Наследство – Епизод 645 (Ето какво ще видим)

Нана оставя мръсните чинии в кухнята и си мисли на глас.

– Той никога не показва какво чувства.Всичко носи в себе си. Но… той е добър човек. Може би… успях да променя нещо тук. Поне малко. Може би успях да ги направя по-спокойни… по-щастливи?

Тих, но остър глас прорязва тишината.

– Направи го!

Нана се обръща рязко. На прага на кухнята стои Айнур

– Цял ден се стараеше да привлечеш внимание – казва тя. – Мислиш ли, че това не се вижда?

Нана я гледа объркано.

– Да привлека внимание? Така ли реши? – пита Нана.

Айнур леко повдига брадичка.

– Моля те. И двете прекрасно знаем за какво говорим. Касетофонът! Аз го повредих, ти го поправи. Заради него, за да се направиш на важна, за да те забележи. И какво? Дори не ти благодари. Но пък стана ясно – аз чупя, ти блестиш.

– Нямам такива цели. И нямам време за подобни разговори – казва спокойно, но уверено Нана. Минава покрай Айнур и напуска стаята без да се обърне.

Айнур остава сама, а устните ѝ се извиват в коварна усмивка

– Не се тревожи – прошепва едва чуто. – Ще имаш предостатъчно време, когато господин Яман се отърве от теб.

В стаята на Юсуф цари онзи пълен безпорядък, който само детските ръце умеят да създават. На пода има парченца дърво, кутийка с пирончета, молив с изгризан връх. Момчето е навело глава и с език, притиснат между устните, се опитва да забие пирон върху две дъсчици.

В този момент на прага се появява Яман. Погледът му първо обхожда хаоса, а после се спира на Юсуф.

– Какво правиш, юначе? – пита той, без да нарушава концентрацията на момчето. – Какво е това тук?

Юсуф вдига поглед.

– Нана направи толкова много неща за нас – казва той, като внимателно поставя чука настрани. – Искам да ѝ направя къщичка за птици. Тя няма семейство… но има птици. Това ще я зарадва.

Яман замълчава.

– Добре – казва след кратка пауза. – Но така можеш да се нараниш. Дай да видя.

Юсуф свива рамене и въздиша драматично, опитвайки се да се преструва на разочарован.

– Е, така или иначе не се получава… – прошепва, а после го поглежда с надежда. – Ще ми помогнеш, нали? Да го направим заедно.

Яман се поколебава за миг.

– По-късно.

– Не… сега. Моля те, чичо…

– Добре – съгласява се Яман с въздишка.

– Правим нещо хубаво, нали, чичо? – пита Юсуф с вълнение в гласа. – Казах ѝ, че ще бъда с теб. Искам да е изненада. Много ще се зарадва, когато я види. Тя няма родители… но нали ние сме като семейство?

Междувременно Нана се обажда в сервиза.

– Казахте, че телефонът ми ще е готов след два дни. Ще мога ли да го взема утре?

– Ще бъде готов – уверява я мъжът. – Колега го оправя. Всичко е наред.

– Значи няма проблем?

– Никакъв.

– Благодаря ви. Ще дойда утре. – казва Нана и затваря, а а гласа ѝ се прокрадва решителност. – Ще предам записа на полицията, а после ще си тръгна. Идрис най-после ще си понесе наказанието.

– Ще ми липсват – прошепва наум. – Не плачи, Нана. Така е най-добре. Нека последният ден бъде хубав.

Нана излиза на двора, където Яман и Юсуф седят замислени. Нана се усмихва и се навежда към детето.

– Здравей, птиче мое. Липсваше ми. Какво правите тук така замислени?

– Почиваме си – отговаря Яман спокойно.

– Тогава и аз ще си почина с вас – Нана сяда при тях.

Юсуф ги наблюдава внимателно. Преди да се появи Нана, двамата с чичо му довършваха къщичката за птички.

– Но… аз трябва да поговоря насаме с чичо. За нещо важно – казва Юсуф.

– Не е нищо лошо – добавя Яман, за да я успокои. – Просто мъжки работи.

– Добре – Нана се усмихва леко. – Ще ви оставя. Ще бъда наблизо.

Тя става и се прибира в къщата.. Юсуф гледа след нея, сърчицето му трепва.

– Тъжно ѝ е, чичо… но какво да направим? Изненадата е изненада.

Яман въздъхва.

– Можем да ѝ я дадем по-късно. Може би така ще е по-разумно.

Юсуф поклаща глава с упоритост, която само децата имат.

– Тя няма да го разбере. Нека го направим сега. Моля те, чичо.

Яман и Юсуф отиват в стаята на Нана. Юсуф моли Нана да дойде с тях, но трябва да си затвори очите, защото имат с чичо му изненада за нея.

На стълбите Нана отваря очи.

– Затвори очи – не гледай. Не разваляй изненадата – моли Юсуф.

– Скъпи ще затворя очи, след като стигнем долу – уверява Нана, но Юсуф има други планове.

– Не – казва той и подава ръката ѝ на Яман. – Чичо ще те води.

Нана като опарена дърпа ръката си, но Яман настойчиво ѝ подава ръка.

–Хвани се за ръката ми! – казва Яман. Нана изненадана го поглежда, но хваща ръката му, която уверено ѝ помага да слезе по стълбите.

Спускат се стъпалата. Юсуф шепне като диригент:

– Бавно… бавно.

– Внимавай – прибавя Яман, гласът му е нежен и земен.

Тримата излизат на терасата.

– Може ли да отворя очи вече? – пита тя.

– Само още секунда – усмихва се Юсуф. – Сега ги отвори.

Нана наистина е изненадана защото на масата вижда къщичка за птички.

–Къщичка за птици! – крещи радостна Нана.

–Това е от мен и от чичо – казва Юсуф и показва ръката си, на която има няколко драскотини, доказателство за работата. – Помагах на чичо, докато той я правеше. Скрихме, за да те изненадаме.

– Направихте ме много щастлива – прошепва тя, а гласът ѝ трепери от благодарност. — Къде да я окачим? Нека видим къде ще бъде домът ѝ.

Юсуф сочи мястото

– Трябва да напишеш името си върху нея, Нана – отбелязва детето.

По-късно Нана седи на ниската масичка в стаята си. Химикалът трепери в ръка ѝ, но тя започва да пише.

– Аз съм Нана Мариям. В това писмо ще ти разкрия цялата истина. Всъщност съм сестрата на Азиз Яхяоглу. Влязох в този дом като детегледачка, но целта ми беше отмъщение. Исках да ти причиня болка, защото вярвах, че ти си убил брат ми. Но сега… сега те моля за прошка. Не мога повече да живея с тази лъжа.

Затваря плика и прошепва само една дума.

– Простете ми.

На следващия ден.

Нана пъха писмото в чекмеджето на бюрото на Яман. Не знае, че Айнур я наблюдава скрита зад вратата. Когато Нана излиза, Айнур се приближава към бюрото, но я спира Адалет, която застава като бариера пред нея.

– Какво правиш тук? – казва Адалет със спокоен, но остър тон.

– Дойдох само… да почистя – отговаря Айнур, гласът ѝ се пропуква, краката ѝ правят крачка назад.

Нана в същия миг звъни по телефона, за да провери дали ще може да си вземе поправения телефон.

– Днес всичко свършва – мисли си тя. – Идрис ще плати за всичко. Това са последните ми часове в този дом.

Ферит не може да приеме резултата от ДНК теста, макар и да е положителен, нещо в тази ситуация не му се връзва.

– Нещо не е както трябва – казва на Айше, крачейки нервно из стаята. – Име нещо гнило.

– Всички казват, че аз съм баща. Арда ми вярва. Гюлшах, „мъжът“ ѝ, дори тестът. А аз? Сега да си затворя очите и да играя, че всичко е наред ли? Да играя лъжец? Може би пред теб, ако приемем това дете, ще върна част от достойнството си. Но аз знам истината!

Ръцете на Ферит се свиват в юмруци.

– Наистина искам да съм негов баща. Поне веднъж в живота си да направя нещо хубаво, но не съм. И ще го докажа. Ще разбера какво наистина се е случило!

Действието прескача в болницата, където ядосан Ферит стои до леглото на Гюлшах.

– Имаш приятел в лабораторията, нали? – казва Ферит . – Обади му се. Помоли го за услуга, да смени резултатите.

Гюлшах се опитва да проговори, но започва да кашля нервно.

– Погледни ме – повишава глас Ферит. – Това няма да проработи. Трябва да го разбереш. Не е истина. Кажи истината. Тогава ще мога да ти помогна. Кой е бащата на детето? Мислиш ли за Арда? Той има право да знае. Всяко дете има право да знае истината истината.

В болничния коридор Айше ходи нервно напред-назад, когато чува гласа на Ферит от стаята.

– Грубо оказва натиск върху болна жена – мърмори Айше – Можеше вече да приеме, че Арда е синът му…

В този момент вратата се отваря рязко и Ферит излиза, не поглежда бившата си жена. Айше също го вижда, как той преминава покрай нея без да каже дума.

– Сдърпаха се и той избяга – казва тя и тръгва към стаята, но спира, защото чува, че Гюлшах говори по телефона.

– Благодаря ти, Арзу – казва Гюлшах. – Благодарение на теб тестът показа, че Ферит е бащата. Не знам как да ти се отблагодаря. Спаси сина ми. Знам, че са обаждали и на братa на Емин. И той каза името на Ферит. Отсега нататък баща на моето дете ще е Ферит Булут.

Чутото се стоварва като камък върху Айше.

– Ще расте, без да подозира, че баща му е Джемил, че истинското му име е Гюндюз.

Лицето на Айше пребледнява.

Айше не може да не каже на Ферит какво е чула. Намира го да седи ядосан в салона на болницата.

– Трябва да поговорим – казва Айше.

– Няма смисъл! – отвръща Ферит. – Няма смисъл да говориш, ако не вярваш в нито една моя дума.

Той се обръща и тръгва, оставя Айше сама на пейката, но тя не се отказва. Вади телефона си, пръстите ѝ треперят, но гласът ѝ е решителен, когато набира номер.

– Трябва да намерите един човек – казва на Кара. – Казва се Джемил Гюндюз. Трябва да знам къде е. Веднага!

Вечерта се спуска над полицейското управление. Айше стои пред вратата на стаята за разпит.

В този момент пристига Ферит.

– Кой е вътре? – пита настойчиво, без да губи и секунда.

– Чуй ме, Ферит Булут… – започва тя, но на устните му се появява усмивка.

– Какво сега? – прекъсва я с ироничен тон Ферит. – Имам още едно дете ли? Може би този път е момиче? Обещавам, няма да правя тестове. Ще го прегърна с отворени обятия! Или… да позная? Този път съм ограбил банка?

– Спри – Айше го прекъсва рязко. – Сега не е моментът за сарказъм. Човекът вътре… може да е истинският баща на Арда. Чух Гюлшах в болницата. Говореше по телефона, ти беше прав. ДНК тестът е фалшифициран.

Усмивката и гневът на Ферит изчезват от лицето.

– Чух и още нещо – продължава Айше. – Истинският баща се казва Джемил Гюндюз. Той не е признал детето. Гюлшах е направила всичко това от отчаяние. Намерих го и го доведох тук.

Настава тишина

– Ти оставаш тук – казва побеснял Ферит, без да я поглежда повторно. – Аз ще говоря с него, имам недовършени сметки с този човек.

Ферит влиза в стаята за разпити. Под бледата лампа, седи мъж около тридесетте. Нервно върти пръстите на ръцете си, погледът му се плъзга към пода.

– Защо съм тук? Какво искате от мен? – пита Джемил.

– Не се прави на невинен – Ферит пристъпва близо до него, толкова близо, че между тях остава само въздух, който трепти. – Тази стая… трябва да ти е позната. Според протоколите си лежал в затвора.

– Бях невинен – отговаря Джемил рязко, почти с болка. – Съдът ме оправда. Изчистиха името ми.

– Разбира се. Всички са невинни – изсъсква Ферит. – Кажи ми нещо друго. Какъв баща изоставя жена и дете? Как позволява да страдат сами? Тя се бори за живота си. А ти? Просто си изчезнал.

– Няма да ти давам обяснения!

– Ще даваш! – гласът на Ферит отеква в стените, а след миг ръцете му са вече впити в раменете на мъжа, притискайки го към стената.

Столът пада назад. Метален звук прорязва стаята.

Айше нахлува вътре.

– Ферит, стига! – ръцете ѝ докосват рамото му, опитвайки да го спрат. – Успокой се!

Ферит се отдръпва, дишайки накъсано. Джемил се свлича върху стола, после се свлича на пода. И тогава нещо в него се чупи.

Гласът му трепери:

– Обичах я. Гюлшах беше всичко за мен. Трябваше да се оженим… А после… ме задържаха. Обвиниха ме в престъпление, което не бях извършил. Когато излязох… нея вече я нямаше. Издирвах я месеци. Тя ме намери едва наскоро.

Айше пристъпва по-близо. Вече няма обвинения, само разбиране.

– Какво ти каза? – шепне тя.

– Била бременна, когато са ме арестували, че е повярвала, че съм виновен. И затова си е тръгнала. А когато разбра истината… дойде. Плачеше. Казваше, че не е имала избор. Простих ѝ. Арда е мой син. Гордея се с него.

– А после? – пита Ферит.

– После ми каза, че има рак. – В този момент гласът на Джемил се пречупва. – И всичко ми рухна. Изплаших се. Не знаех как да остана. Как да гледам как умира човекът, който обичам. Затова… избягах, но сега… не искам повече да бягам.

В стаята настъпва тишина.

Полицаите откарват Джемил при Гюлшах и Арда.

– Какво би направил на негово място? – пита по-късно Айше. – Би ли простил? Тя го е крила години…

Ферит мълчи дълго.

– Не знам – отговаря на края, кратко. – Наистина не знам…

Той се отдалечава към колата си, а Айше го гледа като си мисли: – Джемил беше невинен. Но ти, Ферит… не си невинен. Нашата история е друга. Не искам прошката ти.

Неше се приготвя за среща с Волкан. Оглежда се в огледалото – нова рокля, червило, усмивка, но Волкан го няма.

Минутите стават часове.

Разочарование и ярост сменят изражението ѝ като кадри от филм. Ръката ѝ рязко засяда в косата, после издърпва обеците си и ги хвърля върху масата.

– Как можа… – изрича през зъби ядосана Неше.

Източник: PoTv.bg