Наследство – Епизод 648 (Ето какво ще видим)

Яман стои в средата на коридора наблюдавайки Юсуф. Момчето стиска нещо в дланта си, толкова силно, че кокалчетата му побеляват. Светлината пада косо през прозореца и очертава напрежението между тях като тънка нишка, готова да се скъса.

– Какво държиш в ръката си, юначе? – гласът на Яман е тих, но в него има острота.

– Нищо – отговаря Юсуф, без да поглежда към чичо си.

– Нали се разбрахме да не крием нищо един от друг? – Яман пристъпва по-близо, сянката му пада върху детето. – Хайде. Покажи ми какво криеш… юначе.

Юсуф стиска още по-силно, сякаш иска да запази последното нещо, което му е останало от Нана.

– Не искам, чичо. Това е твърде скъпо за Нана. Не мога да го дам на никого…Ти винаги се отнасяше лошо с нея. Казваш, че е лош човек, но тя е добра. Много добра. Тя ще бъде разстроена, ако не намери часовника. Чичо… моля те…

Яман протяга ръка, властно и без колебание:

– Дай ми часовника, юначе. Хайде, върви в стаята си. Леля Адалет скоро ще ти донесе нещо да хапнеш.

Юсуф без желание пуска часовника в дланта на Яман. Момчето тръгва бавно към стаята си, без да се обръща.

Яман си спомня как майстор Вели преглежда часовника на Нана.

Той го обръща, накланя, слуша го – така, сякаш не просто проверява механизма, а чете историята, заклещена между стрелките.

– Този часовник е преминал с теб през много тежки– казва майстора на Нана. – Преживял е много с теб. Такива часовници са упорити. Стари са … но не се отказват да гонят времето. Не се тревожи… ще бъде като преди…, но ще бъде трудно.

– Какво значи трудно? – гласът на Яман звучи по-рязко, отколкото възнамерява. – Ти ремонтираш часовници цял живот. Ще го поправиш отново.

Вели спира да работи. Повдига поглед.

– Сега е друго – отвръща спокойно. – Преди беше лесно. Но вече… не бягай. Не спирай. Не се съпротивлявай. Не можеш да задържиш часовете и минутите. Това време… което си мислеше, че си спрял… започва отново да тиктака.

Споменът избледнява. Яман отново е в настоящето. Часовникът лежи в ръката му.

Тогава, тихо, почти като заклинание, той произнася:

– Часовникът ще спре. Времето повече няма да върви. Аз ще го спра!

А времето, което той толкова упорито иска да задържи… продължава да тече.

Действието се пренася при часовникаря Вели. Нана вижда, че майстора се моли и тя решава да се помоли.

„Господи, помогни ми, остави ме да отида при полицията и да им покажа записите, да докажат, че не съм предателка“ – моли се Нана.

В този момент с периферното зрение вижда как Яман се приближава към къщата на Вели. Тя бързо се крие.

Яман сяда срещу майстора и хвърля на масата часовника на Нана.

– Ти сгреши! – и после изстрелва думите, сякаш целят да разкъсат въздуха – – Часовникът… времето. Ти ми каза едни неща. Този часовник ще спре!
–Ако спрем часовника, дали ще спре времето? – пита Вели.

Яман мълчи. Вели поема дълбоко въздух и гласа му става тъжно-решителен.

– Ако спрем часовника, ще спре ли и времето? Не става така. Смяташ ли, че силата ти ще стигне да го накара да млъкне? Ти сам каза, че сърцето му ще забие отново – какво се случва сега?

Яман избухва.

–Предателят не заслужава часовник, нито сърце, което да бие за него!

Нана, която чува всяка дума на Яман си мисли: „Ако се изправя и говора с него, може да не ме чуе. Може да е прочел писмото и да не е повярвал.“

– Вземи го и го счупи на парчета – казва Яман, а тонът му не търпи възражение – няма смисъл. Дойдох да те предупредя – тя не този човек, за който я мислехме.

Яман тръгва да си ходи. Вели се обръща и му казва: – В момента всичко изглежда като тъмна нощ. Но и след най-тъмната нощ настъпва утро. А времето не спира само защото ти искаш да спре.

–Вече спря – отвръща Яман.

Телефонът на Яман звъни и той вдига без колебание. Гласът му е твърд, напрегнат, но уверен, сякаш вече е взел решение, от което няма връщане.

–Направи ли всичко, каквото трябва за заминаването ни в Лондон? – пита Яман отговаряйки на обаждането. –Намери ли хубаво място, където да се настаним с Юсуф?
– Мястото е в центъра на Лондон, господин Яман – отговаря Дженгер. – Наоколо има музеи и парк. Юсуф ще го хареса.
– Добре – отговаря Яман без колебание. – Паспортите?
– Точно за това ви се обаждах – казва Джангер. – Имате час в паспортната служба след един час.
– Разбрах. Вземи Юсуф със себе си, ще се срещнем там – отсича Яман и тръгва, без да се обръща.

Яман си тръгва, а камерата ни показва Нана, която е чула телефонния разговор на Яман. Тя усеща как дъхът ѝ секва. Светът за миг се свива до едно единствено изречение, което продължава да звучи в главата ѝ – „с Юсуф за Лондон“.

– Лондон?! – прошепва едва чуто. – Ще го вземе със себе си?..

В гърдите ѝ се надига паника. В един-единствен миг тя вижда как вратата се затваря зад тях, как стъпките им се отдалечават, как лицето на момчето, което тя обича като свое, изчезва завинаги от живота ѝ.

Нана решава да отиде и тя в паспортната служба.

В същото време хората на Идрис търсят Нана под дърво и камък. Най-накрая разбират от таксиметровия шофьор, че я е откарал до паспортната служба. Хората на Идрис бързо тръгват натам.

Яман води Юсуф в парка близо до паспортната служба.

– Ела, юначе – казва той и подканва момчето да седне до себе си – хайде да поседнем малко в парка… Искаш ли да поиграеш?

– Не искам – отговаря тъжен Юсуф тихо.

Яман се усмихва и започва да разказва за далечна земя, където червените телефонни кабини са навсякъде и парковете изглеждат като платна за рисунка.

– Англия е красива – казва той – Помниш ли онези малки червени кабинки от снимка? В Лондон има много такива.

– Не искам да заминавам – отвръща Юсуф.

Камерата ни показва Нана, която ги наблюдава скрита зад дърветата.

– А когато отидем, ще отидем и при чичо Зия – продължава Яман, опитвайки се да смекчи тона – той ще се зарадва да те види. Когато чичо Зия се оправи, ще обиколим света – обяснява Яман – Ще е хубаво, не искаш ли?

Отстрани, Нана усеща как в гърдите ѝ се свива буца. Тя знае, че тези думи не успокояват Юсуф. Знае, че той не иска да заминава, че това е бягство, а не приключение. В очите му вече се е настанил страха, който никой не забелязва.

В този момент телефонът на Яман звъни.

– Почакай ме тук, юначе… – казва Яман и се отдалечава, за да говори.

– Кажи , Недим…

Нана забелязва движение. От другия край на алеята се появяват хора – мрачни, решителни, със стъпки, които не са на хора, дошли да се разходят. Хората на Идрис.

Сърцето на Нана започва да бие бързо. Поглежда ту Юсуф, ту Яман и приближаващата опасност. Тя няма време за план. Нито за думи.

Поема си въздух и започва да бяга. Вижда паркираната кола на Яман. Ръцете ѝ треперят, когато хваща дръжката на багажника.

Той се отваря с леко скърцане. Звукът ѝ пронизва костите. Но никой не не забелязва как тя се вмъква в багажника.

Нана се свива вътре, притиснала коленете към гърдите, и дърпа капака над себе си. В тъмнината мирише на прах и гума. Но това не ѝ прави впечатление, тя е притеснена и мисли за Яман и Юсуф.

– Господи… само да не ги наранят. Само това.

Действието прескача. Яман и Юсуф пристигат в имението.

– Няма ли да влизаш вътре, юнако? – гласът на Яман звучи от прага.
– Не, ще остана още малко в градината… – отговаря момчето, без да откъсва поглед от небето.
– Какво има в небето?
– Нищо… просто гледам облаците… – прошепва. После, почти без дъх, добавя: – Къде си, Нана…

И тогава, сякаш от друг свят, отнякъде се чува глас – топъл и така познат:

– Тук съм, мили мой… Тук съм…

Юсуф се сепва. Очите му се разширяват.

– Нана?
– В багажника съм, миличък…

Момчето тича към колата, навежда се и почти шепне:

– Добре ли си?
– Добре съм. Но не знам как ще изляза оттук…
– Ще ти помогна.
– Първо се увери, че няма никой наоколо. После отвори багажника.

Юсуф се изправя, оглежда двора с предпазливи движения, сърцето му бие силно.

– Няма никой. Всичко е чисто.
– Изчакай още малко, птичето ми… Нека първо се измъкна, преди някой да ме види. После ще мога да те прегърна, колкото си искам.

Капакът се повдига и светлината пада върху лицето ѝ. Нана поема дълбоко въздух, а Юсуф не откъсва поглед от нея.

– Върна се… – казва той с усмивка. – Не си издържала да ме виждаш тъжен и се върнала, нали?
– Трябваше да избягам и да се скрия тук. Но трябва бързо да тръгна, преди някой да ме забележи…
– Ъхх… – излиза само звук от Юсуф.
– Но си заслужаваше. Видях те… А сега погледни наоколо – идва ли някой?
– Никой няма… Чакай! Кака Айнур идва!

Нана се скрива, а Юсуф застава пред Айнур.

– Юсуф? Не си ли гладен, мило дете? Хайде, приготвих ти нещо вкусно…
– Благодаря, како Айнур…
– Разбира се, скъпи. Щом поискаш, ще ти сготвя каквото пожелаеш. А какво правиш тук? Да не си загубил нещо? Искаш ли да потърсим заедно?
– Не, просто се разхождах…
– Ела да хапнеш, после ще се поразходим. Може и да поиграем на нещо, а?

Юсуф я гледа с невинно напрежение.

– Како Айнур…
– Да, мило?
– Знаеш ли онези меки пържени питки, които правиш? Тези, дето се надуват и миришат на масло…
– Ах, искаш да ти направя питки, а? Добре, ще ги направя веднага, за да ги ядеш горещи… Ще сложа и малко ягодово сладко между тях, ще стане чудесно, съгласен ли си?

Юсуф клати глава в знак на съгласие, а Айнур се прибира в къщата.

– Тя си тръгна… – прошепва Юсуф.
– Видях, мили мой. Благодаря ти – отговаря Нана. – Охраната идва, няма да мога да изляза сега… Какво ще правя? – вайка се Нана.
– Ще те скрия… – отвръща Юсуф.
– Къде, миличък?

Действието прескача, когато Яман и Юсуф влизат в склада на имението.

– Остани тук. Ще ти нося храна и вода. Обещавам, никому няма да кажа, че си тук.
– Не мога, мили мой. Трябва да си тръгна.
– Но ти ще му липсваш… А аз? Ще ти липсвам ли?

Нана поема малките му длани в своите и се навежда, и го поглежда право в очите.

– Недей да казваш това. Ти си моята малка птичка. Помниш ли какво ти казах някога? За да могат птиците да летят…
– …трябва да размахат криле – довършва тихо Юсуф.
– Точно така. Ако не помръдна крилете си, това място ще се превърне в моя клетка. А аз не мога да живея в клетка, дори и сърцето ми да се къса.
– Но това е твоят дом… защо би се превърнал в клетка?
– Защото лошите хора го промениха, мило дете.
– Да кажем на чичо! Той ще се справи! Ще ги победи и ще оправи всичко!

Нана се усмихва тъжно – усмивка, в която има и обич, и отчаяние.

– Този път трябва сама да оправя нещата.
– Ще се върнеш ли после? Моля те, Нана… не искам да се разделям с теб…

Нана се навежда, докосва лицето му и прошепва:

– И аз не искам, птичето ми… и аз не искам…

Айше подава чаша вода на Есра.

– Ето, вземи, скъпа – казва Айше като подава чашата на Есре. – По-добре ли си?

Есра кимва, опитвайки се да се усмихне.

– Да. По-добре съм. Благодаря ти.

Айше я наблюдава внимателно, без да откъсва поглед.

– Есра… познавам те. И теб, и семейството ти. Знам, че не бихте се забъркали в подобно нещо. А ако беше виновна в нещо, нямаше да дойдеш при човек, за когото знеш, че работи в полицията. Вярвам, че казваш истината. Няма да те заведа в управлението.

Дъхът на Есра спира за секунда, а после очите ѝ се пълнят с благодарност.

– Благодаря ти, како Айше. Радвам се, че дойдох при теб.

Айше поставя ръка върху нейната.

– Но трябва да докажем невинността ти. Разбираш ли? Сега ще ми разкажеш всичко. От самото начало. Ти беше ли на смяна онази вечер?

Есра поклаща глава.

– Не. Всъщност беше смяната на Джансу. Тя се разболя и затова ме повикаха да я заместя.

– Колко добре я познаваш?

– Почти не я познавам – признава Есра. – Работи от два месеца. Никога не ми е направила нищо… но сега вече не съм сигурна в нищо.

– Разбирам. Добре. Аз ще проверя. А ти… остани тук. Не излизай и не говори с никого. – нарежда Айше. – Обещай ми, Есра.

Есра кимва. В очите ѝ проблясва благодарност, но и страх, който не изчезва.

На вратата се чува леко почукване.

– Мога ли да вляза? – гласът на Неше прозвучава плахо.
– Ела, сестричке – отвръща Айше, повдигайки глава. – Как е Дога?

Неше влиза, носейки миризма на сапун и детски крем.

– Добре е, сестро. Не се тревожи. Кремът подейства. Сега си играе в стаята.
– Добре. Но да не ѝ даваш шоколад известно време – отбелязва Айше.
– Разбира се. Първо да ѝ мине напълно – кима Неше.

Айше поема въздух и се обръща към двете:

– Есра ще остане тук известно време. Не трябва да излиза, ясно? Аз трябва да се преоблека и да тръгвам на работа.

Неше се усмихва неловко.

– Како… изпрах всичките ти дрехи…

Айше застива.

– Какво? И сега какво да облека?

В полицейското управление Айше влиза бързо, облечена по-елегантно, отколкото би искала. Нежелана случайност, но сега няма време за това.

Ферит я вижда и на устните му се появява лека, почти закачлива усмивка.

– Виж ти… как се е облякла. Или само на мен така ми се струва? – мисли си той, а на глас пита – Как си, комисар Айше?
– Добре съм, комисар Ферит. Вие? – отвръща тя спокойно.
– Отлично – казва той и нарочно бавно отваря папка пред себе си. – Реших да проверя как върви случаят. Не бих казал, че има особен напредък.
– Има прогрес – отвръща тя. – Бавно, но има. Ще ви уведомя, щом се появи нещо важно.

Ферит се навежда напред:

– Всъщност аз намерих нещо. Да ти спестя затрудненията. Момичето се казва Есра Шимшек. Издирвана е. Навсякъде. Изглежда леко изоставаш с информацията.

Айше дори не трепва.

– И аз съм на крачка да стигна до нея.
– Работи в „Йълдъз Клийнинг“. Погледни и ти… така… „бавничко“.

Телефонът на Айше звъни. Тя се обръща и излиза.

– Трябва да вдигна.

Ферит я проследява с поглед, като си мисли: :Елегантни дрехи… тайни разговори… Да видим…

След малко Айше се връща.

– Кой беше това? – любопитен е Ферит. – Защо говориш тайно?
– Личен въпрос – казва Айше, без да мигне. – Нещо, което не е от вашата компетентност. И не съм длъжна да го обсъждам с вас.
– Лично? – повторя той, като че ли тази дума е чужда за езика му.
– Да. Лично.

Айше тръгва към вратата.

– Къде отиваш? – пита той.
– Към фирмата, която спомена. – Айше спира за секунда. – А преди това имам нещо лично за довършване.

Ферит остава сам, с бавно повдигната вежда.

– Чуйте я. Още веднъж „лично“… – прошепва той, сякаш разгадава нова загадка. – Или… може би има някой в живота ѝ?

Камерата се задържа върху лицето му.

Айше се приближава към вратата на една къща, когато вратата се отваря и на прага се появява Джансу, устната ѝ е разцепена, а по ръба ѝ още блести прясна капка кръв. Погледът ѝ е уплашен и уморен, сякаш не е спала цяла нощ.

– Всичко наред ли е? – тихо пита Айше, без да откъсва очи от порязаната устна.

Джансу не вдига глава.

– Моят… мъж. Вчера… прекали с алкохола – казва приглушено, като че ли думите ѝ тежат.

Айше не задава допълнителни въпроси. Тя преминава към причината за посещението.

– Няма да те задържам. Имам нужно само няколко въпроса за Есра Шимшек, с която работиш. Какво можеш да ми кажеш за нея?

Джансу поема въздух и се опитва да се събере.

– Не я познавам много. Тиха е. Държи се настрана. Не се оплаква, не търси вниманието на никого. Не знам дали има семейство. Знам само, че събира пари за обучение. – Въздишката ѝ е дълга, сякаш излиза от много дълбоко. – Чух, че полицията се интересувала от нея.

Айше я наблюдава внимателно, като човек, който преценява не думите, а това, което стои между тях.

– Благодаря ти – казва накрая, меко, но със собствена твърдост. Вади визитка и я поставя на масичката до вратата. – Това е номерът ми. Не трябва да търпиш това… което търпиш. Ако ти трябва помощ – звънни. По всяко време.

Джансу взема визитката. Айше се обръща и си тръгва.

Веднага след това Джансу вади телефона си. Тя набира някакъв номер.

– Батко, полицията беше тук – гласът ѝ е дрезгав. –Питаха ме. Но нищо не казах. Всичко падна върху онази глупачка. Те… не знаят кой си.

От слушалката идва глас, остър като удар.

– Имаш ли представа каква щета си нанесла?! Онзи товар струваше милиони! Как можа да го дадеш на непозната?!
– Аз… аз мислех, че… – започва тя, но думите ѝ се разпадат.
– Млъкни! – усеща се гневът му. – Очевидно снощното не ти е било достатъчно. Не говори с полицията. И запомни добре, ако сбъркаш още веднъж… няма да има милост.

Линията прекъсва.

Джансу стои сама посред тишината. В ръката ѝ, визитката на Айше.

Тя я стиска така силно, че хартията почти се разкъсва.

Действието се пренася в полицейското управление Ферит сяда срещу Айше, поставяйки на бюрото пред себе си папка с документи. Листите леко шумолят, а металната закопчалка проблясва под светлината на флуоресцентната лампа. Погледът му е съсредоточен, почти пронизващ. Гласът му звучи спокойно, но в него се усеща стегнатата струна на напрежението.

– Отново открих нещо по твоя случай – казва той. – Тази Есра… няма никого. Никакво семейство. Всички ѝ близки са починали, дори по-голямата ѝ сестра. Но знаеш ли кое е най-странното? Някога е живяла в същия квартал, в който си израснала с майка ти. Съвпадение ли е това? Наистина ли не я познаваш?

Айше отклонява погледа си. После внезапно се изправя. Столът изскърцва рязко, а тишината между тях се разкъсва.

– Напуснах дома си преди много години. Как бих могла да я познавам? – отвръща тя сухо, без да трепне.

В нервен жест ръката ѝ докосва металната чаша с химикалки. Тя се преобръща, създавайки малък хаос – моливи и химикалки се търкалят по пода.

Ферит се усмихва едва забележимо. Накланя глава, наблюдавайки я с този особен поглед, в който играят едновременно насмешка и подозрение.

– Успокой се. Все пак говориш с Ферит Булут – казва с лека ирония. – Потта по челото, треперенето, липсата на концентрация… напълно нормални реакции в моето присъствие.

Малко по-късно Айше си взема чантата, за да си тръгне.

– Тръгваш ли си? – пита Ферит.

– Да… – отговаря тя кратко, избягвайки погледа му.

– Почакай. Ще те закарам. Освен това купих подарък за Додо – обяснява Ферит.

– Не, не си прави труда. Дай ми го, ще му ѝ го занеса аз.

– Добре тогава… вземи го, като минаваш покрай кабинета ми – стои на бюрото ми.

– Благодаря – казва тя.

Ферит остава сам в стаята.

– Какво става с нея… – прошепва той. – Казах, че имам подарък за Додо, а тя дори не се ядоса…

В този момент в стаята влиза с камара папки в ръце, като в същото време говори с Неше, телефонът му е на високоговорител.

– Какво ще кажеш да направим нощна обиколка из Истанбул? Малко приключение няма да ни навреди, нали?

От другата страна настъпва пауза, после се чува колебливият глас на Неше.

– Ъм… не. Гостът на сестра ми е тук. Остава у нас, не мога да излизам.

– Наистина ли? Добре тогава… лека вечер.

Разговорът приключва, но в този момент в ума на Ферит вече се подреждат парчетата от пъзела.

– Гост… Елегантни дрехи, тайни съобщения, а сега и това…

В този миг той вече знае – Айше крие нещо.

Малко по-късно Ферит решава да провери лично какво крие Айше и отива в дома ѝ.

Неше поглежда през шпионката.

– Како… това е брат Ферит!
– Какво? Точно това ми липсваше… По дяволите! Бързо! Скрийте се в задната стая! Хайде, тичайте! – нарежда Айше, докато почти ги бута напред. – И не издавайте звук, ясно ли е?

Вратата се отваря и Ферит влиза, държейки в ръце плик. Усмивката му е лека, но очите му веднага обхождат стаята – нищо в поведението на Айше не му убягва.

– Минавах покрай магазина и видях грозде – също толкова твърдо, колкото моята глава, затова го купих. Додо го обожава. Къде е малката?

Айше се опитва да запази спокойствие, но гласът ѝ трепери.

– Тя… спи в стаята си.
– Е, тогава ще ти оставя гроздето. Наистина е вкусно, ще съжаляваш, ако не опиташ. А може и госта си да почерпиш.

Айше се вцепенява. Погледът ѝ се стрелва към вратата на задната стая.

– Какъв гост? Как смееш да се бъркаш в личния ми живот, Ферит? От кога ти давам обяснения за това кой ми е на гости?

Ферит пристъпва напред, с онази самоуверена ирония, която само той може да си позволи.

– А, значи си е тръгнал? Без дори да се сбогуват с мен?

Айше стиска зъби, а гласът ѝ звучи остро:

– Вратата не е натам, Ферит.
– Добре, добре, тръгвам си – казва той, но не помръдва.
– Чудесно. Върви.
– Казах ти, че тръгвам…
– Моля те, излез!

Ферит я гледа с подозрение.

– Къде е Додо? Болна ли е? Защо спи по това време?

Айше се опитва да го избутва към изхода.

– Не настоявай! Тръгвай си вече!
– Не. Ще я проверя сам.
– Ферит! Не смей! – извиква тя, когато той се насочва към задната стая. – Ферит!

Той обаче вече е до вратата. Неше се опитва да го спре, но той я измества внимателно.

– Отдръпни се, Неше. Хайде…

Айше се хвърля напред, но е късно.

– Това, което правиш, е направо като някой уличен хулиган! – извиква тя ядосано.

Ферит се усмихва горчиво.

– Ах, прости ми, но не е редно да наричаш държавен полицай „хулиган“, нали?

Той отваря вратата… и застива. Очите му се разширяват, в лицето му се чете шок.

– О, Боже… това ли виждам? Грешка ли е?

Неше писва, а Айше изкрещява:

– Ферит!

Той се обръща към тях, сякаш не вярва на собствените си очи.

– Браво, комисар Ферит… Разкри случая и намери заподозряната… Само че мястото, където я държиш, е напълно грешно.