Плен – Сезон 2 Епизод 141 (Ето какво ще видим)

В късната тишина на нощта, осветена от меката светлина на звездите, Орхун стои до прозореца на своя кабинет. Погледът му е втренчен навън, сякаш се опитва да намери отговор някъде в далечните звезди на небето. На лицето му е изписано спокойствие, но тъгата се усеща във въздуха около него, невидима, но тежка.

Изведнъж тишината се раздвижва. Чува се как външната врата на имението се отваря и затваря бавно – звук, който сякаш разрязва нощта. След него – стъпки. Леки, премерени, добре познати. Орхун не помръдва веднага, но погледът му се откъсва от прозореца и се насочва към вратата. Стъпките спират пред врата на кабинета. Последва тихо почукване.

Орхун затваря очи за миг, поема дълбоко въздух и със спокоен, но плътен глас изрича:

– Влез.

Вратата се отваря внимателно и Хира влиза в стаята. Лицето ѝ е безизразно, не издава нито гняв, нито страх, нито нежност – само странно, хладно спокойствие, , което е по-страшно от думите.

Орхун се обръща напълно към нея. Погледът му търси нещо – обяснение, знак, поне намек, защо е тук, в този момент. Но Хира стои мълчалива. Между тях се разтяга тънка нишка на напрежение, почти осезаема.

Орхун не знае дали да проговори първи или да изчака, а сърцето му бие така силно…

Действието се пренася в кухнята на имението, където Муса седи сам и бавно отпива от чая си. Изглежда замислен и уморен, може би малко сломен, потънал в собствените си мисли.

Вратата се отваря рязко и Гонжа влиза почти подскачайки, очите ѝ светят от вълнение.

– Познай какво? – изстрелва тя, , едва успявайки да сдържи вълнението си.

Муса повдига поглед, но не променя изражението си.

– Какво е станало?
– Г-ца Хира е тук! – казва Гонжа, като че ли разкрива най-голямата тайна на нощта.

Муса мигва, сякаш мозъкът му трябва секунда да приеме думите.

– Сестра ми… върнала се е от хотела?

Гонжа кимва уверено.

– Да.

Чашата издрънчава леко по масата, когато Муса я оставя. Той се изправя рязко, тревога преминава през погледа му.

– По това време? – в гласа му има притеснение.

Гонжа отново кимва. Муса си поема въздух, но тома не го успокоява.

– Да не е станало нещо с Али?

– Спокойно – Гонжа вдига ръце. – Дойде, но не отиде при него. Насочи се направо към кабинета на г-н Орхун.

Този път Муса наистина остава без думи.

– Не при Али… а при него? – повтаря той..

Гонжа кимва, сякаш самата тя едва вярва на това, което съобщи.

– Странно е – казва Муса. – До вчера избягваше да се доближи до него… а сега сама отива в кабинета?

Погледите им се срещат. И двамата мислят едно и също, но не смеят да го кажат гласно. Най-накрая Гонча изрича надеждата, която и двамата таят:

– Ами ако… са се сдобрили? Ако… г-ца Хира е простила на г-н Орхун?
– Дано… Знам, че колкото и да беше наранена, тя го обича. И до краката е влюбена Ако може да го приеме обратно…

Гонжа, докато си налива чай, коригира автоматично:

– Не е „до краката“… „до уши“ е влюбена.

Муса маха с ръка:

– Все тая.

Гонжа се усмихва леко.

– Дано всичко се оправи…
– Дано – казва Муса

Действието отново се връща в кабинета на Орхун. Хира пристъпва към Орхун бавно, уверено. В ръцете си държи плик. Без да каже нищо, го поставя на бюрото между тях.

Пликът е запечатан. Недокоснат.

– Не го отворих – обяснява Хира. – Не го прочетох.

Тишината пада тежко между тях. Орхун премигва, но не казва нищо. В погледа му минава разочарование, което се опитва да скрие, но не успява.

Хира продължава със същия хладен тон, който се бори с препускащото ѝ сърце в гърдите:

– И няма да го прочета. Недей… Спри!

Хира го поглежда. В очите ѝ няма гняв – само хлад, защитата на човек, който не иска да бъде наранен още веднъж. Това го разтърсва Орхун повече от всяка обида.

– Тук съм само заради Али – добавя тя, всяка дума е премерена, силна, но съдържаща болка. – Запомни го. Не си измисляй друго значение на присъствието ми. Всеки ден ти измисляш нови причини, нови игри… а аз съм изморена да се питам какво ще направиш след това. Връщането ми тук става все по-тежко… и за мен… и за теб. Не измъчвай нито мен, нито себе си.

Хира отмества поглед, но само за миг. След това очите ѝ се пълнят със сълзи, които тя задържа. Хира се обръща и напуска стаята.

Вратата се затваря след нея бавно.. Орхун остава сам. Пликът лежи точно там, където тя го постави. Орхун не го докосва. И в този миг тишината вече не е просто тишина, тя е усещането, че нещо се е разпаднало.

Действието прескача на следващия ден. Орхун седи замислен в градината. Точно в този момент пристига Хира. Тя е спира, изненадана е да види Орхун, а той виждайки я, става и се приближава към нея.

Без да каже дума, Хира тръгва към къщата. Опитва се да го подмине, но Орхун пристъпва до нея. Не я докосва. Не ѝ пречи. Просто върви до нея.

– Искам да поговорим – казва Орхун.

Хира спира. Обърната към него, тя почти не прикрива раздразнението си.

– Явно напразно говорих снощи. Казах ясно, че не искам повече обяснения. Нито жестове. Нищо.

Думите ѝ са премерени, но тежки.

Орхун поема въздух, без да отмести поглед.

– Само още веднъж, за последно!

Този път в гласа му няма онзи твърд тон, който винаги предизвиква нейния инат. Звучи уморено и искрено.

Хира го гледа. Изражението ѝ е уморено – не физически, а от разговори, които сякаш никога не свършват.

Орхун говори бавно и внимателно.

– След това, което ми каза вчера… мислих много. Права си. Трябва да сложим край. Всичко, което се опитвах да направя, за да поправя случилото се… започна да тежи. Да изглежда като нещо, което правя заради себе си, а не заради теб. Разбирам, че с цялото това настояване те притисках. Не ти давах да дишаш.

Орхун прави пауза, сякаш събира сила.

– Но… не мога да се спра. Всеки път, когато си тук… не мога да не се приближа. Не мога да стоя безучастен. И виждам как това те наранява още повече. Истинското извинение не би трябвало да заглушава болката на човека отсреща. А аз точно това правех. Страхувах се да не те изгубя съвсем.

Хира не отговаря. Погледът ѝ омеква едва забележимо. Не, не е прошка. Просто разбиране.

– Ако съм изглеждал така, сякаш моето съжаление е по-важно от твоето разочарование… съжалявам – казва Орхун.

Хира поглежда настрани, сякаш се опитва да задържи емоциите, които се надига в гърлото ѝ.

– Знам, че няма да бъдем това, което бяхме – продължава Орхун. – И колкото и да ми е трудно, приемам го. Оттук нататък няма да правя нищо, за да ми простиш. Ще се отдръпна… за да можеш да се движиш спокойно тук. Затова реших да напусна имението. Няма да остана повече.

Думите падат като гръм, но Хира дори не мигва в началото, просто го гледа.

– Не трябва да го правиш… – прошепва тя, почти неволно.

Орхун знае, че тази реакция не е от промяна на чувства, а просто от внезапното му решение.

– Не е нужно да казваш нищо – отвръща той. – Казвам го, за да знаеш. Нищо повече.
– Не говоря, защото трябва – казва Хира. – Говоря, защото е истина. Не мога да простя!Опитвах се да го направя, но всичко, което ти правеше… само ми напомняше. Всеки жест. Всеки опит да поправиш нещо. Болката се връщаше. Искам да спреш. Искам да приемеш, че всичко е свършило.

Орхун кимва едва. Преглъща.

– Трудно ми е… но разбирам.
– И не е нужно да променяш живота си заради това – добавя тя тихо. – Не е правилно. И за Али няма да е леко.
– Правилното е ти да можеш да останеш тук и да дишаш спокойно – казва той. – Ако аз остана, това няма да се случи. Най-доброто, което мога да направя за теб сега… е да се отдръпна.

Хира мълчи, гневът и болката са още вътре в нея, но под тях има нещо като страх… нещо като загуба.

– За всичко останало ще намеря решение – добавя Орхун, вече повтаряйки мислено решението си.

Той се обръща и тръгва към къщата. Не чака отговор.

Хира остава сама сред тишината на градината. Не помръдва. Само гледа след него, докато Орхун изчезва зад вратата.

В антрето Гонжа бърше прах, когато Орхун влиза.

– Когато приключиш – казва той спокойно – приготви багажа ми.

Гонжа се обърква, стъписана.

– Разбира се… Да подготвя малък куфар или по-голям?
– Всичко. Напускам имението.

Гонжа несъзнателно повтаря:

– Напускате…?

Един поглед е достатъчен, за да я накара да млъкне.

– Ще взема два куфара със себе си. Останалото ще бъде прибрано по-късно. Подготви всичко до довечера.
– Да, г-н Орхун… – отговаря тя, но ръцете ѝ трепват.

Орхун продължава напред към кабинета.

Действието се пренася в кухнята на имението, където Халисе подрежда буркани с подправки, когато вратата откъм градината се отваря и Хира влиза. Стъпките ѝ са бавни, а погледът някак празен, сякаш е оставила част от себе си навън.

Халисе веднага се усмихва.

– Добро утро, момиче. Добре дошла.

Хира се опитва да отвърне с усмивка.

– Добро утро, Халисе.

Халисе я наблюдава внимателно.

– Нещо станало ли е, момиче? Господ да те пази.
– Нищо не е станало – отговаря бързо Хира. – Просто не спах добре. Ще подготвя закуската на Али. Днес ще му направя портокалов сок – казва Хира и вече посяга към хладилника. – Има ли още портокали?
– Има, но са студени. Ако искаш, остави ги да се поотпуснат…
– Няма нужда. Ще добавя топла вода.

Хира отваря хладилника, но вместо портокали взема яйца и сирене. Поставя ги на плота и отваря кутията.

– Това не е масло… Али поиска омлет само с масло.
– Маслото е в кутията с черния капак – напомня Халисе.
– Да… да, вярно.

Хира взема маслото, слага го на плота, връща се към хладилника, взема портокалите… но вместо да счупи яйцата както беше казала, започва да рендосва сиренето. Движенията ѝ са машинални. Не мисли. Рендето съска по металната решетка, а бялата купчинка на плота расте и расте.

Халисе само гледа, но погледът ѝ е пълен с притеснение.

„Не каза ли, че омлетът ще е без сирене… Какво ли става с това момиче…“ – минава през ума ѝ.

В този момент Хира си спомня. Градината, а Орхун стои пред нея. Гласът му е тих, но решителен:

– За да можеш да живееш спокойно тук… реших да си тръгна. Няма да остана повече в имението.

Споменът избледнява.

Хира е рендосала почти цялото парче сирене, без да забележи. Ръката ѝ продължава да се движи, сякаш не може да спре.

В същото време в коридора Гонжа притеснена споделя на Муса.

– Г-н Орхун … си тръгва. Каза ми да му събера багажа. И не като за пътуване. Просто… заминава.

Муса остава неподвижен за миг. В очите му се появява и изненада, и тъга.

– Значи… нещо е станало между него и сестра ми – предполага Муса.
– Така изглежда – отвръща Гонжа. – Когато го каза… беше студен. Не позволи да го питам нищо.

Докато двамата говорят, Шевкет се появява в края на коридора. Стои и слуша няколко секунди, но никой от двамата не го забелязва.

– Ех… – казва Муса, въздъхвайки. – А ние се надявахме, че ще се сдобрят. Сега какво?
– Ахааа! – разнася се гласът на Шевкет. – И кафе можехте да си поръчате, докато си разказвате всичко!

Муса и Гонча подскачат и инстинктивно се отдръпват един от друг.

Шевкет пристъпва към тях с укорителен поглед.

– Това ли е работа? И къде е разстоянието помежду ви? Пет крачки, казах!

Муса буквално започва да отстъпва назад, броейки:

– Една, две, три, четири, пет… Така добре ли е?
– Така ще е – отсича Шевкет. – И слушайте внимателно. Това е последното предупреждение. Не спазите ли правилата – вратата е там. Ясно?
– Ясно – казва Муса.

Гонжа само кимва, без да повдигне поглед.

– А сега – на работа! – изстрелва Шевкет.

Муса се отправя към градината, а Гонжа събира нещата си и бърза към кухнята, без да се обръща.

Точно в този момент от горния етаж слиза Орхун. Стъпките му са спокойни, но излъчването му е тъжно. Шевкет мигновено сменя тона.

– Г-н Орхун…
– Кажи на Нева, че я очаквам в кабинета си – казва Орхун спокойно.
– Разбрано, г-н Орхун – отвръща Шевкет и тръгва веднага.

Гонжа влиза с кофа и кърпа в ръка в кухнята, където са Хира и Халисе.

– Лека работа – казва тя.
– Благодаря, момиче – отговаря Халисе. – Ела и помогни с нещо, да мине времето по-бързо.
– Ами… какво да правя? – пита Гонжа.

Халисе я поглежда внимателно.

– Какво има? Шевкет пак ли се заяде?
– Видя ме да говоря с Муса. Нахока ни, както винаги – казва Гонжа.
–Това му е работата. Не си го слагай на сърце – махва с ръка Халисе.
– Не заради това ми е тежко… – прошепва Гонжа и дълбоко си поема въздух. – Мисля за г-н Орхун.

При тези думи ръката на Хира спира насред движение. Сякаш звукът в кухнята се променя. Тя не се обръща, но чува всяка сричка.

– Какво за него? – пита Халисе.

Гонжа поглежда към Хира крадешком, за да види реакция.

– Каза ми да събера целия му багаж. Не за пътуване. Казано така… тръгва си. От имението.

Една много фина болка минава по лицето на Хира – почти невидима, но истинска. Тя продължава да подрежда чиниите, без да вдига глава.

Халисе се стъписва:

– Това не може да е вярно. Може да е за работа… за няколко дни?
– И аз така си помислих – кимва Гонжа. – Но каза да опаковам всичко. Щял да вземе само два куфара. Останалото да изпрати хора да го вземат след това.
– Боже… – прошепва Халисе. – Какво се случва в тази къща…
– Не знам – казва Гонж

Колкото повече говорят, толкова по-зле се чувства Хира, която внимателно подрежда закуската на таблата, като че ли всяко движение е по-трудно от преди.

– Ще занеса закуската на Али – казва Хира и излиза.
– Той си тръгва… защото не се сдобриха – прошепва Гонжа.
– Изглежда така – отговаря Халисе. – Той никога не би напуснал имението ей така.
– А г-ца Хира… не го показва, но страда. И двамата страдат. Какво ще стане с тях, Халисе? – пита Гонжа.
– Да знаех, момиче… Те са като хора, които се обичат и в същото време не могат да бъдат един до друг. Нито заедно, нито разделени, а това ги изяжда отвътре.

Гонжа също преглъща тежко.

– Да се помолим, Халисе…
– Останалото не е в нашите ръце – отвръща тя тихо. – Хайде, отивай да приготвиш багажа на г-н Орхун. Не си навличай още караници.
– Добре – казва Гонжа и излиза.

Кенан и Нуршах не могат да спят през нощта, защото мислят един за друг. Спомените за моментите им на близост ги разтърсват и двамата започват да се питат дали няма нещо повече между тях.

На сутринта, докато се грижат за Нефес заедно, те изглеждат като истинско семейство. Тази близост прави Нуршах щастлива, но плаши Кенан. Той усеща, че започва да се влюбва, но се страхува да наруши обещанието си към Орхун и да нарани Нуршах.

Затова я отблъсква нарочно. Казва ѝ, че връзката ѝ с Нефес няма да е завинаги и че един ден пътищата им ще се разделят. Тези думи дълбоко нараняват Нуршах.

След като я вижда разстроена, Кенан също страда, но решава, че трябва да потисне чувствата си, за да „постъпи правилно“. Въпреки това той не може да изтрие спомените и общите им снимки.

И двамата са наранени.
И двамата мълчат.
Но любовта вече е между тях, дори да не го признават.

Източник: PoTv.bg