Наследство – Епизод 653 (Ето какво ще видим)

Реанимацията, която Яман започва, дава резултат – Нана бавно се връща към живота. Клепачите ѝ потрепват, дъхът ѝ се успокоява, а след миг едва чуто прошепва името му.

Яман поема дълбоко въздух, сякаш за първи път от часове може да диша. Но облекчението му бързо се смесва с тревога – Нана е изтощена до крайност. Безсилна, почти безжизнена.

Яман внимателно я вдига на ръце и напускат изоставения затвор.

В същия момент, колата на полицията, заедно с Идрис спира близо до гората.

– Надясно… после наляво след кръстовището – нарежда Идрис.
– Ако ме лъжеш, ще те заровя тук! – изръмжава Ферит. – Собственоръчно!
– Защо да лъжа? – отговаря Идрис с престорено смирение. – Нали сам каза, че може да ми се намали присъдата?

Ферит не отвръща. Гледа напред, напрегнат като пружина.

– Спри – казва внезапно Идрис. – Тук е.
– Изведете го – заповядва Ферит. – Къде са? Говори!
– Там – сочи Идрис с брадичка.

Ферит тръгва към мястото, но Идрис внезапно се извръща и сграбчва полицая, който е до него, взема пистолета му и го насочва в главата.

– Никой да не мърда! – крещи Идрис. – Ще му пръсна черепа!
– Ти си луд! – отвръща Ферит. – Всичко беше само за да избягаш, нали?
– Не, комисарю. Не ви доведох при празен гроб. Тук лежи адвокатът. И него успяхме да накараме да млъкне.
– Къде са Яман и Нана?! – крещи Ферит.
– Мъртви са – отвръща спокойно Идрис. – Или скоро ще бъдат. Не се мъчи. Не можеш да ги спасиш.
– Ще опитам, дори да ми струва живота!
– Както искаш – усмихва се Идрис. – Но Нана сигурно вече е мъртва. Ще предам поздравите ти на Къръмлъ, преди да го прострелям в главата.

В следващия миг Идрис се качва в автомобила, като казва на полицая да кара. След няколко метра заплашва полицая, размахвайки пистолета.

– Спри колата! – крещи Идрис. – Дай ми телефона си! Махай се! Мислеше ли, че ще ме хванете така лесно? Аз съм Идрис! Дяволът Идрис!

В същото време Яман тича, препъвайки се в корените. В ръцете му Нана е все още жива, но едва диша.

– Не се предавай… още малко и ще стигнем. Ще оцелееш. Ти си боец, Нана Мерйем. Докажи го още веднъж.

– Ще издържа… – шепне Нана.

Междувременно Идрис стига до изоставения затвор. Виждайки, че няма и следа от хората му, а също така и от Яман и Нана, Идрис побеснява.

– Всички ме предадоха! Планът ми се срина! Ще ви унищожа, всички до един! Аз съм Идрис! Идрис!

Идрис побеснял се връща в колата и натиска газта, излиза на пътя. След няколко стотин метра изведнъж застива. Пред себе си вижда две силуети – Яман и Нана.

Идрис слиза от колата и застава срещу тях, с пистолет в ръка и с усмивка, която не вещае нищо добро.

– Наистина ли си помислихте, че ще се измъкнете? – изсъсква той през зъби, насочвайки оръжието. – Никъде няма да отидете! Ще умрете и двамата! Тук свършва вашият път. Аз ще живея, а вие ще си тръгнете заедно. Това е краят на вашата история.

Нана едва повдига глава. Гласът ѝ е слаб, но очите ѝ не трепват.

– По-добре да умра, отколкото да живея като теб – казва тихо. – Брат ми ми е говорил за теб. Съжаляваше те. И аз те съжалявам, ти си слаб човек. Самотен! Никой не те е обичал, дори баща ти.
– Замълчи! – изревава той. – Нищо не знаеш!
– Знам повече, отколкото мислиш – отвръща тя спокойно. – Ти си жалък.
– Казах, млъкни! Баща ми беше никой! Както и Азиз! И двамата заслужаваха смъртта си!
– Те се обичаха – прошепва Нана. – А ти беше само пречка. Опита се да ги разделиш с лъжи, но не успя. Затова уби баща си. От завист.

Думите ѝ падат тежко, като удар. Идрис пребледнява, ръката му се разтреперва.

– Когато умираше – прошепва тя, – баща ти те погледнал и казал: „По-добре да не беше се раждал.“

Тези думи го пронизват като нож. В следващия миг Яман се хвърля напред – бързо, инстинктивно – и изтръгва пистолета от ръцете му.

– Цял живот чаках този момент! – изкрещява Яман, стиснал оръжието. – Денят, в който ще унищожа чудовището, което разби семейството ми! Това е твоят край, Идрис!
– Не! Недей! – прошепва Нана, протягайки ръка към Яман. – Помисли за Юсуф. Той има само теб. Не можеш да го оставиш сам.
– Послушай я – изхриптява Идрис, вече без следа от предишната си надменност. – Аз и без това съм свършен…
– Мълчи! – избухва Яман. – Не заслужаваш да живееш!
– Яман… – шепне Нана, гласът ѝ трепери. – Знам, че си пълен с болка. Имаш право да си ядосан. Но ако го убиеш, ще изгубиш нещо по-ценно. Себе си. Юсуф ще изгуби човека, когото обича – не убиеца.

Силите я напускат. Коленете ѝ се подгъват, тялото ѝ се отпуска. Яман инстинктивно се обръща към нея – и това е мигът, който решава всичко. Идрис се хвърля върху него, с последно отчаяно усилие. Отново успява да грабне оръжието.

– Аз съм победителят! – крещи Идрис, задъхан и обезумял. – Чувате ли ме? Аз победих Яман Къръмлиъ!

Идрис прави крачка назад – и точно от завоя се задава кола. Рев на двигател. Удар. Тялото на Идрис се изстрелва във въздуха, после пада тежко на асфалта.

Яман се втурва към Нана, прегръща я силно. Ръцете му треперят. Тя е жива. Те са живи. Двамата гледат към неподвижното тяло на човека, който им отне всичко.

Действието се пренася в болницата. Яман седи в болничното легло, докато сестра му превързва раните. Той отново и отново си спомня как живота на Нана висеше на косъм в онзи изоставен затвор. Вижда как бледите ѝ устни се затварят, как сърцето ѝ спира за миг, а той крещи, разкъсван от безсилие: „Върни се! Чуваш ли ме, върни се!“ Натиска гърдите ѝ с всичка сила и когато тя поема дъх, сякаш целият свят отново оживява. А после си спомня чува гласа ѝ отново – онзи, който го спира. „Ако го убиеш, Юсуф ще остане без теб. Не му го причинявай.“

Тези думи отекват в съзнанието му, докато сестрата му казва, че е имал късмет – куршумът само е одраскал рамото. Той не отговаря. Мисли единствено за нея.

Малко по-късно, Нана отваря очи. Сестрата се навежда към нея и ѝ говори спокойно: операцията е минала успешно, но е загубила много кръв и ще трябва да остане под наблюдение.

Нана кима, но мислите ѝ вече са другаде. Опитва се да стане, но сестрата я спира с лека ръка.

– Как е той – пита Нана. – Мъжът, който ме доведе тук?

– Почива си – отвръща сестрата. – Има рана на рамото, но ще се оправи.

Нана тръгва да става от леглото, но в този момент вратата се отваря и Яман влиза. Стъпките му са тихи, но присъствието му изпълва цялата стая. Лицето му е уморено, но очите му са ясни.

– Добре съм – казва спокойно. – Слушай сестрите и се грижи за себе си.

Нана го оглежда внимателно. По ръкава му личи следата от превръзката, а на лицето му се чете онова непоклатимо спокойствие, което винаги я е карало да се чувства в безопасност.

Сестрата му напомня, че превръзката още не е довършена, но той само махва с ръка. Не иска да се отдалечава от нея. Двете жени тихо напускат стаята, оставяйки ги сами.

Малко по-късно пристига Ферит.

– Братко, отървахме се на косъм – казва той и после се обръща към Нана. – Пожелавам ти бързо възстановяване.

Яман и Ферит излизат пред болницата и сядат на една пейка.

– Насочи оръжието срещу мен… – казва Яман. – Не възнамеряваше да спре. Искаше да ни убие. Нямах избор. Тръгнах към него… започна да отстъпва. Не видя колата. Останалото вече знаеш.

Ферит го гледа сериозно, без следа от изненада или съжаление. Накрая кимва.

– Светът току-що се отърва от един безумец – казва хладно. – Познавах го. Истински психопат. Получи това, което заслужаваше.

Устните му се извиват в лека, иронична усмивка.

– А ти отново показа кой си. Смелост от най-чист вид. Вдигна летвата толкова високо, че не знам кой може да я достигне. Моите адмирации за това, братко – не се предаде, не се огъна. Ако не беше ти, Нана и ти вече щяхте да сте само спомен.

Яман свежда поглед. Пръстите му се свиват в юмруци.

– Не съм герой, Ферит. Просто не можех да позволя да я нарани. Не отново.

Ферит поклаща глава.

– Именно това те прави герой – отвръща Ферит – И сега какво? Нана Мерйем… ще се върне ли у дома?

По лицето на Яман пробягва сянка на несигурност. Погледът му се плъзга към вратите на болницата, зад които някъде е тя.

– Юсуф много се привърза към нея. Тя вече е не просто негова бавачка. Не знам как ще го понесе, ако си тръгне.

Ферит въздъхва тежко.

– Момчето преживя прекалено много за възрастта си. Не съм сигурен, че ще понесе още една раздяла.

Яман поема дълбоко въздух.

– Не знам какво ще реши. Но каквото и да избере… ще трябва да го приема.

Ферит го потупва по рамото.

– Знам, братко. Тя е важна за него. Повече, отколкото дори ти си даваш сметка.

Действието се връща в стаята на Нана, където е дошла приятелката ѝ Пънар. Тястои до леглото и гледа приятелката си с тревога.

– Сигурна ли си, че не искаш да остана тази нощ? – пита Пънар.

Нана се усмихва уморено, но топло.

– Сигурна съм. Чувствам се по-добре, наистина.
– Ако имаш нужда от нещо, звънни ми веднага. – Пънар се колебае за миг, после добавя тихо: – Ако решиш да се върнеш в родината си…
– Няма да тръгна, без да се сбогувам с теб – прекъсва я Нана с усмивка.

Прегръщат се силно, дълго, като хора, преживели прекалено много за кратко време.

– Ще се видим скоро – казва Пънар.
– Ще се видим – отвръща Нана.

Вратата се отваря отново и този път влиза Яман.

– Комисарят замина ли? – пита Нана.
– Замина. Когато се възстановиш, ще отидем в участъка, за да дадеш писмени показания.

Нана не отговаря веднага. В ума ѝ все още звучи гласът на Пънар: „Какво ще правиш сега? Ще се върнеш ли у дома?“ Яман забелязва, че е притихнала.

– Какво има? За какво си се замислила?
– За нищо – отговаря Нана и леко повдига рамене. – Просто ми е скучно тук.

Той въздъхва, сякаш в тази простичка фраза чува нещо много по-дълбоко. Нана го поглежда и се усмихва.

– Какво ти е всъщност? Лицето ти изглежда като буреносно небе.

Яман я гледа в очите, но не отговаря веднага. В съзнанието му изплуват думите на Ферит: „Ще се върне ли Нана Мерйем в родината си?“ Усмихва се едва забележимо.

Нана също се усмихва, но преди да успее да каже каквото и да било, телефонът на Яман иззвънява.

– Това е Юсуф! – казва тя развълнувано. – Видеовръзка! Дай ми го, липсва ми толкова много!

Яман се приближава и държи телефона, докато на екрана се появява лицето на момчето.

– Чичо… чичо Дженгер каза, че си намерил Нана!
– Намерих я, юначе – отговаря Яман. – Тук е до мен.
– Мога ли да поговоря с нея? – очите на детето светят от щастие.

Яман накланя телефона, така че и двамата да се виждат.

– Нана, липсваше ми ужасно!
– И ти ми липсваше, малко птичe мое – отвръща тя, а в гласа ѝ има нежност, която кара дори Яман да се усмихне.
– Не ви виждам добре. Искам да видя и двамата! – настоява Юсуф.

Яман се приближава още малко. Погледите им се срещат – за миг забравят, че има камера между тях.

– Добре сме, не се тревожи – казва Нана. – И двамата. Или поне… аз съм.
– Къде сте? Защо не сте си вкъщи?
– В болницата сме, юначе– обяснява Яман.
– В болницата? Лошите ли ви направиха нещо?
– Не, просто не се чувствах добре и дойдохме тук – отвръща Нана.

Яман се опитва да не се усмихне, но очите му го издават.

– Чичо, половината ти лице не се вижда! – хили се Юсуф. – Искам да ви видя и двамата!

Те се приближават още..

– Нана ми обеща, че ще се върне – казва Юсуф с гордост.
– Какво обещание? – пита Яман.
– В склада! – отговаря детето. – Когато се скри там, каза, че ще оправи всичко.
– Била си се скрила в склада? – прошепва Яман.
– Да – казва тя тихо, почти като признание. – Избягах от хората на Идрис и се вмъкнах в багажника на колата ти. После се скрих в склада.

Яман повдига вежди и поглежда към Юсуф.

– Значи сте били съучастници! Двамата срещу мен.

Нана го гледа сериозно, но в очите ѝ проблясва закачка. Той отмества поглед и спира на нощното шкафче, където лежи часовникът – същият, който някога занесе на Вели. За миг лицето му помръква.

– Била си и при него, нали? – гласът му е нисък, почти шепот.
– Да – признава тя. – Скрих се там, след като загубих съзнание. Той ме намери. Ще ти разкажа всичко по-късно.

После се обръща отново към екрана и се усмихва на Юсуф.

– Всички са се опитвали да ме предпазят от теб – казва Яман, но вече без острота.
– Сега поне знаеш, че Нана не е виновна – намесва се Юсуф.
– Знам, юначе – отвръща Яман, поглеждайки Нана.
– Винаги съм казвал, че тя никога не би направила нещо, което да ни нарани – казва момчето. – Тя ни обича много.

Нана се усмихва, а в очите ѝ блестят сълзи.

– Почивай си, юначе – казва Яман. – Ще говорим, когато се върнем.
– Добре. Обичам ви много и двамата!
– И ние те обичаме – казват едновременно Нана и Яман.

Тишината, която остава след приключването на разговора, е тежка, но нежна. Погледите им се срещат отново – близо, твърде близо. Яман нервно оставя телефона на масата.

– Все още не си изпила лекарството – припомня ѝ той.

Нана повдига глава, изучава го.

– Ядосан ли си ми?
– Разбира се, че съм ядосан – отговаря без колебание Яман. – Постъпваш безразсъдно. Ако не взимаш лекарствата си, как ще се възстановиш?
– Не говоря за това – отвръща тя. – Не съм толкова невинна, колкото си мисли моето птичe.
– Влязох в дома ти с лъжи – признава Нана. – Преструвах се на някой, който не съм. Използвах доверието на Юсуф, за да се доближа до теб. Всичко беше част от план.

Яман пристъпва бавно напред и сяда до леглото ѝ. Гласът му е равен, но твърд.

– Имала си причини. Сериозни причини. Мислеше, че съм убил брат ти. Търсеше справедливост. Искаше да ме накажеш. Затова беше такава…

Нана повдига вежди с едва доловима усмивка.

– Такава каква?
– Упорита – отвръща Яман без колебание. – Винаги казваше и правеше обратното на това, което ти молех. Все вървеше срещу течението.

По лицето ѝ пробягва лека усмивка.

– Не. Дори да не мислех, че си убиец, пак щях да правя това. Такава съм. Странна съм. И ти си странен – същият като мен, но по различен начин.

Яман повдига вежди, мълчи.

– Твърд си, мълчалив, рязък, понякога направо груб. Истински дивак. … – търси думата, после очите ѝ проблясват – Да. Точно така. Ти си като голяма планина. Планина с остри зъбери и стръмни склонове – обяснява тя спокойно. – Трудно се изкачва. Болезнено. Но там горе… има чист въздух. Истина.

Нана дълго мълчи. Очите ѝ се впиват в неговите, пълни с нещо дълбоко и неописуемо.

– Ти си неговото семейство. Целият му свят. Да, направих го и заради него. Но не само. Когато казах, че си като планина, още не виждах какво има отвъд нея. После открих човека зад каменната фасада – честен, верен, непреклонен, но добър. И смел.
– Всичко, което направи… да спасиш живота ми в лагера… беше заради Юсуф, нали? – пита Яман.
– Ти си неговото семейство.Той е привързан към теб до болка. Но не беше само заради него – признава Нана.

Тя замълчава за миг, гласът ѝ трепва.

– Когато казах, че си планина… тогава още не знаех какво има зад нея. Отне ми време. Но там намерих човек. Честен и силен. Но винаги ми беше ядосан. Един ден мил, на другия – буря. Защо?

В стаята настъпва тишина. Яман не казва нищо, а поглежда към системата.

– Системата е свършила. Отивам да извикам сестрата.

Вратата се затваря след него.

– Пак го направи. Ябан…

В коридора Яман се спира за миг. За първи път осъзнава какво всъщност го е разтърсило. Нана никога не е искала да знае защо е повишавал тон.

Тя се е опитвала да разбере нещо съвсем друго, защо му е било толкова важно.

Ферит не може да скрие усмивката си, когато научава, че племенницата му Джейлан идва в града. В ума му веднага се ражда идея – подходящият момент, за да разпали ревността на Айше. Тя отдавна е убедена, че загадъчната Джейлан е жената на сърцето му. Комисарят решава да се възползва от това недоразумение докрай – с присъщия му хладен чар и лека нотка ирония, която винаги изважда Айше от равновесие.

Ферит разговаря демонстративно по телефона с Джейлан, за да го чуе Айше. По време на разговора той моли Волкан за помощ при избора на подарък за нея. Айше не може да скрие ревността си.

Източник: PoTv.bg