Плен – Сезон 2 Епизод 133 (Ето какво ще видим)

Хира влиза в просторната кухня на имението – светлината от големите прозорци пада върху студения мраморен плот. Вътре няма никого. Тишината звучи необичайно тежко. Тя отваря шкаф, взема чаша и си налива вода. При всяко движение личи напрежението в нея.

Докато отпива първата глътка, в съзнанието ѝ отново изплуват думите на Афифе – думите, които все още звучат в ушите ѝ.

„Не защитавай повече онова момиче! Всичките тези доказателства са фалшиви! Джихангир те е заблудил! Разбрала е, че ще те изгуби и е прекратила връзката си Джихангир. Той се е опитал да си я върне, но безуспешно. Накрая го убедила да подправи уликите. Идеята била да те убедят, след което да продължат тайната връзка.“

– Как може да го твърди? – казва ядосана Хира.

В този момент в кухнята влиза Нева. Въздухът между тях се нажежава веднага. Хира оставя чашата, обръща се към нея, погледът ѝ твърд.

– Болката ти е още съвсем жива, знам. Да загубиш човек, когото обичаш, е… – тя търси думата, но тя така и не идва. – Това е рана, която боли дълго. Знам какво е! Ако сега мълча, знай, че това е причината. Спри! Недей да ме клеветиш повече!

Нева замръзва, нито дума, нито жест. Само поглед, в който гордостта се бори с гнева.

Хира продължава, без да трепне:

– Никога не съм имала връзка с брат ти. Така че не ме интересуват доказателствата, нито клеветите ти. Аз знам, че не съм предала никого. Съвестта ми е чиста.

Нева стиска устни, опитвайки да изглежда над всичко, но раздразнението ѝ личи.

Хира прави крачка към нея, близко, почти предизвикателно.

– Не знам какво искаш да постигнеш с тези лъжи, но знай, че аз не участвам! Аз съм тук само заради Али. Когато се оправи и няма нужда от мен, ще си тръгна. Но ако искаш война… няма да бягам. Ще воюваме, няма проблем! Не се страхувам от никога, само от Бог.

Хира се обръща и излиза от кухнята, без да отмества поглед от този на Нева до последния момент.

Нева остава сама, стиснала зъби, гласът ѝ излиза през тях почти като съскане:

– Глупачка! Наистина ли мисли, че може да се мери с мен?

Изражението ѝ е сурово, студено, жестоко.

В този миг влиза Халисе – усвихната и внимателна.

– Искате ли нещо, г-це Нева?

Нева се обръща ядосан към нея, обичайния ѝ начин да си избие гнева.

– Искам латe. Щях да си го направя сама, но съм изморена. Като го направиш, донеси ми го в стаята.

Нева напуска стаята с бързи стъпки.

В просторната детска стая, където светлината от прозорците пада меко върху малкото легло, Хира седи на крайчето и гледа замислено в една точка. Сякаш пред очите ѝ оживява спомен, който не иска да си припомня, но той я връща назад със сила.

– Можеш да заблуждаваш сина ми и Джихангир – но мен никога – казва Афифе с ледено изражение, приближавайки се до Хира. Ръката ѝ се вдига, готова да нанесе удар. Но Орхун хваща китката на майка си. Движението е рязко, но погледът му остава спокоен, почти суров. – Стига, майко. – Как можеш да я защитаваш? – избухва Афифе, гласът ѝ трепери от гняв. – Говорих с Нева! Разбрах всичко! Отношенията ѝ с Джихангир са истина! И когато всичко излезе наяве… Орхун не отстъпва. – Показах ти доказателствата – казва той. – Нищо не е такова, каквото изглежда. Истината е ясна. Ние сбъркахме. Аз сбърках. Очите ми вече виждат ясно. Хира е невинна. И никога повече няма да говориш за това. Ще се отнасяш с нея така, както заслужава.

Споменът избледнява.

Хира преглъща тежко и си напомня защо е тук.

– Трябва да издържиш заради Али… – прошепва тихо. – Той има нужда от теб повече от всякога.

Събира дрехите и вещите на детето една по една, когато вратата на стаята се отваря. Влиза Орхун. Хира го поглежда само за миг, после продължава да работи, сякаш той не е в стаята.

Орхун пристъпва напред, гласът му е мек, уверен.

– Знам, че си невинна!

Хира не спира да прибира да подрежда. Не отговаря. Не го поглежда.

– Говорих с майка ми – продължава Орхун, усещайки хладината ѝ. – Няма да каже и дума повече. Ако посмее да намекне за лъжите на Нева, ще трябва да се сб.ъска с мен. Не се тревожи.

Хира стои пред него, но някак си далечина и недостъпна.

– Джихангир се опита да направи последно зло – казва Орхун, приближавайки се още. – Но аз няма да позволя. Вярвам ти, с цялото си сърце.

Тогава Хира се обръща. Погледът ѝ е студен, думите – режещи.

– Вече е късно да вярваш в мен, защото това няма значение. И не е нужно да ме защитаваш, аз мога да се защитя сама.

Орхун замръзва на място, сякаш думите ѝ го удрят по-силно от всичко, което е очаквал. Хира отново се обръща към вещите на Али и продължава.

Той се отдръпва бавно, без да каже нищо повече. Вратата се затваря тихо след него.

Хира спира. Ослушва се. Уверява се, че е самa и чак тогава си позволява да си поеме въздух. Дълбоко! Като човек, който се опитва да не се разпадне.

Нева седи на креслото с чаша лате в ръка. Димът от чашата се издига бавно, а очите ѝ блестят от сълзи, които тя се опитва да задържи. Трепери леко, докато погледът ѝ се замъглява.

Спомените я връхлитат. Пред очите ѝ се появява онзи миг: Тя върви бясна, сълзите я давят, а Джихангир стои срещу нея и се опитва да я спре. Камъкът в ръката ѝ тежи. Ръката ѝ се повдига рязко и ударът пада върху главата му.

Всичко потъва в тъмнина.

Нева трепва, връща се в настоящето. Гърдите ѝ се свиват. Сълзите вече не може да спре.

В този момент на вратата се почуква.

Тя не отговаря. Вратата се отваря бавно и Перихан влиза. В погледа ѝ има умора, но и загриженост. Приближава се внимателно.

– Нева, съжалявам за загубата ти – казва тихо.

Нева вече плаче. Поклаща глава в знак на благодарност. Перихан сяда срещу нея.

– Много съжалявам за това, което се случи.

Нева поема въздух, но той се къса на гърлото ѝ.

– Благодаря… благодаря… – прошепва, гласът ѝ е накъсан.
– Сигурно е било огромен шок и за теб? – гласът на Перихан е мек, но се усеща и нотка на напрежение.
– За съжаление – отговаря Нева, без да вдигне очи.

Мълчанието помежду им е тежко. Перихан преглъща и продължава внимателно, опитва се въпросите ѝ да не звучат като разпит:

– Знаеш ли… защо? Как? Джихангир никога не е изглеждал като човек… който би посегнал на себе си. Той беше силен, талантлив, обичаше живота…

Лицето на Нева се свива. Тя затваря очи, събира сили.

– Всичко е заради нея – прошепва. – Онова… момиче. Тя обърка целия му свят! Накара го да се влюби до болка и после го захвърли, сякаш е нищо! Казвах му… казвах му толкова пъти! Казвах му, че го използва, че не го обича, че си играе с него… Молех го да се спре. А той… той се гневеше на мен! Обиждаше ме! Викаше ми! Отвън изглеждаше силен, но вътре… вътре беше толкова крехък… Той не можа да понесе това. Не можа да понесе, че е бил използван, а след това захвърлен.

Нева гледа Перихан право в очите:

– Ти изгуби и дъщеря си, и сина си заради Хира. Ти по-добре от всеки разбираш за какво говоря.

Перихан навежда глава. Мълчи. Изглежда сякаш се съгласява.

– Ти каза, че брат ти е подготвил доказателства… че тя е невинна – казва Перихан.

Нева кимва, устните ѝ се свиват в горчива усмивка.

– Беше заслепен от любовта си към нея. Смяташе, че ако я спаси, ако покаже пред всички, че е невинна, тя ще му бъде благодарна, че ще се върне при него. Тя го погуби. Разби го!

Перихан слуша, а вътре в нея нещо се колебае, дали да вярва или не вярва не на Нева, но не задава повече въпроси.

В имението е тъмно, всички светлини са изгасени. Тишината е плътна, почти тежка. Хира излиза от стаята на Али, поглежда още веднъж към стаята и затваря бавно вратата, след което тръгва към изхода, с уверени крачки.

В тъмния салон, далеч от светлината на коридора, Орхун стои неподвижен. Лицето му едва се различава в мрака. Той чува стъпките ѝ, познава ги. Дори не му трябва да я види – разбира, че тя си тръгва. Хира не подозира, че той е там. Преминава покрай дивана, към входната врата, погледът ѝ , насочен само напред.

Точно когато протяга ръка към дръжката на вратата, Орхун се появява от мрака и бързо застава до нея. Хваща вратата, не ѝ позволява да я отвори. Действието му е рязко, почти отчаяно. Хира подскача от изненада, очите ѝ се разширяват.

Гласът му е тих, топъл, но с отчаяние, която не може да скрие:

– Не си тръгвай!

Хира застива. Думите му я пронизват, не е очаквала да чуе точно това.

Орхун продължава, говори бавно, сякаш внимава да не направи още една грешка:

– Не искам да спиш по хотели, тази къща е и твоя. Можеш да останеш в стаята си, както преди… Ако не искаш, остани в стаята на Али… Просто не си тръгвай!

Хира го гледа. Ръката му още държи вратата. В погледа ѝ преминава сянка, сякаш нещо се връща от миналото.

– Тогава… – погледът ѝ се спуска към вратата, която той е подпрял с дланта си.

– Тогава пак стояхме пред тази врата – казва тя. – Ако тогава беше казал „Не си тръгвай“, аз щях да остана, но тогава ме гледаше като непозната… и затвори вратата в лицето ми. Ти можеше да отвориш всички врати тогава. Трябваше ми само едно „не тръгвай“, но този момент… вече го няма.

Орхун мълчи. В очите му се появява болка, която досега криеше дълбоко.

Хира добавя, без гняв, с тъга:

– Сега, ако позволиш… ще си тръгна.

Двамата стоят така още миг. Един последен миг.

После Орхун бавно отпуска ръката си от вратата. Жестът за него представлява голямо усиля, сякаш отнема всичките му сили.

Хира отваря, студеният въздух от нощта влиза вътре, тя прекрачва прага, без да се обръща.

Орхун остава в тъмното. Погледът му следва силуета ѝ, докато тя изчезва навън. Той изглежда съсипан, сякаш за пръв път осъзнава какво точно е загубил.

В хотелската си стая Хира седи на ръба на леглото. Раменете ѝ са отпуснати, погледът ѝ е замъглен, сякаш всеки момент ще заплаче. Тя се надига бавно и се приближава до прозореца.

Навън небето е спокойно, обсипано със звезди. Хира ги гледа мълчаливо.

Споменът я връща назад.

Седят с Орхун на висок хълм. Вятърът е лек, но споменът е ясен.– Помниш ли това място? – пита Орхун тихо.– Не съм го забравила – казва Хира. – Тук за първи път ми показа звездите.Орхун се усмихва едва забележимо.– Преди това тези неща ми изглеждаха без смисъл. Но с теб… започнах да ги виждам по друг начин.

Споменът изчезва.

Хира затваря прозореца рязко и дръпва пердето, все едно иска да затвори с него и онова, което ѝ причинява боли.

В имението Орхун влиза в стаята, в която преди беше на Хира. Тишината е тежка. Той спира до леглото, същото място, където преди време Хира спеше спокойно, а сега всичко изглежда празно.

Погледът му се мести към нощното шкафче. Забелязва, че счупената ваза липсва.

Спомените го завладяват.

Първо – как двамата правят вазата заедно, шегуват се, докосват се.

После – моментът, в който той я разбива в изблик на гняв.

Орхун се връща в настоящето и застава до прозореца. Гледа към същото небе, което гледа и Хира. Звездите блестят спокойно, а в него бушува буря.

Орхун изглежда тъжен и сломен.

И тогава в главата му отеква гласът на Хира, онзи, от който още по-силно го боли:

– Моля те… гледай ме. Може да си ми ядосан, но ме гледай. Когато не ме гледаш… аз изчезвам. Не мога да дишам….

Настоящето отново го поглъща. Орхун стиска челюсти. Гласът му е дрезгав, но ясен:

– Тя е права. Каквото и да каже, права е. Аз ѝ казах неща, които не се забравят. Направих неща, които нямат оправдание. Ще може ли някога да ми прости? Ще можем ли да бъдем както преди? Не знам. Знам само едно – не мога да я загубя. Не и завинаги. Нея… не мога.

Камерата спира върху лицето му – тъжно, разкаяно, наранено.

Сутринта в двора на имението е тихо. Слънцето е меко, а въздухът мирише на влажна земя. Муса е приклекнал край цветните лехи и копае. До него стои малка фиданка, готова да бъде засадена.

Хира се появява по каменната алея. Усмихва се леко и го поздравява.

– Добро утро.

Лицето на Муса се разведрява.

– Добро утро и на теб, сестричке. Току-що ли дойде?
– Да, сега пристигнах.

Тя се приближава и забелязва малкото дръвче до него. Гледа го внимателно.

– Какво е това?
– Фиданка – отвръща Муса.
– И защо я садиш точно тук?
– Така нареди шефа.

Хира спира. В гласа ѝ се усеща напрежение.

– Той лично ти каза да я засадиш точно на това място?

Муса кимва спокойно.

– Да. Каза да я сложа на мястото на онази, която изкопахме. Същият вид е.

Погледът на Хира се променя. Вдига глава и забелязва Орхун на балкона. Стои неподвижно и я наблюдава с поглед пълен с вина.

В очите на Хира проблясва стара болка. Тя ясно помни деня, когато сама засади първата фиданка. Сякаш беше вчера. Обръща се към Муса.

– Това не е същото дръвче.

Муса се усмихва добродушно, сякаш не разбира драмата.

– Но пак е дръвче, сестро. Мъничко е, да… но ще порасте.

– Мина повече от седмица, откакто извадиха онова – казва Хира. – Стоя толкова време настрани от почвата си. Вероятно вече е изсъхнало. Изхвърлено. Забравено.

Муса я гледа тъжно.

– Човек не знае… може пък да се е хванало някъде другаде. Може да е намерило нова земя.

Хира преглъща, но гласът ѝ омеква.

– Дано. Наистина дано.

Муса я гледа объркано.

– Аз просто помислих… щом шефът каза да сложа новата фиданка на мястото на старата… че така… нещата може би…

– …се заменят едно с друго? – довършва тя горчиво.

– Да… няма ли да стане така?

Очите ѝ се насълзяват.

– Не. Не става така. Никога не става така.

Муса замира, после тихо:

– Значи… ти и шефа… вече няма да…

Хира поглежда новата фиданка. Листата ѝ са свежи и зелени.

– Тази тук ще започне нов живот. Ще се вкорени. Ще расте. И никой няма право да очаква от нея да преживее съдбата на онова дръвче, което беше изтръгнато от корен и захвърлено.

Погледът на Муса отново се насочва към балкона. Орхун още гледа. С притеснение. С надежда.

Хира поема въздух, погледът ѝ става твърд.

– Между него и мен вече няма нищо. И той ще го разбере. Защото онова дръвче, което беше изтръгнато и хвърлено… помни. А и такава рана не зараства.

Муса не казва нищо. Само я гледа с тъга.

Хира се обръща и поема към къщата. Стъпките ѝ са бавни, но сигурни.

Орхун остава на балкона. Стои там дълго. Гледа я.

А тя… дори не се обръща.

При Нуршах и Кенан действието се развива бавно. Двамата са взели решение да се разделят, защото се чувстват изтощени от постоянните конфликти. Въпреки това и двамата все още се колебаят. Опитват да изглеждат уверени пред другите, но вътрешно им е тежко.

Когато остават сами и работят до късно, близостта между тях отново се появява – гледат филм, говорят и накрая заспиват прегърнати, без да го осъзнават. Това показва, че чувствата им не са изчезнали, но те все още не са готови да го признаят – нито пред себе си, нито един пред друг.

Източник: PoTv.bg