Наследство – Епизод 644 (Ето какво ще видим)

Айнур по невнимание поврежда стария магнетофон на Яман, който пази най-съкровените му спомени, а Нана решава да го поправи.

Сутринта Нана се събужда разстроена. Тя трябва да поправи нещата преди да си тръгне, преди Яман да разбере, че е сестра на Азиз. Тя влиза в стаята на Юсуф, който е още сънен, но виждайки я се усмихва, а Нана нежно го целува.

– Целуна ме така, сякаш много съм ти липсвал – отбелязва Юсуф.
– Разбира се, че ми липсваше – отвръща Нана и леко го докосва по лицето. – Цяла нощ не съм те видяла. Добро утро.
– Добро утро… но много ми се спи.
– Много ли ти се спи, миличък, защото днес ни чака весел ден.
– Как така весел?
– Ще се смеем и играем цял ден.

– А домашните?
– Имаме само една задача – да се забавляваме. Но първо – закуската. Трябва ти енергия. Казвала ли съм ти колко много те обичам?
– Какво, Нана?
– Колко много те обичам.
– Изобщо не помня.
– Тогава слушай внимателно – казва тя и го прегръща. – Нана много обича своето момче.
– А Юсуф много обича своята Нана.

Двамата се прегръщат.

По-късно, докато упражняват стрелба с лък в градината, Юсуф изглежда разочарован.

– Нана, защо не мога да стрелям като теб?
– Стреляш много добре, миличък. На твоята възраст аз изобщо не можех. Виж… разтвори крачетата малко… ръката до лакътя… Да, така. Сега стреляй.

Стрелата полита почти право към целта и Юсуф се усмихва.

– Когато порасна, ще стрелям още по-добре, нали?
– Разбира се.
– И чичо стреля много добре. Трябва да се състезавате, а аз ще съм съдия.
– Добре – усмихва се Нана. – Толкова си силен, миличък. Прехвърли целта. Ще донеса стрелата.

Дженгер и Яман наблюдават всичко отстрани.

– Когато става дума за щастието на малкия господин, тя забравя за себе си.

Яман кимва.

– Странна е. Не стои на едно място.

В този момент телефонът на Яман звъни. Недим е.

– Още го търсим.
– Намерете ми този човек възможно най-бързо – казва Яман.
– Работим по новия търг. Ще дойдеш ли?
– Не. Имам други неща – отговаря Яман.

От кухненския прозорец Айнур наблюдава Нана..

– Змия… – прошепва тя. – Чакам търпеливо. Скоро всички ще видят истинското ти лице.

Нана сяда на тревата до Юсуф.

– Уморен ли си, миличък? – пита тя нежно.
– Всъщност не съм уморен, но съм жаден… – признава той.
– Почакай… ще ти донеса вода. Каза, че си жаден, нали?
– Да… – кимва детето.

Нана тръгва към къщата и след малко се връща с воден пистолет и започва да пръска Юсуф. Той започва да тича и да се крие между дърветата.

– Ела… ела тук! Ето! Ела! Ела! Не тичай! Ела! – гласът на Нана се смесва със смях, но изведнъж Юсуф взема пистолета и започва да пръска Нана, която също опитва да се скрие от него.
– Ох, изморена съм… Не прави така… Спри! Недей! Недей, миличък… Ела! Ела!

Юсуф тича, а пръските се разлитат във въздуха. В този момент от къща излиза Яман и сериозен ги наблюдава.

Юсуф го вижда и се провиква.

– О, чичо! Играем си с водния пистолет, ела и ти! – вика той, очите му светят.
– Ела, много е забавно… – подкрепя го Нана, наблюдавайки Яман.
– Чичо, хайде…

Нана, която държи пистолета изстрелва струя вода право в Яман.

– Много си смела… – смее се Юсуф и побягва към къщата.

Нана хвърля поглед към Яман, внимателен, леко напрегнат.

– Сърдиш ли се? – пита тя. – Помислих, че и ти имаш нужда да се позабавляваш… да забравиш поне за малко.

Настъпва кратка тишина. Косата на Нана е мокра и залепва по лицето.

– Няма да се бием, добре. Но ще стоим ли просто така? – поглежда го тя.

Яман леко повдига вежди. Приближава се и взема водния пистолет от ръката на Нана и в същото време хваща ръцете ѝ.

– Искаш да се бием? – пита с полусериозен тон Яман.
– Добре. Пусни ми ръцете. А и косата ми… – опитва да се измъкне тя.
– Да те пусна заради косата ти? Това е твоят проблем, нали? – казва той спокойно. – Не се отказваме толкова лесно.
– Наистина… добре. Предавам се. Ти печелиш. Косата ми влиза в очите… – въздиша Нана.
– Добре… – отвръща Яман.
– Но защо не пускаш ръцете ми? Казах, че се предавам… – поглежда го тя, леко объркана. Двамата не могат да откъснат поглед един от друг.

В този момент към тях се приближава Юсуф с друг воден пистолет и започва да стреля към тях.

– Сега е мой ред! – крещи детето.

Яман се приближава и му взема пистолета.

– Чичо! Чичо!… Чичо, стига вече! Много съм гладен…

Нана се смее.

– Ще ви приготвя любимото ми ястие. Храна от моя роден край.

Юсуф веднага прави комична физиономия.

– О, не… Чичо Нана ще готви… Това ще е като бяхме на палатка…

– Този път ще го направя много вкусно. Ще видите…

След малко, преоблечени и подсушени, Нана и Юсуф отиват кухнята.

– Каква хубава игра направихме, нали, Нана? – казва Юсуф щастлив.
– Да, миличък… беше много хубаво. Слагай това. – Тя му помага като му слага кухненска престилка. – Видя ли как намокрих чичо ти?
– Той вече не се сърди на теб, нали? – пита Юсуф с детска загриженост. – Нана, дали да не отидем да рисуваме, а леля Адалет да приготви храната?

В този момент в кухнята влиза Яман.

Нана поглежда към него и с усмивка го пита дали се страхува да не останат гладни. Успокоява го, че всичко ще стане хубаво. Дори е намерила рецепта. Припомня му неговите – Вярвай – това е половината работа.

– Половината от успеха – поправя Яман.
– Хайде, започваме – предлага Нана.

Яман въздиша.

– Откажи се, докато е време. Можем да си поръчаме грузинска храна от ресторанта.
– Нямаш ли си работа? – усмихва се Нана. – Подай ми две глави лук оттам. И сол…

Нана посяга към рафта с подправки.

– Това е захар. Не е минала дори минута – отбелязва Яман.
– Знам, че е захар. В ястието се слага и малко сладко – обяснява Нана и се връща към котлона.
– Не се страхувай толкова – отвръща Яман. – Не сме в гората. Няма да останем гладни.
– Обещавам ти, ще стане страхотно – казва тя с увереност.
– Как се казва ястието? – пита той.
– Изненада е. Трябва търпение. Ще бъде много вкусно – казва Нана.

В този момент в кухнята влизат Адалет и Айнур.

– Какво става тук, Нана, мила? – пита Адалет.

Юсуф отговаря вместо нея:

– Нана готви днес.
– Ах… Уф… Какво правиш? – пита Айнур.
– Ооох… Първо изглеждаше ужасно… Но всъщност е много добре… Вижте! – казва Нана.

Юсуф опитва първи:

– Много е вкусно, Нана. Наистина е хубаво.
– Но още не си казала как се казва ястието – подсеща я той.

Нана се изчервява леко:

– Супа.

По-късно Айнур не издържа и избухва пред Адалет:

– Изцапа кухнята. Некадърница! Такъв човек ли ще гледа дете?
– Достатъчно, Айнур – прекъсва я Адалет. – От сутринта само това слушам.
– Но греша ли? Кажи, греша ли? Нейната работа ли е да готви? Не можеше ли някой друг? – настоява Айнур.
– Момичето се постара. Иска да направи нещо хубаво. Какво лошо има в това? – казва спокойно Адалет.

Айнур поклаща глава:

– Не. Знам аз какво цели. Иска да се хареса. Чудеше се как да изпъкне…
– Хайде стига. Работи с ръцете, не с езика – отвръща Адалет и излиза.

Айнур прошепва сама на себе си, с поглед, вперен някъде далеч:

– Пазете я, пазете я… Ще видим какво ще стане, когато покажа истинското ѝ лице.

Действието се пренася в трапезарията. Нана слага от супата на тримата. Юсуф се усмихва и благодари на Нана. Тя му отвръща нежно – да се наслаждава и да започва да яде. Юсуф вече е опитал и казва, че е вкусно и че чичо му може да му се довери.

Нана също поглежда към Яман и тихо добавя, сякаш между другото:

– И на мен можеш да се довериш. От самото начало не ми вярваше… говоря за храната, но този път се получи. Не се тревожи.

Яман опитва от супата. Юсуф се обръща към чичо си.

– Хареса ли ти?

Нана се намесва с лека несигурност.

– Не ти хареса, нали? Прекалено солена ли е?
– Добра е – отговаря кратко Яман.
– Да ви е сладко – усмихва се Нана.

Юсуф гледа към нея със светнали очи.

– Знаех, че ще е вкусно още докато го готвеше. Знаеш ли как?
– Как? – пита Нана.
– Каза ми, че брат ти е правел сладки, когато сте ходили на лагер. Защото го обичаш. А ти ни обичаш и искаш да ни направиш щастливи. Затова разбрах.

Нана се разтапя в погледа му.

– Прав си.

Яман въздиша.

– Подсети ме, след това да ти покажа онзи касетофон.
– Нали е счупен? – намесва се Юсуф.
– Какво? – повдига вежди Яман.

Нана поглежда към него.

– Всъщност…

Юсуф побързва да обясни:

– Айнур го изпусна, когато го вадеше от склада. Не знаеше ли?
– Не знаех – казва Яман видимо ядосан.

Нана веднага пристъпва напред.

– Спокойно. Не се ядосвай. Връщам се след секунда. Вие продължете да ядете.
– Какво става? – пита Яман.
– Яж – казва Нана и излиза.

Малко по-късно Нана се връща с касетофона.

Юсуф ахва:

– Работи ли?
– Работи – отговаря Нана. – Ремонтирах го.
– Чичо, виж! Нана го е поправила! Толкова ми беше мъчно, че се счупи. Да слушаме музика?

В този момент Адалет влиза и вика Юсуф:

– Йойкю е на телефона.

Юсуф тичешком излиза.

Нана остава сама с Яман. Гледа го внимателно.

– Сърдиш ли се? Пак направих нещо сама… Не исках да се разстройваш. Затова…

Яман докосва касетата.

– Тази касета беше скъсана.
– Да – потвърждава Нана. – Беше вътре. Сигурно си я сложил, за да не се загуби. Не съм я слушала. Помислих си, че може да е нещо лично.

Яман пуска касетофона. Започва стара народна песен. Гласът е дълбок. Мъжки. Пеe за любов, за болка, за искане и отдаване. Пеe така, сякаш всяка дума е била някога преживяна.

Нана прошепва:

– Много е красиво.

– Това е гласът на баща ми – отвръща Яман. – Приятелите му го записали в армията. Леля ми плачеше всеки път, когато я слушаше.

Песента продължава. В стаята няма други звуци. Само спомени.

Телефонът на Яман звъни. Той вдига и казва кратко:

– Недим, по-късно.

След като затваря, погледът му се задържа върху Нана.

„Когато съм с нея… се губя. Спокойствието е различно. Какво ми става?“, мисли си Яман.

Айше влиза в хола, къде е сестра ѝ Неше.

– Успя ли да го приспиш? – пита Неше.
– За щастие не се събуди – отвръща Айше и поглежда към стаята на детето.
– Ферит е баща му, нали? – пита Неше. – Ако това се потвърди… значи Дога има брат.
– Така изглежда – изрича тихо Айше. – Майката на Арда, също като мен, е разбрала, че Ферит не става за баща. Мълчала е, докато животът не я притисна да каже истината.

Айше въздъхва, сякаш цялата тежест на миналото пада върху раменете ѝ.

– Дога поне има мен… Но това дете? Страх ме е за него. Ако остане при Ферит… заслужава ли го такъв живот?

В същото това време в дома на Султан Ферит и Волкан седят на дивана. Въздухът е напрегнат.

– За Айше аз съм виновен за всичко на този свят – отбелязва Ферит с горчивина. – Пожари, наводнения, земетресения… сигурно и глобалното затопляне е по моя вина. Но утре всичко ще се реши. След ДНК теста няма да има съмнения.

– Кога ще излязат резултатите? – пита Волкан.

– Утре. Големият ден. А аз… дълбоко в себе си май вече знам отговора. Самата мисъл за това дете ме разтърсва. Може би това е моето предизвикателство – да бъда негов баща. Да му дам това, което аз никога не получих. Но… ако не съм аз? Тогава кой? Защо този човек е избягал от отговорност? Защо Гюлшах е лъгала? Защо децата трябва да плащат за грешките на възрастните? На такива като мен…

Волкан не отговаря.

Ферит гледа в една точка.

– Моят баща… даде ми име. Но ако питаш дали беше баща… – поклаща глава. – Може би старите рани се връщат. Но истината ще разбера само ако намеря истинския баща на Арда. Ако такъв изобщо знае, че детето съществува.

На следващия ден Айше и Ферит намират номера на бившия съпруг на Гюлшах. Айше набира и включва високоговорителя.

– Добър ден, господин Емин – казва тя спокойно. – Аз съм Айше, приятелка на Гюлшах. Тя е в болница, а Арда е сам. Може би не знаете…

Гласът отсреща звучи безразлично, дори подигравателно:

– Май не си разбрала. Аз и Гюлшах никога наистина не сме били заедно. Женихме се, за да не остане детето без име, а после се разведохме.

Тишина. После студено добавя:

– Ако ми платиш, мога да приема и твоето дете. Но ако търсиш истинския баща, това е един полицай. Казва се Ферит. Той я заряза, щом разбра, че е бременна.

Ферит протяга ръка, грабва телефона.

– Аз съм този полицай! – крещи Ферит в слушалката. – Как смееш да лъжеш?!

Не изчаква отговор. Затваря. Връща телефона на Айше.

– Добре. ДНК тестът ще отговори на всички въпроси.

Малко по-късно Ферит е шокиран, защото разбира, че вероятността да е биологичният баща на Арда е деветдесет и девет процента.