Плен – Сезон 2 Епизод 131 (Ето какво ще видим)

Луната разлива бледа светлина върху каменните алеи, а цветята леко се поклащат от хладния вятър. Имението е осветено и виждаме как неспокоен Орхун крачи напред-назад пред къщата. Ръцете му са свити в юмруци, раменете напрегнати, а той е вперил поглед към входната врата, където очаква да се появи Хира.

Вратата на имението се отваря и Хира се появява. Облечена както винаги семпло, с малък чантичка в ръка, готова да си тръгне. Лицето ѝ е спокойно, но в погледа ѝ има твърдост и решителност, която до скоро липсваше. Тя се обръща към алеята, но едва прави крачка и се озовава лице в лице с Орхун.

Двамата спират. Нито един не помръдва. Само вятърът танцува около тях.

Хира поема дъх и тръгва да го подмине, без да каже дума. Тогава гласът на Орхун прорязва тишината.

– Чаках те.

Хира спира, бавно се обръща и среща погледа му. В очите ѝ проблясва умора, но и решителност.

– Трябва да поговорим – казва той, пристъпвайки към нея с несигурност, която не му е присъща.
– Казах всичко в кухнята – отвръща Хира ясно, и отново се обръща да си тръгне.

Орхун усеща как моментът се изплъзва между пръстите му. Объркан, разтърсен, без да мисли, преди да успее да се овладее и признава.

– Знам всичко!

Хира замръзва. Вятърът сякаш спира. Единственият звук е далечното ромолене на фонтана. Тя отново се обръща, очите ѝ се впиват в неговите, изпълнени с недоверие и неволно пробудена надежда.

Орхун прави крачка към нея..

– Знам! Ти не си виновна. Всичко е било план на Джихангир. Разбрах… ти си невинна и никога не си била виновна за нищо!

Гласът му се смекчава, почти се пречупва. Погледът му е пълен със съжаление, разкаяние… и с вина…

Орхун и Хира стоят един срещу друг. Камерата се приближава бавно, а тишината между тях е тежка и дълбока. В очите на Орхун има студена сдържаност, но и болка, която той не умее да скрие. Гласът му е нисък и пресипнал, сякаш думите излизат трудно.

– Ти си невинна. Вече го знам – повтаря Орхун.

Хира не отговаря. В погледа ѝ няма гняв, нито обвинение, само разочарование, което тежи повече от каквото и да било. Орхун усеща това. Търси дори най-малката искрица прошка в очите ѝ, но пред себе си вижда стена, която сам е издигнал – висока, твърда, непристъпна.

Орхун се приближава с една крачка. После още една.

– Няма ли да кажеш нещо?

Хира си поема въздух. Говори тихо, но всяка дума е точна, ясна, премерена. И колкото повече продължава, толкова по-осезаема става силата в гласа ѝ.

– Невинна, така ли?

Орхун преглъща. В думите ѝ има болка, която го пронизва.

– Колко жалко… Нищо ново не ми казваш. Аз това ти го повтарях. Отново и отново… Казах: невинна съм. Молех те да ме чуеш. – Тя поклаща глава безсилно, в очите ѝ проблясва нещо като смях и плач едновременно. – Но ти… ти беше толкова заслепен от гордостта си, че забрави кой стои пред теб. Забрави МЕН.

Погледът ѝ се отмества към градината. През мислите ѝ преминава спомен, болка, обида. Затваря за миг очи и поклаща глава, сякаш не може да повярва дори сега. После отново поглежда Орхун право в очите.

– Ти ме познаваше. По-добре от всички. Знаеше какво мога да направя и какво никога не бих сторила. И затова… точно затова… когато всички други се съмняваха в мен, ти трябваше да ми повярваш. Ти трябваше да ме защитиш, да застанеш зад мен…

Гласът ѝ трепва.

– Вместо това… ти беше този, който се опита да ме съсипе.

Орхун затваря очи за миг. Разкаянието му става почти видимо. Но думите му закъсняват. Хира стои изправена срещу него – крехка, но силна.

– Ако тогава беше казал, че съм невинна… щеше да има значение. Но сега? – тя поклаща глава. – Сега няма никаква стойност. Разбрах нещо важно… Ти никога всъщност не си ме познавал. Аз само съм си въобразявала… Ако наистина ме обичаше, щеше да ми повярваш… Щеше да разбереш как се чувствам! Щеше да поискаш да знаеш истината, но ти не пожела! За тебе беше по-лесно да ме обвиниш, отколкото да провериш, нали така?

На няколко крачки разстояние Муса мълчаливо наблюдава сцената, без да разбира напълно какво става.

Орхун успява само да изрече:

– Толкова ми се искаше да ти повярвам… но…

Хира не му позволява да довърши.

– Но аз също не съм те познавала. Колко горчиво, нали? Човекът, когото мислех, че обичам… би повярвал без „но“, без „ако“, без „само че“. А след като това не се случи… значи всичко е било една голяма грешка, от самото начало.

Тези думи падат тежко между тях, като скала, която затваря завинаги пътя между тях.

Хира бавно се обръща и тръгва, стъпките ѝ отекват.

Орхун остава неподвижен. Гледа как тя отдалечава силуета ѝ. Нищо не казва. Не смее.

Когато Хира прекрача портата на имението и изчезва от погледа му, времето сякаш спира за Орхун.

Хира излаза от имението и спира за миг, сякаш не ѝ достига въздух. Лицето ѝ се свива от болката, която досега държеше в себе си.

В главата ѝ звучи гласът на Орхен, разпадащ се като далечно ехо, натрапчив и неизбежен:

„Ти си невинна… Невинна… невинна…“

Сълзите, които толкова дълго сдържаше, най-после се стичат – бавно, почти тънки като нишки по бузите ѝ. Хира стои на едно, сякаш земята под краката ѝ се е разклатила и тя не знае накъде да тръгне.

Тогава се чува задъхан глас зад гърба ѝ:

– Хира! Сестричке – крещи Муса.

Хира не се обръща. Опитва се да скрие следите от сълзи с треперещи пръсти.

– Добре ли си? – пита той внимателно, като човек, който вече знае отговора. – Видях, че говорихте. Какво стана? Пак ли ти наговори онези тежки думи?

Хира преглъща. Опитва да каже спокойно, но гласът ѝ се пропуква и започва да трепери:

– Каза… че съм невинна, Муса. Разбрал е. Как… не знам. Но знае.
– Най-после, сестричке! Винаги съм го казвал! Ти си чиста, ти…

Но думите му се разбиват в погледа на Хира – разпилян и уморен.

– Късно е – прошепва тя. – За всичко. Толкова съм изморена… Оттук нататък нищо няма значение.
– Как да няма значение? – опитва да възрази Муса. – Той е разбрал истината!

Но Хира вече не ѝ се спори.

– Казах, че няма значение, Муса. Няма! – отвръща уверено Хира.

Муса застива. Разбира, а това го смазва.

– Трябва да вървя – казва Хира като си поема въздух.

Хира тръгва по улицата. Стъпките ѝ са бързи, като човек, който бяга от място, което е обичал твърде силно.

– Чакай, ще дойда с теб – казва Муса и тръгва след нея. – Не мога да те оставя така.

Тя се обръща само за миг, но гласът ѝ е ясен. Твърд.

– Не. Искам да съм сама.

И продължава.

Сенките поглъщат фигурата ѝ, докато се отдалечава все повече. Муса остава там, неподвижен, с поглед загледан в далечината, в която изчезна Хира.

Горичката около имението е притихнала, дърветата стоят неподвижни в гъстата нощ. Между тях, на пейка, седи Орхун. Гръбът му е сведен, пръстите му прелистват малък бележник, дневникът на Хира. Онзи, в който тя е събирала моменти, спомени… любов.

Той бавно разгръща страниците. Всяка страница е парче от живот, който вече не държи в ръцете си.

Между страниците намира малка бележка, с почерка на Орхун.

Орхун я отваря и думите звучат в гласа му, като признание, което закъснява:

– На човека пред себе си вярваш не с ума… а със сърцето. Умът може да забрави, но сърцето помни. Ако го последваш… може би и твоето ще си спомни.

– Тя ти даде сърцето си… А ти?.. – укорява се Орхун.

Спомените на Орхун го връща към други думи, други нощи.

– Казах ти, че минахме по труден път, помниш ли? – казва той в спомена, нежно, уверено на Хира. – И въпреки всичко… ти ми вярваше. Сърцето ти знае това. Може ли…

Хира тогава не го остави да довърши.

– Вярвам ти.

Една дума, казана без страх, без условия. Орхун стиска тефтера.

– Тя винаги ми вярваше… безусловно. – Тонът му започва да резонира от болката. – А аз! Аз позволих на гнева да ме заслепи! Изхвърлих всичко, което имахме… за миг. За нищо!

Отново прелиства и стига до една рисунка. Те двамата. Но този път между тях има разстояние. Тънка линия. Разрив.

Той обръща страницата, но следващите страници… са празни.

Празни.

Орхун затваря бележника. Не просто тъжен. Сърцето му се къса от мъка и болка.

– Тези празни страници са твоя работа, Орхун Демирханлъ… – думите му звучат като присъда. – Твоето огромно, гордо… заслепено „аз“. Как можа да ослепееш така? Как?..

Той стиска тефтера така, сякаш ако го пусне, ще изгуби Хира напълно.

И не забелязва как малката бележка, написана някога от него, пада на земята.

Вятърът леко я повдига, но той е прекалено разбит, за да я види.

Орхун отива при майстор Якуб. Мъдрият старец налива по чаша чай и сяда срещу Орхун.

– Чаят не лекува рани – казва той. – Но е добър за това… което трябва да се каже.

– Когато мислех, че Хира е виновна за смъртта на сестра ми… аз тогава не я познавах. Имах само мъката си. Тя ми беше като стена пред очите. Не виждах. Не чувах. Само обвинявах. Бях жесток. Но сега? Сега, когато я познавах по-добре от себе си… когато ѝ вярвах… пак я нараних. Как го направих? Как можах така да я обвиня? Как?

Майстор Якуб мълчи.

– Няма ли да кажеш нищо? Пак попаднах в същия огън… но този път огънят е друг. Изгаря ме отвътре. Как се гаси такъв огън?

Якуб отпива бавно от чая.

– Сине… сега си на място, където нито пари, нито сила, нито име могат да помогнат. – Гласът му е спокоен, но твърд. – Единственото, което можеш да направиш, е да стоиш пред вратата на сърцето, което си наранил. И да чакаш. Да чакаш, докато гориш в този огън. Дали вратата ще се отвори, или ти ще изчезнеш преди това… това само Бог знае.

Действието прескача на сутринната. В кухнята на имението мирише на чай и топъл хляб. Муса седи на масата срещу Гонжа и Халисе, а в гласа му се усеща гордост, която едва сдържа.

– Аз нито за миг не съм се съмнявал в сестра си – казва той, сякаш отново доказва вече казаното. – От първия ден говорех: „Моята сестра е чиста, като памук е, без петно!“ Ето, най-после и зетят видя истината. Разбра. Хира е невинна.

Гонжа едва не пляска от радост. Очите ѝ блестят.

– Щом вече всичко е ясно, нека се сдобрят тогава! Нека пак да бъдат както преди… Ах, да можеше…

– Да знаеш само как съм се молил… – казва Муса. – „Боже, върни мира между тях“, казвах. „Нека се намерят…“ Но е трудно. Много трудно. Трябваше да видите сестра ми, когато напусна къщата… Сърцето ѝ… се пръсна. Как се събира обратно такова нещо?

Халисе оставя кърпата, с която подсушава чиниите, и въздъхва тежко.

– И аз се молих много – казва тя. – Да се стопи ледът между тях, да се отвори пътят пак… Но това е между двама души. Ние да не говорим повече. Не е редно.

Гонжа бърза да се оправдае:

– Ама ние нищо лошо не казваме, како… Просто я обичам. Искам да е добре. Затова…

– Знам – отвръща Халисе. – Но все пак. Ние само наблюдаваме. Решението не е наше. Хайде, стига за това.

Муса и Гонжа кимват. И точно тогава Хира влиза в кухнята. Бледа. Тиха. Погледът ѝ е като човек, който се е върнал от далечно и тежко пътуване. Гонжа веднага грейва:

– Добро утро, г-це Хира!

– Добро утро – прави опит да се усмихне Хира.

– Добре дошла, сестричке – казва Муса. – Какъв хубав ден, нали?

Хира опитва да потвърди, но думите ѝ се губят.

– Ще приготвя закуската на Али – казва тя.

Гонжа бърза да съобщи новината:

– Г-н Орхун вече му даде закуската.

Хира застива насред движението. Ръката ѝ почти е стигнала шкафа, но спира. Поглежда към Гонжа.

– Добре… – казва тихо. – Тогава ще му помогна да се приготви за училище.

Тръгва към вратата, но Халисе я спира с мек жест:

– Дъще, изчакай малко. Направих бисквити за Али. Вземи ги с теб.

– Разбира се, како Халисе. Благодаря.

Докато Халисе слага сладките в кутия, Хира стои притихнала с поглед, вперен в нищо.

„Орхун е станал рано. Приготвил е закуска, прекарал е време с Али.“, мисли си тя.

В същото това време в кантората, докато Фатих и Джейлян с надежда говорят за връщането на Нефес и за това колко хармонична и щастлива е „семейството“ им, Нуршах и Кенан мълчат, неспособни да кажат истината, че ще се разведат. Двамата разбират, че не могат да продължат да поддържат тази илюзия. Нуршах предлага план: да се държат така, както преди – да спорят и да се карат, за да стане ясно, че съвместният им живот е невъзможен.

Но истината е по-болезнена. Кенан си спомня погледа на Нефес, когато е научила, че ще се върне при тях. Детето вярва, че тримата отново ще живеят заедно като семейство.

Същата нощ Нуршах се разпада от мъка в стаята си. Спомня си моменти, в които тримата са лежали заедно на това легло, като истинско семейство.

– Как ще свикна с отсъствието ви? Как ще го понеса? – чуди се разплакана Нуршах.

По същото време Кенан в кухнята се задъхва от болката, опитвайки се да се успокои с вода, но накрая почти тръгва към стаята ѝ. Нуршах също прави същото, отива към вратата, готова да се обърне към него.

Но и двамата спират.

Всеки от своята страна на вратата.

Мислят едно и също:

„Бракът ни беше само заради Нефес. Това е обещанието. Няма друг път.“

Така те се отказват един от друг, въпреки че сърцата им крещят обратното.

На следващия ден Рашид се прибира вкъщи в изключително добро настроение. Оказва се, че е отишъл в кантората на Кенан да вземе „първия наем“, който според него му се полага. Рашид се гордее със себе си, показва парите и очаква възхищението на Афет.

Афет веднага се просълзява – не от умиление, а от радост, че има пари в ръцете. Тя нарича Рашид „опората на дома“ и веднага предлага да отпразнуват – хубава закуска и после шопинг.

Но точно тогава Рашид получава обаждане от приятел от конните надбягвания. Приятелят му предлага „железен сигурен удар“ – огромна печалба. Рашид първо отказва, защото предишния път е загубил всичко. Но думите „ще съжаляваш, ще гледаш как аз печеля“ започват да го разяждат.

И в крайна сметка… семето на изкушението е посято отново.

Рашид затваря телефона, но колебанието остава. Афет излиза да се преоблече, а Рашид вече е раздвоен между парите в ръката и риска, който го зове.