Наследство – Епизод 647 (Ето какво ще видим)

Замислена Нана седи в някаква изоставена постройка.

– Боже… помогни ми – прошепва тя, гласът ѝ едва разпознаваем. – Нека да докажа, че съм невинна. Те ме приеха в дома си. Погрижиха се за мен като за близка. Не заслужават болката, която мислят, че съм им причинила.

Нана затваря очи и си спомня за изненадата с къщичката за птички, която ѝ направиха Яман и Юсуф.

Действието се пренася в имението, където като буреносен облак Яман стои на терасата.

Очите му са напрегнати, не от ярост, а от разочарование.

– Където и да отидеш… в каквато и дупка да се скриеш… ще те намеря – думите му не звучат като заплаха, а като обещание.

Погледът на Яман попада на къщичката за птички, която предната вечер с Юсуф подариха на Нана.

Побеснял той сваля къщичката от стената и с всички сили я хвърля на земята, където тя се разбива на парчета.

Чувайки шума Дженгер притеснен излиза на терасата.

– Тя ни направи на глупаци – отвръща все така ядосан Яман.

– Тя беше толкова близка с малкият господин – казва Дженгер. – Трудно е на човек да приеме, че всичко е било план, че е играла роля.

Челюстта на Яман се стяга, раменете му се напрягат.

– Но това е истината! – отвръща той. – Държеше се като добър човек. Успя да заблуди всички ни. А най-лошото е, че нарани Юсуф. Детето, което ѝ се довери. Как е можа да го направи? Но аз направих грешка, че я пуснах в имението.

Гласът му не е висок, но думите са остри.

– Аз я пуснах в имението. Това е моя грешка. – Яман прави пауза. – Къде е Юсуф?

– Все още в стаята ѝ – отговаря Дженгер.

Яман се обръща и тръгва към стаята на Нана, погледът му е твърд и мрачен.

Яман отваря вратата и вижда Юсуф да лежи свит на кълбо на леглото на Нана. Той се приближава към леглото.

–Хайде юначе, хайде да отидеш в стаята си – подканя го той.

Юсуф не помръдва, а все така стои тъжен загледан в една точка. Яман въздиша и сяда до него.

–Разбирам те, ти ѝ се довери… Привърза се към нея… Ти я пусна в сърцатото си – Яман говори на Юсуф, но всъщност говори за себе си. –А сега си разстроен защото тя си тръгна. Но тя трябваше да си замине, нейното място не е в нашето имение. Аз и по-рано ти го казвах. – Животът понякога е жесток. Трябва да си силен. Не се доверявай на хората прекалено лесно.

–Не, аз вярвам на Нана! – отговаря Юсуф. –Аз много я обичам и няма да се откажа от нея.

–Тя не е такава за каквато я мислиш, юначе – отвръща Яман.

–Не, тя никога не би ме наранила!! Ти неправилно си я разбрал! – казва Юсуф и се обръща с гръб към чичо си.

Безсилен Яман напуска стаята.

Действието се връща в изоставената постройка при Нана. Телефонът вибрира в ръката на Нана, светлината му разрязва тъмнината на изоставеното помещение. Тя поема дъх и приплъзва пръст по екрана. Гласът отсреща е напрегнат, почти треперещ.

– Къде си? – пита Недим. – Идвам веднага да те взема.

– Няма нужда, Недим. Благодаря ти – отговаря Нана. – Достатъчно ти усложних живота. Ще се оправя сама.

Недим настоява, гласът му става по-топъл, почти молещ.

– Намерих място за теб. Сигурно е. Можеш да си починеш там… Да помислиш.

– Благодаря… – прошепва тя. – Но оттук нататък… сама всичко ще реша.

Прекъсва разговора. Но тогава телефонът отново вибрира. Този път – видеоразговор.

Показалецът ѝ трепери докато плъзва по стъклото.

На екрана се появява лицето на Юсуф – тъжно, със сълзи на очи.

– Откраднах телефона на чичо Дженгер – прошепва той, оглеждайки се наоколо. – Липсваш ми, Нана. Къде си?

Сърцето на Нана се свива. В очите ѝ се събират сълзи, които този път не успява да спре.

– И ти ми липсваш, съкровище мое. Добре съм.… не слушай това, което казват за мен. Трябваше да си тръгна… защото исках да ви защитя.

– Аз и без това не им вярвам – казва той, по детски, но твърдо. – Ще се върнеш, нали?

Нана затваря очи.

– Не знам… всичко зависи от това дали ще ми повярват отново, но обещавам – ще направя всичко, за да мога да се върна.

– Аз ти вярвам! И те обичам, Нана! Много!

Образът в екрана рязко подскача. Камерата се клати. Телефонът е издърпан от детските ръце.

На екрана застава Яман. Лицето му е осветено от хладна ярост. Гласът му е остър като бръснач.

– В стаята си! Веднага! – нарежда Яман на Юсуф, но не повиша тон.

Юсуф напуска кадъра с наведена глава, но преди да изчезне, погледът му се обръща назад – тъжен и разплакан.

Яман гледа директно към Нана.

Тишината се сгъстява.

– Предателко – изрича Яман, сякаш думата гори на езика му. – Ще платиш за това, което причини на моето семейство.

Нана отваря уста, гласът ѝ се клати между болка и отчаяние.

– Ти не знаеш истината. Просто ме изслушай… поне секунда…

Но звукът се прекъсва. Образът изчезва. Екранът угасва. А Нана остава сама – в тъмното, а сърцето ѝ бие като лудо.

Действието прескача на сутринната.

Нана решава да отиде в полицейското управление и да разкрие истината. В същото това време Яман нарежда на Дженгер да купи билети за утре за Лондон, за да се махнат за известно време от имението, защото не може да гледа как Юсуф страда.

– За какво време – пита Дженгер.

– Вземи еднопосочен, колкото трябва толкова и ще останем! – отвръща Яман.

Дженгер кима с глава и излиза.

Нана стига пред полицейското управление, но е спряна от двама мъже, хората на Идрис.

– Идваш с нас – нарежда един от мъжете, гласът му е груб, съвсем близо до ухото ѝ. – Не смей да викаш. Тръгвай! Хайде върви напред!

Един от мъжете се обажда на Идрис и му казва, че са хванали Нана.

Идрис се усмихва като човек, който има последната дума. Усмивката му е плитка, остра като бръснач.

– Добра работа – казва той. – Доведете ми я веднага!

– Разбрано, брат – отговаря кратко мъжа.

След минути Нана успява да се измъкне и бяга от мъжете, но се спъва и падна на земята и губи съзнание. Някакъв мъж се приближава до нея. Зрителят може да гадае кой може да е това.

Действието се пренася на терасата в имението. Яман стои до парапета, раменете му са напрегнати. Недим е на няколко крачки зад него, не смее да се доближи повече.

– Обиколихме квартала два пъти – казва Недим спокойно. – Няма следа от нея.

Яман не се обръща. Стиснал е парапета така, че кокалчетата му побеляват.

– Трябва да я намериш – казва Яман. – Не искам оправдания. Намери я!

Недим поема дъх, преди да продължи.

– Може да се е скрила при някого, когото познава. Или… – спира, преценявайки думите. – Може да се опитва да се предаде.

Яман се обръща към него. Погледът му е остър.

– Ако искаше да каже истината, щеше да остане, а тя избра да бяга. Това е достатъчно! Намери я – повтаря Яман. – И ми я доведи.

Адалет и Айнур са в салона и чуват гневните заповеди на Яман.

– Все още не мога да го проумея – казва Адалет. – Това момиче обичаше Юсуф. Как така се случи това? Сигурно има обяснение?

В този момент Айнур се сеща за писмото, което Нана, което остави в кабинета на Яман.

„ Какво ли му е написала? Чудя се какви лъжи може да съдържа, за да го заблуди?! Няма да позволя това да остане така. Трябва веднага да взема писмото. Нана не бива да има възможност да се спаси.“, мисли са Айнур.

–Отивам да видя Юсуф – сигурно е разбит – казва Айнур и тръгва към втория етаж.

Айнур влиза в кабинета на Яман и вади писмото.

–Да видим какво е написал този дявол – мърмори си тя като вади писмото от плика.

– Нана Мариям – започва тя – ще ти разкажа цялата истина в това писмо. Аз всъщност съм сестрата на Азиз Яхьяоглу. Дойдох в това имение като детегледачка, но целта ми беше да отмъстя за брат си – вярвах, че вие сте неговите убийци. Сега пиша това писмо, за да поискам прошка.

В този момент вратата се разтваря рязко и Яман влиза.

– Какво правиш тук? – пита той.

–Г-н Яман, аз… таковата…

–Питам те, какво си забравила тук? – пита строго Яман.

Погледът на Яман пада на листа хартия до крака на Айнур. Той се навежда и го вдига.

„Боже мой, край с мен – мисли Айнур. – Той ще прочете писмото. Ще се остави да бъде измамен от лъжите на Нана. И ще ме уволни заради това, че взех писмото. Хайде, Айнур измисли нещо!“

Яман тръгва да разгръща писмото.

–Аз се извинявам – започва Айнур. – Аз се извинявам, г-н Яман, приятелката ми трябваше да ми изпрати писмо. Пристигна съобщение, че писмото е получено, затова си помислих, че моето писмо се е оказало сред вашите, затова реших и да проверя, и наистина така е станало.

Яман тръгва да отвори листа, но след секунда се отказва и връща на Айнур.

– Следващия път, когато стане нещо такова, кажи на брат си да се заеме с това – казва той. – Не пипай моите документи.

– Разбира се – отговаря тя, гласът ѝ е мек, но напрегнат – Прави сте. Простете ми, г-н Яман. Съжалявам. Не помислих. Последните събития ме разтърсиха и все още не мога да дойда на себе си.

Айнур излиза от кабинета с писмото, което предназначено за Яман. Пред вратата се усмихва доволна. След това отива в стаята си, прочита още един писмото, смачква го и го хвърля в коша.

Нана спи и отваря очи бавно, като човек, който изплува от черна вода. До нея стои Вели.

– Охо, ти се събуди… – прошепва той.

Нана се опитва да проумее какво е станало с нея, че се е озовола тук.

– Ти… но как? – думите ѝ изскачат на пресекулки. – Бягах от онези мъже и припаднах. После не помня нищо… Къде ме намери? Той ли ме доведе тук? Всичко е недоразумение. Трябва да му кажа, аз не съм предателка.

Вели маха с ръка.

– Стига с това – казва той. – Не е тук. Поеми си дъх.

– Ами тогава как съм стигнала дотук? – пита тя.

Към тях се приближава мъж, който носи съчки в ръце.

–Съдък – посочва Вели към мъжа.

– Тя е добре ли? – пита Съдък. – Добре ли е?

– Добре е – отговаря Вели. – Дойде на себе си. Може да се успокоиш. Може да се заемеш с работата.

– Боже, спасена е – шепти Садък, и си тръгва

– Кой е той? – пита Нана.

– Съдък – казва той. – Той събира хартия по улиците. От време на време идва тук да си почине и да пие чаша чай. Той те е намерил – качил те е в каруцата си и те е доведе при мен.

– Трябва да отида в полицията – казва тя. – Не мога да остана тук. Благодаря ти за всичко.

Вели хваща ръката ѝ

– Стига, стига – казва той. – Има време. Няма да закъснееш. Седни и си почини малко – събери мислите си. Когато се почувстваш по-добре, ще тръгнеш. Остави ме да ти сипя една чаша чай… Ето.

Нана взема чашата, а ръце ѝ вече не треперят толкова много.

– Благодаря ти много – прошепва тя

В стаята на Нана Адалет и Дженгер събират вещите на Нана, когато Юсуф влиза при тях.

– Събирате нещата на Нана? – гласът му е детски, но в него има мъка, която възрастните рядко разбират. – Не може да ги хвърлите, лельо Адлет… Моля те, чичо Дженгер, нека ги пазим в склада. Чичо ми никога няма да ги види. Нека останат. Моля ви.

– Добре, малки господине – казва Дженгер. – Ще ги сложа в склада. Обещавам. Няма да се тревожиш.

Адлет се приближава и прегръща момчето.

– Не се разстройвай повече, Юсуф – говори тя нежно. – Чичо Дженгер каза, че няма да ги хвърлим. Ще ги запазим!

– Обещавате ли? – пита съмнявайки се Юсуф.

– Обещавам – кима тя и се връща към работата си.

Адалет и Дженгер, които са с гръб не виждат как Юсуф взема часовника на Нана и излиза от стаята.

В полицейското управление Волкан влиза запъхтян.

– Имаме нов случай, колеги – съобщава той. – Момиче е преминало през охраната на едно от пропускателните звена. Сканирането на чантата ѝ е било подозрително. Вижте какво е имало вътре.

Кара поглежда към снимките на екрана, които Волкан включва.

– Исторически артефакти? – произнася той.

– Да – потвърждава Волкан. – Торба със стари монети, някои от тях златни. Охраната е извикала полицията веднага, без да се опитва да се намесва сама, но момичето е избягало.

Айше присвива очи. Образът на момичето от камерите проблясва пред нея и някакво познато усещане пробягва по лицето ѝ.

„Това… това Есра ли е?“ – мисли си тя. „Не. Не може да бъде. Просто прилича“

Ферит се обръща към нея.

– Комисар Айше мълчи… но както виждаме от записите, отново сме изправени пред случай, в който доказателствата говорят сами. Престъплението изглежда ясно. Но… ще е добре да го разследваме както трябва. Това е твое дело – казва Ферит и подава папката с документи на Айше.

– Ще дам всичко от себе си – отвръща Айше

Ферит кимва, кратко и утвърдително.

– Добре.

По-късно в къщата на Айше се появява самата Есра.

– Како Айше? Моля те, помогни ми – казва тя, гласът ѝ трепери – полицията ме търси навсякъде.

–Есра! – изненадана е Айше.

– Не знам как са се озовали тези неща в чантата ми! – крещи Есра, а очите ѝ се пълнят. – Кълна се! Никога не бих направила нещо такова.

– Ако си невинна – казва Айше спокойно – иди и се придай. Нека всичко се изясни.

– Не мога! – гласът на Есра се пречупва. – Ако това остане в досието ми, никога няма да ме допуснат до изпитите. Това е мечтата ми… цял живот за това си мечтая.

Айше стиска зъби.

– Съжалявам. Законът е закон. Не мога да направя изключения.

Есра залита, губи сила и пада на земята.

Айше я моли да дойде на себе си.

Източник: PoTv.bg