Наследство – Епизод 646 (Ето какво ще видим)

Пратката с поправения телефон на Нана пристига в имението. Вместо нея пратката получава Айнур. Тя взема телефона и бързо излиза на терасата. Изважда устройството от опаковката и пуска записа с пожелания за рождения ден на Азиз.

– Трябва веднага да го покажа на г-н Яман – казва решително Айнур.

В този момент на терасата се появява Нана. Очите ѝ се разширяват от ужас, когато вижда телефона в ръцете на Айнур.

– Това е моят телефон – казва Нана уверено и прави крачка напред. – Как си позволи да го вземеш? Какво търсиш? Какво се опитваш да докажеш?

– Ще покажа на г-н Яман каква си! – изкрещява Айнур. – Вече знам всичко!

– Ровила си в телефона ми?! – Нана не може да повярва, гласът ѝ трепери, но остава твърд.

– Да! И видях истината! Ти си предателка! Сестра на най-големия враг на г-н Яман – Азиз Яхьяоглу!

– Дай ми го! – Нана протяга ръка, опитвайки се да си върне телефона.

– Само през трупа ми! – Айнур стиска телефона, в гласа ѝ звучи явна заплаха. – Г-н Яман трябва да знае кого е пуснал в къщата си!

– Веднага ми го върни! – Нана се вкопчва в нея.

Двете жени започват да се дърпат и да викат. Телефонът преминава от една ръка в друга, докато шумът не привлича вниманието на Яман и Недим, които излизат на терасата.

– Г-н Яман, трябва да ви покажа нещо! – казва Айнур, щом го вижда, и подава телефона. – Тази жена е предателка! Тя е сестра на най-големия ви враг!

Яман пуска записа. Когато чува гласа на Нана и вижда лицето на Азиз на екрана, лицето му пребледнява. В следващия миг в него избухва буря – недоверие, наранена гордост, растящ гняв.

Дишането му се ускорява. Той хвърля телефона на земята, а погледът му се впива в Нана

– Това вярно ли е? – пита Яман, пристъпвайки към нея. Хваща я за раменете и я разтърсва. – Кажи ми коя си всъщност! Говори!

– Аз… не е както мислиш – започва тя, гласът ѝ трепери.

– Обясни ми! – крещи Яман. – Ти сестра на Азиз Яхьяоглу ли си?!

– Да… – Нана се свива. – Полусестра съм му. И… Идрис също е мой брат. Той също е замесен в това.

– Значи Азиз е бил „духовният брат“, който прикриваше?! – крещи Яман, думите му прорязват въздуха.

– Да… Но чуй ме, моля те – моли се Нана. – Мислех, че ти си го уби. Исках да отмъстя, но…, но ти си виновен. Идрис е този, който е виновен за всичко. Азиз е невинен, той не е виновен за нищо!

Яман не търпи дълги обяснения – отвътре нещо в него се къса.

– Стига! Не искам и дума повече! – изревава той, не успявайки да удържи гнева си. – Влязла си в живота ни с лъжи, както брат ти. Спечели ни, за да ни предадеш. Доверих ти племеника си! Ще платиш за всичко! За всичко!

Думите на Яман идват в повече на Нана. Тя изведнъж се пропуква, краката ѝ не я държат и пада на земята в безсъзнание.

Яман не се навежда и не показва милост.

– Ще си платиш за всичко, Нана Яхьяоглу! – крещи той над безжизненото ѝ тяло. – Ще съжаляваш, че си се родила! – гласът му звучи ниско и твърдо. – Събуди се. Нали дойде тук, за да отмъстиш за брат си?

Той се навежда, ръцете му се стягат в юмруци.

– Отвори очи, за да разбереш какво означава отмъщение. Аз ще ти върна всичко. До последната лъжа – заканва се Яман.

Яман се изправя с рязък жест.

– Недим, отнеси я в склада. – заповядва. – Ще призная всичко. Едно по едно. Аз лично ще я накажа!

Гневен и ядосан Яман ходи напред-назад в кабинета си. Внезапно в главата на Яман се прокрадва спомен, който не може да спре, сцена от празника, който Нана и Юсуф организираха, кървавочервен шал, Нана танцува. Червеният шал вятърът отнася в краката на Яман.

„Червеният шал свързва сърцата на двама влюбени, каквито и да са те“ – думите на Нана отново звучат в съзнанието му.

Яман си спомня още миговете с нея, но всичко се разпада под тежестта на разкритието.

Побеснял отива в стаята на Нана. Лицето му е каменно, погледът – студен. Той ударя с юмрук по огледалото.

– В тази стая няма да остане и следа от нея – крещи Яман.

(Бележка на редактора: Сюжета се повтаря едно към едно с предния сезон, когато Яман беше гневен на Сехер и смяташе, че тя го лъже)

Недим, вместо да заключи Нана в склада, както Яман нареди, я вдига на ръце. Той се оглежда, за да се увери, че никой не го наблюдава, и я носи към колата си.

– Знам този поглед… този гняв… – прошепва тихо. – Яман вече не чува никого. Ако я оставя тук… може да я унищожи. Не мога да позволя това.

Той внимателно поставя Нана на задната седалка и потегля, оставяйки имението зад себе си.

Нана идва на себе си и не знае къде е, светът ѝ се върти, очите ѝ търсят познати очертания.

– Къде съм? – пита тя

– Не се бой – прошепва Недим, навежда се над нея и я помага да се изправи. – В безопасност си.

– Как стигнах до тук? – пита Нана.

– Яман е извън контрол. Не можах да оставя нещата така. Трябваше да те измъкна оттам.

Нана е едновременно благодарна, объркана, но и изплашена.

– Защо го направи? – пита тя.

– Сега няма време за обяснения – прекъсва я Недим. – Отдалечи се, преди Яман да те намери. Вземи това и се скрий, докато не ти се обадя.

Недим ѝ подава телефона и малка сума пари, след което се обръща и си тръгва.

– Случи се това, от което най-много се страхувах… – прошепва Нана сама на себе си. – Яман ме мисли за предателка.

Тя поглежда телефона в ръцете си.

– Но доказателството е тук. Трябва възможно най-бързо да го предам в полицията.

Човекът на Идрис, който дебне около имението на Карамлъ, веднага докладва.

– Видяхме колата на хората на Яман – съобщава той. – Напуснаха имението с момичето. Беше на задната седалка, в безсъзнание. Тръгнаха към гората, после ги изгубихме.

Идрис от другия край на линията избухва.

– Какво става? Какво се опитват да направят? – нарежда той. – Доведете я при мен, преди да предаде видеото на полицията.

– Не се тревожи, брат – отвръща мъжът. – Момичето ни е в кърпа вързано.

Нана излиза на пътя и се качва в такси, но точно в този момент зад завоя се появява черна кола.

– Карайте. Моля, карайте!

Хората на Идрис преследват таксито и започват да стрелят. Шофьорът рязко завива по тесен черен път и преследвачите губят следата.

Таксито спира.

– Излез от колата – казва шофьорът, гледайки я в огледалото. – Тук свършва пътят ми.

– Какво ще правя тук? – пита Нана.

– Казах ти – слизай. Не ме замесвай. Имам деца.

Нана му подава парите и слиза. След секунди забелязва, че е изпуснала останалата част от сумата в таксито.

– Ох, Нана… какво ще правиш сега? – прошепва тя. – Трябва да стигна до полицията. Не се отказвай.

Тя тръгва пеша по черения път.

Действието се пренася в имението. Яман ходи напред-назад в кабинета си като ранен звяр.

Той си спомня думите на Нана: „Страхувам се за брат ти. Юсуф го обожава. Аз загубих своя брат. Знам, болката е непоносима.“

– Всичко е лъжа! – крещи Яман.

Заслепен от гнева си, той вади пистолета от чекмеджето на бюрото.

– Всичко е било част от плана ти!

Яман бързо излиза от кабинета и слиза към склада, но Нана не е там.

– Къде е?! – крещи той.

В този момент се появява Недим.

– Къде е бавачката?

– Тя беше тук, Яман – казва Недим. – Аз излязох по работа.

Яман побеснява.

– Недим, какво означава „беше тук“? Това ли е начинът ти на работа?

Той се обръща към охраната:

– Видя ли нещо на записите от камерите?

– Г-н Яман, имаме проблем с видеонаблюдението – казва охранителят. – Камерите прекъснаха внезапно.

Яман избухва и си изкарва гнева върху Недим.

– За какво си ти? – крещи Яман. – Вината е твоя! Всичките ти задачи са недовършени. Събери хората и веднага я намери! Разбра ли ме?

Все така гневен, Яман напуска склада.

– Съжалявам, Яман – казва тихо Недим. – Не можех да те оставя да я унищожиш.

Юсуф тича по коридора, носейки тетрадката си с домашното. Влиза в хола и вижда Дженгер.

– Чичо Дженгер – казва задъхано – трябва да покажа на Нана домашното. Тя винаги го проверява. Нана? Къде е Нана?

Дженгер избягва погледа му.

– Вероятно е излязла по работа. Чичо ти ще ти обясни.

Юсуф не чака. Обръща се и тича към Яман, който стои до прозореца.

– Чичо… къде е Нана?

Яман го поглежда. В гласа му няма нито гняв, нито нежност.

– Юначе… тя си тръгва. Няма да бъде повече с нас.

Юсуф замръзва.

– Не… – поклаща глава. – Не! Тя не би ме оставила. Никога!

– Тя вече не може да работи тук – отговаря Яман кратко.

Очите на Юсуф се пълнят със сълзи.

– Ти я отпрати, нали? – гласът му трепери. – Ти си я уволнил!

Яман мълчи. Това е достатъчно.

Юсуф се обръща и излиза.

Камерата ни показва Нана, която все още върви по коларския път.

– Трябва да се добера до полицията – повтаря си тя. – Това е единственият начин да върна истината. Единственият начин да се върна там… при него… при тях.

Ферит е в кабинета си в полицейското управление. В този момент вратата се открехва и вътре влиза доставчик на храна.

– Г-н Ферит, това е за вас. Приятен апетит! – казва мъжът и си тръгва.

Ферит повдига вежди. Развързва пакетите бавно, сякаш не вярва на очите си.

Нарежда на бюрото кюфтета по измирски, сарми, булгур – всичко, което най-много обича

– Е, виж ти… – прошепва той, половин въздишка, половин усмивка. – Откъде се взе всичко това?

Тогава вратата към коридора се открехва и се появява Айше. Погледът ѝ е предпазлив, но решителен.

– Аз ги поръчах – признава тя.

Ферит я гледа няколко секунди.

– Съжалявам… че те обвиних без основание – казва та. – Исках просто да ти се извиня с нещо вкусно – отговаря тя, леко смутена, но уверена в жеста си.

– Харесва ми. Обаче… още съм ядосан. Но ела. Не си тръгвай. Да хапнем заедно. Няма да ти се сърдя до края на живото си. Просто бях гладен – признава Ферит.

– Слава Богу – отвръща тя. – Вече мислех, че няма да ми простиш.

– Хайде, сядай – усмихва се той.

Телефонът му звъни.

– Да, Ибо. Добре, слизам. Помолих го да намери един документ. Отивам да го взема. Ти започвай, знам, че си гладна. Хайде, преди храната да изстине.

Айше остава сама пред масата. Поглежда храната, после към вратата.

– Понякога човек наистина се променя… дори след години – прошепва тя, едва доловимо.

В този момент на телефонът на Ферит пристигат съобщения. Любопитна Айше ги отваря, вижда съобщение с емоджита сърчица, след него пристига второ, а след това трето…

Ферит се връща, а Айше изглежда ядосана.

– Добре – усмихва се леко Ферит – хайде да ядем.

– Приятен апетит. Аз… трябва да вървя.

Айше се изправя и напуска стаята.

– Какво стана сега?… чуди се Ферит, когато отново пристига съобщение на телефона му. Той го взема отваря съобщенията и започва да се смее.

– Ах. Така значи. Ревнуваш. При това от малко дете – усмихва се Ферит.