Наследство – Епизод 651 (Ето какво ще видим)

В имението на терасата, Яман и Юсуф поправят къщичката за птици – същата, която бяха порили на Нана, а в гнева си Яман разби. Телефонът на Яман звъни – на дисплея се изписва името на Ферит. Яман се отдръпва встрани, за да не го чуе Юсуф, и натиска бутона за приемане на разговора.

– Кажи, Ферит – гласът му е нисък, но напрежението прозира в него.

От другата страна Ферит отговаря.

– Намерихме изоставена кола в гората, братко. Няма записи от камери – районът е без покритие. Но не се тревожи, проверявам всяка следа, всяко място, по което е минал Идрис. Работя по това в момента.

– Разбирам – отвръща Яман и притиска телефона към ухото си. – Всяка секунда е срещу нас.

– Ще ти пиша веднага, щом имам нещо. Изпращам ти координатите на таксито. Трябва да затварям, на дежурство съм, ще се чуем по-късно.

– Добре. Дръж ме в течение.

Линията прекъсва. Яман не губи време, веднага набира Недим.

– Таксито е открито изоставено в гората – казва му без предисловие. – Изпращам ти локацията. Тръгвай веднага.

– Веднага тръгвам – отговаря Недим. – Пънар спомена, че Нана щяла първо да мине през гробището, преди да се върне в родния си град.

– Значи Идрис я е намерил – казва Яман. – Провери пътя, където е оставено таксито. Ако в района има някакъв склад или имот, свързан с фамилията Яхяоглу, искам да знам веднага.

Той прибира телефона, поема си дълбоко въздух и се връща при Юсуф.

Дълбоко в гората, в старата хижа. Идрис крачи из стаята с широка усмивка. Пред него Нана е вързана за стол, бледа, но непокорна.

– Времето наближава – изрича той тихо, почти с удоволствие. – Още малко. Скоро ще харча парите на Къръмлъ, а ти ще лежиш бездиханна в село Таътъли, мила Нано.

– Не смей! – отвръща тя, гласът ѝ е дрезгав, но ясен.

Идрис се усмихва, накланя глава като човек, който слуша нещо забавно.

– Не разбираш, скъпа. Това значи, че ще си мъртва. Изчезнала.

– Няма да го направиш!

– Ще го направя. И този път няма кой да те спаси. Аз ще живея, а ти ще умреш. Разбра ли?

Нана го гледа с презрение, без да откъсва очи.

– Ела, Къръмлъ – смее се Идрис. – Ела по-бързо в прегръдката на смъртта.

Нана се дръпва, напряга се, но въжетата режат китките ѝ.

Гората е тиха, но напрежението вибрира във въздуха. Недим върви внимателно по влажната земя, погледът му внимателни обхожда територията пред него, но звукът от телефона му прекъсва тишината.

Мъжки глас от отсрещната страна казва, че недалеч има стар склад, някога е бил собственост на фамилията Яхяоглу.

– Ще отида да проверя, изчакайте новини от мен – отвръща кратко Недим и прибира телефона.

След минути стига до самия склад, където в двора вижда Идрис и Казим.

Недим взема телефона си и тръгва да се обади на Яман, во се отказва.

– Нана се опитваше да му каже, но той не я чу – прошепва. – Ако се обадя сега, пак той ще е героят. Не този път. Аз ще я спася. Няма да рискувам живота ѝ отново.

Действието се пренася в имението, където куфарът с парите е на масата, а Яман стои прав, вперил поглед в часовника.

– Готови ли сме? – гласът му звучи спокойно, но под повърхността му пулсира нетърпение.

– Готови сме, господин Яман – отвръща охранителя.

Телефонът вибрира. Съобщение от Идрис: „Ела сам. Това е мястото за предаването.“

Яман не се колебае – взема куфара и тръгва, но когато пристига, на указаното от Идрис място, то е пусто.

Телефонът отново иззвънява – видеообаждане. На екрана се появява Идрис, усмихнат, с поглед, в който няма нито капка човечност.

– Къде си, нещастник? – пита Яман. – Къде е тя?

– О, и питаш? Не ти отива, Къръмлъ – казва с подигравка. – Твоите хора ни нападнаха. Опитаха се, но не успяха.

– Какви хора? – изригва Яман. – Казах ти, че ще дойда сам и дойдох! За какъв сбъсък говориш?

– Недим – отвръща спокойно Идрис. – Опита се да нахлуе, но го отблъснахме. Сега сме на друго място. Погледни…

Камерата се завърта. На екрана се появява Нана – вързана, с лента на устата, рамото ѝ превързано с мръсен бинт. Лицето ѝ е бледо, но очите ѝ още са отворени.

– Какво си ѝ направил?! – гласът на Яман трепери от ярост.

– Само лека рана в рамото – казва Идрис, докато притиска дулото на оръжието към превръзката. – Боли я, нали? Но това е заради теб. Ти прати хората си, а тя плаща цената.

Нана изохква, а Яман извиква:

– Махни ръцете си от нея! Не я докосвай повече!

– Нямам търпение, Къръмлъ – отвръща Идрис и в гласа му звучи опасна лудост. – Нямам какво да губя. Когато се ядосам, не знаеш на какво съм способен. Може би следващия куршум ще е за нея. Какво ще кажеш, мила Нана?

Нана промърморва нещо през лентата, а Яман, преглъщайки гнева си, изрича тихо, като проклятие:

– Недим…

Колата на Яман спира рязко пред имението. Гумите свистят, отваря вратата с трясък. Той излиза и крещи:

– Недим!

Ударът идва преди думите. Недим се свлича на земята, по устните му избива кръв. Погледите им се срещат – гняв срещу болка, предателство срещу вина.

– За кого се мислиш? – крещи Яман. – Как можа да рискуваш живота ѝ? Защо не ми каза? Кой ти даде право да действаш зад гърба ми? Мислиш ли, че можеш да я защитиш по-добре от мен?!

– Бях ти дясната ръка. Приятел! – отвръща Недим, гласът му е нисък, но натежал от обида. – Как можа да го направиш, Яман?

– Ти съсипа всичко! – крещи Яман. – Ако ѝ се случи нещо, моли се да не те намеря. Изчезвай от очите ми!

Той се обръща и влиза в къщата. Охраната се приближават към Недим, но той ги отблъсква с ръка.

– Не ме пипайте! – прошепва с хрипящ глас.

Стои сам, лицето му е покрито с прах и кръв, но в погледа му няма страх. Само решителност.

– Значи за теб съм нищо – промърморва. – Добре. Ще го запомня, Яман Къръмлиъ.

Обръща се към Самет, който стои встрани, неуверен.

– Имаш ли проследяващо устройство в колата си?

– Имам, братко. Но защо ти е?

– Донеси го. Сега. Без въпроси.

Самет се затичва. Недим остава неподвижен, гледайки към светнатите прозорци на имението. В погледа му вече няма подчинение – само болка, гордост и нещо тъмно, което се ражда в мълчанието.

Малко по-късно Яман отива при Каракоч и с насочен пистолет в главата го принуждава да се обади на Идрис

– Надявам се, че няма проблеми?! – приема обаждането Идрис.

Отсреща се чува тежко дишане на Каракоч, а после отговор:

– Проблеми? Може .ли да има проблеми при нас, братко?

Идрис се смее глухо

– Каракоч… в коя планина умря вълкът? (Бел.ред. турска поговорка) –

Идрис го казва с лека ирония, подигравателно – като човек, който се преструва на изненадан, че Каракоч изобщо се е обадил. – Да не би да си изгубил работата си?

– Изгубих я, разбира се – отвръща мъжът, гласът му е пресипнал. – Но това, което ще ти кажа, не засяга само мен, а всички нас.

– Позволи ми да позная – казва Идрис, присвивайки очи. – Къръмлъ.

– Позна. Този Къръмлъ още е между нас. Разбива ни един по един, сее раздори, настройва ни един срещу друг, за да ни събори. Заплашва хората ни, унижава ни. Но повече няма да мълчим. Време е да свалим юмрука на Къръмлъ от главите си. Страхът не пази от смъртта.

– Ако се страхувахме, нямаше да се качим на влака, Каракоч – казва спокойно Идрис. – Аз не се плаша от никого.

– Знам. Видях го. Но не сме сами – имаме съюзници. Къръмлъ нарани много хора, и не само нас. Изпратих ти парите, които ти дължах, вече са в имението ти.

– Не си играй с мен – гласът на Идрис звучи опасно нито високо, нито ниско. – Казваш, че е дошъл моментът, така ли?

– Именно. Имаш нужда от мен, Идрис. Нека заедно го премахнем.

– Скоро ще имам изненади за теб – отвръща той. – Дръж очите си отворени, Каракоч. Благодаря. Ще се чуем.

След като приключва разговора Каракоч казва на Яман:

– Казах му каквото поиска. Сигурен съм, че ще прати някого да вземе парите.

Действието се връща при Идрис.

– Добра новина. Каракоч върна дълга си. – казва Идрис на Казим. – Веднага тръгвай към имението и донеси парите. Ще вземем още по-големи от Къръмлъ. Само гледай да е чисто от всички страни. Разбра ли? Никой не трябва да те проследи. Ако усетиш нещо – изчезвай.

– Разбрах, братко – отвръща Казим.

Недим наблюдава отдалеч.

– Яман току-що напусна дома на Каракоч – прошепва той. – Какво си намислил, Яман? Няма да се отървеш от мен. Ще съм част от тази операция, каквото и да казваш.

Яман проследява Казим, който взе парите от имението на Идрис и стига до склада, където Идрис държи Нана.

Казим предава парите на Идрис.

– Мирише хубаво, нали, Казъм? – казва Идрис, приближавайки се до куфара. – Имам още няколко неща за уреждане. Гледай да е спокойно. Никой да не влиза.

– Разбрах, брат. – отвръща Казим и се заема да преброи парите.

– Мехмет? Къде си, Мехмет? – чува се как вика един от охраната, но отговор няма.

В този миг вратата се отваря без звук. В сянката стои Яман – очите му са остри, оръжието насочено.

– Издадеш ли звук, ще ти пръсна черепа – прошепва той, студено и бавно.

С един удар Яман поваля Казим на земята, а след това се втурва към Нана, която е завързана за стола.

– Ти дойде – казва Нана, в гласа ѝ има повече облекчение, отколкото изненада.

Яман се приближава, погледът му омеква.

– Тук съм. Щях да те намеря, каквото и да ми струва. Ранена си… добре ли си?

– Аз съм воин – отвръща тя тихо. – Помниш нали?

– Помня – кимва той. – Хайде, тръгваме оттук.

Нана и Яман излизат от склада, но гласът на Идрис прорязва въздуха:

– Почакай, Къръмлъ! Къде мислиш, че отиваш?

Яман и Идрис се сбиват. Идрис успява да се докопа до пистолета си и го насочва в Яман. Нана виждайки, че Яман е на мушката на пистолета Идрис се хвърля пред Идрис.

– Не я докосвай! – крещи Яман. – Не смей дори да я погледнеш !

– Пусни ме! – крещи Нана, опитвайки се да се освободи от хватката на Идрис.

Нана вижда Казим зад гърба на Яман да вдига високо една желязна тръба.

– Внимавай! – крещи Нана, но късно, Яман пада на земята от удара и не помръдва. .

Идрис се смее.

– Не можеш да избягаш, Къръмлъ. Няма измъкване от собствения ти демон.

В същото това време Ферит започва работа във фирма за почистване, не заради пари, а за да бъде по-близо до Джансу и да изчисти името на Есра от тежките обвинения в контрабанда. Ферит почиства прозореца, след което се обръща към Джансу, която подрежда почистващите препарати.

– Виж ни само – усмихва се Ферит. – Станахме чудесен екип. Какво ще кажеш да работим заедно и занапред?

Джансу вдига очи към него, усмихва се и за миг забравя всичко наоколо.

– Мисля, че ще се получи. С теб се работи лесно. Имам чувството, че те познавам от години.

– Наистина ли? – гласът му звучи леко закачливо. – Това е хубаво. А имаш ли новия ми номер?

– Не – поклаща глава тя.

– Много добре – казва той с лека усмивка. – Значи си внимателна. Голяма загуба е, че нямаш номера ми. Ще ти го запиша аз. Дай ми телефона си.

Джансу му го подава.

Айше, която слуша разговора им пред къщата в колата си казва тихо, с глас, пълен с лека ирония.

– Добър трик, Ферит – чува Ферит в микрослушалката си в ухото.

Той едва забележимо се усмихва. Докато прави това Ферит успява разбие паролата на телефона на Джансу

– Виж – казва той, докато записва. – Така съм запазил и твоя номер. Запиши и моя.

Джансу го прави, а после поглежда към него с нежност, която не може да скрие.

– Обичам те – прошепва.

Мълчание. Само лампата над тях пука леко. Ферит се усмихва едва забележимо и тихо отвръща:

– И аз те обичам… много.

Двамата се споглеждат. После Ферит въздъхва и с усмивка добавя:

– Уф… уморихме се. Работим от сутринта. Какво ще кажеш за малка почивка? Чай?

– Значи и ти си любител на чая – смее се Джансу. – Ще направя. Връщам се веднага.

Тя излиза от стаята, а Ферит остава сам. Изражението му се променя – усмивката угасва. Веднага посяга към телефона на Джансу, който тя остави на масата, отваря съобщение и започва да чете на глас, тихо, почти без емоция:

– „Това е последният ти шанс. Ще занесеш останалата стока в къщата. Есра е арестувана, полицията не подозира нищо. Не се издъни. Аз лично ще взема пратката.“

Очите му застиват върху екрана. После повтаря бавно, сякаш думите имат друго, по-дълбоко значение:

– Чуваш ли, Айше? Днес ще се реши всичко!

Вратата се открехва – Джансу влиза с две чаши чай и усмивка, която не подозира нищо.

По-късно колата на Ферит спира плавно пред голяма къща, скрита зад висока ограда. Джансу се обръща към него с усмивка, в която има благодарност и нещо повече.

– Благодаря ти, че ме докара – казва тя. – Денят беше хубав… заради теб. Ще се видим утре.

Тя отваря вратата и излиза, токчетата ѝ отекват по каменните плочи. Ферит я проследява с поглед.

Гласът на Айше се обажда в слушалката му.

– Защо я остави да си тръгне?

Ферит се усмихва леко, без да губи фокуса си.

– Защото вътре е човекът, когото търсим – казва тихо. – Ако вляза, ще стигна направо до него.

Ферит взема кашона с почистващи препарати от багажника, подрежда го в ръцете си и се насочва към входа. Почуктва спокойно, като всеки обикновен служител.

Вратата се отваря и Джансу замръзва.

– Ферит? Какво правиш тук?

– Няма шанс да изчистиш такава къща сама – отвръща той спокойно. – Реших да ти помогна.

Джансу едва успява да прикрие изненадата си, когато от коридора се появява възрастен мъж с костюм, по който личи навикът да държи всичко под контрол. Погледът му е хладен и недоверчив – човек, който не задава въпроси, а очаква покорство.

– Това е колегата ми, Ферит – казва бързо Джансу. – Ще се погрижи за кухнята.

– Добре – отвръща мъжът кратко. – Аз и Джансу ще бъдем навън.

На верандата въздухът е тежък и неподвижен. Мъжът изважда цигара и я запалва с рязко движение.

– Повече грешки няма да приема – казва спокойно, но в гласа му се усеща заплаха. – Оттук нататък всичко ще върви безупречно. Ясно ли е?

Джансу само кимва. В погледа ѝ се чете страх, който тя се опитва да скрие.

В този момент на вратата се появява Ферит. Стои изправен, с оръжие в ръка.

– Полиция! – гласът му е спокоен, но остър. – Арестувани сте!

Мъжът посяга към пистолета си, но Ферит го спира с един поглед.

– Хвърли го на земята! Веднага!

След кратко колебание старецът пуска оръжието. Ферит се навежда да го вземе – и точно тогава зад него излизат двама въоръжени мъже. Насочват пистолетите си към гърба му.

– Пусни оръжието и на колене – нарежда единият.

Ферит бавно оставя пистолетите си и коленичи. В същия момент Айше, която чува всичко през микрослушалката, изскача от колата си. Тича към къщата, но вратата е заключена. Дърпа дръжката, удря я с рамо, но без резултат.

– Ферит! – извиква тя. – Чуваш ли ме?

На верандата той е заобиколен. Напрежението се надига, но по лицето му се появява усмивка, която никой не очаква. С мълниеносно движение грабва пулверизатора с почистващ разтвор от кашона и обръща струята назад. Разтворът попада право в очите на въоръжените мъже. Те извикват, заслепени, а Ферит вече е на крака. Изтръгва оръжията им и ги поваля на земята с бързи, точни движения.

Шефът и Джансу стоят замръзнали. Единствено шумът от щракващите белезници нарушава тишината.

Пред къщата Айше все още се бори с вратата. Вдига оръжието си, готова да стреля в ключалката, когато чува стъпки.

Ферит излиза от къщата, водейки четиримата задържани.

– Позабави се малко – казва той спокойно, докато минава край нея. – Докато те чаках, реших да почистя къщата… и да изхвърля боклука.

Айше го гледа в недоумение – между възхищение и раздразнение. Той я поглежда през рамо с онзи леко ироничен поглед, който я вбесява и едновременно я кара да се усмихне.

Източник: PoTv.bg