Плен – Сезон 2 Епизод 139 (Ето какво ще видим)

Таксито, което управлява Орхун спира насред задръстването. Улицата вибрира от шум – клаксон след клаксон, гласове, нетърпение. В колата Хира седи напрегната до прозореца. Пръстите ѝ нервно докосват чантата в скута ѝ, а погледът ѝ блуждае по улицата – търси изход, спасение, въздух. Мълчанието между нея и Орхун е тежко.

Орхун я наблюдава през огледалото – спокоен, с онзи самоконтрол, който я побърква..

– Музика? – гласът му е тих, дори мек.

– Няма нужда – отвръща тя, без да го поглежда. Гласът ѝ е остър, сякаш иска да прекъсне невидима нишка между тях.

Минутите се влачат, а напрежението расте. Хира не издържа , обръща се рязко към него.

– Искам да сляза! Сега! Моля те, отвори вратата!

Орхун не помръдва. Лицето му остава неподвижно, само очите – студени, решителни – се срещат с нейните.

– За съжаление… ще останеш тук, докато не стигнем, накъдето си тръгнала.

Вътре в нея нещо кипва. Тази кола се превръща в клетка, а той – в пазач, който дори не изглежда да се наслаждава на властта си. Просто е… спокоен. Непоклатим.

Хира се обръща към прозореца, следи табелите, улиците, опитва се да разбере къде са.

– Къде сме? – пита напрегнато. – Казах ти, че искам само до най-близката книжарница. Защо още не сме там? Да не си минал по по-дългия път?

– Да… малко – казва спокойно той.

– Защо?! – гласът ѝ се пречупва между яд и безсилие.

– Защото този път е по-тих. И по-хубав. – Отговаря все така невъзмутимо. – Има по-малко коли, а гледката си струва.

– Не искам гледки! – прекъсва го тя. – Искам просто това… пътуване да свърши!

Очите им отново се срещат в огледалото. Погледите се сблъскват – нейният, треперещ от гняв и страх, неговият – стабилен, решителен, почти тъжен. Хира отвръща глава първа. А Орхун… продължава да кара. Без да бърза, без да говори. Решен да извърви този път с нея – независимо къде ще ги отведе.

Таксито на Орхун се движи спокойно по шосето, когато изведнъж забавя ход. Колата се отклонява вдясно и спира на аварийната лента. Моторът заглъхва, а в купето настъпва гъста тишина.

Хира поглежда към Орхун – напрежението в погледа ѝ се чете ясно.

– Какво стана? Защо спираме?

Орхун издиша бавно, без да бърза с отговора.

– Спукана гума.

Хира присвива очи. По лицето ѝ пробягва сянка на раздразнение. Орхун отключва вратите и излиза, а тя, макар и неохотно, го последва.

Орхун се навежда, оглежда спуканата гума, а Хира стои до него – неспокойна, подозрителна, с онзи поглед, който не пита, а обвинява.

– Ти го направи нарочно, нали?

Той се изправя, изтупва ръцете си от праха.

– Не. Просто лош късмет.

– Да, разбира се – отвръща тя с хаплива ирония. – Странно как този „лош късмет“ винаги намира път точно до мен!

Орхун повдига леко рамене.

– Поне пътят е хубав. Избрах този маршрут, за да избегнем трафика. Е, изглежда съдбата ни реши да подари малко приключение.

– И какво ще правим сега? – пита тя, вече на ръба на нервите си.

– Ще я сменя. Нямаме друг избор.

Докато Орхун отваря багажника, Хира го следи с подозрителен поглед. Но след миг изражението му се променя – спокойствието изчезва.

Той се връща при нея.

– Лоша новина.

– Какво пак? – очите ѝ се присвиват.

– Няма резервна гума.

Хира избухва в отчаяна въздишка.

– Прекрасно! Точно това ни липсваше! И сега какво?

– Ще повикам пътна помощ – казва той спокойно. – Ще трябва да почакаме.

– Да чакаме?! – тя повишава глас. – Сериозно ли мислиш, че ще стоя тук и ще те гледам, докато се правиш на невинен?

Орхун вече вади телефона си, но преди да успее да набере, тя избухва:

– Правиш го нарочно. Да, сигурна съм! Всичко това – спукана гума, липса на резервна – не е случайно!

Той я поглежда спокойно, но в очите му проблясва умора.

– И защо, според теб, бих направил нещо такова?

– Затова си станал шофьор! – отвръща тя ядосано. – Но аз няма да стоя тук и да чакам!

Тя се обръща рязко и тръгва по пътя.

– Хира! – извиква Орхун след нея. – Намираме се насред нищото! Тук няма да спре нито една кола!

Тя не отговаря. Върви уверено, сякаш всяка крачка е протест срещу съдбата, която я държи вързана за него.

Орхун остава до колата, безсилен да я спре. Погледът му я следва – фигурата ѝ се смалява в далечината.

Хира върви бързо, с решителни крачки, без дори да се обърне назад. Вятърът заплита косите ѝ. Пътят е пуст, само далечни звуци от двигатели напомнят, че цивилизацията е някъде там.

Изведнъж зад гърба ѝ се чува бучене на мотор. Сив автомобил забавя и се изравнява с нея. През отворения прозорец се подава мъж с нахален поглед и самодоволна усмивка.

– Госпожице, накъде така сама? Искате ли да ви закарам?

Хира ускорява крачките си. Не го поглежда, не отговаря – просто върви, сякаш не го чува, но мъжът не се отказва. Колата върви успоредно до нея.

– Не бъдете такава – продължава той. – Ще ви откарам. Не подхожда на такава хубава жена да се скита сама по пътищата.

Гласът му е мазен, натрапчив. Хира усеща как страхът бавно я стяга в гърдите. Върви все по-бързо, опитвайки се да се отдалечи, но звукът на двигателя не я изоставя.

– Вижте, нататък става пусто – добавя той с фалшиво загрижен глас. – Хайде, ще ви оставя някъде. Опасно е така сама да вървите.

Колата спира рязко пред нея и препречва пътя ѝ. Хира застива. Погледът ѝ се плъзга по асфалта, после към лицето на мъжа. Сърцето ѝ бие лудо – знае, че няма как да избяга, а нещо в погледа му обещава неприятности.

– Качете се, няма нужда да се правите на горда.

Преди да успее да направи крачка назад, Орхун се появява като буря, с поглед, който не оставя място за съмнение. С две крачки достига до колата, сграбчва мъжа за яката през отворения прозорец и го изтегля навън.

– Не те ли е срам да тормозиш жени, а? – гласът му е дрезгав от гняв.

Мъжът не успява дори да реагира. Орхун го удря – силно, без колебание, с гняв, който се е натрупвал дълго. Хира стои на място, неподвижна, вкаменена от шока.

Мъжът натиска педала на газта в паника. Колата подскача напред, Орхун отстъпва назад, а гумите изсвирват. Автомобилът изчезва зад завоя.

– Върни се, страхливец! – изкрещява Орхун след него, гласът му отеква в тишината.

След няколко секунди той се обръща към Хира. Очите му са все още пълни с гняв, но зад него вече се крие тревога.

– Добре ли си? – пита тихо. – Сигурна ли си, че още искаш да вървиш сама?

Хира не отговаря веднага. Стои, гледа в земята, опитва се да овладее дъха си. После бавно вдига очи – среща погледа му и за миг нещо все едно трепва между тях.

Тя се обръща без дума и тръгва обратно към таксито. Орхун върви до нея – мълчалив, с лице, което не издава нищо.

Хира и Орхун се връщат до колата със спуканата гума. Въздухът между тях е натежал от случилото се. Шумът на града е далеч, остава само тишината на пътя и тихото потрепване на листата от вятъра.

Орхун я поглежда внимателно – сякаш се опитва да разбере дали страхът вече е отминал.

– Добре ли си? – пита с тих, спокоен тон.

Хира поклаща глава леко, без да го поглежда.

– Добре съм… – прошепва, но в гласа ѝ се усеща, че сякаш се опитва да повярва в думите си.

Тя знае, че ако не беше той, този път можеше да завърши съвсем различно. И все пак, когато Орхун я поглежда, Хира бързо отвръща поглед, не иска да му даде правото да види слабостта ѝ.

– Благодаря – изрича тихо, почти неусетно.

Орхун кимва – кратко, сдържано, без излишни думи.

– Повиках пътна помощ. Ще дойдат всеки момент. Не се тревожи, няма да чакаме дълго.

Хира кимва в знак на съгласие. След секунда той се обръща и отваря багажника. Изважда аптечка и започва да рови в нея. Тогава Хира забелязва – по дланта му има кръв. Порязването от сблъсъка с онзи мъж все още кърви.

Инстинктивно прави крачка към него, но в следващия миг се спира. Не казва нищо. Само наблюдава как той сам си превързва ръката. Пръстите му са уверени, но тя вижда болката, която се опитва да скрие.

Орхун поглежда към Хира. Тя стои на няколко крачки от него – изправена, с ръце прибрани пред себе си, погледът ѝ е хладен, далечен. Вятърът разрошва косата ѝ, но тя дори не помръдва. Разстоянието между тях вече не е просто няколко метра – то е цяла пропаст.

Орхун усеща как в гърдите му се надига нещо тежко. Някога тя би се разтревожила дори от малка драскотина по ръката му. Сега обаче само стои и гледа – с лице, което не издава нищо.

Той не знае, че преди миг тя е направила крачка към него и после се е спряла. Не знае, че пръстите ѝ са потрепнали, че е искала да му помогне, но се е отказала. Ако го беше видял, може би вярата му, че още има надежда между тях, щеше да се засили.

Хира обръща глава настрани, сякаш не го забелязва. Опитва се да изглежда безразлична, но в погледа ѝ за миг проблясва тревога – сянка, която Орхун не улавя.

Той продължава да стяга превръзката около ръката си. Погледът му се връща към нея – тъжен, наранен, с онази тиха болка, която не се изрича. Сякаш разбира, че нищо не боли толкова, колкото студенината на човек, когото някога си обичал.

Афифе излиза от кабинета на Орхун с решителна крачка. В коридора я посреща икономът Шевкет – неспокоен, с поглед, който не може да скрие тревогата си.

– Къде е Орхун? – пита тя остро, без поздрав.

Мъжът се колебае, прехвърля тежестта си от крак на крак. Афифе забелязва и веждите ѝ се свиват.

– Какво има? – гласът ѝ звучи като команда.

Шевкет преглъща.

– Госпожо…

– Говори ясно! – прекъсва го тя нетърпеливо. – Не започвай с мънкане! Къде е Орхун?

Икономът поема дълбоко въздух, сякаш всяка дума му тежи.

– Г-ца Хира… преди няколко часа пожела да отиде до книжарницата – да купи материали за домашното на Али. Помоли охраната да извика такси до входа. Г-н Орхун…

Шевкет замълчава. Очите на Афифе вече са пламнали от напрежение.

– Продължавай! – нарежда тя с рязък тон.

– Ами… – поема си въздух той, притеснен. – Г-н Орхун… май е говорил с шофьора на таксито… и са се разбрали за нещо. Поне така казаха от охраната.

– „Разбрали“? За какво точно?! – гласът на Афифе се изостря. – Говори ясно, Шевкет!

– Таксито дойде… – казва той с колебание. – Но зад волана… беше самият г-н Орхун. Видях колата, когато излизаше от имението.

За миг в помещението настъпва мълчание. Думите му висят във въздуха като удар. Афифе стои неподвижна, сякаш се опитва да осмисли казаното. После лицето ѝ се изкривява от възмущение.

– Не разбирам… – изрича бавно, после гласът ѝ избухва. – Орхун? Таксиметров шофьор?! За тази… заради нея?! Как може да направи такова нещо! Полудял е!

Стисва телефона в ръката си и с гняв набира номера му. Пръстите ѝ треперят, очите ѝ горят. Шевкет отстъпва крачка назад, разбирайки, че е по-добре да не стои там. Безшумно се покланя и напуска фоайето.

Афифе остава сама в коридора с телефон в ръка.

Хира и Орхун чакат пътна помощ до таксито. Телефонът на Орхун иззвънява. Той поглежда екрана и изражението му се променя – майка му. Вдига с неохота.

– Да, мамо?

Гласът на Афифе отеква остро.

– Осъзнаваш ли какво правиш?! Това беше единственото унижение, което още не си ни причинил заради тази жена!

Орхун въздъхва и притваря очи.

– За това ли звъниш – да ми крещиш?

– Колко дълго ще се излагаш заради нея?! – гневът на Афифе расте. – Таксиметров шофьор, Орхун! Чуваш ли се? Как можа да паднеш толкова ниско!

– Напълно съм на себе си – отговаря спокойно. – Не се тревожи.

– А ако някой те е видял? – изстрелва тя. – Ако се разчуе? Ако медиите разберат? Ще станем за смях!

Орхун затваря очи.

– Ако нямаш нещо друго да кажеш, затварям.

– Да не искаш аз да ти напомня кой си ти? – гласът ѝ вече трепери от гняв.

– Не, мамо. – Гласът му е равен, почти леден. – По-добре си припомни кой съм аз.

И затваря.

Афифе остава вцепенена, с телефона в ръка. Гневът ѝ прелива в безсилие.

Орхун прибира телефона, погледът му е мрачен. Хира го наблюдава внимателно. Не чува разговора, но не ѝ трябва – знае за какво е бил.

– Може би майка ти има право да се тревожи – казва тихо, без обвинение. – Все пак ти си Орхун Демирханлъ. Не ти отива да правиш подобни неща.

Орхун се обръща към нея. В очите му проблясва онзи гняв, който идва не от думите, а от болката, че ги чува именно от нея. Приближава се, гласът му е тих, но напрегнат.

– Не вярвам, че мислиш това. Познавам те. Споделих с теб всичко – най-дълбоките си страхове, всичко, което съм. Има един Орхун, когото никой не познава – нито светът, нито майка ми. Само ти.

Хира го гледа, но в очите ѝ няма вече топлина – само тъга.

– А аз някога вярвах, че ти си човекът, който ме разбира най-добре – прошепва тя.

Орхун застива.

– Имаше и друга Хира – продължава тя, гласът ѝ вече е по-силен. – Не онази робиня, която всички виждаха. Имаше Хира, която мечтаеше, която се усмихваше, която вярваше, че може да живее, дори когато е в плен. И имаше само един човек, който я познаваше. Само един… но един ден той ослепя. Престана да ме вижда. Престана да ме чува. И най-страшното – престана да ми вярва.

Орхун стои мълчаливо, думите ѝ падат върху него като удари.

– Ако беше някой друг, нямаше да боли така – казва тя тихо. – Но беше ти. И затова не мога да простя.

Хира се обръща и тръгва към зелената ивица край пътя. Сяда на един стар дънер, вперила поглед в далечината.

Орхун остава на мястото си, неподвижен.

Камерата се отдалечава. На фона на пустия път двамата изглеждат като две самотни фигури, свързани от спомени, които още живеят между тях, но вече не им принадлежат.

Нева стои на верандата, опряла ръце на перилата. Погледът ѝ е вперен в една точка – далеч, отвъд градината, сякаш мислите ѝ бродят някъде, където никой не може да ги последва.

Зад нея се появява Перихан – усмивката ѝ е лека, но очите ѝ, както винаги, блестят от любопитство.

– Чух, че си върнала дяловете на Афифе – казва тя, престорено небрежно. – Да не е станало нещо?

Нева се обръща леко, без да се усмихва.

– Не. Просто реших, че е време.

– „Реши“? – Перихан повдига вежди. – Ти? Да се откажеш толкова лесно? Не мога да повярвам. Значи ще излезеш от играта без бой?

Нева мълчи. Погледът ѝ се насочва отново напред, но в очите ѝ проблясва нещо – онзи опасен блясък, който никога не е добър знак.

– А какво стана с обещанието ти към баща ти? – продължава Перихан. – Да не си се отказала от думите си?

Тогава Нева се обръща към нея, изправя се и я поглежда право в очите.

– Не съм се отказала, Перихан. Просто има повече от един начин да изпълня волята му.

Думите ѝ падат тежко. Нева се усмихва кратко, студено, и влиза обратно в къщата.

Перихан остава на верандата, втренчена след нея.

– Ако има нещо, което знам със сигурност – промърморва тя, – то е, че Нева никога не прави нищо без причина. Тези дялове ще ѝ се върнат… и то с лихвите.

Тя се усмихва замислено, но в очите ѝ се чете тревога. Нещо се готви, и Перихан го усеща.

Хира все още седи на падналия дънер край пътя. Вятърът развява косите ѝ, а Орхун бавно се приближава и сяда до нея. Погледът му е уморен, но искрен.

– Правa си – казва тихо. – За всичко, което каза.

Хира не го поглежда, само слуша.

– Бях сляп, глух… и дори по-лошо – бях загубил разсъдъка си – продължава той. – Изгубих всичко, което ме правеше човек.

Гласът му е тих, но откровен. Той не се защитава – признава.

– Не знам какво ме обзе. Всичко се срина наведнъж. Ревността ме заслепи, гневът ми затвори очите. Вместо да повярвам на човека, на когото вярвах най-много, избрах да вярвам на онова, което видях. Толкова пъти съм бил предаван, че „вярата“ в някого се превърна в слабост. Започнах да подозирам всички. Казвах си „този никога няма да го направи“ – и всеки път грешах. Дори майка ми…

Орхун спира. Думите заседват в гърлото му. Мълчи дълго, преди да прошепне:

– И ти си права, че не можеш да ме гледаш. Знам, че нямаш сили да го правиш. Нямаш защо.

Хира бавно вдига очи към него. Той я гледа с искреност, която не може да прикрие.

Орхун продължава:

– Като Орхун Демирханлъ, като човекът, когото светът познава – не очаквам да ме разбереш. Но като Орхун, когото някога обичаше… и който обича само теб – искам едно единствено нещо.

Хира не откъсва поглед от него.

– Прости ми… – казва той, почти шепнешком.

Хира стои неподвижна – лицето ѝ е бледо, очите ѝ са влажни и пълни с болка. Всяка черта на лицето ѝ говори за умора и разочарование.

– Да ти простя?… – прошепва тя, с глас, който едва се чува. – Някога простих на един мъж. Обичах го толкова, че вярвах – дори целият свят да се срути върху мен, той няма да ме остави под развалините. Знаех, че ако падна, ще протегне ръка, дори да е на хиляди километри. Ако замълча, ще разбере мислите ми само от един поглед.

Тя спира за миг, вдига очи и среща погледа му.

Орхун стои срещу нея – не казва нищо. В очите му има вина и онова безмълвно обещание, което не се изрича, а се усеща – „Ще го направя пак. Ще направя всичко, за да те спася.“

Хира обаче отвръща поглед. В гласа ѝ вече няма трепет, само празнота.

– Но онзи мъж, на когото вярвах, вече го няма. Той е далеч… толкова далеч, сякаш времето го е погълнало. Изчезна, както изчезна и Карлъхан. Оказа се приказка. Аз вярвах, че е истинска, но не беше. Никога не е била.

Думите ѝ падат тежко, като удари в тишината.

Орхун поема дъх, устните му се раздвижват – сякаш търси път обратно към нея, но няма думи, които да го отведат там.

– Не беше така… – прошепва тихо, като човек, който се бори със собствената си безпомощност.

Но Хира не го чува, или не иска да чуе. Погледът ѝ е празен, сякаш всичко вече е казано. Отдръпва се, изправя се бавно и тръгва по пътя, без да се обръща.

Орхун я гледа как се отдалечава. Той не се опитва да я спре. Знае, че доверието, което някога е било негова сила, сега е разрушено – парченце по парченце, от собствените му грешки.

Камерата проследява Хира, която върви по пътя, малка фигура на фона на безкрайното шосе. Орхун остава назад – сам, неподвижен, като човек, който за първи път разбира колко тежка е загубата, когато не можеш да направиш нищо, за да върнеш любимата жена.

И в тази тишина звучи само едно изречение, което виси във въздуха

„Не беше приказка… беше любов, която ти сам превърна в спомен.“

Мюзафер, служителка от социалните служби, застава пред къщата на Рашит. Чука на вратата и след кратко чакане ѝ отваря Афет – жената я оглежда от глава до пети, с подозрителен и леко ревнив поглед.

– Кого търсите? – пита студено.

– Г-н Рашит. Имам няколко въпроса относно делото за попечителството на Нефес Каръджа. – гласът на Мюзафер е спокоен, но твърд.

Афет мигновено сменя тона.

– Ах, ясно, заповядайте. Ще извикам мъжа си.

Вътре Рашит се опитва да изглежда невъзмутим, но е видимо напрегнат. Мюзафер веднага минава на въпроса.

– Г-н Рашит, наскоро Кенан прехвърли на ваше име кантората, която е притежавал с години, точно преди да се откаже от делото за настойничество. Не ви ли се струва съмнително съвпадение?

Рашит започва да обяснява – неуверено, с треперещ глас. Разказва за отвличането на Кенан и Нуршах преди два месеца и твърди, че е продал всичко, за да помогне с откупа.

– Кенан настоя да приема кантората като благодарност – казва той. – Не можех да го обидя, та затова се съгласих.

Докато той говори, Афет кимва одобрително след всяко изречение, но Мюзафер не пропуска детайлите – забелязва колебанията, погледите им.

Когато тя започва да задава елементарни въпроси за Нефес – на колко години е, в кой клас учи, кога си ляга – двамата се объркват. Отговорите им се разминават, а Мюзафер само записва мълчаливо в бележника си.

– Мога ли да видя стаята на детето? – пита спокойно.

Афет побързва да я заведе, преди Рашит да каже още нещо глупаво.

След като Мюзафер си тръгва, в къщата настава буря. Афет се нахвърля върху мъжа си, че не може да запомни дори елементарни неща.

– Как можа да не знаеш на колко години е детето?! – крещи тя.

Рашит само въздъхва, опитвайки се да я успокои.

– Дано не сме си навлекли беля…

Но и двамата знаят – Мюзафер не им е повярвала.

В кантората на Кенан атмосферата е съвсем различна. Нефес и Нуршах се гонят из помещението, смеят се и накрая сядат да решават домашните.

– Ти не можа да ме настигнеш! – хвали се Нефес.

– Ти си като вятъра, малка госпожице – отвръща Нуршах, задъхана, но усмихната.

Между тях има топлина – онзи вид връзка, която се ражда не от кръвта, а от обичта.

– Щастлива съм, защото татко спази обещанието си – казва Нефес. – Не ме остави.

– И никога няма да го направи – отговаря Нуршах, но очите ѝ леко се навлажняват.

Когато момичето добавя:

– Най-много се радвам, че и ти си с нас. Обичам те, Нуршах!

– И аз те обичам, слънце мое – прошепва тя и я прегръща.

После идва детският въпрос, който я разтърсва:

– Ще живеем всички заедно, нали?

Усмивката ѝ застива. Тя знае, че няма отговор, който да не я нарани. Но не може да ѝ разбие сърцето.

– Разбира се – казва тихо. – Всички ще живеем заедно.

Вечерта, когато Кенан се прибира, Нефес се втурва към него.

– Татко! Толкова ми липсваше!

– И ти на мен, принцесо – казва той и я целува по челото.

Когато детето излиза да играе, а Нуршах прибира чашите, но изпуска тенджера в кухнята. Кенан влиза, загрижен.

– Добре ли си?

– Извинявай, направих цял оркестър от шум. Ще приготвя торта за Нефес – шоколадова. Намерих рецепта в интернет.

– Торта? Тогава ще помогна – казва той с усмивка. – За по-голяма безопасност, нека готвим заедно.

Нуршах се преструва, че въздиша раздразнено, но на лицето ѝ се появява усмивка. И така, между брашното, яйцата и смеха, те започват да се сближават.

Когато част от сместа се разплисква върху ризата на Кенан, тя се изчервява и хваща салфетка.

– Ох, съжалявам, направо ти съсипах ризата.

– Недей – отвръща той тихо. – Не е важно.

Погледите им се срещат. За момент времето спира. Само двамата – между аромата на шоколад, топлината на кухнята и онова усещане, че се ражда нещо ново.

Източник: PoTv.bg