Наследство – Епизод 656 (Ето какво ще видим)

Действието продължава от предния епизод. Яман влиза в кабинета си и още на прага спира рязко. Погледът му пада върху необичайната картина пред него – Нана е клекнала зад бюрото, скрита наполовина, сякаш търси нещо под него.

– Какво правиш долу? – пита той с неприкрито недоумение.

Нана го поглежда от земята и избухва.

– Чакам автобуса… Какво мислиш, че правя? Заклещена съм! Дойдох да търся нещата на птичето, но изпуснах това – вдига ръкавела на Яман.

Яман въздъхва.

– Няма нищо обичайно, щом става дума за теб.

– Аз… не съм виновна. Косата е виновна – опитва се да се защити Нана.

Яман коленичи до нея.

– Спокойно. Не мърдай. Ще я извадим.

Навежда се, приближава се, толкова близо, че тя може да усети дъха му.

Докато внимателно освобождава кичура, Нана го наблюдава отблизо. Прекалено отблизо.

Яман усеща погледа ѝ. Спира за миг. Очите им се срещат. И в тази секунда между тях все едно протича нещо опасно близко приличащо на желание…

Нана отвръща поглед първа.

– Как ще се справяш в университета с такава разсеяност? – казва той, за да прикрие напрежението.

– А ти? С кого ще се караш, когато ме няма? – отвръща тя.

Яман застива, после освобождава последния кичур.

– Готово.

– Благодаря – казва тя.

Тръгва към вратата, а той я гледа така, сякаш всяка крачка, която Нана прави и се отдалечава от него е грешка.

Когато остава сам, прошепва:

– Ако е така… не си тръгвай.

А от коридора идва нейният почти шепнат глас:

– Ако ми кажеш да остана… ще остана.

Следобед Нана стои над масата и внимателно записва всяка точка от списъка си – инструкции за бъдещата бавачка на Юсуф. Ръката ѝ трепти, когато мислите и спомените я обхващат.

Когато приключва, отива при Яман и му подава листа.

– Това е всичко, което новата бавачка трябва да знае. Важно е! – казва Нана и прочита на глас: – „Не го буди рано. Будилникът е забранен. Събуди го нежно… с обич. Целуни го, това го успокоява. Храненето на птиците е неговият малък ритуал, а също така и разговорите с тях. Не е просто игра, това е неговият свят. Уважавай го. Не го насилвай да яде. Ако не иска, значи, не е гладен. А ако се събуди през нощта и никой не чуе… ще се уплаши. Новата бавачка трябва да има добро ухо.“

Спира. Поема дъх и казва нещо, което не е на листа:

– И най-важното… Намери човек, който няма да го изостави. Никога. Не позволявай да изпита отново болката от раздялата.

Яман я гледа дълго, мълчаливо, сякаш думите ѝ са го ударили право в гърдите. Нана напуска стаята, а Яман си спомня думите на Дженгер: – Може би се колебае. Може би иска да остане, но не го казва. Може би чака ти да го кажеш.

– Прав е… – прошепва Яман. – Трябва да ѝ кажа да остане.

Но не помръдва.

По късно в стаята си Нана седи на леглото, ръцете ѝ треперят. Телефонът звъни. Тя бързо бърше лицето си.

– Ало… Пънар?

– Имам чудесна новина, мила! – чува се от другата страна. – От университета в Грузия са те търсили. Заявлението, което подаде преди да дойдеш в Истанбул… е одобрено. Поздравления!

Нана замира.

– Не мога да повярвам, Пънар…

– Брат ти го предрече, нали знаеш? Каза, че ще учиш там, където и той е учил. Мечтата му се сбъдва. Вече няма никакви пречки.

Яман, който е пред стаята на Нана, чува разговора.

– Аз… още съм в шок.

– И аз съм щастлива за теб. Ще ти звънна после, сега влизам на среща. Прегръщам те!

– И аз.

Когато връзката прекъсва, Нана прошепва сама на себе си:

– Но нито една мечта не е по-важна от това… да остана до Юсуф.

Нана излиза от стаята и вижда Яман, напрегнат, сякаш събира смелост.

Погледите им се срещат.

– Станало ли е нещо? – пита тя, с надежда, която трепва в гласа ѝ.

Яман поема въздух.

– Трябва да ти кажа нещо.

Тя го гледа – очакване и страх, вплетени едно в друго.

Той трябва само да изрече една дума.

Една.

Остани.

Яман се приближава към нея, но не, не го прави!

– Добре си помислила за него. Списъкът, който си направила… е много ценен. – Гласът на Яман звучи твърдо, почти служебно. – Ще потърсим нова бавачка бавачка. Ще ѝ предам списъка. А ти… кажи ми кога заминаваш. Ще уредя билета.

Сърцето на Нана се свива, но тя не трепва.

– Щом приключа с документите – паспорта и личната карта – можем веднага да купим билет. А сега… трябва да кажем на Юсуф.

Яман кимва без изражение.

– Правилно. И той трябва да знае. Утре ще говорим с него.

На следващата сутрин Нана и Яман влизат заедно в стаята на Юсуф. Момчето вдига глава от книжката си и веднага усеща напрежението между тях.

Нана сяда до него на леглото и го обгръща с ръка.

– Миличък, трябва да поговорим.

Очите на Юсуф се разширяват.

– Станало ли е нещо?

– Не, не – Нана се усмихва нежно. – Напротив… случи ми се нещо много хубаво. Нещо, което… което винаги е било мечта на брат ми.

Юсуф се замисля.

– Какво е то?

– Той мечтаеше да стана преподавателка, в истински университет. И… получих такава възможност.

– Къде се намира? – пита Юсуф.

– В моята страна, ще трябва да замина… за две години.

Юсуф навежда глава.

– Две години е много… Много дълго.

Поглежда Яман, сякаш търси спасение, отговор, знак, но той стои неподвижно.

– И ти ще ми липсваш – прошепва Нана и го погалва по косата. – Но имам нещо за теб.

Поднася му телефон.

– Това е нашият специален телефон. Ще можем да се виждаме, когато поискаш. И може би… да пътуваме заедно през ваканциите.

Юсуф стиска устройството, но погледът му остава тъжен.

– Между Турция и твоята страна има планини и морета… Това е далече. А ако не се върнеш?

Нана го хваща за ръце

– Далече е само на картата, миличък. Самолетът го прави близо. Много близо.

Юсуф се обръща към чичо с надежда, която гори в погледа му.

–Ще отидем при нея, нали чичо?

Яман се навежда към него, гласът му е по-мек от всякога:

– Разбира се, юначе, когато поискаш!

Юсуф въздъхва и гледа Нана дълго, твърде зряло за възрастта му.

– Каза ми да следвам мечтите си. Сега ти следваш твоята. Ако това ще те направи щастлива… Добре. Замини! – казва Юсуф, като я прегръща силно.

– Но ужасно ще ми липсваш…

Нана го стиска силно, затваря очи, сякаш може да спре времето.

А в този миг става ясно едно: Раздялата е близо.Много по-близо, отколкото и двамата искат.

В стаята в полицията Айше и Ферит стоят един срещу друг, готови за поредната „репетиция“ на своята под прикритие роля, а Ибо ги наблюдава като строг изпитващ.

Ферит поема дъх, оправя яката си и се обръща към Айше с увереност на човек, който смята, че всичко контролира.

– Добре, готов съм – казва той, сякаш предстои излизане на сцена. – Сега ще ти покажа как ще убедим човека. Не се намесвай. Само стой до мен. Става ли?

Айше го гледа така, сякаш се чудѝ дали да се смее или да го замери с папката.

Ферит застава в средата на стаята и започва театрално, с тон, който предвещава бедствие.

– Господин Хюсеин… Здравейте. Дойдохме… няма да увъртам. Ще кажа направо. Жена ми е ревнива. Затова сме тук. И не говоря за малко… тя е много ревнива.

Айше избухва.

– Какво говориш, скъпи? Какво общо има това?

Ферит вдига ръка, за да я спре.

– Изчакай. Толкова е ревнива, че вече не мога да живея нормално. Животът ми е мъчение. Знам, че ме обича… и аз нея. Ревността идва от любовта, нали?

– Комисар… задачата е за деца. Не за ревност – припомня Ибо.

– Спокойно – казва Ферит. – Ще стигна и дотам.

Той се обръща уж към невидимия престъпник.

– За да докажа любовта и предаността си към жена си… трябва да имаме това дете. Това е единственият начин да спасим брака си, господин Хюсеин.

Ибо се задавя от смях.

– Комисарю, какво говорите? Това не е терапия за връзки!

Айше се включва с твърд глас.

– Господин Хюсеин, не съм ревнива. Не мога да повтарям това повече. Не ревнувам този… този мъж. Моя съпруг.

Ибо вдига ръце.

– Съжалявам, комисарю. Но нито мен, нито мафията бихте убедили така. Комисар Ферит… играете добре, но сте непоследователни. Предлагам почивка. Аз отивам нещо да хапна, а вие си помислете.

Ибо излиза и настава тишина между двамата.

Ферит я нарушава пръв, очевидно засегнат.

– Абсолютно непрофесионално поведение… Ти просто се поддаваш на емоциите си. Затова не можеш да влезеш в роля. За разлика от мен.

Айше вдига очи към тавана, сякаш призовава небесни сили.

– Господи… избави ме от тази мисия.

Точно тогава началникът влиза с папка в ръка. Изглежда решителен.

– Има промяна в тайната операция. Ти си зает с другите задачи и с делото на Къръмлъ. – поглежда началника Ферит. –Затова комисар Ертан, който е работил по случая преди, ще се заеме със задачата. Той и Айше ще влязат под прикритие.

Айше отвръща доволна.

– Както наредите, началник!

Ферит рязко се обръща.

– Не. Момент. Знаете, че съм човек за под прикритие. И знаете, че съм подготвен. Прегледах всичко. Готов съм.

Началникът го поглежда твърдо.

– Ти няма да бъдеш на терен. Ще ръководиш операцията отвън. Хайде, връщайте се на работа.

Айше не може да се сдържи усмивката, която цъфва на устните ѝ.

– Благодаря ви, началнико. Успех.

Когато началникът излиза, тя прошепва победоносно:

– Ох… Благодаря ти, Господи. Чу молбите ми. Избавих се от теб.

Ферит също се усмихва, но в неговия поглед пламва същата ирония.

– И аз… избавих се от теб.

Двамата се гледат само миг, но този миг казва всичко: мисията може и да е отменена, но битката между тях тепърва започва.

Ферит стои срещу Айше с иронично присвити очи.

– Виждам, че си безкрайно щастлива, задето се отърва от мен – казва той, като скръства ръце. – Но почакай… кой знае какъв човек ще ти пратят сега. Как ще се държи. Не търси професионализъм като моя. И… едва ли ще е толкова красив като мен.

– Дори най-непохватният човек да влезе през тази врата, пак бих го предпочела пред теб – отвръща тя.

Ферит се преструва на смъртно засегнат.

– Така ли? Добре… После с фенер ще ме търсиш. Е… успех. Ако имаш нужда от моята помощ…

– Няма нужда – отсича Айше. – Както каза шефът, ти наблюдаваш отвън. Например… от галактиката.

Точно тогава вратата се отваря и влизa непознат мъж – строен, спокоен, с уверен поглед.

– Здравейте – поздравява той.

Айше се усмихва учтиво.

– Здравейте.

– Вие сте комисар Айше, нали? Предполагам вече сте запозната с делото.

– Да. Добре дошли.

– Благодаря – кимва Ертан.

Зад тях Ферит присвива очи още повече.

Ертан преглежда папките, а гласът му е равен и самоуверен.

– Имате пълен контрол над делото, комисар Айше. Работата ни няма да е трудна.

Тя кимва, а в думите ѝ прозира искрено уважение.

– И вие сте се подготвили отлично. Умеете да улавяте детайлите, оценявам това.

Ертан леко се усмихва.

– Тогава да започнем с репетицията?

– Разбира се – отвръща тя. – Ибо! Помогни ни!

Ибо изниква зад ъгъла, сякаш само това е чакал.

– Разбира се, комисарю! Ей сега!

Айше дава знак.

– Да започваме.

– Да започваме – потвърждава Ертан.

Той прави крачка напред, гласът му звучи убедително, без излишна драматичност.

– Господин Хюсеин… Обичам жена си повече от всичко. Имаме щастлив брак. Но, въпреки годините, не успяхме да имаме дете. Най-голямата липса в живота ни е ароматът на бебе в дома. Ние сме съпрузи, изгарящи от копнеж да станем родители. Поради законови пречки не можахме да осиновим. Затова… дойдохме при вас.

Айше влиза в ролята плавно, без напрежение.

– Моля ви да ни помогнете. Нямаме друг изход. Много обичам съпруга си. Той е грижовен, добър, надежден… за разлика от някои безотговорни и егоистични мъже. Искаме да скрепим щастието си с дете. Много желая да бъда майка. А той… той заслужава да бъде баща.

Тишината след сцената трае точно три секунди, преди Ибо ахне от възторг.

– Браво, комисарю! Това не може да се сравни с актьорската игра на комисар Ферит и вас заедно. Тогава беше пълен провал. Но това… това е прекрасно! Хванахте синхрона като истинско семейство! Поздравления!

Айше се обръща към Ферит, който стои като вцепенен.

– Седни – казва тя.

– Какво? – пита той объркан. – Какво има?

– Това се чудя и аз – отвръща тя, гледайки го изпитателно. – Какво ти е? Пребледнял си. Господи… Пази ни.

Ферит инстинктивно докосва лицето си, сякаш очаква да види сянката от ревност да му е оставила белег.

Ибо се опитва да не се смее.

А Айше само го наблюдава, съвсем доволна от развоя на събитията.

Източник: PoTv.bg