тя, без да вдига поглед. – Знам една градина в Бейкоз, може да отидем там.

Хира се усмихва слабо, усмивка, в която има повече умора, отколкото радост.

– Не знам… Може би….

В този момент в кухнята влиза Гонжа, държейки празен поднос. Изглежда объркана, сякаш се колебае дали да говори.

– Чух нещо… – казва тя тихо. – Но не знам дали не съм разбрала погрешно. Г-н Орхун… говореше. Г-н Джихангир… се е самоубил.

Халисе изглежда шокирана от чутото. Поглежда към Хира, която пребледнява, но не казва нищо. Опитвайки се да овладее ситуацията, Халисе се обръща строго към Гонжа, но момичето вече гледа към Хира.

– Госпожице Хира… вярно ли е, това, което чух?

Хира само кимва. Очите ѝ остават вперени в тенджерата. Халисе реагира остро, почти шепнейки, но с предупреждение:

– Гонжа! Не задавай такива въпроси! После ще кажат, че подслушваме зад вратите. Гледай си работата. Ако г-н Шевкет чуе, много ще се ядоса.

Гонжа мълчи, навежда глава и излиза от кухнята.

В салона Орхун и Афифе седят един срещу друг. Разговорът е напрегнат, думите – тежки.

– Бях бесен на него – казва Орхун. – Но… да се самоубие по този начин… Не мога да се отърва от усещането, че има нещо гнило в тази история.

В този момент се появява Перихан. Погледът ѝ се плъзга между двамата, учуден и изпълнен с любопитство.

– Самоубийство? За кого говорите? – пита тя.

Афифе отвръща хладно, без дори да я погледне.

– Джихангир.

– О, Боже… – възкликва Перихан и покрива устата си с ръка.

Афифе се обръща отново към Орхун, като напълно я игнорира.

– Значи Нева е виждала брат си.

Перихан се мръщи, недоволна, че не ѝ обръщат внимание, и се настанява до тях, решена да разбере повече.

– По думите ѝ не са се виждали – обяснява Орхун. – Но когато Джихангир настоял, тя отишла. Казва, че я повикал, за да се сбогува.

– За Нева ще бъде труден период – отбелязва Афифе.

Орхун кимва.

– В болницата ѝ сложиха успокоителни. Явуз е при нея.

Афифе леко кимва, а Перихан изглежда все още шокирана, все още не може да повярва.

– Човек като Джихангир! – казва тя. – Как е възможно да се самоубие? Не мога да повярвам.

– Случило се е, Перихан. – Гласът на Афифе е твърд. – Няма смисъл да говорим в подробности.

– Но трябва да има причина, Афифе! – настоява тя.

Афифе поглежда към Орхун.

– Сигурно има, но не знам каква.

Орхун не отговаря. Погледът му се плъзга към коридора. Мислите му отлитат другаде, към Хира.

Халисе и Гонжа работят рамо до рамо. В кухнята се чува само тихото дрънчене на съдове и приглушеният им разговор.

– Хира не го показва, но такива неща я разтърсват дълбоко – казва Халисе. – Недей да говориш пред нея.

– Не знам – отвръща Гонджа. – Като чух новината, напълно се обърках. Не можех да мисля.

– И аз се изненадах и натъжих – въздъхва Халисе. – Какъвто и да беше, млад човек е. Жалко, че се стигна дотук.

– Не е лъжа – казва Гонджа. – И братът, и сестрата донесоха доста болка на това имение, но въпреки всичко ми е жал.

– Да му прости Бог греховете – казва Халисе.

– Амин.

Двете продължават да говорят с приглушени гласове, когато в кухнята влиза Орхун. Погледът му обхожда помещението.

– Къде е Хира? – пита той.

– В градината – отговаря Халисе.

Орхун кимва и излиза. Гонджа го проследява с изненадан поглед.

– Чу ли? – прошепва. – Каза „Хира“, произнесе името ѝ, а сам забрани това.

– Чух, чух – отвръща Халисе, също изненадана. – Ще видим какво ще стане.

– Ще видим! – повтаря Гонджа, вече наполовина любопитна, наполовина шокирана.

Двете се споглеждат. В очите им има повече въпроси, отколкото думи.

Хира е навън в градината с Муса. Вятърът леко поклаща клоните, но разговорът им е тежък.

– Значи е посегнал на живота си – казва Муса. – Не е издържал на злото, което стори. Затова го е направил, нали?

Хира поклаща глава, без да отговаря.

– Не трябваше да става така – казва тя. – Жалко.

– Много си разстроена, сестричке – отбелязва Муса.

Хира замръзва за миг. Спомен я връща назад – задната част на имението, онзи последен разговор.

– Защо не ме слушаш? – крещи Джихангир.

– Не ме докосвай! Не смей повече да ми се изпречваш!

Споменът изчезва. Хира се връща в настоящето.

– Смъртта затваря всички сметки – казва тя. – Никога няма да забравя какво направи, но беше млад. Всеки би се натъжил.

– Така е – кимва Муса. – Бог да го прости.

– Амин.

Настъпва тишина. Хира свежда поглед, а Муса гледа към цветята. Изведнъж тя усеща нечий поглед върху себе си. Вдига очи, Орхун стои на терасата, наблюдава я.

Защо ме гледа така? – чува собствения си глас в мислите. – Преди малко беше различен с г-жа Афифе. Какво ще направиш сега, Орхун?

– Сеспичке, господарят те гледа – отбелязва тихо Муса.

– Видях – отвръща тя.

Хира тръгва бавно в обратната посока, опитвайки се да избегне погледа му. Орхун я проследява с очи, лицето му застива в израз на съжаление.

Афифе и Перихан са сами в салона, а въздухът около тях е напрегнат. Афифе изглежда неспокойна, но се опитва да запази самообладание. Перихан, напротив, едва се сдържа – любопитството ѝ кипи.

– Афифе, скъпа, не разбирам нищо от това, което се случи – казва тя. – Защо Джихангир би посегнал на живота си?

– Никога няма да разберем със сигурност защо – отвръща Афифе спокойно. – Причините може да са много.

Перихан се намръщва, недоверчива.

– Джихангир беше амбициозен човек. Не беше от тези, които се предават лесно. Не ти ли се струва странно?

Афифе въздъхва. Разговорът ѝ тежи. Изправя се.

– Говорихме достатъчно по тази тема. Отивам в стаята си.

Тя напуска стаята, без да се обръща. Перихан я следи с раздразнение. Когато е сигурна, че Афифе е далеч, промърморва под нос:

– Не можеш дори да се държиш като човек и да поговориш нормално… Вечно студена и намусена!

Перихан се настанява на дивана, все още ядосана и недоволна.

Хира усеща присъствието на Орхун, дори без да се обръща. Нещо в погледа му я напряга, кара я да се чувства неспокойна. Муса също забелязва напрежението между тях.

– Сестричке… – казва той внимателно. – Не мислиш ли, че това е малко… странно? Знаеш ли, че той постоянно те гледа.

– Няма нищо – отвръща Хира хладно, без да го поглежда.

Муса замълчава. Поглежда часовника си.

– Добре, тръгвам. Трябва да взема Али от училище след половин час.

– Ще дойда с теб – казва тя бързо.

– Добре, ще му стане приятно да те види.

Тъкмо когато двамата тръгват към портата на имението, пред тях застава Орхун.

– Можем ли да поговорим? – гласът му е спокоен.

Хира замръзва. Иска да откаже, но не може да се отдръпне от погледа му. В него има нещо, което не разбира.

– Аз… трябва да тръгвам – казва Муса, за да ги остави насаме.

Хира рязко го хваща за ръката, сякаш той е нейният спасителен пояс.

– Почакай! – казва тя бързо. – Отиваме да вземем Али от училище.

– Но има още половин час – напомня Муса.

Хира го пронизва с поглед.

– Няма значение, ще почакаме пред вратата. Да вървим!

Хира почти побягва, без да се обръща назад. Орхун остава на място. Поглежда след нея с болка и съжаление, които не може да скрие.

По-късно в кухнята Хира е сама, подгрява супа за Али. Движенията ѝ са бавни, уморени.

В този миг Орхун влиза, а Хира застива, като се опитва да запази спокойствие.

– Искам да поговорим – казва той спокойно.

– Не искам – отвръща тя, без да го поглежда.

– Трябва да говорим – настоява Орхен.

Хира налива супата в купичка, сякаш е сама в стаята, а след товае се обръща рязко към него.

– Върнах се тук заради Али. Само заради него! – казва твърдо. – Не искам да говорим за нищо друго. Не искам всеки път да го обяснявам.

Тя посяга към таблата, готова да излезе, но Орхун застава пред нея.

– Това, което имам да ти кажа, е важно.

Погледите им се срещат. В очите на Хира има гордост и решителност.

– Моля те, отдръпни се. Моля те.

В този момент в кухнята влиза Гонжа. Спира на прага, разбирайки, че е дошла в неподходящ момент.

– Извинете, излизам веднага – казва тяо.

– Стой, Гонжа – прекъсва я Хира.

Гонжа се обръща, несигурна.

– Аз така или иначе си тръгвам. Няма нужда ти да излизаш.

Орхун прави крачка назад. Хира взима таблата и напуска стаята.

Какво се случва с Нуршах, Кенан и Нефес?

Нуршах, Кенан и Нефес са на детската площадка. Нефес седи между двамата и с наслада дояжда захарния памук. Малкото момиче е щастливо и безгрижно, за разлика от възрастните до нея. Нуршах ѝ подава мокра кърпичка, а Кенан наблюдава сцената с тъга. Между тях се усеща близост, но и тежестта на неизказаните неща между тях.

Нефес иска да играе още в парка, а двамата се съгласяват. Когато остават сами, разговорът между Нуршах и Кенан става по-сериозен, те говорят за раздялата си. И двамата знаят, че ще е трудно да обяснят на Нефес, че се развеждат. Момичето вярва, че тримата ще живеят заедно. Нуршах моли Кенан да не ѝ казват още, поне докато не дойде концертът, за който Фериха ѝ е дала билет. Кенан се съгласява. Решават да изчакат и да намерят начин да я подготвят.

После тримата си тръгват от парка, а Кенан и Нуршах гледат Нефес със смесица от любов и вина.

Когато пристигат пред дома на Рашит, Нефес се натъжава, защото иска веднага да заживеят заедно, без да чакат. Кенан и Нуршах я успокояват, обещават ѝ, че ще бъде скоро. Малката иска да ѝ обещаят, че първия ден, когато се прибере у дома, тримата ще си направят пуканки, и ще гледат филм, а също така спят заедно.

Докато се смеят и прегръщат, от къщата излиза Рашит. Изнервен, първо ги гони, но щом вижда Кенан, млъква. Започва разговор, пълен с напрежение и сарказъм. Рашит се опитва да ги провокира, казва, че той и Афет ще се нанесат в кантората на Кенан, понеже имал право. Кенан обаче го поставя на място, като му напомня, че в договора има клауза, която не му позволява да пипа имота в следващите десет години. Рашит е бесен, но няма какво да направи. Влиза вкъщи, а Нуршах остава впечатлена от това колко добре Кенан е предвидил хода му.

По-късно двамата вървят заедно по улицата. Тишина, която се е настанила между двамата е по-силна от думите. И двамата си мислят: Кенан си мисли, че ако се бяха срещнали при други обстоятелства, всичко можеше да е различно. Нуршах пък си мисли обратното – боли я, че той иска да се освободи от нея.

Разговорът обаче се обръща в неочаквана посока. Кенан я пита дали е гладна и ѝ предлага да отидат на кюфтета, както преди. Тя се усмихва и се съгласява. За пръв път от доста време между тях няма напрежение.

След това отиват на чай. Говорят спокойно, шегуват се. Кенан казва, че хора идват чак от другия край на града за чая тук. Докато се смеят, телефонът му звъни – Фатих. Разговорът потвърждава, че всичко с офиса е наред, а Фатих е доволен, че двамата са излезли заедно и не се карат.

В офиса Фатих и Джейлян също обсъждат това. Фатих се шегува, че Нуршах и Кенан най-после са се сдобрили, а Джейлян мечтае за спокойна любов без спорове.

Нуршах и Кенан докато си пият чая се отпускат. Говорят за миналото, за грешките, за това как са започнали с омраза, а сега могат спокойно да седят и да разговарят. Нуршах признава, че е сгрешила, като е повярвала на Рашит и е поела делото му. Кенан ѝ казва, че я е разбирал още тогава, но не е могъл да се сдържи от гняв. Двамата се сближават повече от всякога.

След разговора с Кенан, Рашит се прибира бесен. Държи копие от договора, който доказва, че Кенан го е надхитрил. Афет е отчаяна, мечтата ѝ да се премести в кантората пропада. Тя си представя как щяла да пие кафе до прозореца, а сега всичко е загубено. Рашит се опитва да я успокои, като твърди, че стълбите в котората ще бъдат трудни за тях, а и мястото е неудобно. Но после обещава, че няма да остави нещата така и ще намери начин да отмъсти на Кенан. Афет само въздъхва.

Вечерта пада над Истанбул. Кенан и Нуршах пристигат пред кантората. И двамата са притеснени, предстои да съобщят на Фатих и Джейлян, че се развеждат. Кенан се опитва да звучи спокоен, но и той е напрегнат.

Когато влизат, Фатих и Джейлян ги посрещат с усмивки, мислят, че двамата са се сдобрили. Наричат ги „влюбени гълъбчета“, шегуват се и ги приветстват весело. Кенан и Нуршах се споглеждат неловко, без да знаят как да започнат разговора.