Дженгер намира писмото от Нана и го дава на Яман. Но ще има ли Яман смелост да го отвори… или гневът му ще бъде по-силен от желанието да разбере истината? Вижте какво ще се случи в епизод 649 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 6 ноември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 649 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман едва не хваща Нана в склада. Жената знае, че трябва да действа, ако иска да защити себе си и Юсуф, трябва да отиде в полицията възможно най-скоро и да разкрие истината за Идрис.
С помощта на Юсуф Нана бяга от имението, избягвайки засадите на Идрис.
Междувременно Дженгер намира писмото от Нана и го носи на Яман. Но ще има ли Яман смелост да го отвори… или гневът му ще бъде по-силен от желанието да разбере истината?
Малко по-късно Яман и Юсуф потеглят към летището, за да отлетят за Лондон.
Докато Идрис подготвя собственото си бягство от страната, новината, че Нана е стигнала до полицейското управление, го довежда до ярост. Отмъщението му тепърва ще започне…
В същото време Ферит обвинява Айше, че укрива престъпничка. Айше не се опитва да се защити – признава всичко, твърдо вярвайки в невинността на Есра. Ферит решава да ѝ помогне, но когато двамата се връщат в стаята… Есра е изчезнала.
Айше остава без думи, когато малко по-късно разбира, че именно Ферит е намерил Есра – и я е арестувал.

Яман е на косъм да разкрие Нана, която се крие сред прашните кашони в склада. Въздухът е тежък от напрежение – стъпките му отекват между металните рафтове, а тя, притиснала ръце към гърдите си, се моли да не издаде и най-малкия звук. Потта по челото ѝ блести в слабата светлина на лампата, която потрепва зловещо. Нана знае, че времето изтича. Ако иска да спаси себе си и Юсуф, трябва незабавно да отиде в полицията и да докаже, че зад всичко стои Идрис.
Яман се рови в багажа на Нана. Той намира в портфейла ѝ снимка, на която Нана е с Азиз. Яман къса снимката, като ядосан си говори сам: – Мислех, че брат ти е най-големият ми враг. Но ти… ти ме предаде по-лошо от него. Ще те намеря, където и да се криеш.
Скрита зад кашоните Нана стиска в ръце малка флашка и си мисли със сълзи на очи: „Ще докажа истината! Ще видите, че аз и брат ми сме невинни. Ние не сме ваши врагове.“

В кухнята Айнур подканя Юсуф да хапне още малко от храната, която е специално приготвила за него.
– Жалко, че не направи яйцата на Нана – казва той между хапки – бяха по-вкусни.
Айнур едва сдържа гнева си.
– Юсуф – казва тя, ръцете ѝ треперят за миг – Нана вече я няма. Но аз съм тук, ще направя каквото поискаш, по какъвто начин искаш, окей?
Юсуф избухва по-детски уверен.
– Не! Тя е невинна! Тя ще се върне! Вече знам, и вие скоро ще разберете!
Адалет наблюдава с внимателен, почти проницателен поглед и казва на Дженгер.
– Гледайте как бърза – казва тя– откакто Неслихан си тръгна, тя се превърна в моите ръце и крака. Сега се старае отсъствието на Нана да не се усеща…
– Забелязвам го – отговаря Дженгер кратко – полага много труд.
Адалет се отпуска за миг и се обръща към Айнур със загрижен тон.
– Айнур, мила – обръща се тя майчински – много си уморена, но ако можеш да донесеш списъка за пазар, който направихме, за да може г-н Дженгер днес да поръча продуктите.
– Добре, како – отговаря тя – списъкът е в стаята ми. Ще го донеса веднага…
– Ти си изморена – казва Дженгер – ще го донеса аз.
– Списъкът е на нощното ми шкафче, батко – казва тя.

В един момент Айнур се сеща за писмото на Яман, което смачка и хвърли в коша, но не е уверена, дали е в коша или извън него и бързо тръгва към стаята си.
Прекрачвайки прага на стаята си, Дженгер я гледа ядосан.
– Какво е това? – пита той, държейки плика между пръстите си – върху него пише „За господин Яман“ – какво прави в твоята стая?
Айнур пребледнява.
– Батко, намерих го в стаята му – обяснява тя с напрежение в гласа. – Сигурно е от Нана, разпознах почерка ѝ.. Г-н Яман каза, че не иска нищо в дома си, което е свързано с нея. Не исках да го ядосвам… затова го изхвърлих.

Дженгер вижда Яман в салона.
– Г-н Яман, има нещо важно, което трябва да видите.
Яман стои в средата на кабинета си, стиснал юмруци. Погледът му е напрегнат, пълен с недоверие, а гласът – тих, но остър.
– За какво става дума? – пита той, без да откъсва очи от Дженгер.
Дженгер се колебае, после изважда от вътрешния джоб на сакото си сгънат лист. Хартията е леко намачкана, сякаш е минала през много ръце.
– Г-ца Нана го остави в стаята ви – казва той внимателно. – Но когато споменахте, че не искате да виждате нищо, свързано с нея… не знаех как да постъпя.
Яман взема писмото, но не го отваря, отива в кабинета си и гневен го хвърля на бюрото.
– Кой знае какви истории си е измислила… Вече не вярвам на нито една нейна дума – мърмори си все така ядосан Яман.

Стаята е залята от тъмнина и само лампата на масата разчупва мрака с нервни отблясъци – Идрис стои като вулкан, готов да изригне.
– Идиоти – крещи той на двама от хората си, които преследваха Нана – как можахте да я изпуснете?!
– Брат – казва единият от тях – когато обкръжихме мястото, тя влезе в багажника на Къръмлъ… Какво можехме да направим?
Идрис затваря очи за миг, после избухва отново – думите му са сурови и точни.
– Един вечер не се върна в имението – казва той – вие тръгнахте след нея… Тъкмо когато трябваше да я хванете, тя се метна в багажника на Яман… Значи Яман знае коя е Нана… И той я търси… Но ако полицаите още не са я задържали, значи Нана още не е предала записа…
– Какво правим сега, брат? Каква е заповедта ти? – пита Казим.
– Разположи хората около имението – заповядва Идрис – чакайте. Не мигайте, не отстъпвайте.

Действието прескача на сутринта. Нана крачи в малкия склад, като звяр, затворен в клетка. Погледът ѝ се плъзга към малкото прозорче, после към вратата.
– Трябва да се измъкна оттук… – прошепва тя, стискайки ръце в юмруци – Трябва да отида в полицията…
Нана излиза от склада и тъкмо да тръгне към портите на имението, чува гласа на Дженгер.
– Махмут, всичко наред ли е? – пита с хладен тон.
– Всичко е наред, г-н Дженгер – отговаря охранителят.
– Не оставяй входа без надзор – предупреждава Дженгер. – И винаги стой с още един човек.
– Разбрах, господине – кимва Махмут, докато мъжът се отдалечава.
Нана се връща обратно в склада.
– Аз съм затворена тук… Как да се измъкна… Боже, помогни ми…
В този момент чува, че някой слиза по стълбите към склада. Нана бързо се крие.
В следващия миг чува детски глас.
– Нана?
Тя излиза от скривалището си и с усмивка прегръща Юсуф.
– Добро утро, скъпи – усмихва се тя, опитвайки се да звучи спокойно.
Юсуф вади от джоба си, сандвич увит в салфетка.
– Исках да дойда и снощи – казва той – но не можах да изляза. Чичо Дженгер ме видя. Но не се тревожи, не разбра нищо. Казах му, че съм станал да пия вода. И я изпих наистина, за да ми повярва. После се върнах в стаята си.
Нана се усмихва, а очите ѝ се пълнят със сълзи.
– Моето малко птиче… имаш голямо и смело сърце.
– И ти имаш, Нана – отвръща Юсуф. – Донесох ти това. Айнур ги направи. Не са толкова вкусни, колкото твоите, но пак ги изяж. Не трябва да оставаш гладна.
– Благодаря ти, скъпи – прошепва тя и погалва ръката му. – Но не съм гладна. Скоро ще трябва да напусна имението. Ще ми помогнеш ли?
Юсуф свежда поглед.
– Чичо ще ме заведе много далеч… Птиците ще могат ли да долетят и там, Нана?
– Разбира се, че ще могат, мили мой – усмихва се тя – птиците летят навсякъде. Никой не може да ги спре.
Юсуф преглъща трудно.
– Но аз не искам да отивам никъде. Не искам да съм далеч от теб. Ами ако повече не те видя?
– Ще ме видиш, Юсуф – казва тя с нежност, в гласа ѝ има сила, която изненадва дори самата нея. – Обещавам ти. Но първо трябва да ми помогнеш да се измъкна оттук.

Отвън се чува шум – охраната обсъжда нещо при входа. Юсуф подскача и извиква:
– Мъж! Навън има мъж! Видях го, когато играех на двора!
– Ще отида да проверя – казва охранителя, но не помръдва.
– Защо не тръгваш? – настоява Юсуф – Казах „мъже“! Не чу ли?
– Не мога да оставя входа без надзор – отвръща Самит, без да помръдне.
Юсуф се намръщва, после се навежда и сочи към земята.
– Ах, батко Самит… виж тези мравки! Колко са много! Ще ядат ли хляб, ако им дадем?
Самит се усмихва за миг, забравяйки подозрението.
– Разбира се, ще го изядат с удоволствие.
Докато двамата гледат надолу, Нана се приближава към портата на имението и бързо излиза през нея.
– Повярвай ми, Юсуф – прошепва тя. – Няма да се предам. Ще докажа на всички, че съм невинна.
Погледът ѝ се заковава в далечината.
– Идрис може пак да е изпратил хората си… но този път няма да успее да ме спре.

Действието прескача. Имението на Яман се къпе в утринна светлина. Дворът е тих, а колата вече чака отпред.
– Готов ли си, юначе? – пита Яман, навеждайки се към Юсуф, който държи любимата си раница.
– Всичко е уредено, г-н Яман – обажда се Дженгер – колата ви е готова, малкият господин също.
Адалет се навежда и целува Юсуф по челото.
– Скъпи мой Юсуф – казва тя топло – предай нашите поздрави на чичо си Зия!
– Приятен път, Юсуф – добавя Айнур, с усмивка, – ще ни липсваш много.
– Благодаря, братко – казва Яман и стиска ръката на Дженгер – поверявам ти къщата. Бъди внимателен.
– Не се тревожете, г-н Яман – отговаря Дженгер – приятен път.
Яман отваря вратата на колата и поглежда към момчето.
– Хайде, юначе – казва с престорено спокойствие – ако не тръгнем сега, ще изпуснем самолета.
Юсуф не помръдва. Гласът му трепери, очите му са пълни със сълзи.
– Не искам да заминаваме… – прошепва той.
– Трябва, Юсуф – казва Яман, опитвайки се да звучи твърдо.
– Но аз знам, че Нана не е направила нищо лошо – отвръща детето с отчаяна искреност в гласа – сърцето ѝ е добро… знам го! Всичко ще се оправи! Да не тръгваме, чичо… моля те…
Яман затваря очи за миг, сякаш думите на детето го пронизват. После издишва и гласът му звучи по-рязко, отколкото възнамерява.
– Спри да мечтаеш напразно, юначе. Приеми го. Тя си отиде. Така е най-добре. А сега направи, каквото казвам, и влизай в колата.
Юсуф навежда глава, а камерата се задържа върху лицето му. В отражението на прозореца се вижда и Яман – човек, който казва твърди думи, но в очите му има нещо, което не може да скрие… болката от собствената му лъжа.
Сцената се премества в мрачното убежище на Идрис. Казим влиза нетърпеливо и докладва с напрежение – папките в ръцете му сякаш тежат повече от думите.
– Брат – казва той – всички документи за бягството са готови. Маршрут, контактите са уредени. Остава само преводът от Азиз.
Идрис клати глава бавно, гласът му е ледено спокоен.
– Нужни са ни тези пари – отговаря той – но няма да стоим със скръстени ръце. Докато чакаме – ще се отървем от Нана веднъж завинаги.
Телефонът звъни и Идрис вдига на мига – тонът му реже въздуха.
– Кажи нещо добро – ръмжи той – какво става, загуби ли си езика?!
От другата страна долита нервен глас:
– Брат… тя помоли полицая да я ескортира до управлението. Не можахме да направим нищо…
– Идиоти! – избухва Идрис, яростта в него гръмва като експлозия – не можете да се справите с една жена?! Ще ви откъсна главите!
Телефонът лети към пода. Ударът звъни в стаята, после всичко сякаш задържа дъха си. Идрис диша тежко, лицето му бледнее от гняв. Обърнат към Казим, гласът му е студено решителен.
– Край, Казим – казва той – Нана е в полицейското управление. Край с нас!– Трябва да изчезнем. Сега. Незабавно – настоява Казим, но Идрис го спира.– Не! Няма да бягам, докато тя не плати за всичко. Аз да вляза в затвора, а тя да си живее спокойно? Не става – отвръща Идрис.
В очите му се чете нещо, което прилича на лудост.
– Ако ме затворят – тя ще изчезне. Аз ще я намеря. Лично, и ще ѝ затворя устата по мой начин.

В това време, в дома на Айше, цари тишина, която всеки момент може да избухне. Ферит стои пред нея, погледът му е хладен, но в очите му се чете нещо повече от гняв – разочарование, примесено с недоумение.
– Криеш издирвана престъпничка – произнася той твърдо. – Очаквам обяснение.
Айше не отмества поглед.
– Да, крия я. Защото знам, че Есра не е виновна. Познавам я от дете – отвръща уверено Айше.
Ферит се изсмива с горчивина.
– Невероятно… Ти, Айше, която е винаги разумна, винаги хладна, а сега позволяваш на емоциите да те водят? Осъзнаваш ли, че току-що призна престъпление?
Жената поема дъх, приближава се и протяга ръце – спокойно, без страх.
– Ако искаш, арестувай ме. Няма да се съпротивлявам, но ще го кажа отново – Есра е невинна. Разследвах жената, която тя замести онзи ден. Казва се Джансу. Осъдена е за контрабанда, всичко сочи към нея.
– Нищо, което кажеш, няма да промени факта, че си помогнала на човек, когото търси законът – отвръща Ферит и бавно посяга към белезниците.
Айше не помръдва. За миг времето спира.
– Шегувам се – казва Ферит, като отпуска ръката си. – Най-после започваш да виждаш какво наистина се случва. Ще си затворя очите този път, но само този.
– Играем ли си? – пита Айше с раздразнение.
– Заслужи си шегата – отвръща той с леко намигване. – Хайде, да поговорим с момичето.
Те тръгват по коридора, отварят вратата на стаята, в която трябва да е Есра, но момичето не е там. Завесата трепти от вятъра, прозорецът е открехнат, явно Есра е избягала през него.
В очите на Айше проблясва паника. Ферит пристъпва напред, поглежда през прозореца и прошепва:
– Изпреварила ни е.
А някъде там, в тъмнината, Есра бяга, между сенките и страха, с едничка мисъл в главата: да оцелее.

Телефонът на Айше звъни рано сутринта. От другата страна се чува гласът на Ферит – спокоен, но натежал от нещо сериозно. Думите му са кратки, тонът не оставя място за въпроси. Без да губи време, тя грабва якето си и тръгва към полицейското управление.
Когато Айше отваря вратата на ареста, сърцето ѝ се свива, зад решетките стои Есра. Момичето изглежда уплашено, но в погледа му има и облекчение.
– Ще те измъкна оттук – казва Айше, гласът ѝ звучи по-меко, отколкото очаква. – Не си виновна. Не заслужаваш това.
В този миг вратата се отваря и влиза Ферит. Погледът на Айше се променя – студен, остър, без следа от предишната топлота.
– Не трябваше да ти вярвам – прошепва тя, думите ѝ прозвучават като шамар. – Измами ме. Но може би не бива да се учудвам, нали?
Есра, която е зад решетките, пристъпя напред.
– Не е така – казва решително. – Комисарят ме доведе тук, за да ме защити. Това няма да повлияе на делото ми. Той… наистина ми помогна.
Ферит не реагира на обвинението в гласа на Айше. Поема дълбоко въздух, сякаш се опитва да задържи бурята в себе си.
– Свърши ли с тази сцена? – произнася хладно. – Добре. Тогава слушай внимателно. Проверих фирмата, в която работи Есра. Проследих една от служителките и стигнах до склад. Там я намерих. Затова я доведох тук, защото случаят е много по-сериозен, отколкото мислехме.
Гласът му става по-нисък, по-тежък.
– Разрових контактите на Джансу, жената, която Есра замени. Всички водят към Адил Ендер. Знаеш ли кой е той? Мъжът, чийто дом Есра е трябвало да чисти, е контрабандист на исторически артефакти.
Айше застива. Мълчанието ѝ казва повече от думите.
Ферит продължава, вече с пламък в очите.
– Джансу вероятно е използвала работата си като прикритие. Носела му е незаконни предмети. Ако Есра беше разбрала нещо и беше останала навън – нямаше да има шанс. Щяха да я унищожат, преди да проговори. Затова я доведох тук. За нейна безопасност. И сега… какво ще кажеш? Поне едно „благодаря“? Или може би „извинявай“?
Ферит повдига вежди, в гласа му се усеща горчива ирония.
– Знаеш ли… може би трябва да напиша книга за доверието. Имам доста богат опит – и хубав, и болезнен. Може би някой ден ще ти бъде полезна.
В стаята настъпва тишина – гъста, дишаща, пълна с неизречени думи. Погледите на тримата се срещат, но никой не говори. Само напрежението остава между тях – като тънка нишка, която всеки момент може да се скъса. А истината, колкото и горчива да е, вече е изречена.
