Плен – Сезон 2 Епизод 135 (Ето какво ще видим)

Вятърът леко полюшва клоните на дърветата в градината на имението. Слънцето вече се снишава над покривите на къщата, а между сенките, които се протягат по алеята, се появява Муса – неспокоен, с поглед, който явно, търсейки някого.

– Ах, най-после те намерих – прошепва си той, щом в далечината съзира познат силует.

Хира седи сама на една пейка, скрита в уединен ъгъл, далеч от чужди очи. Главата ѝ е леко сведена, раменете – треперят едва забележимо. Когато Муса пристъпва към нея, тя не помръдва. Едва когато той коленичи до нея, се вижда как сълзите бавно се стичат по лицето ѝ.

– Сестричке… защо плачеш? – пита той тихо, сякаш се страхува думите му да не я наранят още повече. – Някой да не ти каза нещо?

Хира не отговаря веднага. Погледът ѝ е изгубен някъде далеч.

– Каза, че бил влюбен в мен – прошепва накрая, гласът ѝ звучи като счупена струна. – Току-що го каза на майка си.

Думите ѝ сякаш отключват нещо. Тя поема дъх и изведнъж започва да говори, да излива всичко, което е носила в себе си до сега.

– Любовта не е ли да вярваш на този, когото обичаш, Муса? – очите ѝ се пълнят с нови сълзи. – Аз му повярвах… повече, отколкото съм вярвала на когото и да било. Ако бях преживяла това, което той преживя, ако бях видяла това, което той видя… пак нямаше да се усъмня. Знаеш ли защо? Защото за мен думата му беше всичко.

Хира поглежда към него, но всъщност не го вижда. Очите ѝ гледат през него, някъде в онова място, където е останала болката.

– Разбрал, че съм невинна – продължава тя с пресипнал глас. – Но какво значение има това сега? След всички онези думи, след всичките му обвинения… нищо вече не може да бъде същото.
– Не говори така, сестричке– прошепва Муса. – Времето лекува всичко.

Хира поклаща глава. На устните ѝ се появява горчива усмивка.

– Това не е такава рана, Муса. Времето само я отваря отново и отново. Знаеш ли кое ме срина най-много…, това че повярва, че съм го излъгала.

В този момент камерата се отдалечава, и се фокусира върху Орхун, който стои неподвижно зад едно дърво, толкова близо, че чува всяка дума. Лицето му е пребледняло от болка.

Хира си поема въздух тежко, сякаш сякаш се опитва да събере силите които са ѝ останали.

– Дори сега се разтрепервам, щом си спомня. Не мога да си поема дъх… Жалко, Муса. И за двама ни е жалко.

Думите на Хира го пронизват Орхун. Вътрешният глас му глас ехти като признание:

– Прав си… ако сме стигнали дотук, вината е само моя.

Орхун не издържа повече. Отдръпва се рязко и тръгва към къщата с бързи крачки, сякаш иска да избяга от самия себе си.

Хира опитва да се съвземе. Изтрива сълзите си с длан, отново си поема дълбоко въздух.

– Аз ще вървя – казва тихо. – Утре сутринта ще дойда отново, когато Али се върне от училище…
– Не се тревожи за него – прекъсва я Муса с глас, който се опитва да звучи спокоен. – Ще се погрижа. Ти се измъчи достатъчно. Отиди и си почини малко. Ако искаш, ще те закарам.
– Не, ще вървя пеша – отговаря тя, като се изправя. – Само се погрижи за Али, докато ме няма, това ми стига.

Хира тръгва бавно по алеята. Слънцето вече е зад дърветата, а сенките се преливат една в друга. Муса остава на място, гледа след нея, малката ѝ фигура постепенно се губи между лъчите на залеза.

Той въздъхва тежко.

Високите прозорци пропускат меката светлина на следобеда. В кабинета на Орхун е тихо, почти нереално тихо – само часовникът на бюрото му отмерва секундите, като че ли нарочно, за да подчертае тежестта на тишината.

Орхун стои до бюрото си, неподвижен. Погледът му е вперен в празното пространство пред него, а ръцете му – отпуснати, безсилни. В мислите му всичко се връща отново и отново.

Пред очите му проблясват откъснати мигове – градината, пейката, сълзите по лицето на Хира, думите ѝ, които все още ехтят в съзнанието му като ехо, от което няма спасение:

– Знаеш ли кое ме съсипва, Муса? – казва тя отново в спомена му, с онзи треперещ глас, който не може да забрави. – Повярва, че съм го излъгала. И дори сега… дори сега, когато си спомням, не мога да дишам. Жалко, Муса… И за двама ни е жалко.

Орхун въздиша рязко, сякаш опитва да прогони спомена, но не успява. Очите му потъмняват. Яростта към самия себе си бавно се смесва с болка, която отдавна не може да скрие.

– Заради мен плаче! – прошепва, почти безгласно.

В този миг друга сцена нахлува в съзнанието му, онзи миг, когато Хира, с пламък в очите и сълзи по лицето, го отхвърля.

– Никога! – крещи тя в спомена му. – Никога няма да ти простя!

Думите ѝ режат като нож. Орхун стиска ръцете си в юмруци, ноктите му се впиват в дланите. Сърцето му блъска в гърдите, сякаш иска да излезе.

Отново проблясва образ, но този път майстор Якуп, мъдър и суров, стоящ пред него с поглед, който не позволява да погледнеш настрани.

– Има места, синко, където парите, силата и името ти не струват нищо – казва той с тих, но тежък глас. – Единственият изход е да чакаш пред портите на сърцето ѝ. Да гориш там. И ако този огън не те погълне, може би… може би тогава ще се отвори. Но кога, само Бог знае.

Думите му отекват в тишината на стаята. Орхун замръзва. За миг изглежда така, сякаш разбира нещо, което досега е отказвал да приеме.

– Заради мен плаче… – повтаря той, този път по-високо, гласът му се къса. – И все още… все още страда.

Лицето му се променя. Той рязко се изправя, стола зад него пада, но той дори не го забелязва.

Погледът му е твърд, в очите му проблясва нещо ново – като пламък, който най-после се е разгорял. Без да се колебае, тръгва към вратата.

Камерата следва стъпките му – бързи, решителни, ехтящи по коридора. Вратата се затваря с глух звук, а в кабинета остава само разпиляната светлина върху бюрото и едно усещане за предстояща промяна.

Вратата на къщата се отваря рязко и Орхун излиза навън. Стъпките му са бързи, напрегнати, почти тича. Погледът му оглежда градината, сякаш се опитва да си поеме глътка въздух, но всъщност търси нея – Хира. Вятърът носи мириса на прясно окосена трева, а тишината между дърветата е почти оглушителна.

Той се насочва към пейката, където я видя за последно, но преди да стигне, пътят му се пресича с този на Муса. Младият мъж стои насред алеята, лицето е уморено, очите – замъглени от тревога.

– Търсиш сестра ми, нали? – извиква той, без дори да пита.

Орхун само кимва, мълчаливо, с напрегнати черти на лицето.

– Замина – казва Муса след кратка пауза. – Отиде в хотела. Тръгна си по-рано днес.

Думите падат между тях като камък. За миг Орхун затваря очи, не от изненада, а от това, че осъзнава, че е закъснял. Отново!

– Много страда – продължава Муса. – Плака, докато се срина напълно. Не съм я виждал такава… никога.
– Знам – отговаря Орхун едва чуто. Гласът му е нисък, дрезгав, сякаш идва отдалеч.

Муса го гледа, този път по-внимателно. И вижда всичко, което Орхун се опитва да скрие: съжалението, мълчаливата вина, погледа на човек, който би дал всичко, само за да върне времето назад.

– И ти си същият, зетко – казва той накрая, без гняв, но с тъга. – И двамата сте съсипани. Но… – поема дълбоко въздух – ти ѝ причини голяма болка. Голяма. Такова нещо не се забравя. Не знам какво ще стане, но… май няма да ти прости, сам си виновен!

Орхун не отговаря. Стои неподвижен, вперил поглед в земята, а думите на Муса остават да висят във въздуха. След миг Муса се обръща и тръгва бавно по алеята. Стъпките му се отдалечават, докато се сливат с шумоленето на дърветата.

Орхун остава сам. Главата му е наведена, раменете – отпуснати. Диша тежко, сякаш всяко вдишване боли.

– Знам… – прошепва.

Гласът му едва се чува, но думите му се разтварят в тишината на градината, като признание, което идва твърде късно.

Стаята е тиха. Пердетата са поотпуснати, а през тях се процеждат нежни ивици светлина, които се пречупват върху пода. Хира седи в ъгъла, на един от онези безлични хотелски фотьойли, които миришат на чужди истории. Лицето ѝ е мокро, пръстите ѝ треперят, докато стискат кърпичката.

Тъкмо когато се опитва да си поеме дъх, на вратата се чува тихо почукване. Хира избърсва очите си с длан, изправя се, поема въздух.

– Сигурно е Муса – прошепва на себе си и тръгва към вратата.

Но когато я отваря, светът около нея застива.

Пред нея стои Орхун.

Погледът му е дълбок, лице – напрегнато, очите – пълни с онзи огън, който някога я е карал да вярва, че нищо не може да ги раздели. Сега обаче този огън изгаря и двамата.

– Ти… какво правиш тук? – гласът ѝ е остър, но в него се усеща и нещо друго – неувереност, която се опитва да скрие.

Орхун пристъпва напред, думите му се изливат с такава сила, че сякаш идват направо от сърцето му:

– Ще направя абсолютно всичко, за да те спечеля отново! Всичко! Само за да видя онази твоя усмивка отново на лицето ти! Ако трябва, ще поставя целия свят в краката ти! Ще намеря начин! Ще ти докажа, че мога да изкупя вината си! Ще те накарам да ми простиш!

Хира го гледа без да помръдне. Погледът ѝ вече не е изненадан, в него се смесват гордост и болка, онзи студ, който остава след като доверието изчезне.

– Всичко беше по моя вина – продължава Орхун, гласът му леко трепери. – Трябваше да те изслушам. Знам, но ще поправя това, кълна се. Колкото и време да отнеме, каквото и да ми струва… ще го направя. Знам какво искам. Знам какво трябва да направя, за нас!

Хира затваря очи за миг. Чува искрените му думи, които идват от сърцето му, усеща болката му, но не може да я приеме. Твърде много я нарани, за да има връщане назад.

– Вече няма „нас“, Орхун Демирханлъ! – думите ѝ излитат рязко. – Аз вече нямам сили да ти прощавам повече!

Орхун не отстъпва. Гласът му е тих, но твърд:

– Аз ще ти дам тази сила!

Хира поклаща глава. Очите ѝ се насълзяват отново, но този път не от слабост, а от гняв.

– Не разбираш ли още? Нищо не може да се направи! – казва с пречупен глас. – Все още говориш за поправяне, сякаш може да се върнеш времето назад! Ти ме срина! Направи ме на пух и прах! – тупва с ръка по гърдите си. – Тук… тук вече няма нищо! Само руини! А ти пак говориш за „нас“! Аз не мога дори себе си да открия сред тези развалини! Не можеш да ми помогнеш!

Думите ѝ падат между тях като стъкло, което се разбива. Орхун преглъща тежко, лицето му побелява, но не отстъпва.

– Ти само ми позволи… – казва той бавно. – Само това искам. Да не се отказваш от нас. Аз не се страхувам от нищо вече. Хиляди пъти мога да се срина и хиляди пъти ако трябва ще се изправя отново. Ще направя всичко, за да ти помогна да намериш тази сила. Само не затваряй вратите!

И тогава, сякаш всичко се повтаря.

Хира го гледа дълго. В съзнанието ѝ проблясва спомен – онзи миг, когато той някога ѝ затръшна вратата на имението пред лицето. Болката, срамът, тишината след това.

Сега Хира е тази, която посяга към дръжката на вратата.

– Вече е късно! – прошепва.

Вратата, която Хира затваря се затваря успоредно с тази, която Орхун затвори пред лицето ѝ в миналото.

Това движение е безшумно, но в ушите на Орхун звучи като гръм. Той стои там, пред затворената врата, дълго – неподвижен и разтърсен.

В коридора времето спира. След малко той си поема дълбоко въздух, обръща се и тръгва. Стъпките му отекват глухо по пода.

Вътре Хира разплакана се държи за дръжката на вратата, за да не падне от спомена, от болката, от любовта, които не може да заличи.

В главата ѝ все още звучи гласът му – онзи глас, в който преди време е усещала сигурност, а сега чува само вина.

„Знам вече истината. Ти си невинна. Нямаш вина за нищо.“

Думите му отекват като далечен спомен, и изведнъж тя се връща към онзи миг – към момента, в който той най-сетне произнесе тези думи, но твърде късно.

„Невинна ли съм? – отговорът ѝ тогава беше спокоен, но очите ѝ горяха. – Щеше да има смисъл, ако ми беше казал нещо, което не знам. Но аз вече ти го бях казала. От самото начало.“

Сега, когато споменът избледнява, Хира отново е сама, а сълзите ѝ се стичат бавно, без усилие.

– Помолих те е да ми повярваш, че съм невинна – гласът ѝ се къса от болка. – Молих те да ме чуеш. А ти… не искаше. Сега думите ти нямат никакво значение.

Раменете ѝ се стягат, сякаш се опитва да се събере, да си върне силата, която той ѝ е отнел.

– Пътищата ни се разделиха, Орхун – изрича твърдо, сякаш той все още е в стаята. – Тази книга е затворена. След като не ми повярва и не ми се довери, няма връщане назад. Колкото и да съжаляваш… вече е късно. Всичко свърши!

После отива до леглото и сяда на ръба му. Пръстите ѝ се впиват в завивката. Дълго се опитва да се сдържи, но когато гърлото ѝ прегаря, избухва в плач. Този път не е тихо, не е срамежливо. Цялата ѝ болка се разлива в пространството – тежка, дълбока, искрена.

Камерата се отдръпва бавно, оставяйки Хира превита на леглото.

Навън въздухът е хладен. Колите минават безшумно, а от хотела излиза Орхун. Стъпките му са бавни, сякаш всеки метър до колата му е ново изпитание. Лицето му е напрегнато, но не от гняв, а от това, когато човек започва да вижда ясно нещата.

Вътрешният му глас кънти в тишината:

– Заслужи си го, Орхун Демирханлъ. Заслужи тази врата, затръшната в лицето ти. Но няма да се откажеш. Не и този път. Няма да спреш, докато не я видиш да се усмихва отново.

Той спира за миг, поема дълбоко въздух, после отваря вратата на колата. В очите му вече няма отчаяние, само решимост.

Камерата го следва в профил, докато потегля. Отражението му в стъклото е като на човек, който е изгубил всичко, но все пак е готов да започне отначало.

Градът остава зад него, а в погледа му се чете едно-единствено нещо – обещание. Клетва, че няма да позволи на болката да бъде последната дума между тях.

Действието прескача на следващия ден. В хотелската стая Хира лежи на леглото, свита на кълбо. Стаята е притъмняла, а светлината, която влиза през пердето, рисува по лицето ѝ бледи сенки. Погледът ѝ е застинал в една точка – празен и далечен.

В съзнанието ѝ проблясва споменът. Гласът му. Погледът му. Молбата.

– Искам само да ми простиш – беше казал Орхун тогава, със сълзи, които едва сдържаше. – Позволи ми да изкупя вината си.

А тя, твърд и уверен глас, му каза онова, което сега отеква в нея като ехо:

– Никога! Никога няма да ти простя!

Кадърът се връща в настоящето. Хира притваря очи, сякаш така може да изтрие спомена, да изтрие всичко. Но звукът на телефона я изтръгва от мислите.

Тя посяга към нощното шкафче, вдига телефона и бързо избърсва очите си. На екрана пише „Халисе“.

– Да, како Халисе? – гласът ѝ е тих, но трепери.

От отсрещната страна се чува топъл, загрижен глас:

– Хира, как си, дъще?
– Добре съм, како Халисе. Всичко наред ли е?
– Няма проблем, момичето ми. Просто исках да ти кажа, чеАли се прибра от училище. Пита за теб, не спира. Помислих, че ще се успокои, ако му кажа, че ще дойдеш.
– Добре ли е? – пита Хира, гласът ѝ едва се чува.
– Не се тревожи. Муса е с него, гледа го, но знаеш го Али, упорит е. Само теб иска край себе си.

Кратка пауза. Хира мълчи. В очите ѝ отново се появяват сълзи, но този път не от болка, а от безсилие. Тя не иска да се връща в имението, но когато става дума за Али… избор няма.

– Ще дойда – казва накрая. – След малко ще съм там. Благодаря ти, како Халисе.
– Добре, дете мое. Ще го зарадваш. До скоро.

Хира затваря телефона, поема дълбоко въздух и се изправя.

Сцената се сменя плавно. Камерата ни показва познатата стая – кабинета на Орхун. Халисе стои до вратата с телефона в ръка, а срещу нея – Орхун.

– Ще дойде – казва Халисе, поглеждайки Орхун. – Когато чу, че става дума за Али, не можа да каже „не“.

Орхун само кимва. Погледът му е втренчен в нещо, което е само в мислите му.

– Нещо друго, г-н Орхун? – пита Халисе внимателно.

– Не, благодаря, г-жо Халисе – отговаря той спокойно.

Халисе тръгва към вратата и излиза, затваряйки тихо след себе си.

Орхун остава сам. За миг стои неподвижен, после си поема дълбоко въздух – прилича на човек, който е решил да се изправи пред съдбата си.

Навън, през прозореца, вятърът разклаща клоните. В кабинета са само тишината – и мъж, който е готов да направи всичко, за да върне това, което сам е разрушил.

Какво е намислил Орхун?

Какво се случва с Кенан и Нуршах?

Кенан и Нуршах вече са подали документите за развод и се опитват да се държат спокойно, макар и вътрешно разбити. И двамата се преструват, че решението е правилно, но тъгата и празнотата личат във всеки техен поглед. Дори когато говорят, тонът им издава колко силно се борят със собствените си чувства.

Докато обсъждат как ще обяснят развода на малката Нефес, внезапно в офиса им пристига Мюзафер – служителка от социалната служба. Тя е хладна, строга и подозрителна. Изважда досие и ги уведомява, че ще разследва бракът им и попечителството над детето.

Мюзафер разкрива, че е открила нередности:

– Кенан и Нуршах са се оженили веднага след като Рашид (дядото на Нефес) е спечелил временното попечителство над Нефес.

– Малко след това имотът на Кенан е бил прехвърлен именно на Рашид, а той междувременно се е отказал от делото за попечителство.

Всичко това, според нея, изглежда като измама, извършена с цел Нефес да остане при тях. Тя обещава да продължи разследването и да следи всеки техен ход.

Кенан се опитва спокойно да обясни, че нищо нередно няма, но Мюзафер е непреклонна. Предупреждава ги, че ще подаде доклад и ще търси доказателства за всякакви нередности.

След като тя си тръгва, между Кенан и Нуршах настъпва паника, осъзнават, че разводът им може да изглежда като доказателство срещу тях. Решават спешно да оттеглят молбата за развод, за да не навредят на делото за попечителство.

Докато бързат към съда, отново се скарват – напрежението и емоциите избухват. Всеки обвинява другия, че е виновен за случилото се, но въпреки думите им е ясно, че раздялата им тежи и на двамата.

Накрая успяват да изтеглят документите за развод и изпитват скрито облекчение, макар и да не си го признават. Но знаят, че проблемите едва започват, Мюзафер със сигурност ще разбере за всичко. Те решават да отидат при Рашид, за да координират версиите си, преди социалните да го потърсят.

Телефоните на Нуршах и Кенан са изключени, а Фатих и Джейлан, които идват в кантората, не могат да ги открият и започват да се страхуват, че Кенан и Нуршах може да са отвлечени.

Какво се случва с Рашид и Афет?

Рашид, след като е изгонен от дома си, стои премръзнал пред вратата, гладен и отчаян. Моли Афет да му отвори, обещава, че повече няма да залага на конни надбягвания и че ще се промени.

Първо му отваря Нефес, носейки му якето, за да не измръзне. Но когато Афет се появява, строго я прибира вътре и със студен глас казва на Рашид:

– Никаква храна няма да получиш! Яж корените на злото, което си посял!

Рашид продължава да я умолява, да тропа на вратата и да нарича жена си „светицата си Афет“. Тя обаче не се трогва и затръшва вратата в лицето му. Остава сам навън, треперещ от студ и отчаян, сам на себе си мърмори:

– Сам си го направи, Рашид… Сам си го направи.

Малко по-късно Афет все пак го прибира. Седи до него и го гледа като разгневена майка, която укорява дете. Той, посрамен и примирен, кима на всяка нейна дума. Афет му изисква всички пари, които има, и той ѝ ги дава, всяка банкнота, спечелена с болка. Докато ги брои, плаче и се сбогува с имената на своите коне.

– Прощавайте, верни мои четириноги приятели…

Афет го предупреждава, че ако пак се захване с хазарта, ще га накара да изяде всички билети за залагане един по един. След това си излиза ядосана, за да се погрижи за красотата си, докато Рашид я гледа тъжно и си мисли, че пак ще свърши без пари и без покрив над главата.

Източник: PoTv.bg