Плен – Сезон 2 Епизод 136 (Ето какво ще видим)

Денят изглежда спокоен, но зад тази тишина се крие нещо невидимо, знак, който ще промени всичко.

Хира върви бързо по алеята към входа на имението. Косите ѝ леко се полюшват от вятъра, а стъпките ѝ отекват по каменните плочи. Тъкмо протяга ръка към тежката врата, когато нещо я спира.

На земята, точно пред прага, лежи бяла роза – свежа, сияйна, сякаш току-що откъсната.

Хира се навежда и я вдига внимателно.

– Как ли е попаднала тук… – прошепва тя. – Толкова е красива. Няма да я оставя на земята.

Тя се изправя и пристъпва вътре с розата в ръка. В този миг сякаш цялото имение поема дъх, нещо топло и светло преминава през въздуха.

В кухнята на имението мирише на подправки, чай и прясно изпечен хляб. Гонжа стои до печката и разбърква сос, когато Хира влиза. Погледът ѝ веднага пада върху розата и устните ѝ се извиват в едва доловима усмивка.

– Каква прекрасна роза – казва тя, без да откъсва очи.
– Нали? – отвръща Хира с лека усмивка. – Намерих я пред вратата.

Докато налива вода в малка ваза, Хира продължава:

– Сигурно е паднала от нечий букет. Не можах да я оставя там… да увехне сама.

Тя поставя розата във вазата и я слага на масата. Белите ѝ листенца потрепват от лек полъх.

– А знаеш ли, – обажда се Гонжа, – белите рози символизират чистота и невинност.
– Да… – кимва Хира. – И виж колко хубаво стои, все едно винаги е била тук.

Гонжа я гледа замислено.

– Ако имаше още няколко, щеше да е още по-впечатляващо.
– Не е нужно – отвръща Хира с усмивка. – Понякога едно цвете е достатъчно. Стои само, но променя всичко около себе си. Като че ли казва: „Виж ме, тук съм. Красотата му не крещи, просто я има.“

Думите ѝ карат Гонжа да се усмихне искрено.

– Толкова различно гледаш на всичко… Много ти се възхищавам, Хира. Наистина си специална.

Хира само се усмихва леко и не отговаря.

– Ще отида да видя Али – казва и тръгва към вратата.

В този момент в кухнята влиза Халисе.

– Дойде ли, Хира? Али те чакаше, но е заспа.
– Няма значение – отвръща тя с топлина в гласа. – Ще го погледна все пак.

Хира излиза, а след нея остава ароматът на чай, хляб и бялата роза.

Погледите на Гонжа и Халисе се срещат над вазата. Усмивките им са съзаклятнически.

Бялата роза стои между тях – невинна, но пълна с обещание. Нещо започва да се променя, макар още никой да не знае какво

Хира върви бавно по коридора на къщата, стъпките ѝ отекват в тишината, сякаш самата къща затаива дъх. Светлината от прозорците се плъзга по стария дървен под и рисува дълги сенки, които сякаш я следват. В очите ѝ има напрежение, усещане, че нещо ще се случи, нещо, което вече е започнало, но тя още не е разбрала.

Когато стига пред вратата на стаята на Али, погледът ѝ спира върху масичката в антрето. До кристалната ваза лежи още една бяла роза.

– И тук има роза… – прошепва Хира и застива.

Тя се навежда леко, взима цветето и го обръща в ръцете си. Погледът ѝ е объркан, сякаш се опитва да прочете скрито послание.

– Какво става… – казва тихо, повече на себе си.

В главата ѝ отекват думите на Гонжа от онзи разговор в кухнята – топлият ѝ глас отеква като ехо в главата ѝ: „Бялата роза има красиво значение. Символ е на чистота и невинност.“

В този миг всичко започва да се подрежда. Спомените нахлуват един след друг. Орхун – думите му, погледът му.

– Ти си невинна… – чува го отново, сякаш стои точно до нея.

Следва друг спомен – хотелската стая, гласът му, който трепери от решимост:

– За да те спечеля, бих направил всичко. Само за да видя усмивката ти… Ако трябва, ще сложа света в краката ти, ще намеря начин, ще ти докажа, че заслужавам прошката ти.

Споменът се разсейва, а Хира остава сама с мислите си и бялата роза в ръка. Вече знае, че това не е случайност.

Веждите ѝ се свиват, погледът ѝ става твърд – досеща се кой ги оставя и защо.

– Сега всичко е ясно… – промълвява тя, а гласът ѝ звучи като мисъл, изречена на глас.

Стои неподвижна, розата трепери в пръстите ѝ, а между светлината и сенките лицето ѝ изглежда едновременно крехко и решително. Камерата се приближава, по венчелистчетата играе отблясък от слънце, сякаш самата роза пази тайна.

И тогава, в този кратък миг на осъзнаване, Хира разбира, понякога любовта и болката идват с един и същ аромат… аромата на бяла роза.

Хира нахлува в кухнята като вихър, в ръката ѝ проблясва бяла роза, а в очите ѝ гори напрежение, което тя отчаяно се опитва да прикрие. Въздухът сякаш натежава. Гонжа и Халисе, които тъкмо си говорят край масата, замлъкват, поразени от внезапната ѝ поява.

– Хира? – прошепва Халисе, усещайки, че нещо не е наред. – Какво се е случило?

Хира се насилва да звучи спокойно, макар гласът ѝ леко да трепери.

– Нищо, како Халисе! Всичко е наред – отвръща тихо, но хладно.

Без да поглежда повече към тях, тя пристъпва до масата, взема розата, която преди време сама постави във вазата, и без да изрече нито дума, напуска стаята

Вратата на кабинета се отваря с лек тласък. Хира влиза, лицето ѝ е ледено спокойно, погледът ѝ твърд. Орхун вдига глава от документите си и веднага се изправя. Погледите им се срещат, за кратко, но достатъчно, за да усети напрежението.

Хира приближава и поставя розите на бюрото му. Движението ѝ е рязко, почти предизвикателно. Не казва нищо. Само хвърля кратък, пронизващ поглед към Орхун, обръща се и излиза.

Орхун остава неподвижен, вперен в вратата, която току-що се е затворила. Погледът му пада върху двете рози, снежнобели, но хладни като тишината, която се е спуснала над стаята.

Хира спира насред коридора. Вдишва дълбоко, сякаш се бори да си върне равновесието. Раменете ѝ леко треперят, а гласът ѝ звучи като шепот, пълен с болка и гняв:

– Не искам повече да се занимавам с такива неща… Не искам! Всичко се повтаря, като лош спомен, който не свършва. Някои неща просто няма да се върнат. Нека всички го разберат най-сетне!

Сълзите напират, но тя стиска зъби.

– Трябва да се успокоя – прошепва си. – Тук съм заради Али, само това има значение.

Пръстите ѝ се свиват в юмруци – търси сила в собствената си решителност. Поема дълбоко въздух и поема към стаята на Али, без да се обръща назад.

Орхун стои в мълчание. Погледът му отново се спира на розите – две, но разделени от хиляди неизказани думи. В съзнанието му отеква мисъл:

– Ще бъде трудно… много трудно.

Той бавно се отпуска в стола си, опитвайки се да проумее как ще стигне отново до нея. В стаята остава само ароматът на белите рози – тъжен, крехък спомен за нещо, което може би вече е безвъзвратно изгубено.

Действието се връща в кухнята на имението. Гонжа стои до кухненския плот, държейки в ръка снежнобяла роза. Халисе, винаги заета, но от време на време хвърля поглед към момичето. Между тях тече откровен разговор.

– Г-н Орхун наистина се старае – отбелязва Гонжа, сякаш мисли на глас. – Ще му е трудно, но вярвам, че този път ще успее. И… ще се сдобрят.

Халисе въздъхва, оставя кърпата си и се обръща към нея с поглед, в който има и уважение, и притеснение.

– За пръв път г-н Орхун ми поиска такава помощ – казва тя замислено. – Обикновено всичко прави сам, не дължи нищо на никого. Щом е стигнал дотук, значи наистина му пука за Хира.

Гонжа се усмихва.

– И аз се изненадах, когато донесе розите, но толкова искам да се сдобрят, че бих направила всичко за това.

По лицето на Халисе преминава сянка, едва забележима, но достатъчна, за да наруши топлата атмосфера.

– Хира не беше особено очарована от розите – признава. – Разбра веднага, че е изненада от г-н Орхун. И лицето ѝ… помръкна.

– Дали няма да се ядоса, като ѝ занеса тази? – пита Гонжа несигурно, поглеждайки към розата.

– О, не, детето ми – усмихва се Халисе. – Хира не е от хората, които се гневят. В най-лошия случай ще ти каже кротко да не се месиш. Никога не обижда никого.

Гонжа кимва решително.

– Дори да се ядоса, няма значение. Г-н Орхун го нареди. Ще оставя розата пред стаята на Али. Г-ца Хира скоро ще излезе, да видим този път как ще реагира.

Гонжа тръгва да излиза – и застива. На прага стои г-жа Афифе. Лицето ѝ е непроницаемо, погледът – студен и ясен като лед. За миг в кухнята настава гробна тишина. Гонжа преглъща трудно, усеща как ръцете ѝ се изпотяват.

– Ами… г-н Орхун ме помоли за нещо – измърморва тя неловко и бързо се измъква от кухнята, оставяйки след себе си следа от мирис на рози и напрежение.

Халисе остава насаме с Афифе, опитвайки се да прикрие смущението си.

– Имате ли някаква заповед, г-жо Афифе? – пита тихо.

Афифе не отговаря. Само я поглежда – дълбоко, пронизващо – и без да изрече дума, се обръща и излиза от кухнята.

Халисе въздъхва тежко. Погледът ѝ следва празната врата.

– Много се ядоса… – прошепва тя сама на себе си. – Господи, помогни на г-н Орхун и Хира. Дай им мир… амин.

Кабинетът е обляна в дневна светлина, която прониква през прозорците и пада върху масивното бюро на Орхун. Той седи неподвижно, ръцете му са свити в юмруци върху лъскавото дърво, а погледът му е забит в една точка. Срещу него, Афифе, крачи нервно напред-назад, като буря, която не намира изход. Във въздуха виси напрежение, което може да се усети дори без думи.

– Цялото имение говори за теб – изстрелва тя, гласът ѝ се издига като остър камшик. – Великият Орхун Демирханлъ! Как можа да се принизиш така? Не мога да проумея!

Орхун вдига очи, погледът му е хладен, но под привидното му спокойствие личи гням, който едва сдържа.

– Много добре знам какво правя! – отвръща тихо, но думите му режат въздуха като нож.

Той се опитва да запази спокойствие, ала всяка секунда мълчание го доближава до избухването.

– Оттук не изглежда така – продължава Афифе, приближава се и спира пред него. – Помолил си прислугата за помощ, за да се извиниш на Хира? Белите рози по целия имот? Кажи ми, Орхун, какво е направило това момиче, че да заслужи такъв жест?

Мълчанието на Орхун подлудява Афифе.

– Помислих, че си разбрал, че си видял истината ! – гласът ѝ трепери между гнева и отчаянието. – Но пак си заслепен! Ако вярваш, че тя заслужава прошка, значи си напълно изгубил ума си!

Орхун не отговаря. Само погледът му, тежък и непоколебим, издава колко усилия полага да не избухне.

Камерата се мести в салона, където по стълбите бавно слиза Нева. Отдалеч чува повишените гласове, които идва от кабинета. Любопитството ѝ е по-силно от приличието – приближава се, стъпка по стъпка, и се спира пред вратата. Притихва и се вслушва.

Отвътре гласът на Афифе отеква остро:

– Отвори очите си, Орхун! Спри да се заблуждаваш! Хира не е невинна! А ти – белите рози, символът на чистота – ги постла пред нея като пред светица! Това ли наричаш разумно? Събуди се!

Думите „бели рози“ сякаш засядат в съзнанието на Нева. Погледът ѝ се плъзва по коридора и тогава я вижда, една единствена бяла роза, оставена пред вратата на стаята на Али. Снежнобяла, със стъбло като зелена нишка, която свързва миналото с настоящето.

Устните на Нева се извиват в леденa усмивка.

– Значи за Хира е оставил това… – прошепва през зъби. – Жалка демонстрация. Колко сте жалки и двамата.

От кабинета отново се чува гласът на Афифе, този път думите ѝ са като последен удар, като присъда:

– Моля те, Орхун, прекрати това безумие! Тази девойка няма място в живота ни! Нито сега, нито никога.!

Звукът на стол, който се плъзга назад, слага край на разговора. Афифе е готова да излезе. Нева се дръпва светкавично и поема към салона. В походката ѝ има решителност, в погледа ѝ – опасно задоволство.

Бурята, която се надига в този дом, едва започва.

Камерата отново се връща в кабинета на Орхун. Афифе стои до вратата, сякаш готова да си тръгне, но думите не спират да излизат от устата ѝ. Гласът ѝ е остър, настоятелен, изтъкан от обида и майчина власт.

– Искам да съм сигурна, че този път ще спреш! – настоява тя, вперила поглед в сина си. Трябва да ми обещаеш нещо. Не искам да се унижаваш пред това момиче, да ѝ правиш жестове, които не заслужава!

Орхун поема дъх, сякаш се бори с гнева вътре в себе си. Опитва се да овладее гласа си.

– Достатъчно, мамо! – отсича той.

Но Афифе не се отказва.

– Не, не е достатъчно! – изригва тя, приближавайки се към него. – Забрави кой си, Орхун! Обгради онова момиче с внимание, постави я на пиедестал, който не заслужава. И за какво? Как ти се отплати тя?

Орхун се изправя, очите му пламтят.

– С нищо! – гласът му кънти в стаята.

– Можеш да отричаш колкото искаш – продължава Афифе с ледена увереност. – Но истината е една: измами те! Тя те предаде, Орхун! С Джихангир!

Орхун не издържа, юмрукът му се стоварва върху бюрото. Силният удар кара мастилницата да подскочи, а Афифе инстинктивно се дръпва назад.

– Стига вече, мамо! – гласът му кънти в стаята. Той се изправя, висок, напрегнат, но в погледа му има болка, не ярост.

– Тя е невинна! – казва през зъби. – Видя доказателствата с очите си!

– Тези доказателства… – започва Афифе, но той не ѝ дава думата.

– Слушай ме! – прекъсва я той. – Ако все още вярваш на тези измислици, ако се хващаш за думите на Нева, това е, защото искаш да са истина! Но аз повече няма да се оправдавам. Няма да ти доказвам нищо. Не искам повече да говорим за това. Разбра ли?

Афифе го гледа дълго, с поглед, в който има и болка, и безсилие.

– Това момиче е заслепило очите ти – казва тихо. – Не виждаш истината, която стои пред теб.

Орхун поема дълбоко въздух.

– Да, бях сляп – признава. – Повярвах на лъжите. Не я изслушах, но вече виждам ясно. Направих грешка, огромна грешка, и ще я поправя, каквото и да ми струва това. Не само ще постеля бели рози пред краката ѝ, ще превърна цялата градина в море от бели рози, ако това е нужно, за да ми прости.

Думите му отекват в тишината като клетва. Погледът му е вперен в майка му – твърд, решителен.

Афифе не казва нищо повече. Изражението ѝ е застинало, очите ѝ пламтят от гняв. Обръща се рязко и напуска стаята, токчетата ѝ отекват по мраморния под.

Вратата се затваря с глух звук.

Орхун остава сам. Погледът му се спира на розите пред него – чисти, бели, като символ на това, което се опитва да спаси. С рязко движение ги хваща и ги запраща в стената. Белите листенца се разпиляват във въздуха като последните останки от една илюзия.

В коридора на имението вратата на кабинета се отваря рязко. Афифе излиза, все още разтърсена от разговора с Орхун. Тя тръгва по коридора с бързи, премерени крачки, токчетата ѝ отекват по мрамора. И точно тогава погледът ѝ спира върху нещо до вратата на Али – бяла роза, оставена грижливо, като невинно послание на мир.

Афифе се навежда леко, погледът ѝ се втвърдява. Гневът ѝ избухва в един-единствен жест – стъпва върху розата и я смачква без колебание. Венчелистчетата се разпиляват по пода като паднали снежинки.

В този миг вратата се открехва и оттам излиза Хира. В ръцете ѝ има поднос, а в очите – спокойствие, което само изостря напрежението.

– Ако сте дошли да видите Али – казва тя тихо, с уважение, без следа от страх, – току-що се събуди.

Афифе я пронизва с поглед, в който има само презрение. Не отговаря, не казва нито дума. Завърта се рязко и тръгва към салона.

Хира не реагира. Не поглежда дори към розата, смачкана в краката ѝ. Продължава към кухнята с плавна стъпка, сякаш нищо не се е случило.

В просторния салон на имението времето сякаш е спряло. Тежките завеси пропускат мека дневна светлина, която се разлива по старинните мебели. Въздухът е напрегнат – дори тишината звучи остро. На дивана, подредени като в кадър от стар филм, седят Афифе, Перихан и Нева.

Афифе е напрегната, устните ѝ са стиснати в тънка линия. Всяка нейна мисъл кипи зад хладната маска, която не позволява на никого да надникне вътре. Нева изглежда потисната, но в очите ѝ проблясва онова лукаво упорство, което лесно се бърка с болка. Перихан, винаги опитваща се да разчупи напрежението, говори с престорена лекота.

– Представи си само – започва тя с лек смях, – сега всички в обществото се мислят за художници. Изложби, платна, интервюта… а талантът? Няма го! Посетих няколко събития – скука до небето. Ти какво мислиш, мила Афифе?

Афифе отвръща спокойно, но тонът ѝ е ясен: няма желание да говори.

– След време ще измислят нещо ново. Така е с модата – идва и си отива. Не си хаби нервите за дреболии.

В този момент от кухнята излиза Хира, в ръцете си държи чаша с прясно изцеден портокалов сок и се насочва към стаята на Али. Стъпките ѝ са леки, но присъствието ѝ веднага променя въздуха в салона. Афифе я проследява с поглед – остър, непримирим, пълен с мълчалива ярост. Хира дори не забелязва, продължава спокойно по пътя си.

Нева първа нарушава настъпилото мълчание.

– Не мога да повярвам на наглостта ѝ – прошепва с възмущение. – Разхожда се все едно нищо не се е случило. Все едно брат ми не е умрял заради нея.

Перихан кимва, сякаш отгатва какво се опитва да постигне Нева.

– Права си, скъпа, но недей да се изтощаваш с мисли за нея. Вече си достатъчно разстроена, трябва да се съвземеш.

– Как да не го мисля? – избухва Нева. – Всеки път, щом я видя, всичко се връща – като филм, който не мога да спра. Брат ми излъга, за да я защити. Фалшифицира доказателства, само и само тя да се измъкне. Толкова силно го беше обсебила… Дори когато реши да умре, мислеше за нея! – Гласът ѝ потреперва. – Той умря, за да я оправдае. А тя… виж я само – живее спокойно под същия покрив.

В стаята настъпва мълчание. Афифе е на ръба да избухне, но се въздържа. Дишането ѝ се чува отчетливо.

Нева насочва погледа си към нея.

– Никой ли няма да постави тази жена на мястото ѝ? Тя не само предаде брат ми, тя предаде Орхун! Не е ли време някой да ѝ покаже къде е мястото ѝ?

Афифе изправя глава. Гласът ѝ е леден, но звучи спокойно, почти царствено.

– Права си, Нева, но пропускаш нещо важно, не само Хира трябва да знае мястото си. Всеки в този дом трябва да го знае.

Думите ѝ се стоварват като удар. Нева и Перихан се споглеждат объркани. Афифе се надига бавно, величествена в гнева си.

– В този дом няма място за хора, които внасят раздори – произнася Афифе ясно. – Без изключения.

Погледът ѝ се спира върху Нева, остър като нож.

– Това важи и за теб.

Нева примигва, опитва се да запази самообладание. После става рязко, застава срещу Афифе.

– Искате да кажете, че ме приравнявате с нея? Аз съм Демирханлъ! Не го забравяйте!
– Никой не ти го отнема – отвръща спокойно Афифе. – Но всеки носи отговорност за собствените си грешки. Знам, че страдаш. Но когато траурът свърши, ще свърши и твоят престой в този дом. Подготви се за това.

С тези думи Афифе се обръща и напуска салона.

Нева стои неподвижна, лицето ѝ е бледо, гордостта ѝ – наранена. Перихан мълчи, шокирана от развоя на разговора.

Въздухът в салона сякаш още трепери от присъствието на Афифе – дори след като е излязла, нейният студен, властен аромат остава да виси над всички като невидима сянка.

Коридорът на хотела е потънал в тишина. Меката светлина от лампионите разлива златисти отблясъци по стените, а стъпките на Хира отекват глухо по килима. Върви бавно, с поглед вперен напред, потънала в мисли, които тежат повече от умората в тялото ѝ. Изглежда изгубена – между това, което чувства, и това, което се опитва да забрави.

Когато стига до вратата на стаята си, протяга ръка към дръжката, но спира. Погледът ѝ пада върху нещо малко и неочаквано – бяла роза, внимателно оставена върху дръжката. Венчелистчетата ѝ са чисти и нежни като извинение, което идва твърде късно.

Хира не се нуждае от обяснение. Знае кой е оставил цветето. Знае, че това е неговият начин да говори, когато думите не са достатъчни. Вдишва дълбоко, сякаш се опитва да преглътне болката, и взема розата в ръце.

В този миг се чува звук от стъпки – бавни, решителни, приближаващи се.

Тя се обръща. И вижда него.

Орхун стои на няколко крачки от нея. Гледа я с решителен поглед. Между тях се разстила онова тежко мълчание, в което няма какво повече да се каже, но и никой не може да си тръгне.

Хира стиска розата и пристъпва към него. Подава му я, без да го поглежда. Гласът ѝ звучи тихо, но в него има умора, която не оставя място за надежда.

– Уморих се да се обяснявам – прошепва. – Недей повече да ме притискаш. Просто спри!

Орхун не посяга към цветето. Стои неподвижен, със стегнати рамене.

– Не мога да спра – отвръща спокойно. – И няма да спра. Всяка крачка, която правя към теб, ще бъде по-смела от предишната. Не ме интересува колко време ще отнеме, нито колко ще боли.

Хира притваря очи. В гласа ѝ има болка, но и твърдост.

– Напразно се стараеш. Между нас всичко приключи. Тази рана… не можеш да я излекуваш.

Орхун пристъпва бавно, гласът му е нисък и дълбок, сякаш излиза направо от сърцето му.

– Тогава ще ти дам моето сърце – казва тихо. – Без рани, без страх, пълно с любов. Така може би ще разбереш как те гледам… и колко истинска е тази любов.

Хира застива, очите ѝ се разширяват. За миг в тях проблясва онова, което някога е чувствала – топлина, надежда, спомен. Но после гордостта я връща обратно в реалността. Изправя се, диша дълбоко и казва:

– Не искам нищо от теб.

Орхун се усмихва тъжно, с поглед, в който се чете решителност.

– А аз искам отново да видя усмивката ти. Не ми казвай да спра, защото не мога. Ще ти върна онова спокойствие, което някога чувстваше, когато гледаше звездите.

Хира го гледа дълго, сякаш се опитва да разбере дали да повярва в думите му. В погледа ѝ има недоверие, но и нещо друго – едва доловим страх, че може би той наистина говори от сърце.

Коридорът остава потънал в тишина. Между тях стои само бялата роза – единствен свидетел на всичко, което не успяват да си кажат.

Хира отключва вратата на хотелската си стая. В коридора още витае тишината на нощта, а умората личи в движенията ѝ. Посяга към ключа за лампата, но пръстите ѝ застиват във въздуха. Стаята вече е осветена, не от електрическа светлина, а от десетки малки, фосфорни звезди, залепени по стените и тавана.

Мекото им сияние обгръща всичко – и въздуха, и лицето ѝ. Хира стои неподвижна, с ръка все още върху ключа, и гледа към светлинките, сякаш не вярва на очите си. Звездите сякаш се движат, докато отразяват дишането ѝ. В гърдите ѝ се надига странно усещане – смесица от тъга и топлина.

Очите ѝ се пълнят с отраженията на тези изкуствени небесни тела, а в съзнанието ѝ, като далечно ехо, се връща гласът на Орхун:

– А аз искам отново да видя усмивката ти. Не ми казвай да спра, защото не мога. Ще ти върна онова спокойствие, което някога чувстваше, когато гледаше звездите.

Тези думи се смесват с трептящата светлина на стаята, сякаш самите звезди ги нашепват. Хира поема бавно дъх. В гърдите ѝ нещо трепва – онова, което толкова дълго е държала заключено. Но заедно с това усеща и страх – от чувството, което я залива, от спомена, който не иска да се върне.

На прага, в сянката, стои Орхун. Той не влиза. Просто я наблюдава– лицето му е спокойно, но в очите му гори надежда. Уверен, че този път е успял да докосне душата ѝ по начин, по който думите му не могат. На устните му се появява лека усмивка – кратка, почти незабележима. После се обръща и си тръгва.

Хира остава сама, обгърната от меката светлина. Погледът ѝ се плъзга по тавана, а по лицето ѝ се сменят чувства, които дори тя не може да назове. Болка, изненада, нежност… и нещо още по-дълбоко, което се опитва да потисне.

Звездите мълчат. Само те знаят какво става в сърцето ѝ.

В същото това време след множество недоразумения и емоционални изпитания, между Кенан и Нуршах най-накрая настъпва промяна. В началото те все още живеят в напрежение, а приятелите им, Фатих и Джейлян, с тревога очакват новини от тях. Телефонът на Кенан е изключен и това засилва напрежението, докато не става ясно, че двамата са били в съда, където, напълно неочаквано, са оттеглили молбата си за развод. Новината изненадва всички, но носи и голяма радост, за първи път от дълго време в тази история има светлина.

След това Кенан и Нуршах се отправят към дома на Рашит и Афет, за да обсъдят важен въпрос – попечителството над Нефес. Посещението им не е никак спокойно. Афет ги посреща с недоволство, а Рашит, както винаги, с подозрение и арогантност. Кенан веднага стига до същественото – предупреждава, че след като социалните служби са научили за сделката с имота, който той е прехвърлил на Рашит, може да възникнат сериозни проблеми.

Първоначално Рашит реагира бурно, убеден, че никой няма право да му иска обратно „неговата“ кантора Афет го подкрепя шумно, но когато Нуршах хладнокръвно обяснява, че ако стане ясно, че имотът е бил в замяна на попечителството на Нефес, това може да се превърне в съдебно дело и да доведе до загуба на имота, двамата мигом променят тона си.

Кенан настоява всички да измислят правдоподобно обяснение за прехвърлянето, за да избегнат нови проблеми. След серия абсурдни предложения от Рашит, Нуршах и Кенан най-накрая вземат контрола в свои ръце. Кенан предлага логична версия: ще кажат, че е продал кантората на Рашит, за да осигури парите за откуп, когато Нуршах е била отвлечена. Тази история звучи правдоподобно и може да бъде доказана с официални документи.

След кратък спор, Рашит и Афет се съгласяват, стига имотът да остане техен. Кенан напомня, че всичко това се прави за доброто на Нефес. Афет, все още шокирана от споменаването на отвличането на Нуршап, се опитва да разбере повече, но Нуршах уклончиво сменя темата.

По-късно Кенан и Нуршах взимат Нефес от училище. Сцената е топла и спокойна – тримата вървят хванати за ръце, като истинско семейство. За първи път от дълго време между тях има спокойствие и смях. Решават да отпразнуват деня заедно – разходка в парка, сладкиши и смях. Нефес сияе от щастие, а Кенан и Нуршах не могат да скрият усмивките си.

Когато се връщат в офиса, ги посрещат радушно Фатих и Джейлян, които са повече от щастливи не само заради присъствието на малката, но и защото осъзнават, че Кенан и Нуршах отново са заедно. Под закачките и шегите между редовете личи истината, и двамата се обичат, макар все още да не са готови да го изрекат открито.

Вечерта настъпва. В офиса се възцарява тиха домашна атмосфера. Нефес е по пижама и пие топло мляко, докато родителите ѝ я наблюдават с усмивка. Когато обявява желанието си, да спят тримата заедно, Кенан и Нуршах са напълно изненадани.

Последната сцена е нежна и пълна с неизказани чувства. В тъмната стая, осветена само от приглушената светлина, Нефес заспива спокойно между тях, държейки ръцете и на двамата. Кенан покрива дъщеря си, после неусетно и Нуршах. Погледите им се срещат за кратък миг, в тях има всичко: благодарност, обич, носталгия и ново чувство, което тепърва ще се роди.

Докато малката спи с усмивка, Кенан и Нуршах лежат в мълчание, осъзнавайки, че след толкова болка, може би съдбата им дава втори шанс.

Източник: PoTv.bg