Плен – Сезон 2 Епизод 134 (Ето какво ще видим)

Хира влиза в къщата с равни, но несигурни стъпки. Лицето ѝ е напрегнато, сякаш се опитва да събере сили да диша нормално. Тя тръгва към стаята на Али, когато по стълбището се спуска Орхун и застава точно пред нея.

Хира отвръща поглед, сякаш иска да се предпази.

– Кажи нещо – гласът на Орхун е дрезгав, но не груб, а уморен. – Не можем да оправим нещата, ако мълчим така. Говори! Кажи ми всичко, което заслужавам. Чупи, крещи, ако трябва. Излей гнева си върху мен. Само… говори.

Хира го поглежда, а в очите ѝ има толкова неизказани думи, че молбата му звучи почти като удар.

– Слушам те! – добавя Орхун.

За миг мълчат, не откъсват поглед един от друг. Хира преглъща, сякаш нещо нещо е заседнало на гърлото ѝ и не ѝ позволява да говори. Но думите най-накрая излизат – остри и истински.

– Какво искаш да ти кажа? – гласът ѝ се пропуква. – Да ти кажа как ни разби? Как ни съсипа? Искал ли си да чуеш колко нищожна се почувствах, когато не ме изслуша, когато не повярва на нито една моя дума? Когато постъпи така, сякаш не ме познаваш, сякаш всичко, което преживяхме, не е означавало нищо за теб?

Сълзи започват да се стичат от очите ѝ.

– Искаш ли да ти кажа какво е да бъдеш обвинена в нещо толкова грозно, толкова тежко… от човека, на когото си се доверила? – гласът ѝ трепери. – Какво да кажа?

Орхун стои пред нея, притихнал. Лицето му е пълно със съжаление, иска да се приближи към нея.

– Искам само да ми простиш – казва той тихо.

Хира се вторачва в него така, сякаш не може да повярва, че го е казал наистина.

Той протяга ръка към нея.

– Позволи ми… – прошепва Орхун.

Но Хира отстъпва назад.

– Позволи ми да поправя всичко. От днес…. да започнем отначало.

Погледът на Хира се променя.

– Никога! Никога няма да ти простя!

Хира се обръща и тръгва към изхода. Сълзите се стичат по бузите ѝ, но тя държи раменете си изправени.

Орхун я гледа без да помръдне. Думите ѝ кънтят в ушите на Орхун, като ехо.

– Никога! Никога няма да ти простя!

Орхун остава сам до стълбите, с такава тежест в гърдите, която не знае как да понесе.

Градината на имението е притихнала. Хира стои сама между дърветата, а думите на Орхун от по-рано още звучат в главата ѝ:

– Позволи ми да поправя всичко. От днес…. да започнем отначало.

Погледът ѝ се спира на малкото дръвче, което Муса засади малко по-рано.

Хира пристъпва към него. Протяга ръка, но я отдръпва. Очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Не… – казва тихо. – Не бива да се разпадам.

Но гласът на Орхун отеква отново в паметта ѝ:

– Само искам да ми простиш!

– Не! Никога! – прошепва тя и гласът ѝ трепери. – Не вярваше на думите ми. Не заслужава нито една моя сълза. Трябва да стоя изправена.

Хира вдига глава за миг… и го вижда.

Орхун е до прозореца на кабинета си и гледа към нея. В очите му има надежда, но и страх да не я загуби окончателно.

Погледите им се срещат.

Хира след няколко секунди бавно изтрива сълзите си. Решението е ясно – поне за този момент.

Орхун поема дълбоко въздух и се отдръпва от прозореца.

Хира остава сама в градината, неподвижна до малкото дръвче, което само ѝ напомня какво ѝ причини Орхун.

В кабинета на имението Орхун се отпуска на стола зад бюрото, сякаш нещо вътре в него се е пропукало.

Гласът на Хира от миналото се врязва в съзнанието му – настойчив, ясен, болезнено жив.

– Никога! Никога няма да ти простя.

Думите отекват в главата му отново и отново.

– Никога… няма да ти простя.

Стаята пред него се замъглява. Вратата се открехва бавно и в прага се появява Хира – не истинската, а онзи образ, който паметта му пази.

Орхун не помръдва. Гледа сцената пред себе си като зрител в собственото си наказание.

В съзнанието му се появява друг образ – той самият, но такъв, какъвто е бил тогава. Побеснял и безмилостен.

– Ти ме излъга! – чува гласа си. – Гледаше ме право в очите и ме излъга!

Орхун вижда собствената си ярост отстрани, и се стъписва.

Хира в спомена пада на колене, пречупена под тежестта на обвинения, които вече знаем, че не заслужава.

– Аз съм невинна – плаче тя. – Не съм направила нищо. Кълна се! Нищо не съм направила!

Сълзите ѝ се стичат по бузите. Орхун иска да стане, да отиде при нея, да протегне ръка, да ги изтрие, но тялото му не помръдва.

В един миг Хира в спомена поглежда точно към него, към истинския Орхун. Сякаш вижда човека, който наблюдава отдалеч.

– Доверих ти се – казва тя с треперещ глас. – Ако беше някой друг, щях да се защитя. Но ти… Ти ми счупи крилете.

Орхун затваря очи. Вината му е прекалено тежка.

– Знам – прошепва той. – Знам. Всичко това направих аз.

Споменът от миналото започва да избледнява.

На прага на кабинета стои Гонжа, с чаша кафе в ръце.

– Г-н Орхун! – провиква се тя, внимателно. – Извинявам се, почуках, но не ме чухте. Добре ли сте?

Орхун отваря очи, но погледът му е далечен. Не отговаря.

– Обади се секретарката ви. Не може да се свърже с вас – казва Гонжа малко по-плахо.

Орхун става без да каже и дума и излиза от кабинета, без да я погледне.

– Г-н Орхун… кафето… – опитва тя.

Вратата се затваря.

Гонжа въздъхва, свива устни и клатейки глава казва на себе си:

– Ясно… сигурно тръгна към фирмата.

Дворът на имението е тих, осветен от дневна светлина. Орхун излиза от входната врата с обичайно спокойната си походка.

От другата страна към къщата се приближава Хира. Двамата се разминават почти без да се погледнат. Хира не спира, не казва нищо, просто минава покрай него, твърдо решена да не показва как се чувства.

Но гласът му я спира в движение.

– Може би… един ден ще успея да поправя всичко.

Той не казва нищо повече и продължава да върви напред.

Хира остава неподвижна за миг, гледайки след него. В очите ѝ проблясва болка. Тя стиска устни, за да не се разплаче, и бързо избърсва сълзата, която все пак се е откъснала.

Поема си въздух, сякаш събира сили.

След това продължава към входа на имението – гордо вдигнала глава, но тъжна.

Сякаш всяка крачка изисква усилие да не се обърне назад.

На хълма край брега Орхун стои сам. Вятърът разрошва косата му, но той не помръдва. Погледът му е впит в морето, сякаш там има отговори, които никой друг не може да чуе.

Той вдига глава и крещи.

– Аааааааа!

Гласът му пада в празното пространство, а после настъпва тишина. Само вълните отговарят, разбивайки се в скалите.

Орхун поема въздух и вдига поглед към небето. Говори тихо, но думите му излизат като признание, което е отлежавало твърде дълго.

– Съжалявам. Съжалявам… толкова много съжалявам. Искам само да чуя, че ми прощаваш.

А в ушите му кантът думите на Хера.

– Никога. Никога няма да ти простя.

Орхун затваря очи. Болката се появява на лицето му ясно, без да я крие.

– Знам. Знам, че няма да се случи. Изгубих те завинаги.

Стои така още малко, със стиснати юмруци загледан в морето. Вълните продължават да се разбиват в скалите, градът продължава Градът продължава да живее. Но за Орхун… всичко е спряло.

В стаята на Али е тихо. Раницата му стои отворена на леглото, а Хира се опитва да я приготви. Движенията ѝ са разсеяни, сякаш мислите ѝ са далеч оттук. Опитва да прибере моливника, но той просто не се побира.

– Не… не става… – промълвява тя и пробва отново, вече с повече напрежение.

Нищо.

Хира спира, отпуска ръцете си и поглежда напред, без да фокусира.

– И за мен не успя да намериш място в живота си… – казва тихо, почти като разговор със себе си. – При първата трудност… просто ме изхвърли. Все едно съм излишна.

Хира прави още един опит да прибере моливника, този път по-нервно. Тя натиска, притиска, но моливникът все така отказва да влезе.

– Хайде… хайде… – гласът ѝ трепери.

И изведнъж Хира го хваща и го хвърля на пода.

Моливникът се удря в земята и се разпуква.

– Не! Нищо не върви! – избухва тя.

Тя се свлича на пода, взема счупения моливник в ръце и го гледа със смес от вина и безсилие.

– Какво направих… Как можах да го счупя така… – прошепва, но вече плаче за нещо съвсем друго.

Вратата се отваря. Али влиза и веднага вижда сълзите ѝ. Сяда до нея.

– Какво има, како Хира? Защо плачеш?

Погледът му пада върху счупения моливник.

Хира избърсва очите си с ръка.

– Съжалявам… счупих го. Знам колко го харесваш…

Али вдига глава, лекият му, сдържан тон е изненадващо спокоен за дете.

– Няма нищо. Не се тревожи. Чичо ще го поправи. Той винаги успява.

Думите му карат Хира да примигне, сякаш нещо я удря отвътре. Тя прегръща Али силно, сякаш иска да се задържи за него.

– Този път… няма да може – прошепва тихо.

Хира не говори за моливника.

Орхун все още стои на скалата, неподвижен, погледът му е насочен към далечината, към хоризонт, който изглежда по-близо от всичко останало.

Глас зад него прекъсва мислите му.

– Господин Орхун! – започва задъхан Явуз, тревожен глас. – Търсим ви от часове. Изплашихме се.

Явуз приближава внимателно, а Орхун не се обръща веднага.

– Как ме намери? – пита, без да откъсва поглед от пропастта.

– Обиколих всички места, където ходите – казва Явуз, все още леко задъхан. – Накрая проследихме телефона ви.

При тези думи Орхун най-накрая се обръща. В очите му няма гняв, но има умора – такава, която не се оправя със сън.

– Какво се е случило? – пита той. – Какво е толкова спешно?

– В компанията има важно съвещание – обяснява Явуз. – Г-ца Пънар не е могла да се свърже с вас. Помоли ме да ви намеря. Всички ви чакат. И… – гласът му омеква – майка ви също се е притеснила.

Орхун не реагира. Мълчанието му казва достатъчно.

– Какво да предам? – пита Явуз внимателно. – Ще отидете ли?

Секундите се точат. Явуз осъзнава, че Орхун няма намерение да мръдне от мястото си.

– Искате ли… нещо друго от мен? – пита той.

Орхун го поглежда със странна тъга, която не се появява често в очите на човек като него.

– Какво можеш да направиш? – пита Орхун.

Явуз е объркан.

– Каквото кажете, господине. Каквото поискате.

– Можеш ли да върнеш думите, които казах? Грешките, които направих? – гласът на Орхун е напоен с тъга, вина и мъка.

Явуз разбира. Става сериозен.

– Г-н Орхун… каквото и да ми наредите, ще го направя. Но това… – поклаща глава – това може само вие да го поправите.

Орхун отново отвръща поглед към хоризонта.

– Ако можех… – прошепва Орхун

Явуз усеща, че няма какво повече да каже само добавя:

– Отменям всичките ви срещи – казва тихо. – Искате ли да ви закарам вкъщи?

Орхун поклаща глава в знак на „не“.

Явуз само кимва. Обръща се и си тръгва, оставяйки го сам на фона на пропастта и вятъра.

В салона на имението се усеща напрежение. Афифе не може да стои на едно място. Ходи нервно из стаята, а погледът ѝ непрекъснато се насочва към входната врата.

Вратата се отваря и Орхун влиза. Лицето му е бледо, изражението му е празно. Афифе веднага се втурва към него.

– Орхун? Къде беше толкова време, синко? – тревогата в гласа ѝ е видима. – Излезе без да кажеш дума. Телефонът ти беше изключен. Побърка ме от притеснение.

Той не отговаря, дори не я поглежда. Погледът му се отклонява към вратата на стаята на Али, но нищо не казва.

– Говори с мен! – настоява тя. – Какво се е случило?

Но сякаш Афифе говори на човек, който не е пред нея. Орхун просто се насочва към кабинета си. Афифе го следва, неспокойна.

В кабинета Орхун застава в средата на стаята. Стои неподвижно, като човек, който се е изключил от света. Афифе остава на прага и го наблюдава.

Този поглед… това мълчание… тази тишина… Тя го е виждала и преди.

Спомня си деня, в който Орхун си мислеше, че Хира е мъртва.

Тогава Орхун беше същият – празен, безсилен, отчаян.

Афифе се доближава до него внимателно.

– Орхун, моля те… кажи нещо. Какво се е случило?

Той продължава да гледа в една точка, сякаш изобщо не чува.

– Това е заради Хира, нали? – прошепва тя.

Орхун не отговаря, но мълчанието му е достатъчно ясно.

Афифе се стяга. Лицето ѝ се втвърдява.

– Ако заради нея си в това състояние… да не си посмял! – казва остро. – Тя не заслужава! Ти я предупреди толкова пъти да стои далеч от Джихангир! А къде я намерихме? В неговата хотелска стая!

Тя прави пауза, за да види реакцията му. Но Орхун все така мълчи.

– А след това тя обвини теб! – продължава Афифе. – Правеше се на жертва! Но не ти си виновният! Не забравяй какво беше, когато мислеше, че е умряла! Не искам да те виждам така отново!

Хира, която току-що излиза от стаята на Али, чува гласовете през леко открехнатата врата на кабинета. Спира, но нарочно, просто не може да помръдне.

Афифе повишава тон:

– Ти си Орхун Демирханлъ! Носиш силата на рода си! Обещай ми едно – няма да се сломиш заради нея!

От кабинета се чува гласа на Орхун.

– Обичам я!

Афифе застива. Хира също. Думите се повтарят, сякаш отекват в стаята:

– Обичам я!

Орхун продължава, тихо, уморено:

– Не става дума за сила или слабост. Тя говореше, обясняваше, молеше ме да я чуя, а аз… – той преглъща трудно – имаше момент, в който трябваше да застана до нея. Само до нея, но не го направих. Оставих жената, която обичам, сама в най-трудния ѝ момент.

Навън, зад вратата, Хира вече плаче.

– Тя никога няма да ми прости – казва Орхун. – И е права.

Хира се обръща и излиза в градината. Бяга, не за да се скрие, а защото иначе ще се пречупи.

Афифе вече не издържа:

– Спри! Тази девойка не е невинна! Как не го разбираш? Невa ми каза всичко. Джихангир е уредил доказателствата, за да я защити. Ние видяхме истината с очите си! Хира те е предала!

Орхун се обръща към майка си, погледът му е леден.

– Недей! – предупреждава тихо.

Но Афифе продължава:

– Тя е една никаквица!

– СПРИ! – избухва Орхун. – Никога повече не употребявай тази дума за нея! Чуваш ли ме? Никога!

Афифе се стъписва от яростта в гласа му.

Какво се случва с Нуршах и Кенан

След като прекарват нощта заедно, Нуршах и Кенан са видени от Фатих и Джейлян, които веднага решават, че двамата са се сдобрили. Нуршах и Кенан се опитват да ги уверяат, че все още са в процес на развод и че просто са заспали на дивана, гледайки филм.

Въпреки уверенията им, и Фатих, и Джейлян са убедени, че между двамата все още има чувства. Нуршах и Кенан се опитват да изглеждат дистанцирани, но постоянно се издават с погледи и реплики, които показват напрежение, близост и чувства.

Между тях отново избухва спор. Под влияние на емоциите и двамата казват думите „Да се развеждаме веднага!“. Стават и тръгват към съда, но щом излязат навън, и двамата се спират, търсейки извинения да се върнат. Всеки се надява другият да се откаже.

Когато виждат позната (Фериха), Нуршах паникьосано дърпа Кенан в странична улица, за да не се налага да обяснява за развода. Така двамата продължават към съда, но и двамата се колебаят.

Какво се случва с Рашид и Афет

Афет намира скрита под дивана листовка за надбягвания с коне и разбира, че Рашид отново е залагал, въпреки обещанията, че е спрял.

Рашид признава, че е спечелил няколко рунда и си е помислил, че „Този път ще удари голяма печалба“, но накрая губи всички пари, останали от наема.

Афет се ядосва ужасно. Осъзнава, че комплиментите му от предишната вечер са били само опит да я омилостави.

Тя го изкарва буквално от дома им, казвайки му:

– Щом си загубил парите, ще измислиш начин да ги върнеш!

Рашид остава на улицата, отчаян и без идея какво да прави.

Източник: PoTv.bg